Кръстоносен поход

Публикувано на януари 7 2011 Добави коментар

Кръстоносните походи са мащабни военни кампании, предприемани през Средновековието в защита на интересите и идеологията на католическата църква, за разширяване или защитаване позициите на католическата религия, за превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи или угрозата от завладяване от такива, както и за потъпкване на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.

Особено важно място сред мотивите за предприемане на Кръстоносните походи заема т.нар. защита на Светите земи, т.е. осигуряването на християнска власт над тях. Кръстоносците -ангажирали се с участие в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи рицари, монаси, хора от простолюдието -воюват предимно срещу арабите, включително маврите, турците -най-вече селджукските, различни езически народи -предимно тези от Прибалтика. Важно място в тяхната дейност заема и борбата с еретиците, , като най-известни походи от този род са Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и Албигойски кръстоносен поход. За кръстоносни походи в най-общ смисъл могат да се приемат и войните от испанско-португалската Реконкиста, както и тези, предприети за завладяването и християнизирането на езическа Латинска Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка, от страна на католическите владетели.

Някои кръстоносни походи са предприети в защита на християните от Югоизточна Европа от нашествията и властта на османските турци. Пример за това е походът, предприет през 1396 г. от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, който и след разгрома на войските му при Никопол ,продължава опитите си за завземане на балканските земи в ущърб на османците, като същевременно провежда политика, насочена към васално обвързване на населението и владетелите им с Унгария, и Свещената Римска империя, , на която е император от 1410 до 1437 г.

В процеса на развитие на държавите и народите от Западна Европа се появила обществената прослойка на феодалните католически професионални войници -представителя на тази прослойка обикновено наричаме рицар. Рицарите, както и свободното селячество и настроените към бунтове и насилия крепостници представлявали опасност за властта и благосъстоянието на едрите феодали и ангажирането им с кръстоносните походи представлявало в известен смисъл отдушник за тяхната агресивност, като същевременно ги отклонявало от ,,изпадане“ в ерес и от участие в еретически движения и въстания.

През 1063-та година папа Александър II благословил християните, в борбите им с мюсюлманите, давайки им папски знамена, а също и опрощавайки на греховете на загиналите в битките.

Още четвърт век изминал, преди да бъде обявен Първият кръстоносен поход.

Кръстоносните походи през 13 век били лишени от такава всеобща обществена подкрепа, а след последното падане на град Акра (Израел) през 1291 г. и унищожаването на катарите, кръстоносният идеал загубил своя преситиж ,заради оправдаването от страна на папата на политическа и териториална агресия в самата Католическа Европа.

В кръстоносните походи участвали множество представители на рицарските ордени, като хоспиталиери, тамплиери, тевтонци и др.

Точният брой на кръстоносните походи е неизвестен. Освен 9те традиционно приемани като ,,големи“ са били проведени им множество малки походи, не само в Палестина, но и в Централна Европа и Испания, и били насочени не само срещу мюсюлмани, но и също срещу християнски еретици и лични врагове на папата и монарсите. Би могло да се каже, че ‘кръстоносните походи’ продължили до Ренесанса и Реформацията, когато политическият и религиозен климат станал твърде различен от този през Средновековието.

За да можем да разберем причините на Европа и Близкият Изток за поемане по пътя на кръстоносните походи трябва да се върнем няколко години назад преди започването им и да видим какво се е случило по света тогава.

Около 1000 година Константинопол е най-проспериращият и значим град на познатия до тогава свят. Разположен на място лесно за защита, стратегическо изгодно място, с централизирано управление съсредоточено в ръцете на абсолютния монарх – император. Византия една нация несравнима във всяко едно отношение. По време на управлението на Василий II Българоубиец най-близките и силни врагове на империята биват абсорбирани или обезсилени. След смъртта на Василий други императори без толкова управленченски талант заемат трона на империята наследник на Рим. През това време от Централна Азия се задава една нова заплаха. Турците, номадски племена, които през тези години приемат Исляма. Едно от тези племена, седжуките (наречени така на митичния си водач), с фанатизъм се нахвърля срещу „неверническата“ Византийска империя. В битката при Манзикерт, през 1071 година, по-голяма част от имперската войска бива разбита от турците и един от съимператорите бива пленен. Поради тази загуба византийците се виждат принудени да отстъпят по-голяма част от Мала Азия (днес ядрото на турската държава) на седжуките.

От друга страна, турците също напредват на юг, към Сирия и Палестина. Един лед друг градовете по източното Средеземноморие падат в ръцете им и през 1070, влизат в Светия Град, Ерусалим. Това събитие развълнувало както Западна Европа така и Източна Европа. И двете започват да се опасяват, че турците могат да завладеят малко по малко християнския свят, унищожавайки вярата им. Също започнали да пристигат много слухове за изтезания на поклонниците отиващи в Ерусалим от страна на турските власти.

През 1081 г. на византийският трон се качва един способен генерал, Александър Комин, който решил да се се противопостави на турското разширение. Но скоро си дава сметка, че сам не може да се справи. Поради което се съюзява със запада, въпреки че католическата и православната църкви са в схизма от 1054 г. Александър се опитва да създаде наемна войска от западноевропейци, която да се обедини с имперските сили, да атакува турците и да гинакара да отстъпят в централна Мала Азия. Желаел да използва войни от норманци, които преди това завладяват Англия през 1066 г. и по същото време изтласкват византийците от южна Италия. Именно поради тези факти, Александър познава много добре силата на норманците и залага на тях като съюзници. Александър изпраща пратеници да преговорят с папа Урбано II, за да помоли за съдействието му в набирането на наемници. Папата вече е показал способността си за намесване във военни въпроси когато призовал събора на Бог на който се забраняват военни действия от петък вечер до понеделник сутрин, което намалило значително конфликтите между различните феодали. Сега се отваря още една възможност на папата да покаже властта си. През 1095 г. Урбано призовава съвет в град Паленция. Пам излага предложението на византийския ипертор, но конфликта му с кардиналите присъстващи на събора и също така с Енрике IV, Император на Свещенната Римска империя и Германо-Римската империя (който подпомага един антипапа), излизат на първи план пред искането на Константинополският Импертор. Александър трябва да чака. Европа с близостта си си спечелва симпатията, а ислямът се превръща в един опасен и силен враг. Смесването на тези тенденции поражда Кръстоносните походи, представляващи желанието на западно Европейското християнство да спаси Източно Европейското от мюсилманите. Резултата без съмнение, остава много далеч от първоначалните идеи. Затова отдалечило се от чистия си вид Кръстоносните походи биват считани от някои историци като провал.

* Стиван Рънсиман го обобщава така: Когато папа Урбан призова събора в Клермонт, турците са на път да завземат Босфора. Когато папа Пио II призовава последния кръстоносен поход турците са на път да прекосят р. Дунав. Родас, един от последните водачи на това движение попада в турски ръце през 1523 г. и о. Кипър, разорен във войните с Египет и Генуа, и превзет накрая от Венеция, пада през 1570 г. Всичко което остава за Западно Европейските конкистадори за шепа гръцки острови които Венеция държи под своя власт.r.

* Напредването на турските войски бива спряно не толкова от усилията на обединеното Християнство, колко от своите близки съседи които заплашва – Венеция и Хабсбургската Империя, в компанията на Франция.

* От XI доXIV век се организират 8 големи кръстоносни похода.

* На Папа Грегорий VII се дължии идеята християнските държави да се обединят за да се борят срещу своят общ религиозен враг – исляма.

* На практика Папа Урбан II (1088-1099) е този, който на практика я започва. В предпоследния ден на Клермонския събор (Франция) Четвъртък 27 Ноември 1095 г. провъзгласи, викайки ‘“Dieu lo volti“‘(Бог го желае!), за т.н. Първи Кръстоносен Поход (1096-1099).

Проповедта на Урбано II подтиква първо маса от обикновени хора поведени от проповедника Педро el ermitano. Тази групо е така наречения Кръстоносен поход на бедните. Неорганизирани, те се отправят на изток, избивайки евреите по пътя си. При пристигането им във Византия василевса побързал да ги изпрати от другата страна на Босфора. Непредпазливо навлизат на турска територия и там биват окончателно разбити.

Много по-организиран е така наречения на прицовете, състоящ се от добре въоръжени групо, произлизащи най-вече от Франция, Paises Bajos и норманското кралство Сицилия. Тези групи биват ръководени от втори синове на аристократи, като Годофредо от Боуйон, Раймундо от Толоса y Бохемундо от Таренто. По време на спирката си в Константинопол, тези пълководци се заклеват да възвърнат на Византийската Империя териториите на изток загубени при настъплението на турците. От Византия се отпрвят към Сирия прекосявайки седжутска територия, където постигата серия изненадващи победи. И в Сирия съсздават Антиохия, която завлядяват след седем месечна обсада. Но не я връщат на Византийската Империя, а Бохемундо си я задържа и създава за себеси Антиохйското Графство. От Антиойия тръгват към Ерусалим, завлядявайки и разпределяйки някои градове. През юни 1099 г. пристигат в столицата, която превземат на 15 юли 1099 г. При превземането на Ерусалим кръстоносците избиват всички жители на града без разлика на вероизповедание или възраст. С тази победа се приключва и Първия Кръстоносен поход, и мног кръстоносци се завръщат в своите родини. Останалите се заселват в новозавзетите тритории. Заедно с Ерусалимското царство (ръководено в началото от Годофредо от Боуиьон, който приел титлата Защитник на Светите места) и графството на Антиохия, се създават дъжавички като Едеса (сегашна Урфа, в Турция) и Триполи (сегашен Ливан). След тези първоначални успехи се създава нова вълна на кръстоносни походи формиращи наречения Първи Кръстоносен поход от 1101г. Но този поход разделен на три групи, бива разбит от турците докато прекосява Анадола. Този провал охлажда кръстоносния дух за почти 50 години.

Втори Кръстоносен Поход

Благодарение на разцеплението между мюсюлманските държави, латинските (или франките, както ги наричат арабите), успяват да се установят и отцелят. Първите два царя на Ерусалим, Балдуин I и Балдуин II са талантливи управници и разщиряват кралството на цялата земя между Средиземно Море и р. Йордан, включително и по-нататък. Бързо се интегрират в променливата система от локални съюзи и така става възможно да се наблюдават сблъсъци на съюзи на християнска държава и мюсюлманска срещу друг съюз на християни и мюсюлмани. Макар кръстоносният дух между франките отпада с времето, изместван от удобствата на ореиентализирането им, между мюсюслманите започва да расте духът на джихад или Святата Война. Първоначално народът бива мобилизиран от проповедниците срещу своите покварени и недостатъчно правоверни управници, способни да търпят християнското присъствие в Ерусалим, и дори да имат като съюзници техните крале. Тези настроения биват използвани от група религиозни и военни водачи, които успяват да обеденят различните мюсюлмански държавички, за да започнат завладяването на християнските земи.

Първият от тях е Зенги, владетел на Мосул и Алепо, който на 25 декември 1144 г. завладява графство Едеса, унищожавайки първата от френските държави. Като отговор на тези действия, които показват слабостта на държавите, създадени от кръстоносците, папа Евгений III, чрез Бернандо от Клерво (голям проповедник и автор на правилата на тамплиери), проповядва през декември 1145 Втория Кръстоносен Поход. За разлика от първия в този участват крале от цялото християнство, оглавени от Луи VII от Франция (придружаван от съпругата си, Леонор от Акитания) и от германския импертор Конрад III. Противоречията между французи и германци, както и с византийците, биват постоянна пречка по време на целия поход. Армиите на двамата крале тръгват поотделно през Европа и срещат пречки от страна на византийския император Мануил I Комнин. След прекосяването на византийските територии, двете армии са разбити поотделно от селджукските турци. Пристигайки в Светите Земи решават, че Едеса не е чак толкова важна цел и се отправят към Ерусалим. От там, разочаровайки очакванията на цар Балдуин III, вместо да се тръгнат срещу Нур ал-Дин (син и наследник на Зенги), избират да атакуват Дамаск, независима държава и съюзник на царя на Ерусалим. Експедицията се проваля, след само една седмица на неуспешна обсада, кръстоносните войски се оттеглят и връщат в родините си. С тази ненужна атака постигат падането на Дамаск в ръцете на Нур ал-Дин, който малко по малко се доближава до латинските държави. По-късно при атаката на Балдуин II срещу Египет, предизвиква навлизането на Нур ал-Дин в южната част на Йерусалимското царство, подготвяйки пътя към края на царството и призоваването на Третия Кръстоносен Поход.

Вашият коментар


3 × = six