Положението на българския народ под османска власт

Публикувано на януари 12 2011 Добави коментар

Последици от османското завоевание и налагане на чуждата власт в

българските земи. Стопански живот в българските земи през ХV – ХVІІ век

Османското завоевание и налагането на османската власт в българските земи унищожава много от сътвореното в епохата на самостоятелната българска средновековна държавност. Наложена е нова и чужда на населението обществено-икономическа система от отношения.

Завладяването на българските земи води до разрушаване на градове, села, културни паметници, масово избиване и унищожаване на българи. Хиляди българи са продадени в робство, други търсят убежище в недостъпни райони, трети търсят убежище в Сърбия, Унгария, Трансилвания, Влашко, Молдова, Русия.

Унищожени са държавните институции на България. Нанесен е удар на българската аристокрация – една част е избита, друга се преселва в други свободни християнски държави, трета част се влива в османския елит, опитвайки се да запази до ХV век християнската си вяра /спахии – християни/.

Преустановени са или са сведени до минимум стопанските и културни контакти на българите с останалия европейски свят. Лишен от собствена държава и църква, българският народ се оказва под властта на една източна деспотия, която независимо от огромния си военен потенциал и мащабните си завоевания стои на страна от европейската култура и икономика. Османската власт векове наред поставя трудно преодолими прегради за проникване на европейската култура и прогрес в българските земи. И това става по време, когато в Европа се осъществява исторически преход от Средновековие към Новото време.

Завладяването на Константинопол от османците през 1453 г. представлява повратен момент в историята на османската държава. Обстоятелството, че султан Мехмед ІІ, наричан Завоевател, успява пръв от  всички мюсюлмански владетели да сложи ръка на столицата на Византийската империя става условие да претендира за световно господство. Завладяването на града на Босфора означава, че ислямската държава поставя напълно под свой контрол контактната зона между Азия и Европа и слага край на всички политически комбинации на антиосманските сили, които разчитат на християнското присъствие в Проливите. Втората половина на ХV век в историята на османската експанзия е време, в което една по една изчезват независимите балкански държави.

При управлението на султан Сюлейман І Великолепни /1520 – 1566/ Османската империя утвърждава своето господство на три континента: Европа, Азия, Африка. Териториалното й уголемяване във всички посоки означава, че българските земи се оказват далеч от огнищата   на християнско-ислямския двубой, далеч от онези политически сили, които със своите действия могат да разколебаят османската власт в тях. Българските етнически територии – Мизия, Тракия, Македония – се превръщат в хинтерланд на имперската столица, в които османската власт зорко следи и смазва всякакъв опит за съпротива.

Историята на българския народ в ранните столетия на османското владичество, хронологично обособени между края на ХІV и началото на ХVІІІ век, се утвърждава като самостоятелен дял в научното дирене. В общественото мнение отначало се налага мнението, че това е време, което не трябва да се изучава, защото в него няма нищо, което би могло да повиши самочувствието на българина.

Но вековете на османско владичество са твърде дълги, за да могат да се пренебрегнат. Паисий е първият, който внася в историческото дирене една значима и неизчерпаема до днес тема – обособяването и самочувствието на българина и българската нация. В периодичния възрожденски печат, особено от 60-те години на ХІХ век, се откриват публикации на български ръкописи – паметници от ранните векове на османското владичество – братята Димитър и Константин Миладинови, Г.С.Раковски, П.Р.Славейков, Л.Каравелов и др., които записват и публикуват песни, предания, поговорки през отминалите столетия.

След Освобождението, още в началото на ХІХ век и до наше време започва публикуването на изворите от европейски произход – дневници, писма, пътеписи на хора, прекосили земите ни през ХІV – ХІХ век. Пръв публикува такива документи К.Иречек, последван от Ив.Шишманов, П.Р.Славейков, Хр.Кисяков и др. в наше време се публикуват под редакцията на Бистра Цветкова. Започва публикуването на български извори от Б.Цонев, Л.Милетич, а османско-турски – Д.Ихчиев. Пръв, който прави цялостно научно изследване върху историята на българите от този период, е К.Иречек. върху отделни моменти работят Ив.Селимски, Г.Кръстевич, М.Дринов, К.Михов, Н.Милев, В.Златарски, Ив.Сакъзов, С.С.Бобчев, Г.Генов, П.Ников, П.Мутафчиев, Ив.Шишманов, Б.Пенев, Й.Иванов, Ив.Дуйчев, П.Динеков, Хр.Гандев. това са историци, езиковеди, фолклористи.

След Втората световна война започва дискусия чрез различни статии на Д.Косев, Хр.Христов, Хр.Гандев. особено ценни са изследванията върху аграрните отношения на Б.Цветкова, В.Мутафчиева, Стр.Димитров. изследва си и градската икономика от К.Тодоров, Б.Цветкова, С.Панева и др. Обръща се внимание и върху обществения живот на българите от Хр.Гандев, Ел.Грозданова, Т.Ив.Живков.

Установяването на османската политическа и стопанска система в българските земи започва непосредствено след завоеванието, но придобива по-конкретни измерения едва през втората половина на ХV век.

В първите десетилетия на османското владичество управлението на българските земи може да се определи според Цв.Георгиева като военна окупация. Настанените в градовете военни гарнизони и  техните командири, наричани воеводи, имат пълна власт, за да задържат в покорство завладените райони и тяхното население. За разлика от Византия, която през ХІ век налага в българските земи своя отдавна формиран управленчески модел, османците разрушават българската административна система, но нямат собствена, с която да я заменят.

При изграждането на османската управленческа система има три основни компонента, придобивайки вид на близкоизточна средновековна деспотия с пълна централизация на властта. Първият от тях е племенният строй на тюрките огузи, който се развива на основата на номадския начин на живот. Той се представя преди всичко от племето кайъ – ядрото на османския етнически конгломерат. Вторият компонент е управленското наследство на Селджукския султанат, обединил тюркските племена и жителите на Мала Азия във времето между ХІ и ХІІІ век. В него се вплитат опитът на византийска Мала Азия с този на тюркските номади, Арабския халифат и Иран. Третият компонент е системата на славяно-византийския свят на Балканите, достигнал до сложна обществено-административна организация. На базата на тези три компонента се изграждат основните принципи на османската политическа система.

Първият от тях е централизмът – деспотична теократична монархия. Икономическата основа на този абсолютизъм е върховната собственост на държавната хазна /бейт-юл ман/  върху земята. Едноличният принцип на управление е толкова силно вкоренен в османския начин на мислене, че позволява на османската династия да управлява в продължение на шест века. Всичките 36 султана принадлежат на Османовия род, основател на бейлика.

Още в ранния период от съществуването на Османската империя се формира една важна инстанция в системата на централното управление – владелският съвет /Диван/.  В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за ресорите на управление. Това са великият везир – пръв заместник на султана, кадъаскерът -  отговорен за правните и религиозните проблеми, пазителят на държавния печат /нишанджията/, завеждащият финансите /дефтердатерят/ и др. Султанският диван до ХVІ век има съвещателни функции и не може да оспори султанското право на еднолично управление. От втората половина на ХVІ  век великият везир поема основните управленчески функции, включително и командването на войските.

Държавната собственост върху земята и централистичният принцип на управление са факторите, които обвързват земевладението и армията и създават сложен административен апарат. В класическия период на османската система военната сила на империята се състои от спахийска конница и платена еничарска пехота. Чрез правото да ползват за своя издръжка доходите от спахилъците /тимарите/ спахиите – конници бързо се превръщат в най-масовата прослойка на османската аристокрация. Спахийското конно опълчение дълго време следва бойния ред, завещан от тюркската бойна традиция. То е разделено на две големи части: румелийско и анадолско. Всяко от тях се подразделя на три крила.

Другата основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари /буквално “нова войска”/. Нейният първообраз възниква през ХІV век чрез формиране на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби-християни.  От средата на ХV век еничарският корпус започва да се рекрутира от специален “кръвен данък” /девширме/, който се състои в събиране на момчета от християнските семейства. В продължение на три века девширмето обезкръвява българската народност. Последното сведение за събиране на девширме в българските земи датира от 1705 г.

Събраните чрез кръвния данък момчета преминават изключително сурова подготовка, което цели тяхното помюсюлманчване и народностно обезличаване. След това след вторичен подбор част то младежите /т.нар ичоглани/   са изпращани в двореца като лична прислуга на султана. По този начин малък брой от тях получават достъп до висши държавни длъжности. Друга група /аджемиогланите/ преминават военна подготовка и са вписани в състава на еничарския корпус. Там те са лишени от семейна среда, от право да имат собственост и да създават семейства. Възпитани са в дух на мюсюлмански фанатизъм и презрение към първоначалната етническа среда. Със своите бойни качества и предаността си към султана еничарите не само са едно от ударните ядра на турската армия, но са и крепители на османския деспотизъм.

Военната организация представлява съществена страна от османската държавна система. На тази база бюрократичната система е силно развита само в столицата, откъдето се назначават, уволняват и получават своите заплати провинциалните чиновници. Подкупите, изнудването, спекулата са норми на отношенията на представителите на османската власт с обикновените хора – мюсюлмани и християни. Останалият апарат се основава на военна организация, която се превръща в основа на нейното административно деление. Военните командири изпълняват функциите и на управители на съответната административна единица.

С разширяването на владенията им на Балканите, османците все повече оценяват постоянните приходи от труда на хората и богатствата на земята. В съответствие с това започва да се изгражда административната система. В ранния период на османското присъствие в българските земи завоевателите запазват границите на заварените от тях български владения, превръщайки ги в санджаци /знамена/. Като санджаци са оформени териториите на Видинското царство с център Видин, Добруджанското деспотство, Велбъждското деспотство. Следвайки опита на Византия по-късно османците разделят териториите си от двете страни на проливите в две големи провинции и ги наричат с тюркския термин бейлербейства – Анадола /от Анатолия/ и Румелия. До 40-те години на ХVІ век Румелийското бейлербейство е напълно оформено, чийто административен център отначало е Одрин, а след това е София. Бейлербеите имат свой административен апарат, който копира в основните си положения централния апарат. Румелийското бейлербейство е поделено на по-малки административни единици – санджаци, начело със санджак бей: Чирмен – земите в Тракия,  Силистра – земите на Добруджанското деспотство, София – земите от Ихтиман до Ниш, Никопол – териториите на Търновското царство на север от Балкана, Видин – върху териториите на Видинското царство, Кюстендил – върху владението на Константин Драгаш па течението  на Струма, Охрид – най-югозападните български земи и Паша санджак в Беломорска Тракия и Македония. До края на ХVІ век санджаците се поделят на вилаети и субашилъци. По време на Сюлейман Великолепни е въведена нова административна единица “кааза”, начело с кадия.

Каазата е основната административно-териториална единица в провинциите. Тя включва един град и неговата селска околност. В града резидира кадията – лице с образователен ценз, чиято длъжност има широки юридически пълномощия. Едновременно с това кадията е координатор между властта и другите длъжности в каазата – данъчни чиновници, полицейски органи, представители на образователните и религиозни институции. Каазите имат по-малки подразделения, наречени нахии,  които са основните териториални звена на данъчната система. Названията им – Киево, Черна река, Загора и др. – показват връзката им с българското административно деление.

Основен крепител на централната власт в провинциите са военните корпорации. Непосредствено след завоеванието на българските земи в тях са настанени военни части, под командването на воевода. По-късно се създава специална пехотна част, която поддържа гарнизони във всички градове и се нарича мустахфъзи. От втората половина на XVI век в провинциалните гарнизони се изпращат войници от османското конно опълчение. Те се издържат от тимарите. През XVI век в българските земи се заселват трайно еничарите, които изцяло поемат провинциалните полицейски функции.

Така се оформя втория основен принцип на държавата – силна милитаризация, която обхваща целия управленски апарат и живота.

Докато в столицата Истанбул се създава огромна бюрократична машина, провинциалната власт остава слабо организирана. Отделните служебни лица са назначавани от центъра и са пряко подчинени на съответните централни институции. Липсва местен орган на управление. Единствено кадията изпълнява задачите на координатор на местната власт. Контролът се осъществява от изпращани от столицата инспектори. Това дава възможност за бързото развитие на корупцията и бюрократичната безотговорност, потърпевшо от които е местното християнско и мюсюлманско население. Особено се засягат интересите на местната аристокрация. През XVI век нейните представители започват да се обединяват  и формират неформален орган на локалната власт, чиито представители се назовават аяни. С това се поставя началото на децентралистичните тенденции в османската управленческа система. Това са местни, назначавани от властта органи на управление. През XVII  век провинциалните аяни вече разполагат със собствени въоръжени отряди и започват да се противопоставят на централната власт. Така на Балканите и в Анадол започва създаване на османска провинциална аристокрация.

Не мюсюлманите, включително и българите са лишени от достъп до управлението. Те са изворът за богатствата на държавата, на владетеля, на управляващите и на привилегированите класи – военните, чиновниците и улемата /мюсюлманската интелигенция/. Освен това те отбягват прекия допир до властта. Като резултат в продължение на векове българите не изграждат свой управленчески опит. В тях се създава отрицателно отношение към властта и към държавата, която я олицетворява.

Османците не променят българското селско стопанство с неговите особености. Но организацията на икономиката, осъществявана чрез отношенията между производители и експлоататори, претърпява коренни изменения, които я извеждат от европейската стопанска система и я свързват с близкоизточните общества. Основната разлика е държавната собственост върху голяма част от поземления фонд. Чрез нея се осигурява издръжката на войниците от спахийската конница и на бюрократичния апарат.

Османската стопанска система по принцип се крепи на два основни постолата. На първо място това е правото на държавата и лично на султана на върховна собственост върху земята. Тя е наречена мерие или мерийска земя. Султанът има право да я преотстъпва за временно ползване. На практика тази земя е поделена на различни по статут и размери спахийски владения – ленове. Османската държава е колективен собственик, който преотстъпва на отделните представители на османската аристокрация част от приходите на фиска. На второ място има подчертано условен характер. Това е т.нар. военно-ленна система или тимариотска система /спахилък/. Пречупена през азиатския начин на производство се характеризира с неустановени права на собственост върху основното средство на производство – земята. Липсата на яснота по основния икономически проблем за собствеността е един от факторите за забавено икономическо развитие.

Спахилъкът се налага и укрепва като основна аграрна институция във връзка с необходимостта да се поддържа значителна по численост конна войска. Срещу задълженията да изпълнява конна военна служба спахията получава като приход определени данъци  от точно фиксирани селища и прихоизточници, като в зависимост от размера на дохода спахилъците се делят на три категории: тимари с доход от 20 000 акчета, но обикновено не надвишава 5 000 акчета, зиамет с доход от 20 000 до 100 000 акчета и хасове с доход над 100 000 акчета.

Държателите на спахилъци в българските земи са преди всичко военното съсловие. До към края на XVI век османските регистри за българските земи споменават за съществуването на християни – спахии, които с течение на времето са помюсюлманчвани и потурчвани.

Вниманието на османските спахии е насочено не толкова към стопанската дейност в дадения му тимар, колкото към екстензивното увеличаване на приходите чрез разширяване обхвата на тимара. Това е възможно само, ако спахията проявява усърдие във военните походи, което централната власт възнаграждава чрез даряване на нови финансови източници. Именно поради това османската спахийска система функционира безотказно в условията на успешна военно-политическа експанзия.

В османския тимар се отразява цялата сложност на собствеността отнесена към условията на Османската империя. По своя характер той е по-скоро държание, отколкото собственост. За него не важи безусловното право на наследяване. Спахията е лишен от възможността да го продава и се ползва само с ограничени финансови пълномощия. По своята същност тимарът отговаря на западно-европейския феод и византийската прония в ранния период на тяхното развитие. Непълното право на собственост прави спахията незаинтересован от икономическото развитие на своя тимар, което се отразява неблагоприятно върху възможността за икономически просперитет чрез стопанската дейност.

Редом със спахилъка в българските земи се разпространява и пълна безусловна собственост – мюлк. Чрез мюлковите султанската власт осигурява огромни приходи за членовете на султанското семейство, за изтъкнатите пълководци и администратори, за мюсюлманските религиозни мисионери. За разлика от тимарите, зиаметите и хасовете, мюлковете представляват неограничена лична собственост. Утвърждаването на централизма като основен принцип на управлението прави и тази област нестабилна. Централната власт с лекота я присвоява. Особено активен в това отношение е султан  Мехмед II, който я разпределя с тимарите. Но все пак на основата на мюлковете в българските земи се оформя  и укрепва потомствена османска аристокрация, представители на която са родовете на Михалбеевци, Фирузбеевци и други. За а избягат вмешателството на централната власт и възможността за конфискация на мюлковете, техните собственици често прибягват до т.нар. вакъфиране – даване на част от доходите на мюлка за издръжка на някакво мюсюлманско религиозно учреждение – джамия, медресе, имарет. Същевременно те запазват част от доходите за себе си и за своите потомци, като се само назначават  на ръководни длъжности във вакъфа. Например вакъфа на Евренос бей, един от газибейовете на Мурад I, съществува до 1912 година. В българските земи около една трета от обработваемата земя е вакъфско владение

Редом със спахилъците, мюлковете и вакъфите, султанската власт запазва за себе си най-доходните области в подчинените български земи. Такива султански вакъфи са разпръснати на много места по течението на река Струма, в Софийско, Самоковско, Пловдивско, Видинско и други.

Така османската аграрна система обединява държавната собственост върху земята с частната, но обликът на стопанската организация се определя главно от тимарската система.

Българските селяни, които в основана си част остават да пребивават на бившата си земя, получават документи /тапии/, осигуряващи им правото да ползват земята, да я обработват, да я предават в наследство,  да я преотстъпват т.е. да упражняват владетелски права върху нея, но ограничена в определени рамки.  Те обаче са лишени от собствеността върху земята. Плащат данъци и такси, както на притежателя на лена, така и на централната власт. По този начин се установява един омагьосан триъгълник към една и съща земя да имат претенции за собственост върху земята три страни: централната власт, спахията, селянина. Централната власт е собственикът, спахията – временен държател, а селянина – формален владелец. Отношенията върху тези три страни се изграждат върху сложна бюрократична система от данъци, такси, които плащат християните. Така нито държавата, нито императорът имат нужда да развиват производство, на което гледат като източник на доходи. Прекият производител – селянина, е ограничен в желанията си да промени производството или да го развитие. Двойната експлоатация не стимулира усъвършенстването на производството. Увеличаването на броя и размера на данъците засилва икономическия натиск, който става особено силен през втората половина на XVI век. Те са принудени да крият производството, а не да го увеличават. В българските земи, както и в останалите османски територии се запазват производителната техника и технология, така също и социалните отношения и начина на живот. Ниският жизнен стандарт, лошата хигиена и селската бедност впечатляват всички европейци, преминаващи през българските земи след XV век. Германецът Ханс Дершвам отбелязва, че тук наторяването и  милиоризацията не са познати. Французинът Пуле се учудва, че се оре с четири вола и огромни човешки усилия поради използването на примитивен плуг. Българите изгубват предимствата си в аграрното стопанство и изостават в техническо и технологично отношение от своята естествена историко-географска зона – европейския свят.

Османската спахийска система, която през XV век заменя твърде развитите форми на собственост от времето на независимата българска държава, представлява социален фундамент за османската военна феодална система, крепи османския абсолютизъм и е един от основните канали за включване на българското селско население в системата на феодалната експлоатация. В същото време тя носи всички белези на обществената недоразвитост и забавя развитието на българското общество.

Положението на българите в османското общество е унизително. Зависимото положение е узаконено с поземлената регистрация.

Българските селяни владеят своите стопанства при редица ограничения. Пълна собственост те имат върху къщата и дворното място. Обработваемите дялове земя се считат за държание, отпуснато им от централната османска власт. Законодателството допуска отделяне на селянина от земята срещу заплащаното обезщетение на спахията, чийто размер варира от 62 до 300 акчета. Има още един момент в законодателството, според които се ограничава имотът на селянина като размер. Според документите, които отразяват покупко-продажбата на селските имоти средният им размер рядко надхвърля 40-50 дюмюна /1 дюмюн = 1декар/. Това означава, че индивидуалният селски имот може да се определи като дребен. При триполната система на обработка на земята една част от нея ежегодно остава необработена. Но главната причина за вековната мизерия си остава системата на данъците, която лишава производителя от значителна част от доходите му.

Експлоатацията на българските селяни се осъществява посредством данъците – около 80, които се плащат на спахията и на централната власт. Основният данък, зачислен към доходите на местните спахилъци е поземления личен данък за християните – испенче, за мюсюлманите – чифт. Размерът на испенчето е 25 акчета независимо от категорията на земята, докато за мюсюлманите 9-20 акчета. Значителна част от данъчните задължения към спахията се пада на десятъка от поземления фонд – юшур – от една осма до една пета от производството. С данък е облаган и добитъка, като само християните плащат специален данък за отглеждането на свине. По определени поводи еднократно се събират такси и глоби, означавани със събирателния термин “бадухава”. Не изчезват напълно и отработъчните задължения към спахията, които се изразяват в превоз на събрания натурален данък, вършитба, строеж на къща и други. Общата тенденция, която се забелязва още през XV век са ангарийните задължения постепенно да бъдат заменяни с парични откупи.

Освен с данъчни задължения към спахията, българското селячество е обременено  и със задължения към централната власт. Не мюсюлмани от мъжки пол между 15 и 75 години плащат данък джезие, което отива във фикса. През 1690 година джезието е налагано на домакинство. В края на XV век неговия размер е от 40 до 60 акчета, а в края на XVI век нараства на 140 акчета. Съществува и поземления данък харадж. Особено тежък за българското население е данъка девширме / кръвен данък/ – данък непознат в европейската история. Изграден е на основата на традицията на Иконийския султанат. Първоначално се събират момчета – не мюсюлмани от 8 до 15 години на всеки три години, а по0късно с разрастването на военните действия на две-три години. По различни поводи централната власт налага извънредни данъци. Освен това селяните изпълняват различни държавни повинности: строеж и поправка на крепости, пътища, мостове. В XVIII век нарастват на 800 акчета. Съществуват данъци от типа: за изхабени зъби, за изтрити подкови или за изцапани кафтани, които спахийските еничарски началници произволно искат при своите посещения в селата. При всеобщата корупция, при която бакшишът и рушветът са норма на живот, икономическият натиск върху селяните е огромен. Неговата реакция е да се скрие производството, за да може да оцелее.

През XVвек и първата половина на XVI век степента на експлоатация все още не е висока. Това се обяснява и с обстоятелството, че сравнително по-слабо заинтересувани от спахилъците си служебни феодали не упражняват извънреден фискален натиск върху ратая, тъй като военната плячка все още им е добър източник на доходи. Отежненията са по-скоро в режима на не мюсюлманските селяни. Режимът на дискриминация поставя преграда между мюсюлмани и не мюсюлмани, въпреки почти еднаквия статут на поземлено владение. Тази фискална политика осигурява максимална експлоатация на българина. Едновременно с това тя ги поставя в унизено положение спрямо мюсюлманите, у които се създава самочувствието на господстваща народност.

Въпреки че българите са считани според нормите на шириата за еднородна християнска рая, османското завоевателство предвижда съществуването на множество категории население със специален статут. В това отношение властта приема, узаконява и поставя в своя услуга някои групи население, съществуващо и в свободните християнски балкански държави. Срещу облекчения в данъците се използва потенциал на българския народ.

Една от тези групи е т.нар. военизирано население. Друга група са войниците. Според летописната традиция групата е създадена още в края на XV век, а самото й название говори за връзката с българската войска. Вероятно води началото си от пред османската аристокрация. Те служат в султанките конюшни и при поход се явяват във войската като помощни отряди. Организирани са в звена от трима души, като началниците им са мюсюлмани. Законът им позволява да владеят 40 дюлюма не обработваема земя, а имат и други данъчни облекчения. Значителни групи войници са концентрирани покрай пътните артерии Солун – Ниш, Видин – Браничево. С особен статут са т.нар. “дервенджии” – пазителите на проходите от разбойници. Имат определени данъчни облекчения: не плащат данък на държавата и са освободени от особено тежкия кръвен данък. Власите са третата група население, свързана с османската военна машина. През XV век те са организирани в отряди, които нахлуват в съседни християнски територии и поддържат гранично напрежение. Основното им задължение към хазната е данък във влашки монети – филури. С отдалечаването на фронтовата линия през ΧVI век влашките отряди стават излишни, загубват правата си и се изравняват с обикновената рая.

Другата голяма група е на професионалните общности. С особен статут са “челтукчии” – оризари, “ягджии” – маслари, “ястребари” – със задължение да улавят и дресират соколи и ястреби за султанския двор, “тузчии” – производители на морска сол, “кираджии” – за превозване на товари с каруци и други. Те също владеят бащини, но са облагани с определени данъци. Особеностите на производството ги обособява в селища, които имат различен статут като Чипровци, Етрополе и Самоков. С добра историческа перспектива е групата на “джелепкешаните” които имат задължението да снабдяват големите градове и армия с дребен добитък, главно с овце. Те пряко се свързват с търговията, постигат добро имуществено положение, признат авторитет.

Всички тези промени, които се извършват в стопанско отношение Вера Мутафчиева сравнява със “аграрната реформа”, тъй кат всеки селянин има право на чифтлик – селскостопанска земя,   която може да се обработва с чифт волове. Площта й е различна за различните български краища в зависимост от плодородието. Тъй като има право да се продава и унаследява, то първоначалния й размер се променя. Започва имуществено разслоение. Част от селяните се обезземляват, а друга част забогатяват. Обезземлените “хаманета”, се устремяват към едрите поземлени вакъфски владения, които се нуждаят от рая или аргати – наемни работници.

Българите се включват в една чужда за тях система на държавна организация, където разделението на населението се изгражда не на етнически, а на религиозен принцип. Двете основни религии – ислямът и християнството едновременно се противопоставят и  съжителстват.

В началото на съществуването си те намират доста общи черти. Възникнал през VII век, ислямът е последната монотеистична религия. Същността му е изградена на особеностите на арабския бит и култура, свързани с номадския начин на живот. Вярата в Аллах, която възвестява неговия пророк Мохамед, съдържа следи от християнството, юдеизма, но има и своя религиозна система и мироглед. Идеята, ислямския свещен закон е преплетен с правото, образованието, културата и е отразен в Свещената книга  – Корана.

Ислямът се утвърждава като официална религия в османската държава в началото на нейното съществуване. Той играе голяма роля във вътрешната и външната политика. Османското завоевание има своя идейна опора в ислямската догма за Газават – свещената война срещу неверниците. Върху него е изградено правото и правовата система на Османската империя. Той е водещ фактор срещу не мюсюлманското население.

Отначало пророкът Мохамед не включва християни и евреи в неверниците, тъй като са единобожници. Но арабската агресия срещу византийските територии, последвалите я война, кръстоносни походи създават силна конфронтация срещу представителите на двете религии. Двете религии са свързани с две различни цивилизации – земеделската и скотовъдската /номадската/, в които начинът на живот е различен: семейство, храна, календар. До идването на мюсюлманите противоречията се натрупват във вековете.

Противодействието между християнството и исляма е особено силно за Балканите. Военните действия протичат с голямо ожесточение. Наред с общите за войните убийства и разрушения, в тази се разграбват християнските храмове, плячкосват се свети реликви, опожаряват се манастири. Християнските църкви са превърнати в джамии. Пълното противопоставяне проличава в епитетите – “агаряни”, “безбожници”, с които в българските извори се определят османците. Различието е пълно – в начина на живот, храна, облекло, типа семейство /османците са многоженци – право на четири жени/. Противопоставянето се поддържа и от османската държава. Тя включва всички българи в системата на данъчното облагане,  като производително население – рая. Не мюсюлманите не се допускат до управлението. Плащат специален данък – джезие, или по-високи като испенчето. В кадийският съд имат достъп всички поданици, но преди това трябва да се закълнат в Корана, която се счита за по-свещена книга от Библията. Османската държава поддържа все по-високо самочувствие на мюсюлманите. Серии от османски заповеди изискват от християни и евреи да не носят скъпи дрехи, да нямат оръжие, да слизат от коня като видят правоверен и да поздравяват смирено. Християните нямат право  да строят нови църкви, а само да възстановяват старите. Привилегировано положение има исляма като официална държавна религия. Османската държава се стреми постоянно да разширява влиянието на исляма като важно идеологическо оръжие за утвърждаване на своята власт, тъй като покореното християнско население, наричано рая превъзхожда. Това обстоятелство обуславя двата ръководни принципа на ислямската държава: за т.нар. свещена война – джихад – война на мюсюлманите срещу християните и за насилствената ислямизяция и асимилация на многобройното християнско население.

Непосилната данъчна политика се съпровожда с официално провежданата от държавата ислямизация, която застрашава реално българския народ с асимилация. Целта на завоевателите е  чрез налагане на исляма да бъде разрушено съзнанието на българите на верска, а оттам и на народностна основа и така да се разруши обособената българска общност.

Ислямицазията е системно осъществявана от органите на централната власт и от местната власт, от армията, от духовните и религиозни институти цели пет века. Много са начините и средствата за постигането на тази цел – доброволно и насила. С насилие се осъществява ислямизацията чрез отвличане, преселвания, кръвния данък и еничарските корпуси, принудителни женитби на българските девойки, ислямизиране та новородени и малки деца. Освен това става и чрез опрощаване провиненията на нарушилите закона, раздаването на служби и помощи на християните, които доброволно приеман исляма, привличане на българите като домашни прислуги. Запазените молби на новоприетите показват, че финансовите мотиви играят важна роля за промяната на религията. Стремежът за бягство от бедността – да не се плаща джезие също води до промяна на религията. Голямо средство за това са браковете – по любов, по принуда или по сметка – имат един и същ резултат. Християнската невеста може да запази християнската вяра, но децата й са мюсюлмани. В планинските райони на Балканите, в Родопите, в Македония, в Албания, в Босна първоначално бавно, а през XVI – XVII век масово се прима исляма. Обясненията са различни. Балканското население се мъчи да намали данъчните тежести, но традиционната им привързаност към богомилството и павликянството ги противопоставя на православната църква и прави по-лесен прехода към чуждата религия. Преданията разказват за насилствената промяна “главата или чалмата”. Тази коварна система включва масови, групови или индивидуални помюсюлманчвания, засвидетелствани чрез безброй исторически извори, документи, народно творчество, спомени, описания на съвременници, на чужди пътешественици. От османските регистри могат да се проследят ясно етапите на ислямизационният процес през XV – XVII век,  защото новите мюсюлмани, чиито родители са християни престават да плащат данъка джезие. Първото масово помюсюлманчване става през 1515 година при султан Солим I; второто през втората половина на XVII век в района на Родопите; третото през 1689 година и т.н. Подобни насилия са извършвани по времето на султански ловни развлечения, където са събирани стотици християни. По време на такъв лов в края на 1679 година и началото на 1680 година са помюсюлманчени 379 българи. Единичното помюсюлманчване е ежедневно явление през всичките години на турската власт.

Променили вярата си, християните не са признавани за истински мюсюлмани и са наричани с името “дьонме” , което означава обърнал се. Жителите на планините, които при масовата ислямизация не променят езика си, традициите и културата са наричани “помаци”. Все пак османската власт не забравя, че основните данъкоплатци са християните, които плащат джезието, което е главният доход в хазната. Често продължава да се събира и от новите мюсюлмани, поставяйки финансовите интереси над нормите на шириата.

Османското владичество се оказва най-трагичния период в българската история, защото чрез ислямизацията се цели фактическата асимилация на българския народ. Тяхната принадлежност към християнската религия се определя като етнодиференциращ признак по отношение на османския завоевател – мюсюлманин. Обяснимо е защо в съзнанието на тогавашния българин християнството се смесва с българското, а мюсюлманското с турското. От тук ислямизирането се смесва с потурчването, т.е. ислямизирането се схваща като отпадане от българската народност. А това води в последствие до отчуждаване в различна степен на българина мюсюлманин от българската народност, а по-късно и от българската нация. Това много добре са разбрали хиляди българи, които макар и принудително да са приемали исляма, запазват своята обредно-празнична система и традициите на българската култура, съхраняват в различна степен народностното си съзнание. Ала има и друга част, която в течение на вековете, като смесва религиозното си самосъзнание с народностното, при тежки условия на принудата малко или повече се приобщава към османската власт. В науката се твърди, че въпреки непосилните условия на живот и невероятната бедност и нищета, масово обезкървяване и азиатско насилие, българският народ се запазва в основната си цялост, продължавайки да обитава етническите си територии. Успява да се само съхрани, като извършва истински исторически подвиг.

Ислямизацията започва още с установяването на османската власт. Пример за това е трагичната съдба на жителите на престолницата Търново. Със силата на принудата стотици българи, особено от по-големите градове, трябва да признаят вярата на завоевателя. Османските описи от края на XV и началото на XVI разкриват динамиката на ислямизаторския процес. При всяко от поредните описания се сочи нарастващия брой на мюсюлманите, назовани “син на Абдулах”. Това са християни принудени да признаят исляма. За разлика от мюсюлманите обръщениците приемат  не само новата вяра, но тяхното поколение вече бива записано с новото име на бащата. По този начин след градовете са ислямизирани стотици села в Силистренско, Шуменско, Търговищко, Габровско, Ловешко. Завоевателите скоро се натъкват на съпротивителните сили на ново помюсюлманчените. Оказва се, че ислямът наложен чрез принудата, само привидно е приеман от хиляди християни. Всъщност те продължават да се чувстват българи и християни, да тачат старите си народностни обичаи, християнските си светилища, да вярват в лековитата сила на пръстта, да съхраняват празнично-обредната система. Много от нонообръщениците не се молят като мюсюлманите, като често заявяват “ на сън ми беше казано, че старата ми вяра е истинската”, извършват различни обреди по християнски, жените не спазват мюсюлманските норми за облеклото. По същество това е пасивна съпротива на българите против ислямизацията и опитите на завоевателите да ги асимилират. Това е т.нар. скрито християнство. Не случайно в т.нар. фетви на османските тълкуватели се препоръчва повторно помюсюлманчване, жесток побой или смъртно наказание. С течение на времето насилствено е премахнато скритото християнство, но редица християнски елементи се запазват в празнично-обредната система.

Съпротивата срещу исламизацията намира отражение в практиката на християнската църква да канонизира имената на християнски българи ново мъченици Такива са св.Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Мъченик Димо, Иван Българина, Иван Нови Търновски, Димитър Славенски и други. Тези и редица други ново мъченици се опълчват мъжествено срещу асимилаторите. Примерът им поддържа живо народностното съзнание и са тачени като борци на род и вяра, за запазването на българщината.

Срещу конфронтацията и конфликта, натрапвани от властта, обикновените хора създават и развиват правилата на своето съжителство. Постепенно се изгражда сложна ритуална система, която признава различията и поражда толерантност в отношенията между християните, мюсюлманите и евреите, разделени от различни религии, но свързани от общия живот в пространството и времето.

В отношенията между християнството и исляма има определена роля и църквата. Българската църква има в православния свят дълга и самостоятелна история. Заточението на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 година означава ликвидиране самостоятелността на българската патриаршия. В това смутно време Вселенската патриаршия в Цариград присъединява нейните епархии. Търновската патриаршия става митрополия. Охридската архиепископия от столетия има самостоятелен статут, а центровете Пловдив и Дръстър са подчинени на Цариградската патриаршия. Така църковната организация е разкъсана и духовният й живот се оказва зависи от различни центрове. През следващите десетилетия църковната организация многократно се променя. Без помощта на държавата и аристокрацията спада нивото на религиозната и общата образованост. Във всички звена на църковната организация и в българските епархии обикновено се назначават гръцки духовници. Църковните длъжности се продават и купуват. Но значителна част полагат грижи за своето папство и за християнската вяра. За съхраняването на християнството съдейства и мрежата на манастирите.

Многовековното съжителство на християни и мюсюлмани постепенно ражда контакта. Самата османска държава е принудена да се съобразява с християнството. Разпростирайки се на територии с християнско население, тя трябва да реши един много сложен за средновековието и обществото проблем – изискването да се изповядва официалната религия. Но мюсюлманската империя включва голямо християнско население  и признава не мюсюлманите, включително и българите. Официалният акт е полагането на  патриаршеската митра на Евгений Сколарис от султан Мехмед II, след превземането на Константинопол през 1453 година.  Всички негови наследници получават правото да ръководят духовните и някои граждански дела на своето православно паство. На това се основава запазването и развитието на църковната организация. За разлика от арабите, османците възприемат практиката да поделят поданиците си на “джемаати” – общности по религиозен признак. Изгражда се постепенно системата на миллетите.  Това са самоуправляващи се общности, изграждани по религиозен принцип, под властта на своя духовен глава, който отговаря за тях пред централната власт.

Последователно изгражданата мрежа на съжителство е демонстрирана от заселването на преселници от всички краища, християни и мюсюлмани в Цариград. Тази тенденция в държавната политика има своите проявления и в живота на провинциите. Съвместяването обхваща всички сфери на живота. Започва взаимно проникване на двата начина на живот – номадския и земеделския, балкански и средиземноморски. На нивото на обикновения живот и комшулука става промяна в храненето и бита, на чаршията заедно работят занаятчиите. Французинът Пол Люка разказва за общо почитане на извори от християни и мюсюлмани в Родопите.

Двете съвместно създадени и функциониращи тенденции – на противопоставяне и взаимодействие – оказват огромно влияние на историческата съдба на българския народ не само в Късното средновековие, но и в следващите столетия.

С включването на българските земи в границите на Османската империя се променят не само стопанските и политическите отношения. Променя се етническият облик на Балканския полуостров, а оттам на селищната мрежа, аграрното и градското производство, пътната мрежа.

За българските земи в епохата на Късното средновековие има относително богата информация, която се съдържа в османските данъчни регистри.

Българското население плътно обитава земите, заключени между Черно море и р. Вардар, северния бряг на р. Дунав и Беломорското крайбрежие, като в граничните зони то е смесено с гърци, албанци, власи и сърби. Постепенно стихийно или целенасочено се заселват и мюсюлмански пришълци от Мала Азия- татари, юруци, туркмени и др.

Преобладаващата част от хората /около 30 %/ живеят в селата, които са и основният елемент на селищната мрежа. Мрежата от селища се простира от крайбрежията на р. Дунав, Черно и Бяло море до Стара планина, Родопите, Пирин, Осогово, Руен и другите български планини. В граничните крайбрежни ивици селищната мрежа е доста плътно Селата са с относително многобройно население. В тези райони броят на градовете е значителен. В хода на завоеванието градовете преживяват тежко разоряване и са разрушени многократно, но бързо се възстановяват. В хода на завоеванието те се запазват, но и се променят. Стават европейски по много показатели. Запазват и развиват градския си характер Видин, Никопол, Свищов, Варна, Каварна, Несебър, Созопол и др., възникнали още в древността. Появяват се и нови градове като Русе и Лом. В равнинните райони на Добруджа, Тракия и Централна Северна България селата са по-малко, с по-малобройно население, обособени в повечето случаи в махали. Това е така, защото там минават основните пътища на войската и безчинствата са безброй. Именно в тези райони през ХVІ – ХVІІ век възникват нови селища. Увеличава се броят на селата и градовете като днешния Добрич. Най-гъста е селищната мрежа в подножията на планинските и високите полета. Най-гъсто са населени районите по северните склонове на Стара планина и Родопите, Софийско, Кюстендилско, Трънско, полетата по течението та р. Струма, Места, Вардар. Над 800 м надморска височина в планините селищата постепенно оредяват, за да очертаят границата – горна на поселищната мрежа с малък брой села високо в планината. Множеството от градове постепенно се увеличава. Появяват се Базарджик /дн. Пазарджик/, Горна Джумая /дн. Благоевград/, Неврокоп /дн. Гоце Делчев/ и др.

Очертанията на поселищната мрежа са трайно оформени още през ХV век, но в следващите столетия тя динамично се развива. Някои селища изчезват, появяват се нови селища, села се превръщат в градове и др.

Огромната част от населението се занимава със селско стопанство, главната от което с обработването на земите. Поради благоприятните климатични условия, релефа, почвите, натрупаният дългогодишен човешки опит е овладял отглеждането на всички аграрни култури, познати в Средновековна България. От десятъчните регистри проличава разнообразието на земеделски култури. Основно се произвеждат зърнени храни – пшеница, ръж, ечемик, просо. Отглеждат се лен и коноп, а в южните райони – памук. Всеки дом има зеленчукова и овощна градина. Значително е производството на мед и восък. Силно е развито лозарството до 700 – 800 м надморска височина и производството на вино. В най-южните части се отглеждат маслини, сусам, смокини. Със заселването на турците в българските земи са пренесени и редица източни култури – ориз, черничеви насаждения за отглеждане на копринени буби, праскови и кайсии, дини, мак, рози за розово масло. Разширят се обработваемите площи. Масово се използва водната енергия във воденицата.

Всичко това създава условия да не се преживеят големи демографски трусове, генетични деформации на поколенията и масова гладна смърт. Българите от това време разбират и ценят предимствата на своето стопанство и на своята земя, която според приказките и легендите е част от рая, дарена им от добрия бог.

В Късното средновековие се развива и скотовъдството. Към старата традиция за отглеждане на дребен рогат добитък се прибавят и нови стимулиращи фактори. Един от тях е свързан с особеностите на османския бит, чиято основа е номадска. Овчето месо е ежедневната храна на мюсюлманите. Огромни са нуждите за овче месо в големите градове като Цариград /ХVІ век – около 600 000 жители/, Солун и Одрин, в султанския двор и за войската. Към опита на местните овчари се прибавя и тази на тюрко – номадите и татарите. Оформят се обширни пасищни райони, които включват през лятото високите била на планините, а през зимата – равнините и крайбрежните райони. Утвърждава се официално овчарската професия. Появява се простата производителна кооперация. Възниква прослойка от българи, собственици на стада, свързани с османския пазар – джелепкешани. Наред с това обработката на млякото, вълната, кожата става основа за развитието на различни занаяти. Джелепкешаните се отделят от прякото производство, плътно се свързват с османския пазар, организират пласмента и преработката на скотовъдната продукция. Те натрупват богатства, които им носят социални предимства в българската среда. Цветущите възрожденски селища Копривщица, Котел, Жеравна свидетелстват за “скотовъдния” просперитет на българите.

Значително по размери е отглеждането на едър рогат добитък – крави, волове и биволи, чиито кожи са ценени от европейския свят. Биволите вероятно са внесени от османците, възприети от Иран. През XV век французинът Бертран дьо ла Брокиер се учудва на тези невиждани от него животни. Тези животни се използват от селското стопанство като теглителна сила, в транспорта, за месо, мляко и кожи. Най-бързият транспорт остават конете. В южните райони есе използват за транспорт понякога и камили. В българските села традиционно има свине, чието месо е основен резерв за зимна храна. Многочислени са и домашните птици.

Тясната връзка между скотовъдството и аграрното производство създава общия стопански фонд, които осигурява живота на населението.

След преодоляването  разрухата на завоеванието, от началото на ΧVI век градовете по българските земи се укрепват като средища  от  военно  административен характер и центрове за стопанска дейност. Населението им е пъстро по етнически и религиозен характер. Подложено е на постоянна асимилация, което е основната причина за чувствителното нарастване на мюсюлманското население през XV – XVII век.

През XV – XVI век големите потребителни нужди на османската държава и особено на османската армия налага разгръщането на интензивна занаятчийска дейност в градовете. Работните условия на занаятчията – българин са тежки. Поради това, че чаршиите са собственост на богатите вакъфи, той е принуден да наеме от тях не само дюкяна или работилницата си, но често и своите сечива. Задължителните държавни доставки по цени по-ниски от пазарните, които съсипват селянина важат и за занаятчиите. Така те обуват и обличат армията, изготвят сбруи за конете им, подковават. При това за разлика от селянина не може да се скрие, при съседи турци работи и е под надзор на османската власт. Съвместяването на местните традиции с тези, които донасят османците, довежда по изключително разнообразно занаятчийство. Многочислени са и занаятите, свързани с обработката на желязо и други метали. Прочути са мините в Чипровци, Самоков, Етрополе. В средновековието широка употреба намира и дървото. При обработката на желязо и други метали са познати занаятите: железарство /производство на оръжие и оръдия на труда/, медникарство /употреба на съдове за ежедневна употреба и култови съдове/, златарство и т.н. От дърво се правят транспортни средства /кораби, лодки, каруци/, къщи, култови сгради, оръдия на труда и домашни съдове. Развито е грънчарството. Голяма роля играят занаятите, които обработват скотовъдна продукция в два големи клона – текстилно производство и кожарство. Над 30 занаята се сформират в текстилния бранш, а българските груби вълнени платове са прочути в цялата империя. Кожарите българи са търсени в Средна и Западна Европа. Османската власт регламентира занаятчийството със закони и го контролира със специални държавни чиновници, които събират данъчни приходи от производството и търговията.

Градовете се оформят и като центрове на търговската дейност. Занаятчиите се оформят в специални квартали и улици – чаршии. Занаятчиите продават стоката си в дюкяните на чаршията. През XVI век започват да се оформят и строят покрити чаршии – безистени. Производителите сами продават стоката си. Чрез градските пазари се осъществява търговския обмен между града и селото, подтикван от ръста на градското население, от нуждите на османските чиновници и от търсенето на занаятчийските произведения, свързани със селското стопанство. След XV век мястото и денят на пазара са точно определени. В големите градове като София, Пловдив, Русе има пазари за зърнени храни и добитък. Османските закони за пазарните такси представят голямо разнообразие от стоки в около 40 български града, което свидетелства за интензивен обмен.започват да се обособяват панаирите в Пирот, Сяр и други. Те се провеждат на определени места, традиционно наложил се период от годината, обикновено свързан с църковен празник. На панаирите се осъществява и международен обмен. Търгува се в големи количества. Особено прочути са панаирите в Узунджово /Хасковско/ и Доляни /Гоцеделчевско/.

Българските градове привличат с възможностите си за стопанска изява и чужди търговци. Това са най-вече търговските партньори на Османската империя, като италианските републики Венеция, Генуа, Флоренция е адриатическата република Дубровник. В края на XVвек и началото на  XVI век възникват колонии на дубровнишките търговци в София, Видин, Търново, в повечето крайдунавски градове. Османската империя се простира толкова на широко, чак до Александрия, Дамаск, Багдат, Белград, Пеща и тези градове се явяват вътрешни за империята. До тях българският търговец достига без да плаща мито, стига да притежава “берат” – патент за търговията. Вътрешният пазар на империята е толкова ненаситен, че не насърчава българите да търсят пазари извън нея. Но в тази империя съжителстват по принуда много народи така че пътищата отвеждат българина практически в чужбина  – сред араби, босненци, гърци, арменци. Най-ранните сведения за прекрачване на границата по български търговски дела датират  от XVI век и засягат традиционно познати пазари: Влашко, Трансилвания. През XVII век търговците проникват в Унгария под Хабсбургска власт.

Постепенно в къщата на забогателия занаятчия или търговец навлиза средиземноморски бит.към основната храна хляб, лук, сирене и мляко се прибавят сърми, мусака, гювеч. Глинените съдове се заменят с медни, внася се и стъкло. Започва да се използва дюшека.

Разрастването на  търговските връзки е свързано с пътищата и мрежата им, която съществува. Селата и градовете са свързани с мрежа от пътища, която функционира от векове. Няколко големи пътни артерии пресичат българските земи: от римската епоха е пътят Ниш-София-Пазарджик-Пловдив-Одрин-Цариград, като по този начин свързва Европа с Цариград; от Солун до Одрин през Беломорска Тракия; от Дунавските пристанища през Стара планина до бяло море. Градовете и тяхната околност се обединяват от мрежа от тесни и черни пътища, а през планините и селата се вият пътечки.

Основното транспортно средство е каруцата. Има специална категория българи – кираджии, които изкарват хляба си с превозването на стоки и храни. Пътуването е трудно и рисковано. Често има нападение от разбойници. В градовете се строят староприемници за  отмора на хора и животни. Те, както мостовете, чешмите, баните, мюсюлманските храмове са вакъф, дарение за религиозни и обществени цели.

Въпреки преживеният тежък удар българската народност запазва основния етнически елемент в своите историко-държавно утвърдени традиции – Мизия, Тракия и Македония. Българинът успява да оцелее благодарение на малките и големи социални групи: семейството, селската община, градската махала, училищното и църковно настоятелство. Съхранява се традиционната по селищна система, запазени са и редица градски средища с подчертано български народностен облик. Българинът успява да се приспособи към стопанските условия, независимо от препятствията, които спахийско-ленната система създава. Оцелява благодарение и на противоречията в нея, особено между спахии и вакъфски собственици. Наследствените аристократи се стремят да отклонят изпълнението на държавните доставки и ангарии. В техен интерес е населението да произвежда повече, от което има полза земевладелецът, за да създаде местен пазар или годишен панаир. На него пристигат стоки от вън. Относително свободен в предвижването си и в избора на местоживеенето си, българинът се насочва към едрите владения и овладява тяхната икономика. Там се издигат често на празни места селища като Дряново, Елена, Арбанаси, Карлово, Карнобат, Самоков, Малко Търново и други. В замяна на това заглъхват благодатни по времето на Втората българска държава области като Софийско, Никополско, Търновско, където действа спахийската система и незаинтересоваността на походния конник в стопанството на селянина, понеже неговият син го наследява рядко е условно.

Не погасва религиозното съзнание и църковния живот, не секва народното творчество. Народът, жител на историческото битие е възобновителна сила, която несъмнено ще оздрави нанесените рани, без обаче да може да възстанови завинаги изчезналите материални и културни ценности. В условията на чуждото владичество българският народ набира сила, за да живее, твори и се бори за своята свобода.

Вашият коментар


six × = 42