БОГОМИЛСТВОТО В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

Публикувано на януари 7 2011 Добави коментар

Основният обществено-икономически процес, развиващ се в България от 8-и век до средата на 9-и, се състоял в зараждането и постепенното развитие на феодалните отношения. По същество този процес се свеждал до попадане на част от селското население под пряката власт на местни господари, предимно представители на старобългарската аристокрация. Тяхната власт се простирала, както върху имота на селянина, така и върху него самия. В резултат на това се създали отношения на зависимост на селянина спрямо непосредствения му господар, които се изразявали в плащане на някои данъци и в изпълнение на различни повинности.

Утвърждаването на частновладелската зависимост като нова форма на производствени и обществени отношения довело постепенно до изграждане на две основни класи – подвластни селяни и феодална аристокрация.

Хронологически погледнато, зараждането на феодалните отношения започнало непосредствено след заселването на славяните и прабългарите на Балканския полуостров и след изграждането на българската държава. Тази държава възникнала при наличието на ясно очертани класи и класови противоречия. Аристокрацията станала движеща и ръководна сила при организирането на административния и военния апарат, при създаването на целия управленски механизъм на държавата.

Огромна част от населението, предимно селяни, също взело участие във военните действия срещу Византия, но неговите придобивки в земи, добитък и оръжие далеч не били така съществени, както тези на военно-племенната аристокрация. Селското население било обединено в общини, където съществувала различна по характер поземлена собственост.

След заселването на славяните на Балканския полуостров, общината загубила своя предишен характер и от родова, тя се превърнала в териториално-съседска.

Значителна част от селяните били лично свободно и разполагали със свои дялове земя в рамките на общината. Подчинението им обаче на органите на администрацията, ги задължавало да плащат данъци и да изпълняват определени повинности.

През 8-и и 9-и век в селската община настъпили важни промени. От една страна е налице процес на разоряване на част от селяните, а от друга – растеж на едрото земевладелие и съсредоточаване на все повече земи в ръцете на аристокрацията.

За размерите и последиците от този процес може да се съди по текстовете на т.нар. “Земеделски закон” – византийски правен паметник от 8-и век, който отразявал настъпилите съществени изменения в поземлените отношения на Балканския полуостров след идването на славяните.

В закона, който по-късно е преведен на старобългарски се споменават различни категории собственици в зависимост от притежаваната от тях земя. Нараснал броят на т.нар. “изполичари”, които обработвали земя, взета под наем от богати земевладелци срещу задължението да дават част от продукцията си.

Показателни примери за измененията в социалните отношения в българското общество дават Крумовото законодателство и отговорите на папа Николай 1 по повод запитванията на българите.

В законите на хан Крум ясно е изразено отношението срещу просяците, според наредбата на тях трябва да им се дава не малко, а достатъчно, за да не изпаднат пак в нужда. Също така категорична е и наредбата срещу крадците, което свидетелства за едно общество, в което частната собственост е напълно утвърдена.

Процесът на налагане на феодалните отношения се ускорил след покръстването. Наред със светската аристокрация като едри поземлени собственици се очертали представителите на църковния клир. Постепенно възникнал т.нар. “феодален имунитет” – сбор от права на едри поземлени собственици да се разпореждат по свое усмотрение с подчиненото им селско население.

Феодалите получили привилегията да налагат данъци, да използват безплатно труда на селяните в определени дни от годината, да ги съдят, наказват и др.

Новото положение на българските селяни се влошило значително от ангарии и данъци.

Падането на българските земи под византийска власт ускорило развитието на феодалните отношения. Били въведени нови форми на феодализъм, характерни за Византия. Една от тях е т.нар. “прония”. Това било земя, която императора давал на свои определени сановници срещу определени задължения, най-често военни.

Видимо нараснал броя на селяните, които загубили личната си свобода и попаднали под зависимостта на едрите феодали. Една част от тях, поради големи данъци или поради други обстоятелства, доброволно попадали в зависимост.

От средата на 9-и век била въведена паричната рента, която се превърнала в тежко бреме за българското селячество, живеещо в условията на все още слабо развито стоково-парично стопанство.

През епохата на разцвет на феодализма – 13-14 век – доминиращ в България бил византийския феодален модел. Основното богатство на феодала продължавала да бъде земята. Неговото имение се състояло от две части – в първата влизали личните владения на господаря, които се състояли от обработваема (ниви, градини) и необработваема земя (пасища, реки, езера). Освен господарската земя, имотите на феодала включвали и тази на зависимото население, което най-общо се нарича “стаси”. Част от селяните били собственици на собствените си имоти. Те могли да ги продават или предават по наследство, но само в рамките на феодалното имение. Селяните били длъжни да плащат рента на господаря.

Характерен за феодализма през 13-14 век продължава да бъде феодалния имунитет. Манастирите също били облагодетелствани. Те получили пълна и неотменима власт над предоставените земи и техните жители. Манастирът получавал и финансов, и съдебен имунитет, право да събира данъци от подвластното население и да го съди. Зависимото население обаче не било еднородно по отношение на своя социално-правен статут. То се деляло на различни категории. Най-голям бил броят на т.нар. “парици”. Те притежавали инвентар и земя, която обработвали и имали право да предават в наследство, но не можели да напускат имотите си.

В по-неблагоприятно положение се намирали “отроците”. Те не притежавали своя земя и най-често работели като слуги и ратаи. В много отношения техния статут се доближавал до този на робите.

Друга категория зависимо население били т.нар. “технитари”. Те се занимавали предимно със занаяти.

През 13-14 век били познати три вида феодална рента – отработъчна, натурална и парична. Феодалният господар бил този, който определял характера и размера на отработъчната рента.

Натуралната рента се събирала под формата на десятъци от различни селскостопански продукти, жито, ечемик, вино, мляко и др.

През разглеждания период част от данъците се заплащали с пари. Такъв данък бил например “димнината”, който се вземал от всяка селска къща.

Парите започнали да навлизат все повече във феодалното стопанство. Доказателство за това било въвеждането на паричен еквивалент на някои натурални данъци и повинности, както и сеченето на монети от почти всички владетели на Втората българска държава.

Появата на стоково-паричните отношения е тенденция, която обаче не намерила естествено продължение, поради османското завоевание.

Укрепването и разширяването на феодалните отношения в България било съпроводено от появата на система от възгледи, които отразявали интересите и разбиранията на господстващата класа и се превърнали в задължителна идеология.

Главен проводник на тази идеология било висшето духовенство и монашество, равностоен член на господстващата класа и носител на църковно-християнския светоглед. Отделни български манастири се ползвали с особени привилегии и пълна власт на дадени земи и техните жители. Като едър феодален собственик, манастирите получавали финансов и съдебен имунитет, който им давал право да събират данъци от местното население и да го съдят.

Интерес предизвикват възгледите, които проповядвала църквата. В духа на библейския разказ небесният мир е представен е представен като царство с един върховен повелител и със строга йерархия на началници и подчинени, което е изцяло в съответствие с изградилите се при условията на феодалния строй държавни институции и отношения между управници и управлявани. По този начин църквата твърдо заставала зад до тогава съществуващите отношения в обществото, спомогнала за утвърждаване властта на земните господари (царе и боляри) чрез изтъкване на нейния божествен произход. Висшето духовенство поддържало мнението, че имущественото неравенство е естествено явление и не противоречи на религиозните принципи.

При така създалата се обстановка в България с всеки изминал ден общественото недоволство все повече нараствало. Напрежението се дължало главно на по-нататъшното развитие на феодалните отношения и на усилването на властта на светската и църковна аристокрация над зависимите селяни.

Една от формите на протест срещу суровата действителност били ересите, които проповядвали най-често против феодалния гнет. Тези социални учения и движения били облечени в религиозна форма и представлявали отклонение от православната догма и от църковно-феодалната идеология.

Настъпилият през 927 г. дълбок мир с Византия не донесъл очакваното стабилизиране на страната. Последиците от изтощителните войни на цар Симеон се чувствали осезателно. Най-силно те се отразявали на селското население. Нараснал броя на данъците и повинностите, засилил се процесът на разоряване на дребните собственици.

Към влошеното икономическо положение на българското селячество се прибавило и политическото безправие. Един от пътищата за бягство от света и неговите неправди било отшелничеството. Този път бил избран от Иван Рилски – най-известният и популярен отшелник.

Независимо от отрицателното си отношение към неправдите, алчността и охолния живот на богатите и властниците, отшелничеството не могло да засегне сериозно устоите на феодалната власт и да подкопае съществуващите социално-икономически порядки.

Исторически сведения за богомилството в Средновековна България дават домашни и чужди исторически извори. Домашните хроники се разглеждат в два аспекта – първата група исторически извори били богомилски. Например, “Тайната книга” (Йоановото Евангелие), “Катарски требник”, “Книга за двете начала”, апокрифи, “Прения на Иисус с дявола”, “Ходене на Богородица по мъките”.

Вторият вид домашни исторически извори били антибогомилски – книгата на Презвитер Козма “Беседа срещу богомилите”, “Борилов синодикт” от 1211 г. и “Житие на Теодосий Търновски” от Патриарх Калист от края на 14-и век.

От чуждите исторически извори с най-висока степен на достоверност били хрониките на Евтимий Зигавин и Евтимий от Акмония, които били византийски богослови. Също така ценни са сведенията на западните богослови Монета и Етиен Бурбон.

Важни научни анализи относно богомилството са направили Димитър Ангелов в книгата си “Богомилството в България” и Йордан Иванов – “Богомилски книги и легенди”.

В учебниците за средните училища темата е разработена от Васил Гюзелев, Георги Бакалов, Петър Ангелов, Йордан Андреев и др. Същевременно сериозна научна интерпретация по темата е направена в том 2 на многотомната “История”.

След смъртта на Симеон през 927 г. социално-политическата обстановка в България се влошила чувствително. Започналите по времето на цар Петър маджарски нашествия имали неблагоприятни последици. Селските имоти били подложени на грабежи и унищожение. Властта била изцяло в ръцете на царя и болярите.

Силни позиции и привилегии притежавало също и висшето духовенство. Като добродетели църквата издигала търпението и смирението.

Самата социална действителност в България подтиквала към появата на възгледи, които влизали в противоречие с официалната църковна идеология. Дори един от най-големите противници на богомилството Презвитер Козма признава, че не малко духовници са се отклонили от своите истински задължения.

Освен конкретната социално-политическа действителност в България друг фактор, който благоприятствал появата на богомилството било разпространението на по-стари еретически учения по българските земи. Сред тях на първо място стои проникналото от Византия манихейство. Тази ерес била създадена в Персия през 3-и век. Учението проповядвало, че в света съществуват два бога – единият на доброто и светлината, а другия – на злото и мрака, които се намирали във вечна борба по между си.

Друго еретично движение намерило разпространение в България било масалианството, създадено в Сирия през 4-и век.

Павликянството било също ерес, която намерила последователи в страната. Тази ерес произхождала от Армения. Своя най-голям разцвет павликянството достигнало през 8-и век.

Съществували несъмнени сходства между богомилството и павликянството, основаващи се на своеобразното дуалистично схващане за Бога. Богомилският дуализъм бил главното ядро, чрез което богомилите обосновавали религиозните, социалните и етичните си схващания. Едновременно с дуалистичните си разбирания, богомилите отхвърляли църковните обреди и символи. Те отричали мита за възкресението на мъртвите и вярата в чудесата, не признавали Богородица, проповядвали, че не бивало да се посещават храмове. Богомилите признавали единствено Новия завет.

Последният фактор, който повлиял върху появата на богомилството била славянската писменост. Нейната основна роля била за разбиране и осъзнаване на проповедите и богослужебната литература, но писмеността започнала да изпълнява друга функция. Тя се превърнала в предпоставка за протеста на хората срещу църквата и държавата.

Създател на богомилството бил поп Богомил от чието име последователите му получили своето име.

Предполага се, че първоначален център на тази ерес били Тракия и Македония. Основните части на богомилската идеология съставляват т.нар. “Космогония” – учение за сътворението на света, “Христология” – учение за Иисус Христос и “Есхатология” – изложение за крайната съдба на човечеството.

В основата на богомилската “Космогония” стои дуализма, който бил възприет от посочените по-горе учения, дошли от съседна Византия. Според богомилите, олицетворение на доброто бил Бог, а на злото – сатаната. За да обяснят как е създаден света, богомилите използвали по-стари канонични и апокрифни съчинения, като отхвърляли категорично Старозаветния библейски разказ за сътворението. В основни линии богомилите се придържали към схващането, че първоначален създател на Вселената е добрия Бог. Негов най-верен помощник бил големия му син – Сатанаил. Воден от чувство на завист, той решил да свали своя баща от престола и да заеме неговото място. Той започнал да търси привърженици сред ангелите, като им отправял примамливи обещания. Опитът за бунт срещу Бога останал безуспешен. Сатанаил и отцепилите се ангели били изгонени на земята. Божият син се превърнал в зъл дух и решил да вдъхне душа на сътвореното от него човешко тяло, но усилията му останали напразни. Сатанаил бил принуден да се обърне към Бога да му помогне и Бог именно вдъхнал душа на първите хора – Адам и Ева.

След създаването на видимия свят, Сатанаил станал господар на цялото човечество и на всички земни царства. Бог, разказвали богомилите, се смилил над хората, над които властвал злия дявол и изпратил своя син Иисус Христос, за да се пребори с него и да сложи край на тиранията му.

Втори съществен момент от идеологията на богомилите е учението за идването на Божия син Христос, който трябвало да донесе спасение за човечеството. “Христологията” на богомилите почива като цяло върху Новозаветната книжнина. Според тях Христос само привидно се явил и действал като човек на Земята. Той бил всъщност насочено от Бога слово, което трябвало да води хората към пътя на спасението. Ето защо богомилите твърдели, че Христос стои по-долу от Бога и не му е равен. Еретиците вярвали, че вечната борба между доброто и злото ще завърши с второто пришествие на Христос и с победа над злото.

В това се състои и третия важен момент в богомилското учение – “Есхатологията”. За всеки ще бъде раздадена справедливост и всеки ще бъде съден според делата си. Сатаната заедно с грешните, потисниците и властниците били обречени на вечни мъки в ада, а праведните хора щели да се радват на блаженство в Рая.

Вярата на богомилите, че в крайна сметка на Земята ще възтържествува доброто дава основание да ги смятаме за умерени дуалисти, но имало и такива, които смятали, че този двубой никога няма да приключи. Това били т.нар. “крайни дуалисти”.

Богомилският дуализъм бил главното ядро, чрез което богомилите обосновавали своите схващания за църквата, светската власт и етичните норми. Главният удар на техните проповеди се насочвал срещу църквата и нейната идеология. В противовес с разпространеното гледище, че представителите на църковния клир са божи служители, без чиято намеса християнина не може да спаси душата си, богомилите твърдели, че църквата е под въздействието на злата сила и че църковното съсловие и излишно. Особено резки били критиките срещу митрополитите и епископите, които били обвинени, че водят непристоен живот. Богомилите не желаели между Бога и човека да съществува посредник, още по-малко свещеници, които правят разлика между думи и дела.

Отричайки официалната църква като цяло, богомилите не признавали решенията на Вселенските и местни събори, както и мненията, и мислите на църковните богослови. Отрицателно се отнасяли и към различните църковни обреди и символи. Отричали мита за възкресението на мъртвите, светите тайнства – изповед, църковен брак, кръщения, причастия. Проповядвали, че не бива да се посещават храмовете и да се слушат литургии, проповеди и др.

Според богомилите в храмовете живеели демони, а кръстът бил оръжие на дявола. Причастието за тях било само хляб и вино, а не кръв и тяло на Христос. Храмовете наричали прости сгради, чудесата от Евангелието наричали “приказки и басни”, а за Богородица твърдели, че е жена като всички други. В критиката срещу църковните обреди и символи, богомилите си служили с рационални доводи, подчертани от здравата човешка логика. Този рационализъм се противопоставял на насаждания от официалната църква мистицизъм. Това издава наличието на един трезв мироглед сред обикновеното население, което не било склонно сляпо да вярва на църковните проповеди.

Едновременно с нападките срещу църквата и нейните обреди и символи, богомилите отправили резки обвинения срещу представителите на светската власт и най-вече срещу нейния най-ярък представител – царя. Проповедите на богомилите отразявали острото недоволство на угнетяваните слоеве в България от съществуващия обществен ред и от все по-силно разрастващите се форми на феодална експлоатация. Богомилите протестирали срещу повинностите, тегобите, които лежали като тежко бреме върху селското население.

Борбата срещу властниците била неразривно свързана с борбата срещу богатите, срещу щедро снабдените с материални блага. В противовес на официалното църковно гледище, че богатият е божи любимец, богомилите твърдели, че от богатството идвала злата сила.

Особена популярност в Средновековна България придобили апокрифните съчинения, в които се предричало след Второто пришествие най-тежка участ за представителите на светската власт и църквата. В кръга на социално-нравствените възгледи на богомилите особено внимание заслужават схващанията им относно убийството и кръвопролитията. Отнемането на човешкия живот било, според тях, едно от най-грозните престъпления. Грях било да се убиват не само хора, но и животни. Богомилите били хуманисти и за тях била по-важна любовта към хората, отколкото към Бога. Проповядвайки против убийствата, те се обявявали против войните като най-голямо зло и отправяли остри нападки срещу църквата, с чиято благословия започвали военни походи и сражения.

Същевременно тези проповеди намерили отражение в конкретните условия в България през 10-и век и в протеста на обикновения човек, който страдал от честите войни, нашествия и вътрешни междуособици, характерни за времето на Симеон и неговия приемник Петър.

Интересни били възгледите на богомилите за жената. Според тях тя била равностойно на мъжа творение и трябвало да се ползва със същите права като него.

Важен въпрос, свързан с началната история на богомилите в България е въпроса за тяхната организация. Богомилите, наистина отхвърляли официалния църковен статут и неговите представители, същевременно обаче те не били изобщо против каквато и да е организация на църковния живот, а смятали, че тя трябва да бъде съобразена с принципите на ранното християнство. Идеал за богомилите били раннохристиянските общини. Начело на всички богомили стоял един общ ръководител, когото те следвали и слушали като главен наставник и организатор. Такъв общ ръководител от времето на Петър бил самия поп Богомил, а след смъртта му го наследил неговия ученик Михаил. Около главният проповедник и ръководител се групират неговите ученици, които били наричани по примера на учениците на Иисус Христос – апостоли.

Богомилите се делели на няколко групи. Начело стояли т.нар. “съвършени”, които били най-добрите познавачи на учението и същевременно главните му разпространители и организатори. Животът на “съвършените” се намирал в пълно съответствие с проповядваните религиозно-дуалистични и социални възгледи и по-специално със схващането, че човек е съчетание от греховно тяло, сътворено от зла сила и добра душа, вдъхната от Бога.

В изпълнение на своя аскетичен морал, “съвършените” не се женели, отказвали се от всякаква собственост, водели скромен и умерен живот, не ядели месо, не пиели вино, избягвали шумни веселби и пр. Единственото им занимание било с Евангелието в ръка да проповядват своето учение.

Наред със “съвършените” имало още две категории богомили – “вярващи” и “слушатели”. “Вярващите” били приети вече в богомилските братства и имали право да участват в извършваните там обреди, били задължени да спазват известни религиозно-морални правила, да постят в определени дни, да се молят често и пр. Строгият аскетичен морал за тях обаче не бил задължителен. Те могли да се женят, да имат собственост, тоест да живеят като обикновени хора.

Що се отнася до “слушателите”, те не участвали в религиозните обреди на богомилските братства и от тях не се изисквал никакъв по-особен начин на живот.

В съгласие с евангелските принципи, религиозно-обредният живот в богомилските братства бил твърде опростен. Богомилите били противници на материалните неща, на разкоша и блясъка на църковната обстановка. Те практикували четири основни обреда – първият бил общото молитвено събрание, където се произнасяла молитвата “Отче наш” и се четели текстове от Йоановото Евангелие.

Вторият обред се състоял във взаимната изповед на членовете на братствата, на която се опрощавали греховете на отделни лица.

Останалите два обреда били свързани с преминаването на богомилите от една категория в друга, тоест от “слушател” във “вярващ” и от “вярващ” в “съвършен”. За да премине в по-висока степен на богомилската религиозна йерархия, “слушателят” бил длъжен да мине през предварителна подготовка и да докаже, че е готов да води по-въздържан и скромен живот в духа на религиозните изисквания на учението. След подготовката той бил приеман в кръга на “вярващите” и имал право да участва в религиозния живот.

Много по-сложен и труден бил начинът на преминаване на “вярващ” в “съвършен”. Това ставало след продължителен период, през който кандидатът трябвало да се въведе постепенно в суров и аскетичен живот, съобразен напълно с дуалистичните разбирания, че тялото е злото начало, а душата идва от Бога. Той трябвало да се моли седем пъти през нощта и през деня, да се облича само с една риза, да се раздели с жена си и семейството и ако подготовката докажела твърдото решение на кандидата да бъде последовател до край, следвал един последен тържествен ритуал за приемането му в кръга на “съвършените”. По същество този ритуал представлявал нещо като второ кръщение, след което се приемало, че кандидатът е станал вече нов човек и има всички основания да се смята за богомил. В качеството си на “съвършен”, той получавал права на проповедник и организатор и главната му цел се свеждала до привличането на нови привърженици на учението.

Както личи от историческите извори, броят на “съвършените” бил сравнително малък. Това положение се обяснява главно с обстоятелството, че техния живот бил твърде суров и аскетичен. В религиозния живот на богомилските братства наред с мъжете значително участие вземали и жените. Те могли да стават “вярващи”, а също така и “съвършени”, тоест да стигнат до положението на главни проповедници и организатори.

Скоро след появата на богомилството, централната власт предприела гонения срещу неговите привърженици. Създател на богомилството бил поп Богомил, за чиято дейност се споменава за пръв път в беседата на Презвитер Козма. Това движение се зародило по времето на цар Петър (927-970 г.). За поп Богомил и неговата дейност българските сведения са доста оскъдни, но според историческите извори може да се твърди със сигурност, че той е бил първия разпространител на богомилското учение и че е оставил след себе си много последователи. Вероятно по негово име привържениците му били наречени богомили.

Въпросът за първоначалния център на богомилското учение не е напълно изяснен. Ако се съди по т.нар. “Сръбски синодикт” от 1211 г., новата ерес възникнала в Тракия. Още от времето на цар Петър, богомилството се превърнало в сериозна заплаха за властта. Това накарало българския цар да отправи запитване към цариградския патриарх Теофилакт как може да се справи с богомилите.

Започналите гонения не успели да постигнат желания резултат. Еретиците били измъчвани по различен начин, за да се откажат от своите възгледи. Онези от тях, които непоколебимо отстоявали идеите си били хвърляни в затвор или прогонвани от страната.

Самите условия в българската държава и липсата на социална справедливост благоприятствали за по-нататъшното разпространение на ереста. Когато политическата обстановка в България се променила и на власт дошъл цар Самуил, богомилите срещнали толерантно отношение към тях. Може би тази благосклонност се дължала на факта, че Самуиловата дъщеря Теодора Косара, която била жена на Иван-Владислав била богомилка.

Свидетелства за това твърдение могат да се открият в Житието на Иван-Владимир.

Интересно е да се отбележи, че през десетилетията на византийско владичество проповедите на богомилите не заглъхнали и през 11-12 век богомилството продължавало да се шири из българските земи като постепенно проникнало и в други територии на Византийската империя.

Особено добра почва за разпространение намерило в Мала Азия. Местните богомили били известни с прозвището “фундагиагити”. По своята същност богомилството продължавало да бъде ярко антифеодално учение и поради това неговите привърженици били главно отрудени селяни и градски бедняци. При условията на чуждоземния гнет, движението придобивало подчертана антивизантийска насоченост и нападките на еретиците били отправяни главно срещу представителите на ромейската власт и нейния идеологически крепител в лицето на византийското висше духовенство. Особено активна станала дейността на богомилите към края на 11-и и началото на 12-и век, когато начело на движението застанал известния Василий Врач. Със своите дванадесет ученици, между които имало и жени, той обикалял най-вече тракийските земи и разпространявал възгледите си.

Изплашени от дейността на богомилите светската и църковната власт организирали преследвания и процес срещу еретиците. Василий Врач заедно с много други богомили бил заловен и отведен в Цариград. Алексий 1 Комнин поискал от водача на богомилите да се отрече от учението си. Василий отказал. През 1111 г. той бил осъден на смърт чрез изгаряне, а неговите сподвижници – хвърлени в затвора.

Сведения за процеса срещу Василий Врач дава Ана Комнина в “Алексиада”. Въпреки жестоките преследвания обаче, богомилското учение не могло да бъде изкоренено.

И след възстановяването на българската държава, богомилството продължило своето разпространение. Неговата активност била в тясна връзка с моментното социално-икономическо и политическо състояние на страната.

Според съвременната наука за предполагаемото участие на богомилите във въстанието на Петър и Асен съществуват две различни мнения. Първото е на Константин Иречек, според който богомилите са участвали във въстанието през 1185 г., а Васил Златарски е на мнение, че те не са взели участие в това събитие. Смята се, че богомилите са подкрепили и цар Калоян при потушаването на бунта на византийската аристокрация в Пловдив. Сведения за тези събития дава западния хронист Жофроа дьо Вилардуен.

Отслабването на централната власт през царуването на Борил и засилването на феодалното болярство довели не само до териториални загуби, но и до значително влошаване на вътрешното положение. В тясна връзка с изострянето на класовата борба не само в селата, но и в градовете, взело широки размери богомилското движение. Ето защо Борил започнал гонение срещу богомилите и свикал църковен събор, открит тържествено на 11 февруари 1211 г. в Търново. По този повод през същата година бил издаден т.нар. “Синодикт на цар Борил”, който е ценен исторически извор за работата на събора и за мерките, взети на него против еретиците. Не е известен броя на върналите се към лоното на църквата, но срещу тези, които отказвали да скъсат с богомилството били вземани строги мерки. На този събор били осъдени много богомили: Петър, Добри, Стефан и др. Борил се успял да унищожи богомилското движение.

По времето на Иван Асен II не е известно да е имало гонения срещу тях. Това е бил период на относително спокойствие и богомилството било временно затихнало. Времето на Иван Асен било момент на политическо могъщество. Българският цар се въздържал от гонения срещу богомилите, за което бил обвинен от папа Григорий IV, че поддържал еретиците.

По време на управлението на Иван-Александър, наред с другите проникнали ереси, продължило да се разпространява богомилството. За разлика от началния си стадий на развитие, когато било предимно селско движение, богомилството имало сега голям брой привърженици и сред градските жители.

Както се знае, през 13-14 век феодалната аристокрация станала решаваща политическа сила и в българския средновековен град, поради което и там назрели условия за антифеодални настроения. През този период като център на богомилството се очертало Търново. Главен разпространител на богомилските възгледи бил Кирил Босота с ученика си – поп Стефан. Те проповядвали в духа на богомилския дуализъм, че в света съществуват две начала – това на добрия Бог и на злия сатана, отнасяли се с презрение към църковните символи и ритуали, отричали земните блага и възхвалявали бедността. Поради тези им възгледи, поп Стефан и Кирил Босота трябвало да посрещнат ответната реакция на засегнатите висш църковен клир и светска власт.

На свикания в 1355 г. в Търново събор, двамата били осъдени като еретици и учението им било анатемосано. Въпреки решенията на събора, поп Стефан и Кирил Босота остават непреклонни и не желаели да се откажат от учението си. Тогава Иван-Александър заповядал лицата им да бъдат изгорени с нажежени железа и двамата да бъдат изгонени от страната.

Към средата на 14-и век в България намерили почва за разпространение и възгледите на т.нар. “адамити”. Един от първите разпространители на това учение бил Лазар. По-късно се появил и адамита Теодосий, който също бил водач на това движение.

Възгледите на адамитите до известна степен съвпадали с моменти от учението на исихастите. И едните, и другите твърдели, че главната цел на човека е да се върне към райското състояние, докато исихастите смятали, че това може да стане чрез отказ от земния свят, чрез аскетичен живот и мистично самовглъбяване, то адамитите, за да постигнат желаното състояние смятали, че човек трябва да скъса с установените наредби на обществото и с господстващите норми на поведение и да заживее така, както първия човек в Рая.

Проповедите на адамитите срещнали ожесточен отпор от страна на църквата и светската власт. На свикания през 1355 г. събор в Търново, наред с Кирил Босота и поп Стефан, бил осъден и адамита Лазар. Главен изобличител на неговите възгледи станал пак Теодосий Търновски.

Въпреки строгите мерки, взети на събора в Търново срещу еретиците, възгледи с противоцърковен характер продължавали да се разпространяват и след това. Наред с другите появили се ереси, изникнала и т.нар. “ерес на жидовстващите”, която предизвикала голямо раздвижване на духовете.

Вашият коментар


− three = 2