Рим и римската империя

Публикувано на януари 12 2011 Добави коментар

Апенинския полуостров, който от най-древни времена се нарича Италия, е с площ над 300 000 кв. км. На изток бреговете са стръмни и изобилстват от плитчини. Те затрудняват достъпа на корабите дори до естественото пристанище Брундизий. От сигурните и дълбоките заливи най-удобен е Неаполитанския с пристанищата на Неапол и Путеоли, докато при устието на р.Тибър това е Остия. На юг е о. Сицилия, а на север от нея са разположени малките Липарски и Егатските острови и по-големите Сардиния и Корсика.

За Италия е характерен мекият средиземноморски климат и само в северните райони земите са студени през цялата година. В средната част през всички сезони времето е приятно и почти винаги стабилно – с умерени дъждове и рядко със сняг. Още по на юг и на о. Сицилия климатът е субтропичен с горещо лято, топла зима и с малко валежи.

Като следваме социално-икономическото, държавно политическото и културно-идеологическото развитие на древния Рим се разделят на шест периода:

Първият – VІІІ до края на VІ в.пр.Хр.,обхваща най-древната история на Италия и т. нар. Епоха на царете.

Вторият – V – ІІІ в. пр. Хр.,времето на Ранната република, когато Рим завоюва цяла Италия, броят на робите се увеличава чувствително и те рязко започват да се отделят от всички останали слоеве на свободните.

Третият – ІІ – І в.пр.Хр., представя Късната република, която бележи разцвета на робовладелските отношения в Италия и се отличава с със създаването на римската средиземноморска държава. Достига се до големи възстания на робите и кървави граждански войни.

Четвъртият – І – ІІ в.,включва живота на Ранната империя или т.нар. Принципат, по нататъчното развитие и върхът на класическото робовладение и на разпространението наотношенията по цялата грамадна територия.

Петият – ІІІ в., бележи общата криза на робовладелската система и въобще на обществото, държавата и културата и заплашва империята с разпадане.

Шестият – ІV –VІ в., е етап на Късната империя или на т. нар. Доминат, когато настъпва разлагането на робовладението, а властта на императора, обявен за господар се усилва.

През І хил. пр.Хр. населението на Италия е съсътавено от много различни племена, които говорят индоевропейски езици и в етническо отношение се отличават с необикновена пъстрота. Преобладава мнозинството на италииските племена, който серазделят на две основни групи: латино-сикулска и умбро-сабелска.

От умбро-сабелската група най-многобройни са самнитите. Те заемат средната част на Апенинските планини, спадат към най-войнствените племена и успяват да покорят оските в Кампания. За разлика от умбрите, който населяват горното течение на р.Тибър, латините се разполагат на юг от реката, в областта Лаций. Според данни на археологията в Лаций живеят и племена от сабелски произход.

Тогава на територията на Италия се разселват и др. Индоевропейски народи – илири и гърци. През VІІІ в. пр. Хр. елинските преселници завладяват северозападната част на Средиземно море. Всредата на І хил. пр. Хр. на територията на полуострова се разселват и келтите, или галите и се установяват в Паданската равнина. За единна италииска народност може да се говори едва от І хил. пр. Хр. след покоряването на цяла Италия от Рим.

Най- голямо въздействие върху древната история на Италия упражняват етруските – ний-силният и напреднал народ народ през първата половина на І хил. пр. Хр.

Първоначално селещата в Лаций разкриват родови поселения, който водят до самостоятелен живот. Древните автори изброяват в областта около 30 поселения, които образуват съюз начело с Алба Лонга.

Въпреки оскъдния материал може да се предполага, че през периода VІІІ – VІ в. пр.Хр. Рим постепенно  се увеличава за сметка на съседите си. На хълма Капитолий се издига обща за всички крепост, а целият този процес на обединяване, с който се поставя началото и на царската епоха в Рим, традиционно се свързва с първият му легендарен цар Ромул. Впоследствие царската власт преминава в ръцете на етруските царе. Тарквиний Древни се преселва от Етрурия в Рим  и полага основите на Капитолийския храм. Тарквиний Древни е наследен от Сервий Тулий, чието име най-вече се свързва с голямата реформа, която води до съществени промени в обществената и държавна организация на Рим. По негово време се издига мощна стена около града, останки от която могат да се видят и днес.                                                Седми и последен цар е Тарквиний Горди, зет на Сервий Тулий и предполагаемият му убиец. Макар управлението му да е успешно във външнополитически план, тиранията която установява способства за изостряне на напрежението между царя и патрицианската аристокрация. Противопоставянето прераства в бунт, довел до края на монархията. За край на царския период се възприема посочената от Полибий  и традиционно възприета дата – 510-509 г. пр. н.е.

В периода на управление на седемте царе постепенно се оформя и утвърждава обликът на държавните институции, съставляващи действащата инфракструктура за управление на държавата.                                Две са причините, на който Рим дължи бързия си разтеж: близостта му до Етрурия и до устието на р. Тибър. Най-вероятно Рим дължи на етруските разделянето на цялата си община на три родови триби – латини, сабини и етруски,което съответства на етническата структура. Вторият елемент на обществото са тридесет курии-мъжки съюзи, обединени на религиозна и военна основа.                                                                                                                                         В основата на социалната структура стоят родовете, отначало са сто, асед това се увеличават на триста. По този начин се организира в три триби, тридесет курии и триста рода.                                                                                                                                                                                                                                                            Властта се намира в ръцете на сената, съвет на старейшините. Той се попълва от по един представител на всичките 300 рода. Решенията на куриятните комиции минават за одобрение през него.Участниците в сената са само патриций. Начело на цялата община стой царят, който е и главнокомандващ армията, и върховен жрец и първи съдия.

Премахването на монархията не довело до кардинални промени в държавното устройство на Рим. Мястото на пожизнения цар заели двама, избирани от центуриалните, комиции за една година от бройката на патрициите претори („вървящи отпред“); от средата на V век започнали да ги наричат консули („съвещаващите се“). Те свиквали и водели заседанията на сената и народното събрание, контролирали изпълнението на приетите от тези органи решения, разпределяли гражданите по центурии, следили за събирането на плащанията, осъществявали съдебната власт, по време на война командвали войските. Валидни били само съвместните им решения. С изтичането на срока на пълномощията те се отчитали пред сената и можели да бъдат призовани към съдебна отговорност.

Помощниците на консулите в съдебните дела били квесторите, към които по-късно преминало задължението да следят за държавната хазна. Висш държавен орган си оставало народното събрание, което утвърждавало законите, обявявало война, сключвало мир, избирало всичките длъжностни лица (магистрати). В същото време нарастнала властта на сената: нито един закон не встъпвал в сила без неговото одобрение; той контролирал дейността на магистратите, решавал външнополитическите въпроси, осъществявал надзор над финансите и религиозния живот; постановленията на сената (сенатус-консулти) се превръщали в закони.

През 494 г.пр.н.е. след поредния отказ на сената да удовлетвори техните искания, плебеите се махнали от Рим на Свещения хълм (първата сецесия), и патрициите били принудени да направят отстъпки: била учредена нова магистратура – народни трибуни, избирани от плебеите (първоначално двама) и притежаващи свещенна неприкосновенност; те имали право да се намесват в дейноста на останалите магистрати (интерцесия), да налагат забрана над каквито и да било техни решения (вето) и да ги привличат под съдебна отговорност.

През 486 г.пр.н.е. консулът Спурий Касий предложил да се раздаде половината от завладяната от гърците земя и част от разграбеното от патрициите „обществено поле“ на плебеи и съюзни латински общини, но сенатът не допуснал приемането на този закон. Касий бил обвинен в държавна измяна и екзекутиран. През 473 г.пр.н.е. народен трибун Гней Генуций бил убит в навечерието на насрочения от него съд над двамата консули.

През 471 г.пр.н.е. плебеите успели да прокарат приемането на закон за избор на народни трубуни в трибните комиции (събрания на плебеите по триби): по този начин патрициите изгубили възможността си да влияят на избора чрез своите освободени роби. През 457 г.пр.н.е. броят на народните трибуни се покачил до 10. През 456 г.пр.н.е. народният трибун Луций Ицилий прокара закон за предоставянето на плебеи и преселенци право за строителство и обработка на земите на Авентинския хълм. През 452 г.пр.н.е. плебеите принудили сената да се създаде комисия от 10 души (децемвири) с консулска власт с цел записването на законите, преди всичко заради фиксирането (т.е. ограничаването) на пълномощията на патрицианските магистрати; дейността на консулите и народните трибуни по време на работата на комисията била спряна.

През 451–450 пр.н.е. децемвирите съставили закони, които били изгравирани върху медни дъски и изложени на Форума (законите на Дванадесетте таблици): те защитавали частната собственост; постановявали строго дългово право (длъжникът можел да бъде продаден в робство и дори екзекутиран), при това е установен пределът на лихвите (8,33% годишно); определяли юридическия статус на основните социални категории в римското общество (патриции, плебеи, патрони, клиенти, свободни, роби); забранявал се бракът между патриции и плебеи. Тези закони не удовлетворявали нито патрициите, нито плебеите; злоупотребите на децемвирите и техните опити да продължат пълномощията си довели през 449 г.пр.н.е. до втората сецесия на плебеите към Свещения хълм. Децемвирите били принудени да се откажат от властта – консулатът и трибунатът били възстановени. Същата година консулите Луций Валерий и Марк Гораций прокарали закон за задължителност на всички граждани, включително и патрициите, относно решенията на трибните комиции (плебесцити), ако те са били одобрени от сената.

През 447 г.пр.н.е. към трибните комиции преминало правото да се избират квесторите. През 445 пр.н.е. по инициатива на народния трибун Гай Канулий била отменена забраната над браковете между патриции и плебеи. Повишаването на влиянието на плебеите се изразило и в учредяването на длъжността военни трибуни с консулска власт, която те имали право да заемат. През 444, 433–432, 426–424, 422, 420–414, 408–394, 391–390 и 388–367 пр.н.е. военните трибуни с консулска власт (от трима до осем) изпълнявали вместо консулите задълженията на висшите длъжностни лица в Републиката. Макар че до началото на IV в. пр.н.е. на този пост са се избирали само патриции и само през 400 г.пр.н.е. той бил зает от плебей Лициний Калв.

През 354 пр.н.е. плебеите получили възможност да влияят на състава на сената: сега той се комплектовал от бивши магистрати, част от които вече не принадлежали на патрициите; само те имали право да внасят предложения и да участват в тяхното обсъждане. През 350 пр.н.е. бил избран първи цензор-плебей. През 339 пр.н.е. законът на Публилий закрепил едното от цензорските места към плебейското съсловие. През 337 пр.н.е. длъжността на претор станала достъпна за плебеи.

При Републиката териториалната експанзия на римляните се активирала. В първия етап (завоюването на Лаций) техният основен противник на север били етруските, на североизток – сабини, на изток – екви и на югоизток – волски.

През 509–506 пр.н.е Рим отразил настъплението на етруските, оказващи подкрепа на прогонения Тарквиний Горди. През 499–493 пр.н.е. надвива Арицийската федерация на латинските градове (Първа Латинска война), сключвайки с нея съюз при условие за ненамеса във вътрешните дела на другия, взаимна военна помощ и равенство при подялбата на плячката. През 486 пр.н.е. към този съюз се пресъединяват и херниките. Това позволило на римляните да започнат серия войни със сабини, волски, екви и могъщия южно-етруски град Вейи, които продължили цяло столетие. След многобройни победи над съседите и завладяването на Вейи през 396 пр.н.е. Рим установил пълна хегемония в Лаций.

Укрепването на външнополитическите позиции на римляните в Средна Италия било прекъснато от нашествието на галите, които през 390 пр.н.е. разбили римската армия при река Алия, завладели и опожарили Рим. Римляните се укрили на Капитолийския хълм. Според легендата, гъски, посветени на богинята Юнона, събудили с крясъците си защитниците на хълма и така провалили вражеския опит тайно да проникнат в крепоста. Макар галите скоро да напуснали града, влиянието на римляните в Лаций отслабнало значително, а съюзът с латините на практика се разпаднал. През 388 пр.н.е. от Рим се отрекли херниките и против него възобновили войната си волски, етруски и екви. Обаче римляните успели да отблъснат натиска на съседните племена.

След новото галско нахлуване в Лаций през 360 пр.н.е. се зародил римско-латински съюз (358 пр.н.е.), а през 354 пр.н.е. бил сключен договор за дружба с могъщата Самнитска федерация. Към средата на ІV в.пр.н.е. Рим установил пълен контрол над Лаций и Южна Етрурия и започнал експанзия в другите райони на Италия. През 343 пр.н.е. жителите на кампанийски град Капуа, след като понесли поражение от самнитите, преминали в римско владение, което предизвикало Първата Самнитска война (343–341 пр.н.е.), завършила с победата на римляните и подчиняването на Западна Кампания.

Нарастването на могъществото на Рим довело до изострянето на отношенията му с латините, а отказът на римския сенат да им отстъпи едно консулско място и половината места в сената довел до започването на Втора Латинска война (340–338 пр.н.е.), в резултат на която Латинският съюз бил разпуснат, част от земите на латините била конфискувани, а с всяка община се сключвал отделен договор. Жителите на редица латински градове получили римско гражданство, останалите били изравнени с римляните само с оглед на имуществените (право да се придобива собственост и да се води търговия в Рим; право на встъпване в брак с римляни), но не и на политически права (граждани без право на глас), които те обаче можели да получат ако се преселят в Рим.

В хода на Втората (327–304 пр.н.е) и Третата (298–290 пр.н.е.) Самнитски войни римляните при поддръжката на луканите и апулите разбили Самнитската федерация и нанесли поражение на техните съюзници – етруски и гали. Самнитите били принудени да встъпят в неравноправен съюз с Рим и да му отстъпят част от своите територии. През 290 пр.н.е. римляните подчинили сабините, предоставяйки им гражданство без право на глас; също така те заели райони от Пицена и Апулия. В резултат от войната през 285–283 пр.н.е. с луканите, етруските и галите Рим укрепил своето влияние в Лукания и Етрурия, установил контрол над Пицена и Умбрия и овладял Сенонска Галия, превръщайки се в хегемон над цяла Средна Италия.

Проникването на Рим в Южна Италия (завземането на Фурий) довело през 280 пр.н.е. към война с Тарент, най-могъщата от държавите на Велика Гърция (колонизираното от гърците южноиталийско крайбрежие), и неговия съюзник епирския цар Пир. През 276–275 пр.н.е. римляните победили Пир, което им позволило до 270 пр.н.е. да подчинят Лукания, Брутий и цялата Велика Гърция. През 269 пр.н.е. бил окончателно покорен Самний. Завоеванията на Рим в Италия чак до границите с Галия завършили през 265 пр.н.е. с превземането на Волсиний в Южна Етрурия. Общините на Южна и Средна Италия встъпили в Италийския съюз под ръководството на Рим.

Започналата римска експанзия извън Италия направила неизбежен сблъсъка между Рим и Картаген, водещата държава в Западното Средеземноморие. Намесата на римляните в сицилианските дела през 265–264 пр.н.е. предизвикало Първата Пуническа Война (264–241 пр.н.е.). През първия пероид на войната (264–255 пр.н.е.) успехът първоначално съпътствал римляните: те завладяли голяма част от Сицилия, и построявайки флота лишили картагенците от морско господство. Обаче в хода на Африканската експедиция през 256–255 пр.н.е. римската армия била разбита, а флотът унищожен от буря. През втория етап (255–241 пр.н.е.) театърът на военните действия отново станала Сицилия. Войната продължавала с променлив успех. Преломът настъпил едва през 241 пр.н.е., когато римляните разбили картагенския флот при Егатските острови и блокирали картагенските крепости Лилибей и Дренапу в Западна Сицилия. Картагенцити били принудени да сключат мир с Рим, отстъпвайки своите сицилиански владения. Рим се превърнал в най-силната държава в Западното Средеземноморие.

През 238 г.пр.н.е. римляните завзели принадлежащите на картагенците острови Сардиния и Корсика, правейки ги през 227 пр.н.е. заедно със Сицилия първите римски провинции. През 232 пр.н.е. при етруския порт Теламон (при вливането на Омброна в Тиренско море) римляните разбили пълчищата на галите, нахлули в Средна Италия. През 229-228 пр.н.е. в коалиция с Ахейски и Етолийски съюз Рим постигнал победа над илирийците (Първа Илирийска Война), нападащи търговските кораби в Адриатическо море, и завладява част от илирийското крайбрежие (дн. Албания). Илирийските племена се задължили да плащат данък на Рим. През 225-224 пр.н.е. римските войски окупирали Цисалпийска Галия (земите на галите на юг от река Падус – дн. р.По), а през 223–220 пр.н.е. – Транспаданска Галия (земите на галите на север от Падус), и по този начил установили контрол над Северна Италия. През 219 пр.н.е. римляните спечелили Втората Илирийска война, затвърждавайки господството си в Адриатиката.

Възползвайки се от борбата на Рим с галите и илирийците, Картаген подчинил средиземноморското крайбрежие на Иберийския (Пиренейския) полуостров чак до река Ибер (дн. р.Ебро) Обсадата на съюзния на римляните иберийски град Сагунт от картагенския генерал Ханибал през 219 пр.н.е. довело до Втора Пуническа Война (218–201 пр.н.е.). През първия й етап (218–215 пр.н.е.) Ханибал навлязъл в Италия, спечелил редица блестящи победи и изправил Рим на ръба на катастрофа. Във втория етап воените действия се разпрострели и над Сицилия и Иберия (дн.Испания). Нито една от страните не могла да спечели решително надмощие: пораженията на римляните в Италия и Иберия били компенсирани от превземането от тях на Сицилия (превземането на Сиракуза през 211 пр.н.е.). През третия етап на войната (211–201 пр.н.е.) се случил прелом в полза на римляните: те изтласкали картагенците от Иберийския полуостров, блокирали Ханибал в Южна Италия и пренесли войната в Африка. След съкрушителното поражение при Зама през 202 пр.н.е. Картаген капитулирал: според условията на мира от 201 пр.н.е. той изгубил всичките си отвъдморски владения и загубил правото да притежава флота и да води война без съгласието на Рим. Римляните получили цялата Сицилия и източното крайбрежие на Иберия; в съюз с тях встъпило Нумедийското царство. Рим се превърнал в хегемон на Западното Средиземноморие.

Възползвайки се от борбата на Рим с галите и илирийците, Картаген подчинил средиземноморското крайбрежие на Иберийския (Пиренейския) полуостров чак до река Ибер (дн. р.Ебро) Обсадата на съюзния на римляните иберийски град Сагунт от картагенския генерал Ханибал през 219 пр.н.е. довело до Втора Пуническа Война (218–201 пр.н.е.). През първия й етап (218–215 пр.н.е.) Ханибал навлязъл в Италия, спечелил редица блестящи победи и изправил Рим на ръба на катастрофа. Във втория етап воените действия се разпрострели и над Сицилия и Иберия (дн.Испания). Нито една от страните не могла да спечели решително надмощие: пораженията на римляните в Италия и Иберия били компенсирани от превземането от тях на Сицилия (превземането на Сиракуза през 211 пр.н.е.). През третия етап на войната (211–201 пр.н.е.) се случил прелом в полза на римляните: те изтласкали картагенците от Иберийския полуостров, блокирали Ханибал в Южна Италия и пренесли войната в Африка. След съкрушителното поражение при Зама през 202 пр.н.е. Картаген капитулирал: според условията на мира от 201 пр.н.е. той изгубил всичките си отвъдморски владения и загубил правото да притежава флота и да води война без съгласието на Рим. Римляните получили цялата Сицилия и източното крайбрежие на Иберия; в съюз с тях встъпило Нумедийското царство. Рим се превърнал в хегемон на Западното Средиземноморие.

Разгромът над Картаген позволил на Рим да започне широка експанзия в различни части на Средиземноморието – първоначално в източна посока, където основни обекти на неговата политика станали елинските държави – държавата на селевкидите (Сирия), Птолемеевски Египет, Македония, Пергам, Родос, полисите на Балканска Гърция, Понтийското царство. През 200–197 пр.н.е. в коалиция с Пергам, Родос, Ахейски и Етолийски съюз Рим нанесъл поражение на Македония (Втора Македонска война), на която й се наложило да се откаже от всичките си владения в Гърция, военната флота и правото на самостоятелна външна политика. През 196 пр.н.е. римляните провъзгласили „свободата“ на Елада.

От тук нататъка Рим придобил значително политическо влияние на Балканите и започнал да се меси във вътрешните дела на гръцките държави (Фесалия, Спарта). През 192–188 пр.н.е. римляните в коалиция с Пергам, Родос и Ахейски съюз постигнали победа над сирийския цар Антиох ІІІ и поддържащия го Етолийски съюз (Сирийска война). Държавата на Селевкидите изгубила своите малоазиатски владения, които бели поделени между Пергам и Родос. Етолийският съюз изгубил своето политическо и военно значение. По този начин към началото на 180-те Рим успял да подкопае позициите на двете най-могъщи държави на еленестическия свят – Македония и Сирия – и да стане влиятелна сила в Източното Средиземноморие.

През 179 пр.н.е. римляните успели да потушат избухналото възстание на иберийските племена, поддържано от келтибери и лузитанци, и да подчинят централните части на Иберийския полуостров, образувайки от покорените територии две провинции – Близката и Далечната Испании.

През 171–168 пр.н.е. римляните разбили коалицията между Македония, Епир, Илирия и Етолийския съюз (Трета Македонска война) и унищожили Македонското царство, създавайки на негово място четири самостоятелни окръга, плащащи данък на Рим. Илирия също била разделена на три зависими от Рим окръга, а Етолийският съюз прекратил съществуването си. Рим се превърнал в хегемон на Източното Средиземноморие.

След Трета Македонска война Рим вече не се нуждаел от подръжката на бившите си съюзници – Пергам, Родос и Ахейски съюз – и започнал да се стреми към отслабването им. Римляните отнели от Родос неговите владения в Мала Азия и нанесли удар по търговското му могъщество, обявявайки съседния Делос за свободно пристанище. Те също така способствали за откъсването от Пергамското царство на Галатия и Пафлагония и встъпили в съюз с враждебните му Витиния и Хераклея Понтийска.

От средата на ІІ в.пр.н.е. характерът на външната политика на Рим се променил: ако преди той утвърждавал влиянието си, поддържайки едни държави срещу други, без да се стреми към установяването на пряк контрол над територии извън Италия, то сега той преминавал към политиката на анексирането. След потушаването на въстанието на Андриск през 149–148 пр.н.е. Македония била превърната в римска провинция, в чийто състав влязли също така Епир, островите на Йоническо море и илирийското крайбрежие. През 148 пр.н.е. Рим встъпил във война с Ахейски съюз и му нанесъл поражение, а през 146 г.пр.н.е. съюзът бил разпуснат и гръцките полиси, с изключение на Атина и Спарта, попаднали под зависимост от римските наместници в Македония. Възползвайки се от конфликта между Картаген и нумидийския цар Масиниса Рим започнал през 149 пр.н.е. Третата Пуническа война, завършила с разрушаването на Картаген през 146 пр.н.е. и създаването на провинция Африка. През 139 пр.н.е. след дълга и измаряща война с лузитаните (154–139 пр.н.е.) римляните завладели югозападната част от Иберийския полуостров, а през 133 пр.н.е. в резултат на Нумантийската война (138–133 пр.н.е.) завладели земите между реките Дурия (дн.Дуеро) и Тага (дн.Тахо). След потушаването на въстанието на Аристоник (132–129 пр.н.е.) Пергамското царство, завещано на Рим от цар Атал ІІІ, било превърнато в провинция Азия. През 125 пр.н.е. римляните разбили съюза на келтските племена, предвождани от аверните и заели средиземноморското крайбрежие между Алпите и Пиренеите, образувайки тук през 121 пр.н.е. провинция Нарбонска Галия. През 123–122 пр.н.е. римляните окончателно покорили Балеарските острови. В резултата на тежка война с нумедийския цар Югурта през 111–105 пр.н.е. (Югуртинска война) под влиянието на Рим попаднало и Нумидийското царство.

През І в.пр.н.е. римляните продължавали политиката на анексиране на съседните държави. През 96 пр.н.е. владетелят на Кирена Птолемей завещал на римския народ своето царство, станало провинция през 74 пр.н.е. През 90-те пр.н.е. Рим подчинил част от югоизточно крайбрежие на Мала Азия (Киликия). В резултат на трите войни (89–85, 83–82 и 74–63 пр.н.е.) с енергичния и агресивен понтийски цар Митридат VІ и войната с неговия съюзник арменския цар Тигран ІІ римляните завладели редица малоазиатски области (Витиния и Понт) и Кипър. Своята зависимост от Рим признали Армения (66 пр.н.е.) и Боспорското царство (63 пр.н.е.). През 67–66 пр.н.е. римляните завладели Крит, гнездото на средиземноморските пирати, през 64 пр.н.е. ликвидирали държавата на Селевкидите и образували на териториите на Сирия и Палестина провинция Сирия. През 63 пр.н.е. римляните подчинили Юдея. В резултат на системата на елинистическите държави бил нанесен смъртоносен удар – съхранилите своята номинална независимост Египет, Кападокия, Комагена, Галатия и Боспор вече не представлявали реални политически сили, а римляните достигнали до Ефрат и влезнали в непосредствен контакт с царството на партите, което от сега нататък ставало техен главен съперник в Изтока. През 53 пр.н.е. партите унищожили армията на Марк Лициний Крас, спрели понататъшната агресия на римляните в Месопотамия.

От втората половина на 60-те пр.н.е. римляните възобновили агресията си на запад и северозапад. През 63 пр.н.е. римляните завършили покоряването на Пиренейския полуостров , присъединявайки към Римската държава неговата северозападна част – земите на галеките (Галекия), а през 58–51 пр.н.е. овладяли цялата територия на Галия чак до Рейн (провинциите Лугдунска Галия, Белгика и Аквитания). Военните експедиции в Германия (56–55 пр.н.е.) и в Британия (през 56 и 54 пр.н.е.) обаче не довели до покоряването на тези земи.

През 60 г. пр. Хр., водени от неочаквани съвпадения на различни интереси, Цезар заедно с Помпей и Крас образували т. нар. Първи триумвират.1 януари 59 г. пр. Хр. встъпил в длъжност и веднага се заел да изпълни “политическата” си програма, центрирана около три основни цели: да сломи враговете си, да възнагради приятелите си и да подготви собственото си бъдеще.

Като военачалник той участвувал през 59-51 г. пр. Хр. в т. нар. Галска война, в която се проявил като талантлив пълководец и която му донесла военна слава.

Цезар въвежда военна по своя характер диктатура му дала възможност да проведе редица административни и социални реформи, благодарение на които била значително ограничена безмилостната експлоатация на провинциите и значително нараснал търговският обмен.

Тъй като чрез извършената от него реорганизация на Сената накърнил редица от дотогавашните привилегии и права на сенаторите и тъй като проявявал явен стремеж да превърне властта си в монархическа, срещу него бил подготвен заговор начело с Марк Брут и Гай Касий.

Цезар бил убит на 15 март 44 г. пр. Хр., при влизането си в курията на Помпей, където било насрочено заседание на Сената.

Октавиан участва във войната в Иберия 46 пр.н.е. и е трябвало да получи висока длъжност при похода срещу партите през 44 пр.н.е., въпреки че е само на 18 години. След убийството на Цезар се оказва, че вуйчо му го осиновява, дава му името си и го прави изпълнител на завещанието.

Когато през ноември 44 пр.н.е. Антоний напуска Рим в посока Северна Италия, за да поеме командването на войските, Цицерон праща Октавиан след него, за да му обяви война.
Антоний отстъпва към Галия. Скоро става обаче ясно, че Цицерон не е в състояние да контролира Октавиан, който с поверените му войски се връща в Рим и изисква от сената да бъде назначен за консул. Три месеца по-късно се среща с Антоний и Лепид. На 27 ноември 43 пр.н.е. те сключват втория Триумвират. Сенатът е лишен от власт, а тримата получават пълен контрол.

Октавиан добавя към името си титлата император, за да подчертае властта си като пълководец. Между 35 и 33 пр.н.е. води войни срещу племена в Далмация и Илирия и така за пръв път северната граница на Италия е защитена от вражески набези.

След много победи над враговете си успява да стане първия император на Рим.
Периодът на ранната римска империя бил наречен „Принципат“. Това била специфична форма на монархия, при която формално били съхранени някои републикански учреждения, а иператорът бил наречен „принцепс“ (първи гражданин).
Приема се, че Римската империя започнала съществуването си с конституционното споразумение след битката при Акциум през 31 г.пр.Хр. Всъщност републиканските институции на Рим били разрушени още през предходното столетие и управлението се осъществявало еднолично от времето на Сула. Въпреки това управлението на Август отбелазало важен обрат. По времето на Акциум нямало живи свидетели на функциониращите по-рано републикански институции или на време без гражданска война в Рим. Четиресет и пет години по-късно, след съмртта на Август, малцина помнели времето преди него. Средната продължителност на живота на римляните била едва четиресет години. Дългото управление на Август позволило на цяло едно поколение да живее и умре без да познава друга форма на управление и дори друг владетел. Това било изключително важно за създаване на нагласи, които позволили установяването на наследствена монархия в Рим. Независимо дали го одобрявали или не, едноличното управление било единственото, което хората от Века на Август познавали, и така щяло да остане още дълги векове. Управлението на Август било забелжително с няколко трайни постижения, които определили бъдещето на Империята:
1.- Била създадена наследствена длъжност, наречена „римски император“;
2.- Било фиксирано заплащането и продължителността на службата, с което бил отбелязан последния етап от реорганизирането на римската армия и превръщането й от гражданска в професионална;
3.- Била създадена преторианската гвардия, която издигала и сваляла императори през следващите векове;
4.- Империята била разширена до нейните „естествени граници“. (Границите, достигнати при Август, останали граници на Империята, с малки изключения, през следващите четиристотин години).

14 г. – 68 г. – Юлий-Клавдиите стават наследници на Август.
Стратегията на Август за бракове между семействата Юлий и Клавдий, създало комбинация от семейни и политически връзки, известна като династия на Юлий-Клавдиите. Представители на династията са Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон. Повечето от тях били психически неуравновесени.
Тиберий бил осиновен от Август. В началото управлявал добре, но по-късно станал безкрайно подозрителен и много жесток. В края на живота си се оттеглил на остров Капри, където се отдал на разюздан разврат и управлявал от там Рим с терор.
Калигула бил осиновен внук на Тиберий, когото наследил. Отличавал се с голямата си жестокост. За поданиците си казвал: „Нека ме мразят, стига да ги е страх от мен. Клавдий проявил качества на добър администратор в началото на управлението си, но по-късно попаднал изцяло под влияние на втората си съпруга Агрипина, която го отровила.
Нерон бил син на Агрипина и осиновен от Клавдий. Станал император на 17 години и през първите 5 години от царуването си управлявал мъдро. След това обаче, се отдал на най-лошите си инстинкти. Отровил съперника си Британик, истинския син на Клавдий, а след това и майка си Агрипина. По негова зповед бил подпален Рим, а след това обвинил за това християните и от тук започнало първото християнско гонение в Римската империя. Когато управителя на Испания, Галба бил издигнат за император в някои от римските провинции и преторианците се присъединили към него, Нерон избягал. Виждайки обаче, че не би могъл да се спаси, накарал роба си да го убие с меч.
През този период, централната власт затъвала в династични интриги, а политическия елит бил тероризиран от своеволията на императорите. Въпреки това системата, изградена от Август, се оказала достатъчно устойчива и периодът преминал без сериозни сътресения. Границата с Германия била укрепена, продължавало завоюването на Британия и няколко нови източни провинции били присъединени към Империята.
В края на 60-те се надигнала вълна от бунтове по периферията – в Британия, Армения и Юдея. 69 г. – „годината на четиримата императори“, преминала в гражданска война и начело на Империята за кратко застанали императорите Галба, Отон и Вителий, а към края на годината, Веспасиан затвърдил властта си като римски император.                                                                                                                                   69 г. – 96 г. – Династия на Флавиите.
Между 69 г. и 96 г. управлявали последователно Веспасиан и двамата му сина Тит и Домициандинастията на  Флавиите.Преди да стане император, Веспасиан бил военачалник, постигнал забележителни успехи във войните  на Изток.    Флавиите продължължили тендинцията от предишните десетилетия и се опирали повече на армията, отколкото на Сената и остатъците от републиканските институции. Монархическият характер  на управлението станал все по-неприкрит, което предизвикало враждебността на римската аристокрация, особено при управлението на Домициан. Флавиите успели да стабилизират публичните финанси, да подтиснат бунтовете в провинциите и дори да постигнат известно териториално разширение в Германия и Британия. Били финансирани големи обществени строежи като Колизея в Рим, а жителите на Испания получили римско гражданство.                                                                                                           69 г. – 193 г. – Антонините – „петимата добри императори“.
Следващият век бил известен като периодът на „петимата добри императори“Нерва, Траян, Адриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. Антонините се опитали, поне привидно, да поддържат авторитета на Сената, което им осигурило относителна популярност всред римската аристокрация.
Нерва бил консул, когото Сенатът провъзгласил за император, след смъртта на Домициан. Прекратил гонението на християните и преди да умре, осиновил Траян.
Траян бил отличен организатор и строител. Освен многото големи строежи, създал и домове за отглеждане на бедни деца. Траян бил и отличен пълководец – победил даките и изместил границите на империята отвъд река Дунав. По негово време обаче, било подновено гонението на християните. Бил истински благодетел на Мизия и Тракия, за чието развитие и благоустройство положил огромни усилия. При Траян империята достигнала най-голямото си териториално разширение, включвайки провинциите Дакия и Месопотамия
Адриан бил голям реформатор, покровителствал литературата и изкуствата. През царуването му, Римската империя преживяла 21 години в мир и благоденствие.                                                          Антонин Пий бил истински баща за народа си – намалил данъците, облекчил участта на робите, не преследвал християните, основал сиропиталища и реформирал законодателството.
Марк Аврелий също подобрил положението на робите и водил успешни войни срещу варварите. Бил известен със страстта си към философията и литературата.
Периодът на Антонините завършил с управлението на сина на Марк АврелийКомод от 180 г. до 192 г. Той бил психически неуравновесен и върнал Рим към ексцентричностите от времето на Нерон. Бил убит и с подкрепата на армията, император станал Септимий Север.

193 г. – 235 г. – Династията на Северите.Те били представени от императорите Пертинакс (признат за император от Септимий Север), Септимий Север,Каракала, Макрин, Хелиогабал и Александър Север.                                   Септимий Север бил способен пълководец. Закрилял писмеността и извършил голяма законадателна дейност. Но особено жестоко преследвал християните.
Каракала бил син на Септимий Север. Убил брат си, за да царува самостоятелно. Бил неуравновесен и жесток като Калигула, но благосклонен към войниците. Възстановил фалангата, която се оказала по-удачна от легиона за воюване с варварите. Утвърдил северните граници на Империята. Бил убит от недоволен войник. Александър Север бил осиновен от братовчед си Хелиогабъл, когото наследил. Отличавал се с голяма толерантност. Отхвърлил германците отвъд Рейн. Бил убит при военен бунт.

235 г. – 284 г. – Период на Криза.
Императори в периода на Кризата през III-ти век били: Максимин Тракиеца (235 г. – 238 г.); Гордиан I и Гордиан II (238 г.); Пупиен и Балбин (238 г.); Гордиан III (238 г. – 244 г.); Филип I Арабина (244 г. – 249 г.); Деций Траян (249 г. – 251 г.); Херений Етруск (251 г.); Хостилиан (251 г.); Требониан Гал (251 г. – 253 г.); Емилиан (253 г.); Валериан I (253 г. – 260 г.); Галиен (260 г. – 268 г.); Клавдий II Готски (268 г. – 270 г.); Квинтил (270 г.); Аврелиан (270 г. – 275 г.); Тацит (275 г. – 276 г.); Флориан (276 г.); Проб (276 г. – 282 г.); Карин (283 г. – 284 г.).

284 г. – 305 г. – Тетрархия. Периодът, започващ с Тетрархията на Диоклециан, до края на Западната империя, бил наречен Доминат. Тетрархията била система на управление, въведена от Диоклециан, при която двама императори (августи) и двама подимператори (цезари) управлявали съответно по една част на Империята, но законите се издавали от името на целия колегиум. По този начин станало възможно за 20 години да се запазят съществуващите граници, а нашествията на варварите били неутрализирани. Това било едно наистина голямо постижение, като се има предвид, че през изминалия половин век в Рим управлявал средно всяка втора година нов император, а Империята била постоянно на ръба на гражданската война.
Диоклециан започнал с радикални административни и данъчни реформа и намалил територията на провинциите. През 303 г. обаче, започнал последната и най-жестока фаза на гоненията срещу християните. Гоненията траели до 311 г. и свършили с признаване на християнството, след като станало ясно, че не може да бъде унищожено. След оттеглянето си от властта, защото бил отвратен от нея (единственият император, оттеглил се доброволно), Диоклециан заживял в родното си място, където водел много скромен и прост живот.                                                                                                        Константин I Велики, син на императора Констанций I Хлор, възстановил единството в Империята и продължил реорганизацията и укрепването й, започнато от император Диоклециан. Водил политика на веротърпимост. В 330 г. преместил столицата във Византион и била наречена в негова чест – Константинопол.
След Константин I Велики, на власт се утвърдили династиите на Константин (337 г. – 364 г.), представена от императорите Констанций II, Юлиан и Йовиан и династията на Валентиниан (364 г. – 383 г.) – Валентиан I и Грациан. След тях управлявал Теодосий I (383 г. – 395 г.), който се покръстил и започнал гонения срещу езичниците. В предсмътния си час разделил Римската империя между синовете си. Единият му син – Хонорий станал император на Западната империя, а другият, Аркадийна Източната империя, наречена по-късно Византия.

Подялбата на Империята изправя Рим пред нови изпитания.                     След като става консул на двегодишна възраст, Хонорий е провъзгласен за август и респективно за съимператор на 23 януари 393. Когато Теодосий умира през януари 395, Хонорий и Аркадий си поделят империята и по този начин Хонорий става император на Западната римска империя на десегодишна възраст.                                                                                      През първата част на управлението си Хонорий разчита на военачалничеството на вандалския генерал Стилихон. За да скрепи отношенията си с императора, Стилихон омъжва дъщеря си Мария за него. Епиталамията, написана по този повод от придворния поет на Стилихон – Клавдиан, е запазена.                                                                                Първоначално Хонорий избира за своя столица Милано, но когато вестготите нахлуват в Италия през 402, той мести столицата си в крайбрежния град Равена, който е защитен от пръстен от блата и здрави укрепления. Докато новата столица е лесно защитаема, нейното местоположение не позволява на римските войски да бранят централната част на Италия от варварските нахлувания.                                                Управлението на Хонорий бива изложено на много заплахи: от нахлуващите на територията на империята варвари до няколко узурпатора. Бунт, предвождан от Гилдон, в Северна Аррика, продължил две години (397-398).Християнска висулка на Мария, съпругата на Хонорий. Лувър.      Ситуацията в Британия е даже по-критична. Британските провинции са изолирани, нуждаейки се от поддръжката на империята, и войниците подкрепят бунтовете на Марк (406407), Грациан (407), и Константин „III“. Константин напада Галия през 407, окупирайки Арл.              Нашествие на алани, свеви и вандали тръгва от Галия на 31 декември 406 и пристига в Испания през 409. През 408 Стилихон е арестуван и екзекутиран по заповед на Хонорий, най-вероятно поради дворцов заговор срещу военачалника-арианин.                                                                       През 409 идва ред на узурпацията на Приск Атал, сенатор, подкрепян от краля на вестготите Аларих I, както и на бунта на Геронтий и Максим в Испания. За да спре Приск, Хонорий се опитва да преговаря с Аларих, който оттегля подкрепата си към претендента за престола през 410, но нахлува в Италия и плячкосва Рим. Геронтий, военачалник на Константин, е провъзгласил в Испания Максим за император против самия Константин, но Хонорий се намесва в бормата между Константин, Максим и Геронтий като изпраща своя военачалник Констанций, който потушава бунтовете през 411.                                                                                                                      Галия отново е епицентър на проблемите на Хонорий: едва след като войските на Констанций се завръщат в Италия, Йовин вдига бунт в Северна Галия с подкрепата на алани, бургунди и и галския нобилитет. Йовин се опитва да преговаря с нахуващите готи на Атаулф (412), но провъзгласяването на брат му Себастиян за август кара Атаулф да потърси съюз с Хонорий. Хонорий кара Атаулф да разреши проблема с Йовин и въстаналият е победен и екзекутиран през 413.                                                      През 414 Констанций напада Атаулф, който провъзгласява повторно Приск Атал за император. Атаулф е принуден от Констанций да се оттегли в Испания и Атал, отново загубил подкрепата на вестготите, е заловен и детрониран.                                                                                                  Североизточната част на Галия изпитва даже по-голямо франкско влияние, докато подписания през 418 договор отстъпва на вестготите сверозападния дял, бившата Аквитания.                                                                                                   В периода (420-422), в който друг Максим (ако не и същият) печели и губи властта в Испания, Хонорий провъзгласява своя военачалник Констанций (който освен всичко е и съпруг на сестра му, Гала Плацидия, от 417) за съимператор (421). Той продължава да управлява като едноличен владетел след смъртта на своя колега през (422).

Следват много варварски нашествия, под които Западната римска империя “пада”. Източната римска империя успява да преодолее трудностите и продължила съществуването си до 1453 г.

Вашият коментар


eight − = 7