Прабългари и славяни през епохата на Великото преселение на народите

Публикувано на януари 16 2011 Добави коментар

Увод:

Приблизително от средата на IVв. Европа е обхвата от миграционни движения с невиждана дотогава сила и размах,чийто основен двигател са идващите от изток номадски племена от тюркски произход.Варварските племена преминават лимеса на Римската империя,следващ по теченията на Дунав и Рейн и основават на нейна територия свои държави.Германските племена заемат западната половина на континента,славяните- източната,а хуните организират обширния си хаганат с център бившата римска провинция Панония.В резултат се променя демографската, социална, политическа, икономическа и културна ситуация.Великото преселение на народите става един от водещите фактори за раждането и развитието на европейската христистиянска цивилизация.Създаването на българската държава в Европейския югоизток е част от общия процес,свързан с появата и утвърждаването на средновековните европейски държави.Раздвижването в номадския свят на евразийския степен пояс активира преселнически вълни сред българите.От отломките на Стара Велика България се поставят основите на нова Дунавска България.Трайното установяване на българите, водени от  Аспарух и Кубер на Балканския полуостров, радикално променя статуквото, давайки тласък на държавнообразувателния процес сред българи и славяни.Източната Римска империя, известна под името Византия, успява да оцелее, за разлика от западната си посестрима,но загубва контрола на централните и източните части на Балканския полуостров.Византия и българската държава се превръщат във вековни врагове,но едновременно с това те са и непреодолима бариера за прииждащите от север,запад и изток врагове. В политически план България осъществява първия “варварски пробив” в многоетническия политически модел на Източната Римска империя и открива възможност за възникване на народностни държави на Балканите.

Изложение:

I.Славяни и българи до създаване на българската държава.1.Балканският полуостров в навечерието на българските и славянските нашествия.През 395г. император Теодосий I разделя окончателно Римската империя на две части.Очерталото се още през I-IIв. разделение между две големи културноисторически зони-романизиран Запад и елинизиран Изток,чиято приблизителна граница минава през Балканския полуостров,става факт.Проявата на деконсолидация откъсва Запада от Изтока и последният преодолява кризата и поема към самостоятелно държавно съществуване.От 395г. приблизително до средата на VII в. Източната Римска империя/Византия/ обхваща крайбрежните райони на цялото Източно Средиземноморие,т.е. Балканите,Мала Азия,Северна Месопотамия,Сирия,Палестина,Египет и Киренайка.През късната античност коренното тракийско население,което обитава централната и източна част на Балканите, значително намалява.Част от него е романизирана и елинизирана. Елините населяват южните части на Балканския полуостров,а северозападната- илирите.Появяват се многобройни преселници от Изтока и Италия,а също голям брой варварски заселници от германски,алански и хунски произход.Причините се крият във факта,че граничните балкански провинции са една от най-засегнатите от варварски нашествия зони.Първи за това имат заслуга готите,които се появяват в средата на  IIIв.Макар и отблъснати от император Клавдий край Ниш през 270г., те оставят много разрушения.След близо вековно затишие вестготите под водачеството на Фритигерн съкрушават източноримската армия на император Валент при Адрианопол/378г./През 80-години много от готите  се настаняват като федерати,но въпреки това военноначалникът на вестготите Аларих стига почти до стените на Константинопол през 395г. и разорява цяла Гърция.Подобни последици имат нападенията на хуните от средата на Vв. и на остоготите между 457 и 488г.,ръководени от Теодорих Страбон и Теодорих Амал.Състоянието на римските балкански провинции до голяма степен улеснява завоевателните амбиции на славяните по левия бряг на Дунав.

2.Прародина,извори,произход,първи преселения,”Велико преселение на народите”-и за двата етноса.2.1.Най-ранната история на славяни и българи.2.1.1.Протославянската общност. Историята на протославянската общност е забулена в неизвестност, тъй като античните автори не познават географския район, свързан с нейното формиране. Може да се предполага, че споменатите от Херодот (Vв.пр.Хр.) „неври” и „будини”, а също и „скити земеделци” са славянски племена.В средата на I в. Плиний Стари  посочва славяните в своята”Естествена история” с името „венети”. Половин столетие по-късно в съчинението „Германия” Тацит ги нарича със същото име, като според него на изток те граничат със сарматите. Сведенията са повторени от александрийския астроном Клавдий Птолемей (ср. на II в.) и съставителите на т.нар. Певтингерова карта (IVв.).

Сходствата, които посочват античните автори между славяните и германските племена, не са случайни, впредвид общия им произход от индоевропейската езикова и етническа общност. Тази общност започва да се разпада приблизително около IV хил.пр.Хр.Славянската общност се обособява към края на II хил.пр.Хр.,а нейното разпадане започва през II – III в. още в границите на първоначалните обиталища и завършва най-късно през V в.

Нидерле обосновава тезата за формирането на славянската общност върху една обширна територия, простираща се от р.Одер на запад до р.Днестър на изток. Повечето съвременни изследователи са на мнение, че когато започват етногенетичните процеси, славяните обитават обширните равнини между реките Висла и Одер на запад, до Балтийско море на север, на изток до Днепър и Днестър, на юг до Северните Карпати, т.е.земите на Централна и Източна Европа. Приблизително на тази територия, между Балтийско море и Карпатите, в периода кр. II и през цялото I хил.пр.Хр. археолозите локализират свързаната със славянски поселения лужицка култура. Родствени на нея и едновременно нейни продължители са т.нар. чернолеска, милоградска, липицка, зарубинецка, пшеворска и черняховска култура. Тяхното местоположение свидетелства, че през I хил.пр.Хр славяните постепенно се придвижват на югоизток към долното течение на Днепър и Северното Причерноморие, влизайки в контакт със средиземноморската цивилизация.

2.1.2.Произход на българите-тюрки или индоевропейци.В същото време българите живеят във вътрешна Азия от Китай и предпланините на Алтай до днешен Северен и Североизточен Казахстан. (според някои учени те достигат до р.Иртиш на изток).За пръв път българите се срещат със собственото им етническо име ”булгари” (vulgares) в „Анонимен римски хронограф” от 354 г., където са представени като обитатели на земите около Каспийско, Азовско и Черно море, т.е.земите северно от Кавказ. Произходът на българите в него е изведен от потомците на библейския Ной–Зиези (син на Сем).За българите се допускат различни хипотези-хунски, угрофински, татарски,славянски произход. Налага се мнението, че те са от многобройните народи на тюркоалтайската етнолингвистична група. Когато българи и хуни се причисляват към тюркско-алтайската езикова общност, трябва да се има предвид обстоятелството, че тя възниква в Централна Азия около VIII-IXв., т.е.четири века след появата на тези два народа в пределите на Европа.

Напоследък се възприема хипотезата,че българите са индоевропейци от иранската езикова група. За доказателства се привеждат китайски източници, съгласно които древните българи обитават земите, западно от Тибет в т.нар. Памиро-Хиндукушки район. Сред аргументите, безспорен характер има наличието на индоевропейски думи в езика на българите-багаин,кавхан, жупан, бати, кака, куче и др.С ирански произход са и владетелските имена Бузан, Вунд, Тервел, Аспарух, Крум, Расате.Същевременно всички числителни имена, засвидетелствани в „Именник на българските ханове”,са от тюркски произход.Разнообразните контакти с народи и култури дават отпечатък върху българския бит,начин на живот и религиозни вярвания.

Съществуват различни хипотези за значението на този етноним„българи”: „смесен народ” (от тюркския глагол ”булг”-„смесвам”), „бунтовен народ” (обозначава непокорния им и свободолюбив дух),”ловци на самури”, ”крайненци” (от аварската дума ”билгерон”, т.е.хора, живеещи в покрайнините).Средновековната писмена традиция го свързва с р.Волга поради обстоятелството, че през втората половина на VII в. по нейното средно течение се заселва значителна маса българи. В последно време се налага схващането за тотемен произход, т.е. свързва се с името на животното-прародител „булгар”, от рода на белка, златка, самур, отглеждано заради ценната му кожа. Според Б.Симеонов българите се самоопределят като потомци на булгара, горди, ловки, красиви и изящни като булгара.

Използваните в историческата наука наименования ”първобългари”, ”протобългари” или най-често „прабългари” са въведени за удобство – terminus technicus. С тях всъщност се прави разграничение между племенната общност на хан Аспарух и онези средновековни „българи”, съставляващи формиралата се през IX и X век българска народност с решаващото участие на славянския етнически елемент.

2.2.Славяни и българи във „Великото преселение на народите”.2.2.1.Първоначални миграции на славяните и структура на славянското общество.Славяните и българите са активни участници във Великото преселение на народите (IV-VII в.).Притиснати от  готите, а след това и от хуните, последната четвърт на IVв. славяните се разселват.Готският  историк Йорданес (VI в.), в “История на готите” обособява три групи славянски племенни групи: източни –анти (Antes), които са прародители на руси, белоруси, украинци и др.; западни – венети (Veneti), от които произлизат чехите, словаки, словенци и др.; и южни - славини (Sclaveni), чиито наследници са сърбо-хърватите и дакийските славяни.В своите миграции западните славяни достигат р.Елба, чието славянско наименование е Лаба, а източните-горното течение на Волга и Ока.

След разпадането на Хунския хаганат през втората половина на Vв. (приблизително територията на днешна Унгария,Румъния и част от Украйна) се освобождава окончателно пътя за славянската колонизация по течението на Долния Дунав, в земите на някогашните римски провинции Панония и Дакия.За миграцията на южните славяни (славините), роля изиграват и демографското нарастване, недостигът на обработваеми площи и появата на родова аристокрация, търсеща във войните бързо забогатяване.В “Диалози” на Псевдокесарий (втората половина на Vв.) те се споменават като народ,живеещ по левия бряг на Дунав,където влизат в тесен досег с римовизантийската цивили-зация.А от края на  Vв. и началото на  VIв. в историческите извори, предимно от византийски произход/ Прокопий Кесарийски, Менандър Протектор, Псевдомаврикий, Теофилакт Симоката/ се срещат и първите по-подробни сведения за славяните.Причините за този интерес основно се крият в практическите нужди на икономиката, политиката, военното дело и дипломацията.

Структурата на славянското общество в общи линии не се отличава от това на другите варварски племена в прехода от Античност към Средновековие.В социално отношение славянското общество има изградена родовоплеменна структура от свободни селяни общинници и родовоплеменна знат.Първите сведения за оформянето на славянската аристокрация в привилегировано положение спрямо останалите членове на племето са на Йорданес,който съобщава за похода на остготския крал Винитарий в земите на антския и княз Бож.

Основно място в живота на славяните през епохата на Великото преселение на народите заемат: 1) патриархалната родова община, обединяваща кръвни роднини и ръководена от старейшина, която упражнява колективната собственост върху пасбищата, горите, реките, езерата и пр.;2)племето,в което се обединяват няколко родови общини, оглавявани от племенен вожд, наречен княз, чиято власт силно нараства по време на война; 3)племенният съюз, включващ няколко племена.

За този ранен период от славянската история в изворите липсват сведения за съществуването на специализирани военни дружини,напълно отделени от народа..Основната ударна сила на славяните е пехотата, чийто боен строй далеч се разминава с традиционните представи на византийците за организация на войската.Според “Стратегикона” на Псевдомаврикий те си служат умело със засади, внезапни нападения денем и нощем, изобретяват различни хитрости, за да подмамят неприятеля.

2.2.2.Политическо устройство на славянското общество.Развитието на държавноо-бразувателния процес сред славяните се определя от темповете на развитие на самия стопански, общественополитически и културен живот, характерен за посочения период и за трите славянски племенни групи. От гледна точка на политическото си устройство славянското общество представлява конгломерат от по-големи или по-малки племенни единици, които през периода IV-VII в. все още не са обединени от върховна власт, а са разпокъсани в политическо отношение.Общественият живот на славяните се ръководи от племенно събрание-вече и съветът на старейшините,които са колективни органи на управление .Вечето, в което са  включени  всички мъже – воини, силно  ограничава прерогативите на княза.Съветът на старейшините се превръща в главен помощник на княза.Прокопий Кесарийски подчертава, че славяните не се управляват от един човек, а живеят в”демокрация” и затова “ разглеждат заедно общополезните и трудни работи”. Отделни автори говорят за т.нар. военна демокрация – преходен етап от родовото общество към държавата. Въпреки  устойчивостта на системата на народовластие в управлението и господството на патриархалните отношения сред славяните, настъпват определени промени в тяхното икономическо, етническо и социално-политическо развитие, които са от важно значение за възникване на държавната организация.За южните славяни те могат да се очертаят по-ясно на фона на самото им придвижване и заселване на Балканския полуостров.

1.2.3.Заселване на българите в Приазовието и Прикаспието.Обвързването с хуните между 377-453 г. Увлечени от движението на хуните (според редица автори, докато населяват Централна Азия/, българите са включени в тяхната голяма номадска империя – Pax Nomadica), от средата на II до IV в. се раздвижват и прабългарите, като по-голяма част от тях се установяват в района, споменат от „Анонимен римски хронограф”: Приазовието и Прикаспието, северно от Кавказ, около р.Кубан и Азовско море до към р.Днепър. В тези земи българите заварват поселения от по-старото сармато-аланско население, които постепенно асимилират.Хунският натиск от изток не позволява на българите да останат в Прикавказието и около 377 г. те се разделят на три части. Към първата спадат тези, които, увлечени от хуните, поемат на запад и се установяват в Панония. Голяма част от тях повече от век са основната ударна сила на Хунския хаганат. След смъртта на Атила през 453 г. те все по-често предприемат самостоятелни действия най-вече срещу Византия. Втората съставляват българите, които остават да живеят в старите си земи, като се разширяват по поречията на реките Дон и Донец.Третата са българите, които начело с хан Вунд (Бунд) преминават Кавказките планини, за да се заселят в земите на Велика Армения..

Обвързването на българите с хуните оставя трайна диря в тяхната историческа памет. ”Именникът на българските ханове” започва с управлението на Авитохол и Ирник, отъждествявани с Атила и неговия син Ернах. Освен това споменатите владетели са посочени и като родоначалници на българската ханска династия Дуло.

3.Нападения и завладяване на Балканския полуостров. Славянизиране. Характер на нападенията на прабългарите.3.1.Отношения с Византия. 3.1.1.Обвързване на прабългарите с историческата съдба на Балканите.Набези след оттегляне на остготите.Богатите плодородни равнини, разнообразният релеф и смайващите за варварските народи културни достижения на обширната Византия привличат и славяни, и българи.Обвързването на българите с историческата съдба на Балканите започва през 480 г., когато император Зенон (474-491 г.) ги привлича в борбата срещу остготите.Сведения за тези събития ни дава Магнус Феликс Енодий, оставил прочутия панегерик в чест на бъдещия крал на остготите Теодорих Велики.Според Енодий българите се славят из цяла Европа със своето бойно умение и висок боен дух. Основната им сила се състои в тяхната бързоподвижна и маневрена конница, с която нанасят светкавични и неотразими удари. Псевдомаврикий подчертава, че в сравнение с другите варвари българите се грижат повече за бойния си строй и предприемат по-тежки редовни сражения.

След оттеглянето на остготите в Италия през 488 г. за българите се открива пътя към византийските балкански владения. Известни са набезите им в Тракия и Илирик в 493, 499, 502 г. Император Анастасий (491 – 518 г.) построява в 512 г. известната „Стена на страха”–от Деркос  (на Черно море) до Силиврия (на Мраморно море) с цел да защити столицата Константинопол. Въпреки опитите на император Юстиниан(527-565) чрез ежегодни дарове да спечели прикавказките българи на своя страна, те често преминават Дунава и също подлагат на разорение Балканския полуостров, като най-често преминавайки Мизия, нападат Тракия и Илирик (539, 551, 558-559 г.).За да избегне бъдещи опасности от българи, византийският император предизвиква конфронтация между военноплеменните съюзи на българските племена кутригури и утигури.Междуособици временно стихват набезите.Кутригурите обаче бързо успяват да се съвземат, както личи по организирания мащабен поход срещу Константинопол през 558-559 г.под водачеството на хан Заберган. Изтощаването съпротивителните възможности на кутригури и утигури се оказва фатално.Голяма част от българите  в Приазовието и Прикаспието попадат под властта на аварите и отново са ударната сила срещу византийските провинции на Балканите. Вероятно техни конни отряди участват в големи акции срещу Солун през 622 г. и Константинопол през 626 г. Много автори приемат, че в тези акции участват и славяни.

3.1.2.Начало на славянските нападения на БалканитеОпити за противодействие на Византия. Кутригури и утигури.Аварската експанзия. В науката е прието Карпатите да бъдат условна граница между двете големи славянски групи – панонски (на запад) и дакийски (на изток) славяни. Последните населяват днешна Румъния и оттам започват набези срещу Византия през Дунав.Сведенията на византийските автори показват, че славянските нападения върху територията на Византийската империя започват в края на V и началото на VI в.През първите десетилетия на VI в. изворите свидетелстват, че славините са най-опасните врагове на Византия-техните дружини достигат до Епир и Тесалия. Набези започват и антите в източните части, и панонските славяни в северозападните райони.Особено интензивни и опустошителни са славянските нападения от времето на Юстиниан I Велики.Императорската власт гледа на славянските нападения като на временна опасност,с която ще се справи лесно след стабилизиране на империята.Хронистите рисуват апокалиптичната картина на славянските нападения.Според Прокопий (“Тайна история”) при всяко нападение славяните отвличат и избиват по 100 000 ромеи. В съчинението си „За строежите” Прокопий съобщава и за редица предпазни мерки на Юстиниан: 1.) в привличането на славяни на служба във войската с цел използване на славянската тактика в борбата за прекратяване на славянските нападения. Сред тях е и някой си Хилвудий,който успешно отбива нападенията на сънародниците си (530-533); 2) строеж на крепости за подсилване важните гранични области. Построени са няколко укрепителни пояса: по р.Дунав, по Стара планина, в Дардания, Епир, Македония и Тесалия. Подновява се укрепителната система в Тракия и Родопската област; 3)прилагат се различни дипломатически похвати с цел всяване на раздори между различни славянски племена. (например в 540 г. е предизвикана война между анти и славини)., но това не спира славянските нахлувания.През 549-550 г. голяма славянска войска достига района на Солун и въпреки неуспешната обсада презимува на юг от Дунав.Някои изследователи допускат, че още в средата на VIв. започва трайната славянска колонизация на Балканите.

От изток се появяват новите завоеватели – аварите, които избират за център на своя хаганат Панония и подчиняват значителна част от славяните, които обитават тази бивша римска провинция. Опитите да бъдат покорени и дакийските славини остава безуспешен. Византийският автор Менандър Протектор демонстрира високото самочувствие на предводителя на дакийските славяни Давритас при похода на аварския предводител Баян през 574 г.

3.1.3.Заселване на славяните на Балканския полуостров- „българската” и ”сърбо-хърватската” група. От 80-те години на VI в. славяните се заселват трайно на полуострова. Сирийският хронист Йоан Ефески като съвременник на събитията дава сведение за славянското нападение от 581-584 и отбелязва, че славяните „…остават, живеят спокойни и пребивават в земите на ромеите без страх и грижа…”.  Започва вторият етап на славянската експанзия, който завършва около средата на VIIв. с окончателното заселване на славяните на Балканския полуостров. От агиографския цикъл „Деянията на св.Димитър Солунски” (основен извор за VI-VII в.) узнаваме за пет славянски нападения над Солун, втория по големина град в империята, в продължение на десетилетия. Едно от предположенията е, че именно през 584 г. славяните извършват първата обсада на Солун. Славяните възприемат византийската бойна техника, включително обсадни оръдия, което личи от изложението на Йоан Ефески и неговото твъдение, че славяните се научават  „да воюват по-добре от ромеите”.

През първата четвърт на VII в., през времето на император Ираклий (610-641 г.) и при неговите приемници славяните използват войните на Византия с Персия и колонизират трайно Мизия, Тракия, Македония, Родопите, Беломорието, Северна и Средна Гърция, много от егейските и адриатическите острови, даже егейския малоазийски бряг.Докато централните и източните райони на Балканите (провинция Малка Скития, Долна Мизия и част от Горна Мизия, голяма част от Тракия, Епир, от Средна и Южна Гърция) са заселени от дакийските славяни, западните му части са заселени от сърбо-хърватски племена през 20-те години на VII в. Част от славянските племена достигат до о.Крит. Славяни от „българската група” продължават да живеят на север от р.Дунав. Славяните от „българската група” имат характерни и общи особености на своя език, който ги отличава от „сърбо-хърватската група”.

Историческите извори дават сведения само за част от славянските племена, заселени на Балканите. По известни са северите – в днешна Добруджа (според други автори северите и седемте славянски племена обитават обширна територия между Карпатите и Стара планина), стримоните- по течението на р.Струма, северозападно от тях са местоживелищата на тимочани, абодрити, моравяни и браничевци, в Македония обитават драговити, ринхини, сагудати и верзити, велегезити се намират в  Тесалия, ваюнити в Епир и Южна Албания, смоляните в Родопите по течението на р.Места, езерци и милинги в Пелопонес и пр.

3.2.Отношения с местното тракийско население.В науката няма еднозначно мнение за взаимоотношенията между новите заселници и местното, особено тракийско население.Вероятно, макар и силно деформиран, тракийският етнос е съществувал и най-често улеснява славянското заселване,за което свидетелства Михаил Сирийски.Най-дълго своята етническа самобитност запазва племето беси. През VII в.тракийският език изчезва окончателно и местното население в голямата си част загубва своето етническо самосъзнание. Последното сведение за траки е от 710 г. в хрониката на Теофан. Според Д.Ангелов доказателство за добросъседски отношения е топонимията. Много имена на градове, реки, местности славяните възприемат от траките, а не от византийците.По мнението на именития историк за около половин век траките са пославянчени, което той определя като първи етап от формирането на българската народност.

3.3.Последици:социално-икономически,политически,демографски,етнически и културни.

Завладяването на Балканския полуостров от славяните има значими последици за неговото развитие.Важни са социално-икономическите,политически,етнически и демографски промени. Славяните заимстват от по-развитата византийска икономика техника, начин на експлоатация на земята, много занаяти и др. Това им помага да изживеят по-бързо патриархалните родовообщинни отношения и на мястото на родовата община да създадат териториална. Засилва се княжеската власт и ролята на родовите старейшини.Славянският етнос влива свежа кръв в обезлюдените византийски провинции – заселва се многочислено трудолюбиво население.Затова в началото Византия не оказва особена съпротива на славянската колонизация. Но когато само за около век и половина полуостровът е славянизиран, това става опасно за самата Византия.Съседството на славяните с такъв  сериозен враг прави необходими военно-племенните съюзи и усъвършенстването на военните умения .През първата половина на VII в. славяните в Македония изграждат такъв съюз, който цели преди всичко завладяване на Солун и през втората половина на VII в. на север от Хемус на „седемте славянски племена” и племето севери. Във византийските извори славянските племенни обединения са наречени „славинии”.

4.Поминък, занаятчийска техника, поселения на прабългари и славяни.Сходният път на развитие на славяни и българи проличава и в техния поминък и обществен строй. На пръв поглед те са съвсем различни. Славяните са уседнал народ, носител на земеделски тип култура, докато за българите е характерен скотовъден бит, номадски начин на живот. Сходни са обаче техническите им умения.Под влияние на Византия двата етноса почти успоредно усвояват желязото, грънчарското колело, усъвършенстват занаятчийската техника.Славяните строят жилищата си като землянки, а българите – юрти. Общото е, че не познават например тухлата, отдавна известна на римляните. Основна обществена единица на българите е многосемейната номадска община, чийто членове са свързани по кръвно родство.Българите имат и  поселения – аули.Най-често те са укрепени с ров и земен вал, по-късно част от тях прерастват в каменни крепости. Обединението на няколко общини съставлява племето, управлявано от вожд – хан. От много извори проличава и начало на отделяне на занаятите от земеделието. Постепенно и българите усядат и земеделието прониква в стопанския им живот. Като самостоятелни занаяти при тях се обособяват металообработващите и кожарските занаяти, грънчарството, обработването на кости, ювелирното изкуство и др.

5.Религия.Религията, която лежи в основата на културите на двата народа, отразява достигнатото ниво в стопанското и обществено-политическото им развитие. И тук на пръв поглед има съществени различия между двата етноса. Славянският пантеон е много богат: на върха му стои Перун – бог на мълнията, след него Волос – бог на стадата, богатството и домашното огнище, Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – бог на плодородието, Лада – на красотата, брака и любовта, Весна – на пролетта. В своите селища, славяните поставят различни идоли. Българите почитат своите божества при т.нар. капища (светилища), разположени по високите места и в близост до скали, за да се установи връзката между трите свята.Археолозите са единодушни, че по своята форма – два вписани квадрата или правоъгълника те приличат най-вече на храмовете на огъня в Средна Азия. Българите ,подобно на останалите тюркски народи, вярват в наличието на една необикновена свръхестествена сила (оренда).Орендизмът е тясно свързан със сакралните цареубийства.Българите съблюдават определени часове и дни при предприемане на военни начинания,извършване на гадания и жертвоприношения.Българите почитат и едно върховно божествоТангра (на тюркски думата означава небе), когото приемат като създател на небето и земята. За да го омилостивят и получат подкрепата му, принасят жертви,като в изключителни случаи са извършвани и човешки жертвоприношения. Жертвоприношения за омилостивяване на боговете извършват и славяните.

И двата народа обожествяват природните сили. Славяните вярват в свръхестествени същества, надарени с човешки образ, които могат да влияят върху плодородието и съдбата на хората: вили, самодиви и русалки, обитаващи реки и непроходими гори. Вярват и в чудодейната сила на свещени дървета, камъни и различни предмети.Българите почитат животни, приемайки ги за свещени – вълк, куче, заек. Вярват, че всеки род си има свой прародител – животно (тотем). В тясна връзка с тотемизма е и прабългарският календар, където годините от лунния цикъл носят имена на почитано животно: I година –мишка, II година – вол, III година – вълк. И двата етноса вярват в задгробен живот: славяните погребват чрез трупоизгаряне (заедно с праха на мъртвия в гробовете се поставят и съдове с храна и различни предмети, които трябва да му служат в отвъдния свят), а другите – чрез трупополагане. Погребенията на славяните се придружават с особени ритуали-тризна /своеобразно военно състезание/ и страва/над гроба на умрелия е устройвано и угощение/.

6.Периоди в обществено-политическото развитие на прабългарите-етапи в държавнообразу-вателния процес.6.1.1 Първи (средата на II в. – IV в.). Някои автори отделят три периода в обществено-политическото развитие на българите. Първият (средата на II в. – IV в.) е свързан с обогатяване и засилване на родово-племенната върхушка – племенното събрание и съветът на старейшините решават всички въпроси на племето. Заражда се тенденцията на ханската власт.6.1.2.Втори период –V до средата на VI в. Държавнообразувателният процес продължава своето развитие и през втория период –V до средата на VI в.Това е времето на тяхното разселване. С оглед на темата важна е историята на българите, останали да живеят в Приазовието и Прикаспието.Данните показват, че тогава окончателно се оформя българската племенна общност в този район. Българските племена се обособяват в две основни военно-племенни групи, които господстват над останалите. Те включват племената, заемащи съответно западния и източния дял на общата им родина. В изворите те се споменават с наименованията на две от племената, а именно кутригури и утигури, чието господство над останалите довежда до налагането техните наименования за кратък период вместо събирателното им етническо име булгари. Редица учени, особено А.Бурмов отхвърлят тезата за българския характер на кутригурите и утигурите, лансирана от В.Златарски, като сочат, че Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Менандър Протектор не свързват посочените племена с българите, а с хуните.

През този период се усеща съществен напредък в държавнообразувателния процес:българите активно усвояват заетите от тях територии в Централна и Източна Европа; стопанството се трансформира в полуномадско; заражда се тенденцията на уседналост; издига се и се утвърждава едноличната ханската власт ,като се засилва тенденцията към превръщането й в наследствена. Типичен е военният характер на социално-политическата организация.Образуват се специализи-раните военни дружини, обособени от останалия народ, което ускорява оформянето на социални групи в българското общество.Нараства военната и политическа роля на българската аристокрация.

6.1.3. Трети – от средата на VI до края на VII в.Третият, най-важен период в развитието на българската общност, протича от средата на VI до края на VII в. Продължават да се развиват процеси, характерни за предходния период. Напредва в развитието си и държавнообразувателният процес: аристокрацията се консолидира политически и отделните племена се сплотяват, за да дадат отпор на чуждото (тюркското)господство.Същественото социално разслоение през VI -VII в. намира израз в издигането на отделни знатни родове,които съсредоточават в свои ръце обединението на племето-Дуло, Угаин, Кубиар, Чекарар, и др., споменати в Именника на българските ханове и в някои български надписи. Важна роля в живота на племето играе и жреческо-шаманското съсловие, което в случай на нарушение може да отстрани и самия хан.Характерна е силната централизация, изградена на основата на здрава военна организация, която е от жизнено значение за самостоятелното съществуване. В края на VI и началото на VII в. според писмените извори едноличната наследствена ханска власт е реален факт.. Засилват се и тенденциите към уседналост  в резултат от съседството със земеделско население. Процесът на усядане се илюстрира от появата на постоянни селища. В своята ”Църковна история” сирийският историк Захарий Ритор отбелязва, че прабългарите имат свои градове, за което свидетелстват и археологическите проучвания..

В периода 562-565 голяма част от кутригурите са увлечени от движението на аварите на Запад и заедно с тях се установяват в Панония. Това заселване е втората българска преселническа вълна в тази област.Намиращите се под аварска власт българи се ползват с относително голяма свобода. В резултат на избухналите през 631-632 г. междуособици между аварски и български претендент за престола, част от прабългарите са принудени да напуснат Панония и предвождани от Алцек, се отправят към земите на франкския крал Дагоберт в Бавария, където първоначално получават добър прием.Според свидетелството на западния летописец Фредегарий (VIIв.) една нощ Дагоберт заповядва да се избият новите заселници. В настаналия погром от 9 000 се спасяват 700, които се заселват в Равенския екзархат с разрешението на лангобардския крал Гримуалд.

7.Образуване на Велика България.Българите, северно от Кавказ, са подчинени около 567-568 г. от Западнотюркския хаганат .През 80-те години на VI в. хаганата запада, което дава възможност българите да постигнат известно самоуправление. В “Именника на българските ханове” е отбелязано, че Гостун управлява като наместник в продължение на две години. Чуждата политическа власт сплотява прабългарите, сред които най-голяма тежест придобива племето уногундури (оногундури), обитаващо вероятно средното и горното течение на р.Кубан и около възвишението Ергени. Един от водачите на племето – Органа (Орган), повежда война в Северното Черноморие за отхвърляне на тюркската зависимост. Според някои автори той влиза в контакт с византийците и по сведения на патриарх Никифор е покръстен в 619г. (отделни изследователи като В.Златарски приемат, че това всъщност е хан Кубрат ) и получава титлата „патриций”. Неговото дело продължава вероятният му племенник Кубрат (Курт) от рода Дуло

През 632 г. българите отхвърлят властта на Западнотюркския хаганат и се обединяват под ръководството на хан Кубрат (632 – около 665 г., а според други автори умира между 650 и 660 г.), водач на уногондурите. Той създава мощен военно-племенен съюз (според съвременната терминологична концепция този тип преддържавни обединения се наричат chiefdom), известен във византийските извори като Стара Велика (Голяма) България.Според уникалния български исторически извор „Именник на българските ханове” хан Кубрат произхожда от рода Дуло.

Предполага се, че съществуват икономически връзки между Велика България (megalis Voulgaria) и славянските племена, живеещи по неговата западна граница.Отделни автори, които обръщат особено внимание на тези преддържавни връзки между българите и славяните, са склонни да потърсят и в някои от имената на хановете в “Именника на българските ханове” славянски корен. Това се отнася за името на предшественика на  хан Кубрат Гостун, както и Безмер, респективно Баян, неговия непосредствен приемник.

Продължава да е дискусионен въпросът за  характера на създадената политическа формация. За държава от ранен тип, а не за военно-племенен съюз я приема известният изследовател на евразийския степен пояс П.Голдън.На тази база основателно много историци приемат, че Стара Велика България е начало на българската държавност, тъй като има всички белези за това: публична власт със съответна столица, територии с определени граници и поданици.

Към 635 г. хан Кубрат оформя окончателно територията на Велика България: на изток – р.Кубан, на запад – р.Днепър, на север – р.Донец и на юг – Азовско и Черно море. Столица е град Фанагория на Таманския  полуостров. Според някои учени хан Кубрат е покръстен от византийците през 635г. (част от изворовия материал ни насочва към това, че хан Кубрат е приобщен към християнството още като дете от вуйчо си хан Органа), след като подписва с тях договор и е удостоен с титлата „патриций”.Велика България е първата стабилна формация в региона, която приема щафетата от западните тюрки.

II.Създаване на българската държава.1.Събитията преди и след 681 г.1.1.Смъртта на хан Кубрат/651,655или 665г./и разпадане на Стара Велика България под натиска на хазарите.Разселване на българите-главни водачи.Основен противник на Велика България в борбата за надмощие в Приазовските и Причерноморските области е Хазарският хаганат, който също възниква върху развалините на Западнотюркския хаганат през 651 г.Войната с тях започва още докато е жив Кубрат, който организира успешно защитата. Косвено свидетелство за това се явяват сведенията на византийските хронисти Теофан и патриарх Никифор, според които хан Кубрат завещава на синовете си да запазят държавното единство и да не се разделят. Заветът трудно може да се отстоява в напрегната политическа обстановка. След смъртта на хан Кубрат (около 665 г.) отвъддунавска България изпада в криза. Според Теофан Изповедник неговите синове не зачитат завета му и държавата се разпада.Германският археолог Й.Вернер, свързва погребението край Малое Перешчепино в Украйна с именития български владетел.

Твърде много хипотези има около броя на синовете на Кубрат. Според Теофан те са пет. Най-големият – Батбаян, Баян, който владее източните части и води война с хазарите, впоследствие им се подчинява. Според Именника на българските ханове управлението му трае три години (665-668 г.). Останалите, за да съхранят българската държавност, избират съдбата на преселници. Вторият Котраг повежда подчинените му племена на север-североизток и се заселва по средното течение на р.Волга и устието на р.Кама. Създава Волжко-Камска България, която е ислямизирана през X в. и просъществува до татарското нашествие през XIII в. Четвъртият брат Кубер тръгва на запад към Панония и оттам се спуска в дн. Битолско поле, а петият -  Алцек, се заселва в Равена (дн.Италия). Третият брат Аспарух, водач на уногундурите-българи се отправя на югозапад. Според съвременните учени най-вероятно синовете на Кубрат са трима – Батбаян, Котраг и най-малкият Аспарух. Теофан пише хрониките си много по-късно и вероятно греши, тъй като сведенията му не се потвърждават от други извори.

С оглед темата е важно движението на Аспарух. Под ударите на хазарите той се изтегля на югозапад и подчинява областите между Днепър и Днестър и още по на юг завладява днешна Бесарабия – земите около реките Прут, Серет и Дунав.Побеждава аварите и се заселва в т.нар. Онглос (Онгъл). Етимологията на тази дума вероятно е свързана с българското значение “ъгъл”. Хазарите са спрени вероятно на р.Днепър.В.Златарски предполага, че Аспаруховите българи идват в Онгъла с надеждата да получат статут на федерати, облягайки се на приятелските отношения с империята от времето на хан Кубрат.Известно потвърждение за тезата се открива в древноруския летопис: ”Повесть временых лет”, където се казва: ”При славянския народ, за който споменахме, че живеел при Дунав, дойдоха от Скития, именно Хазария, българите и отседнаха край Дунав и бяха насилници на славяните”.Политиката на новия император Константин IV Погонат поставя хан Аспарух в статегически безизходна ситуация.

1.2.Политическа обстановка на Балканите през втората половина на VII в -трайна предпоставка за сближение на славяни и българи. Политическата обстановка на Балканския полуостров през втората половина на VII в. е коренно променена от трайното заселване на славяните.Превръщането им във верноподаници на империята става тяхна историческа съдба – например славяните, заселили се в Тесалия, Беотия, Атика. Неслучайно някои историци отстояват тезата, че днешните гърци са повече славяни, отколкото българите. С богат арсенал от политически, икономически и военни средства Византия все по-трайно насажда сред тях своите традиции.Своята независимост запазват единствено военно-племенните обединения „Съюз на седемте славянски племена и северите”. И точно когато византийските императори се готвят да възстановят контрола си над съюза, между Дунав и Стара планина, в Бесарабия, в т.нар. Онглос (Онгъл) се заселват Аспаруховите уногондури.

В областта между реките Дунав, Прут и Днепър, наричана Онгъл или още Малка Скития, в предходните столетия изворите регистрират трайно българско присъствие, което вероятно улеснява новите заселници. Онгълът е сравнително голям район, който включва и познатия от древността остров Певки (Пюки). В приписваната на Анания Ширакаци “Арменска география” (“Ашхарацуйц”) се казва: ”В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, образува езеро и остров, наречен Пюки. На  този остров живее Аспархрук, който побягна пред хазарите от Българските планини и прогони аварите.”

Обстановката на Балканския полуостров през 70-те години на VII в. е твърде напрегната. Българите започват да нападат и опустошават ромейските земи. В същото време те трябва да воюват с аварите, които претендират за Влашката равнина, с хазари, които ги притискат от изток и вероятно със славяни, които трайно са се заселили и на север, и на юг от Дунав. Със силата на оръжието славяните трябва да се противопоставят на стремежа на Византия да ги подчини.В хрониката на Теофан Изповедник е записано, че през 658 г. император Констанс II предприема поход срещу славините. Вероятно става дума за военни действия срещу славяните в Македония, част от които са принудени да признаят властта на ромейския василевс. Освен административни и военни мерки Византия залага и на християнството в приобщаването на славяните. Те трябва да се противопоставят и на агресията на Аварския хаганат, който се стреми да ги изтласка от Дакия (Влашката равнина). Византия също е затруднена. Освен, че трябва да брани земите си на юг от Дунав от авари, прабългари, славяни, тя трябва да се справя с нашествието на араби в Мала Азия. Империята не вижда в славяните неприятел, който цели унищожаването на нейната власт. За разлика от германците в западните части на Римската империя славяните не създават държавни обединения върху завладените територии. В такава обстановка се създава българската държава като естествен резултат от обществено-икономическото и политическото развитие на славяни и българи. Само един нов тип политическа организация, която превъзхожда родово-племенните институции, може да гарантира самостоятелното развитие на двата етноса. Познанството на двата етноса далеч преди съвместното им съжителство на Балканския полуостров, липсата на съществена разлика в обществено-икономическото им развитие, управленският опит на прабългарите са съществени фактори в държавнообразувателния процес.

1.3.Извори за образуването на българската държава. За образуването на българската държава домашни извори няма – и българите, и славяните са безписмени народи. За този исторически акт съдим от хрониките на византийските летописци Теофан Изповедник и патриарх Никифор, от съобщението на западния хронист Зигеберт, а също от „Български апокрифен летопис” от XI в.и „Българска кратка хроника”, което е недостатъчно и става причина за много неточности при анализиране на детайлите на този начален етап на формирането на българската държавност.

1.4.Походът на император Константин IV Погонат срещу българите и битката при Онгъла. Сведенията на Теофан.Според Теофан началото е поставено с битката в Онгъл. И Теофан, и патриарх Никифор споменават, че през пролетта на 680 г. хан Аспарух с войската си напада и опустошава “близките до Дунава земи”, т.е. Малка Скития, ромейските територии на юг от р.Дунав (днешна Добруджа и Североизточна България), които са от особена важност за сигурността на Константинопол. Вероятно това е само едно от многобройните нападения на българите, които зачестяват след 678 г. Константин IV Погонат (Брадати, 668-685), след като разбива в 678 г. арабите, обсаждащи Константинопол, съсредоточава силите си на север за отблъскване на прабългарите чрез мощна наказателна експедиция.Военният поход започва през 680 г. „по море и по суша”, т.е. в две направления. И както пише Теофан, българите, като виждат „тези гъсти и многобройни редици”, се укриват в предварително подготвените укрепления. Вероятно те са добре направени, защото ромеите не бързат да нападат. Няколко дни няма решителни действия. Императорът решава да се върне и да лекува подаграта си в Несебър. Според Теофан се пуснал слух, че императорът бяга, което всява паника сред ромейската армия. Българите се възползват от ситуацията, излизат от крепостта, нападат светкавично и обръщат в бягство елитните ромейски легиони. „Българите, пише Теофан, повечето погубили с меч, а мнозина наранили”. По повод поражението на Константин IV в Онгъла западният хронист Зигеберт отбелязва: ”Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство”. Победите на българите продължават. Според византийския летописец те се „възгордели и започнали да поробват крепостите, които били под ромейска власт”. Така овладяват цялата област между Дунав и Стара планина и стигат до крепостта Варна. Земите се оказват удобни за заселване, защото имат естествена защита „отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море”.

1.5.Съюзът със славяните през есента на 680 г. и мирът с Византия – създаване на българската държава.Настъплението на хан Аспарух според повечето съвременни изследователи се осъществява през септември – началото на октомври 680 г. Овладяните територии са населени със славянски племена, част от които по мнението на различни автори вероятно са федерати, съюзници на Византия. Като цяло отбраната на дунавския лимес е изоставена и се крепи на няколко оцелели крепости като Истрия, Дуросторум, Томи, Калатис, Бизоне/Балчик, Одесос/Варна и др. На византийската власт вероятно са подчинени отделни князе, които обаче запазват властта си над племената. Хан Аспарух правилно преценява обстановката и предприема първите стъпки за създаване общо политическо обединение със славянските племена. Сключеният договор със седемте славянски племена и северите е с главна цел отбрана на общата територия. Договорът от есента на 680 г. по мнението на част от изследователите се приема за фактическо създаване на българската държава.

През следващата 681 г. според патриарх Никифор българите започват да завладяват и земите на юг от Стара планина, в Тракия. Това бележи развитието на втория етап от конфликта между Византия и Аспаруховите българи, през който последните подпомогнати от съюзните им славянски племена се насочват към земите, които не са федератни, а се намират под пряката византийска власт. Заплахата за хинтерланда на столицата, военното изтощение вследствие продължителния конфликт с арабите и не на последно място сериозните политически и религиозни борби, проявени в хода на работата на VI Вселенски събор, заседаващ в Константинопол (ноември 680-септември 681 г.) подтикват Византия към мирно разрешение.Не е изключено именно подготовката на VI Вселенски събор да е основната причина за отплаването на Константин IV в разгара на битката в Онгъла. Създалото се катастрофално положение принуждава император Константин IV  да подпише мирен договор с българите, дори да им плаща данък „за срам на ромеите заради многото им грехове” (Теофан). Според летописците победата на българите се дължи на глупостта на императора, а не на техните качества.

2.Дискусии около създаването на българската държава.2.1.Дискусия около началната година. Информацията на византийските хронисти вероятно е неточна. Първо, те живеят много по-късно (първата половина на IX в.) и вероятно са използвали други, недостигнали до нас извори и второ, – като византийци твърденията им са преднамерени. От това следват много дискусионни въпроси. Няма единомислие по въпроса за образуване на държавата: 632, когато е създадена Стара Велика България,; 679, когато според Теофан е битката в Онгъл; 680 според най-новите проучвания, които доказват, че Теофан изостава с една година или 681, когато е подписан договорът и фактически е призната новата формация. Налага се последното мнение. Има се впредвид твърдението на презвитер Константин от Апамея (Сирия) на 16-то заседание на Шестия вселенски събор на 9 август 681 г. в Константинопол и други източници, в които България се споменава като политическа реалност.

Мнозина изследователи са на мнение, че договорът не представлява изключение от обичайната политика на империята да осигурява спокойствието си. Събитията от 680-681 г. не се вписват в тази обичайна практика. За първи път Византия се отказва от толкова обширна територия на север от Стара планина, и то след като загубва войната с българите. С договора формално и юридически тя признава съществуването на новата държава.България получава своята легитимност във външнополитическо отношение.

2.2.Характер на битката, случайна ли е победата

Дискусионен е въпросът за характера на победата на българите – случайна или закономерна е тя. Внимателният анализ на информацията, дадена от Теофан, ни убеждава в изключителните качества на българския владетел Аспарух като военачалник: добре избира мястото на боя, предварително прави крепост, вероятно е ползвал помощта на славяните, тактично изчаква, за да избегне прекия удар на „многобройните легиони” и когато ситуацията е удобна за него, напада внезапно и стремително, т.е. определя времето и мястото на боя съобразно възможностите на неговата армия, за да използва предимно маневреността и преимуществата на конската войска. В този смисъл победата на хан Аспарух над отслабената и небоеспособна византийска армия е съвсем заслужена и съгласно практиката в онова време той си отвоюва земя за заселване с меч.

2.3.Отношения между славяни и българи.Много спорове в литературата предизвиква съобщението на Теофан, че българите „покорили” славяните. Летописецът използва думата „пактон”, която се превежда по два начина: ”под договор” и „под ярем”. Това поражда въпроса съюзници или подчинени са славяните на българите. Според именития български историк Петър Мутафчиев в Средновековието други отношения освен между покорени и покорители няма. Има и друга крайна теза, че славяните са просто покорени, защото са недържавнотворен народ. В литературата съществуват мнения за федеративни, конфедеративни отношения. Логиката подсказва, че за българите е по-изгодно да използват силата на многочисленото славянско население в борбата срещу общите им врагове на юг, на северозапад и на североизток. Като далновиден държавник Аспарух не се отнася към славяните като към покорен народ – размества ги и им поверява да пазят най-важните граници: с аварите на седемте племена, и на юг по Вергава (Стара планина) на племето севери. По този начин той ги печели като съюзници, а не като враждебен (покорен) народ. Оставя славяните да действат във вътрешните си работи съобразно тяхната традиция като се подчиняват на своите князе. Това определя дуалистичния характер на новосъздадената формация. В обкръжение от врагове позицията на хан Аспарух е най-изгодна и за славяните, и за българите.В случая е интересно да се спомене и теорията на известния украински изследовател тюрколог Омелиан Прицак, според която венетите, антите и славините /склавините са част от онези племена, които номадските империи привличат, обучават и използват във военните си начинания. Венетите са свързани с готите, антите с аланите, а славините са плод на прабългарската и аварска военна организация. Прицак твърди, че терминът славини/склавини няма етническа и лингвистична същина, а се отнася до варварски професионални погранични войни. Пак според същия изследовател разместването на седемте славянски племена и северите е плод именно на тази функция на славините.

2.4.Граници. Важен белег на държавността е наличието на граници. И по този въпрос има дискусии. Основно териториално ядро на българската държава са бившите римските провинции Мизия, Малка Скития и Дакия. Безспорни са източната граница – Черно море (въпреки че първоначално някои градове като Томи, Одесос и Констанция остават във византийски ръце) и южната – Стара планина. За северозападната са изказани различни мнения. Теофан разказва, че Аспарух заселил седемте славянски племена да пазят границата с аварите, а те не са живели на юг от Карпатите. Следователно границата може да бъде по южните склонове на тази планина. Отделни автори смятат, че властта на българските ханове включва на запад земите до р.Искър. Други определят за западна гранична линия р.Тимок. Различни мнения са изказани и за североизточната граница. По времето на хан Омуртаг (814-831) тя е една от големите реки – Днепър или Днестър. Няма извори, които да свидетелстват за промени от времето на хан Аспарух, следователно тя остава там от създаването на държавата. Аспарух само се е разширил на юг без да изоставя първоначално завладените земи. Намерените материали от археологическите разкопки свидетелстват също за продължителен живот на българи по тези места. Северната граница остава дълго време неопределена. Част от изследователите я откриват по т.нар. Новакова бразда – окоп, който пресича Влашката низина, достига до р.Дунав, южно от дн. гр. Браила. В съчиненията на византийските хронисти областите северно от р.Дунав са наричани с “Отвъддунавска България”. Намерените археологически находки също свидетелстват за продължителен живот на българите по тези места, но самата неопределеност на северната и североизточната граница вероятно говори по-скоро за контрол, отколкото за реално владени територии, които в голяма степен запазват автономното си съществуване.Тези граници очертават твърде голяма за онова време държава, която още в началото внушава респект.

2.5.Численост. Различни мнения са изказани и за числеността на двата етноса. Например, дали славянските племена са седем или това е библейското число седем, което означава едно, четиридесет, безброй и т.н. Прието е, че те са седем и заедно с племето севери стават осем. В същото време прабългарите са само едно племе – уногондури, което означава, че славяните са много повече по численост. За прабългарите са изказани мнения, че са 30 000, 300 000, 900 000 и т.н. Трудно може да се определи точно техният брой, още повече, че младата българска държава става притегателен център за прииждащи миграционни групи от прабългарските племена, останали под чужда власт. Последните проучвания върху прабългарските некрополи все пак дават основание да се смята, че прабългарите са между 200-250 хил.души.

3.Характер на държавата.3.1.Доказателства, че е държава, а не поредният военно-племенен съюз.В историческата литература няма еднозначно мнение и по въпроса за характера на формацията, създадена от хан Аспарух – държава или поредния военно-племенен съюз. Привържениците на втората теза се обосновават с факта, че славяните са оставени да се управляват сами в своите „славинии”, а няма общи правила за вътрешнополитическия живот. Прабългарите продължават да управляват съобразно донесената от тях традиция, като властта се държи от рода Дуло. Те обитават основно причерноморската област, простираща се на североизток до устието на р.Днепър, Добруджа и дн. Североизточна България. В тази територия от ханството първоначално те налагат своята военно-племенна организация – саракт. В нейната средищна част, центърът, се разпорежда ханът, а в лявата и дясната част – неговите най-близки помощници, кавханът и ичиргу-боилът. Славянските племена заемат земите разположени около тази територия. Малкото славянско селище Плиска се превръща в столица на българската държава. От обикновен военен лагер на прабългарите в следващите столетия тя се издига до най-здраво укрепените градски центрове, където резидира ханът и неговите помощници. Според някои историци държавата се създава след договора на хан Тервел от 716г., според други след законодателната дейност на Крум (803-814) или след големите административни и военни реформи на хан Омуртаг (814/15-831). Има дори мнения, че средновековната държава се създава с налагането на християнството от княз Борис (852-889), тъй като дотогава господствало обичайното право. Безспорно това са важни моменти в изграждането на институциите, на механизмите на управление, но те не дават основание да подценяваме голямото дело на първостроителя хан Аспарух. Още повече, че ясно са обособени и трите белега на държавността – публична власт със столица Плиска, територия с определени граници и поданици.

3.2.Чий принос е по-голям при образуването й. Естествено изниква въпросът чий принос е по-голям при изграждането на държавата. Съществуват различни мнения, които в общи линии се свеждат до два подхода – на славяните, които са се наложили с езика си, с производството; на българите, които извоюват най-важната битка в Онгъл. Безспорно в разигралите се събития през 680 и 681 г. решаваща е победата на прабългарската конница. Българите идват  тук с утвърдена държавническа традиция, както проличава от „Именик на българските ханове” и през следващите два века държавата се управлява съобразно донесената от тях традиция. Според някои автори българите имат и по-богата духовна култура, чийто важен елемент е техният календар, който се основава на 12-годишен лунен зодиакален цикъл и  е заимстван от високоразвитата китайска култура. Вероятно това дава основание на византийците да контактуват само с българите, да сключат мир с техния предводител хан Аспарух и да нарекат новата формация България. Историята обаче е справедлива и към двата народа – единият е оставил името си, а другият – езика си.

3.3.Устройство на държавата. Събитията от есента на 680 г. и лятото на 681 г. бележат началото на развитието на българската средновековна държава. В най-ранния период от развитието си българската държава представлява военнополитическо обединение, ханство, в което славяни и прабългари запазват своята племенна и териториална обособеност и уредба. Поставенo е началото на сложен и дълъг процес на изграждането на държавните институции. Върховното управление, основано на прабългарската монархична традиция, се съсредоточава в ръцете на висшето съсловие от прабългарската аристокрация (боилите). Носител на върховната власт е владетеляt, носещ титлата “велик хан”- кан ювиги.Тoй произхожда от определен династически род – Дуло, Вокил, Угаин и пр. и се избира от господстващата прабългарска върхушка. Свързващо звено между запазващите самостоятелност славянски племена и ханът са славянските князе, които по силата на постигнатото през 680 г. споразумение съхраняват властта си. Владетелският съвет и свикванията при определени случаи народни събори са важни органи на управление в ханството. Родово-племенните традиции са запазени и това най-силно личи от практиката да се свикват народни събори. На тях се вземат решения за бъдещето на държавата Техните прерогативи включват дори смяна на владетеля, въпреки широките правомощия на върховен ръководител, законодател и ръководител на дипломацията.

3.4.”Алтернативната” България в Керамисийското /Битолското/ поле – Куберовите българи и славяните около Солун.Според летописците Теофан и Зонара (XI в.) мирът между България и Византия продължава до смъртта на император Константин IV през 685г. Може би затова няма никакви сведения за вътрешната и външната политика на България. По същото време се прави втори опит за образуване на държава в Битолско поле от заселилите се там българи, водени от Кубер.Те бягат от аварите. Кубер се опитва да овладее Солун, за което свидетелстват ”Чудесата на св.Димитър Солунски” заедно със славянското племе драговити, но планът му пропада. Според някои автори Кубер се заселва в Македония през 680 г., почти едновременно с хан Аспарух, други го отъждествяват с четвъртия брат на българския хан. За него Теофан Изповедник и патриарх Никифор, без да назовават името му, отбелязват, че след смъртта на своя баща се оттегля на запад в ”аварска Панония” и става подвластен на хагана с войската си”. Има и други хипотези. Важно е да се отбележи, че към балканските владения на Византия се насочват две първобългарски групи, които създават военно-политически обединения със славяните от Мизия и Македония. Вероятно между тях има някаква връзка (съществуват неоспорими свидетелства, които говорят за политическите контакти на Аспарух и неговия наследник Тервел с прабългарите от Македония – „моите чичовци от Солун”), но те имат различна съдба. Съществено е, че те утвърждават българското присъствие на Балканите.

3.5.Основни цели, насоки и държавна политика в началния период от нейното развитие  – до 701г.Основните цели, насоки и задачи на държавната политика през този начален период от развитието на българското ханство са свързани с осигуряване на защитата на държавната територия, с вътрешнодържавно укрепване и утвърждаване върху териториите, където се създава. В периода 680-685 г. според сведенията на “Арменска география” на Анания Ширакаци, хан Аспарух воюва с аварите, успява да ги изтласка от териториите на юг от р.Дунав и да присъедини към държавата си славянското племе тимочани, населяващо земите по двата бряга на реката. В резултат от успешни военни действия границата на българската държава достига до Железни врата на Дунав, което сочи, че се утвърждава тенденцията към териториално разширение на държавата със земи, населени със славянски племена от Средния Дунав. Според Теофан през 688 г. император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания, 685-695, 705-711) нарушава мира от 681 г., като напада земите на славянските племена в Македония. Разгромът на византийската войска разширява политическото влияние на българското ханство и сред македонските славяни. Основните насоки на вътрешнодържавната дейност на хан Аспарух са строителството на отбранителни и погранични валове и ровове и укрепителни системи. От „Български апокрифен летопис” научаваме, че хан Аспарух спира настъплението на хазарите срещу България, но в тези битки намира смъртта си, вероятно през 700 или 701 г.

3.6.Животът на първостроителя на българската държава-хан Аспарух.Животът на първостроителя на българската държава – забележителен варварски вожд до 680 г. е повече от легендарен. Известен е още като Исперих, Испор, Еспер. Различни са вариантите на тълкуване на името му: „другар”, „вълк” или „сокол”. „Аспа” се тълкува като кон, а „рух” – като бял – „бял кон”. С името на хан Аспарух се свързват победата при Онгъл, договорът с Византия, според който тя плаща данък на българите и походът му срещу хазарите. В българска хроника от XI в. се разказва, че цар Испор е „детище, носено в кошница три години”.Очевидно е влиянието на много сродни легенди (напр. за Ромул и Рем), в които „детище” означава юнак, чиито бъдещи подвизи са предопределени от съдбата. Българите имат основание да създават такива легенди, с които да величаят и нареждат своя първи хан с онези герои, които поставят някакво велико начало. Според българска легенда пророк Исай посочва на българите пътя на новата им родина по „Божие внушение”.

III.Укрепване на българската държава.1.Управлението на хан Тервел (701-718 г.).1.1.България и династичните междуособици във Византия.Според „Именника на българските ханове” наследник на хан Аспарух е хан Тервел (701-718 г.). Споменаването в същия източник, че е от рода Дуло, води до приетото предположение, че той е син на Аспарух. Сред българите действа приципът за престолонаследие по старшинство на семейните членове (сениорат): от баща към син или от брат към брат, като първородството не винаги е спазвано.

1.1.1.Договорът с Византия от 705 г. – анализ и изводи, отношението на Византия Възходът на българската държава започва от 705 г., когато детронираният византийски император Юстиниан II иска военна помощ от хан Тервел, за да си върне престола. Неговите претенции са приети, създава се реална възможност за постигане основната цел на българската външна политика в дадения момент: териториално разширение и признаване в международен план суверенните права на българския владетел. В първия надпис под Мадарския конник, който вероятно отразява клаузите на предварително постигнато договорно споразумение. Става въпрос за предоставянето на сваления от престола император на значителна военна помощ от 5 000 души. Внушителното присъствие на българска армия пред стените на Константинопол помага на Юстиниан II. Щастливият победител се отблагодарява щедро за оказаната му помощ. Хан Тервел е приет тържествено в императорския дворец и  е увенчан с кесарската корона. Титлата „кесар”, по това време втора по значение след императорската се дава обикновено само на престолонаследника и за първи път излиза от византийския двор и се дава на един варварски владетел. Тази титла означава признаване от империята на българския владетел за законен и суверенен. Нейното връчване е съпроводено с намятането на червена императорската хламида върху раменете на българския владетел, а на хиподрума е поставена негова статуя. Изказано е мнение, че даването на кесарска титла е съпроводено с предполагаемо символично покръстване на хан Тервел в Константинопол. Хипотезата не се потвърждава от най-добре информираните за периода византийски хронисти – Теофан Изповедник и патриарх Никифор. И двамата автори са духовници и едва ли биха премълчали факт, свидетелстващ за победата на Христовия кръст над вярата на един езически владетел.

1.1.2.Събитията през 708 и 711 г.Юстиниан II прави и териториални отстъпки – България получава областта Загоре (на юг от Източна Стара планина). С отстъпването на тази територия,през която минават най-късите и удобни пътища,свързващи Константинопол и Плиска,Византия губи в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава.Загоре открива възможност и за стопански просперитет,поради черноморските пристанища.Само след три години, вероятно след като укрепва властта си, Юстиниан разбира своята грешка и решава да си върне Загоре с война. През 708 г. край Анхиало (дн. Поморие) неговата армия е изненадана и разбита, с което хан Тервел показва,че Загоре принадлежи на България. През 711 г. императорът  отново е свален и моли хан Тервел за помощ. Българският владетел преценява, че може да извлече полза отново и изпраща 3-хилядна армия. Впоследствие се отказва да подкрепя Юстиниан, който е обезглавен.

1.1.3.Договорът с Византия от 716 г. – анализ и изводи за статута на българската държава. Във византийската столица последват размирици. Сменят се трима императори. Хан Тервел се възползва от това и през 712 г. оплячкосва Тракия. Провежданата от българския владетел политика спрямо Византия трябва да постигне уреждане на българо-византийските отношения чрез потвърждаване на договора от 705 г. или сключване на нов,благоприятен за българската държава.Поддържаното военно напрежение дава своя резултат. Притисната от арабите империята се заема с уреждането на отношенията с българското ханство. Император Теодосий III (715 – 717 г.) е принуден през 716 г. да поднови договора от 705 г., като го допълва и с нови клаузи договорът не е запазен в оригинал, а като по-късен преразказ. Потвърдени са териториални отстъпки на българите и областта Загоре. Византия се задължава да плаща данък във вид на скъпи дрехи и червени кожи (които до този момент са привилегия само на византийските василевси) на стойност 30 литри злато. Изказано е мнение, че това всъщност не е данък, а търговско споразумение за количеството скъпи дрехи и кожи, които византийските търговци имат право да внасят ежегодно в България. Двете страни се договарят да си предават взаимно политическите бегълци. Тази клауза е продиктувана от горчивия опит на Византия, свързан с управлението на Юстиниан II. Накрая се уреждат и търговските отношения. Всички стоки, с които се търгува, трябва да имат пломби и печати, в противен случай се конфискуват. Някои историци считат, че това е първият търговски договор в Европа.Отделни автори оспорват трета и четвърта клауза, като смятат, че те са прибавени по-късно като предложение от хан Крум към император Михаил I Рангаве. Този договор е уникален – както и договорът от 705 г., той представлява единствената правна санкция и легитимация на владетелското достойнство съгласно тогавашните международни правни норми. На практика Византия признава българската държава не само като враг, но и като партньор. Толкова сериозен пробив в политическата си практика и идеология Византия допуска за пръв път в своята история. Клаузите на договора регулират българо-византийските отношения през целия VIII и началото на IX  в. През 812 г. хан Крум (803-814) иска от Византия да се възстановят споразуменията от 716 г. Мирните договори на хан Омуртаг от 815 и 820 г. също могат да се разглеждат като продължение на постигнатото през 716 г.

1.2.Участие в отблъсването на арабската опасност от Европейския югоизток-принос за запазване на европейската християнска цивилизация. Завършек на успешната външна политика на хан Тервел е участието на българското ханство в отблъскването на арабите от Константинопол през 717-718 г. Намесата на българите идва в резултат на договорните отношения с Византия. Сключеният през 716 г. договор най-вероятно е подновен през 717 г., когато на византийския престол се възкачва Лъв III Сириец (Исавър).Към подобна констатация насочват сведенията от втория надпис около релефа на Мадарския конник..

Офанзивата срещу византийската столица започва през лятото на 717 г., ръководена от известния военачалник Маслама. Лъв III търси намеса от Плиска. За трети път Тервел проявява верен политически нюх  и обещава да се притече на помощ – в конкретния момент арабите са по-голяма заплаха от Византия.

През цялото време на обсадата българската войска безпокои арабския тил. Стълкновението между българи и араби намира отражение в значителен брой византийски, арабски и източни извори. Всички са единодушни, че през лятото на 718 г. арабите претърпяват нечувано дотогава поражение от българите. Според Теофан в конфликта загиват 22 000 араби, Зигеберт говори за 30 000. По море мюсюлманите претърпяват нов удар от византийската флота. Спасени са не само Константинопол и Балканите, но и цяла Европа. По това време арабите владеят Иберийския полуостров и щурмуват кралството на франките, насочвайки се по долината на р.Лоара. След поражението при Константинопол през 732 г. те са разгромени при Поатие от майордома на франките Карл Мартел. Арабската експанзия е спряна и ограничена на Иберийския полуостров и по островите и крайбрежията на Средиземноморието.

С това успешно участие българското ханство получава международна известност. Самочувствието на българския владетел нараства.Според някои източници той отново повежда войските си към Константинопол в помощ на сваления от власт византийски император Анастасий II. Българският владетел му помага и със солидна сума от 50 кентинария (1 кентинарий=200 златни номизми). Изказано е мнение за участие на Куберовите българи в този заговор. Акцията се оказва несполучлива. Междувременно император Лъв III Исавър (717-741)  изпраща писмо до хан Тервел, в което му напомня да спазва поетите задължения и да предаде заговорниците. Византийските летописци свидетелстват, че Тервел потвърждава лоялността си към новия владетел и му изпраща много от укрилите се в Плиска заговорници.

Триумфът на хан Тервел е отразен в намерен оловен печат с надпис на гръцки език, който гласи: „Богородице, помагай на кесаря Тервел”. От лицевата страна е изобразен владетелят. Макар и схематично, изображението внушава представата за млад мъж, облечен в ризница, с шлем на главата, в дясната ръка държи копие, а в лявата полукръгъл щит, върху, който е изобразен конник, устремен срещу падналия на земята  противник. Същият релеф е вложен и в релефа на Мадарските скали. Идеята за всемогъществото на българския владетел намира внушителна изява в този монументален паметник.

1.3.Оценка на управлението на хан Тервел.В политиката на хан Тервел се очертават няколко главни тенденции,които намират продължение при неговите приемници.При този забележителен български владетел държавата укрепва вътрешно, разширява територията си, рязко издига международния си престиж и е призната окончателно юридически от Византия.Хан Тервел остава в историята като добър пълководец и изкусен дипломат.

Само за УНСС-2.Българската династическа криза от средата на VIII в. – причини, дискусионни моменти, развитие

След хан Тервел византийските хронисти не дават никаква информация за българската държава в продължение на три десетилетия. Липсва името на следващите ханове. Някои историци предполагат, че наследник е Кормесий, споменат в битката с арабите. Основание дават сведения на западните хронисти – Зигеберт и Алберих, както и един от надписите около Мадарския конник. По-достоверно е името на последния владетел от рода Дуло – Севар (738-753), сменен от представител на рода Вокил (Укил) –Винех.Поставено е начало на сериозни политически сътресения. Кризата се задълбочава при приемниците Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. В домогванията си за престола едни от тях се осланят на Византия, а други са за решителни действия срещу нея. Проф. Васил Златарски смята, че това е борба за надмощие между славянската и прабългарската аристокрация, като т.нар.славянска партия се опира на Византия при осъществяване на външнополитическите си амбиции. Действително не без значение за дестабилизацията са някои противоречия между славяни и прабългари, подклаждани от Византия, но те не са основополагащи. В мнозинството си славянските вождове са верни защитници на българската държавност, а и  в изворите не се споменава нито едно славянско име, претендент за престола.

Второто предложение е, че кризата е резултат от интригите на византийската дипломация, която вече има много свои привърженици в Плиска и чрез тях предизвиква междуособици. В изворите се споменава, че хан Телериг (768-777 г.) избил с хитрост всички шпиони на Византия, което означава, че съществува провизантийска групировка. Според П.Мутафчиев оформилите се две течения се различават не на етническа основа, а според отношението им към Византия. Едните са привърженици на известни компромиси и помирение с Константинопол, а другите – на решителна борба за самостоятелност и вътрешно укрепване на държавата, но това не може да бъде причина за кризата. Дори онези ханове, които търсят мирно решение на конфликта с Византия, го правят или поради липса на друга алтернатива, или за да печелят време.

Доминиращо в литературата е становището, че причините за кризата имат комплексен характер – външната заплаха, военните неуспехи срещу Византия, действия на византийски агенти в страната, липсата на военни и политически  качества у отделните ханове, борбата за надмощие за ханския престол между отделните прабългарски аристократически родове (без ясна политическа ориентация ”за” или “против” Византия) и др.

Изворите съобщават, че император Константин V Копроним (741-775) решава да се възползва от кризата и започва войни, продължили почти 20 години (755-775 г.). Поводът е строителството на укрепления в Тракия, близо до българската граница и отказът да бъдат удовлетворени българските претенции. Императорът изглежда се опитва да постигне преустановяване неблагоприятния за Византия договор от 716 г. и свеждане до минимум ролята на България като геополитически фактор в района. Организирани са  девет похода (съчетани с офанзива срещу македонските славяни) срещу българите по суша и море с променлив успех, но България не е унищожена. Държавата вече се е утвърдила като трайна политическа формация и подобни кризи, които са закономерно явление за всички държави, не се отразяват пагубно върху нея. Ясно е  и, че византийските привърженици не могат да предизвикат унищожаването й.

3.Начало на преодоляване на политическата криза - хан Телериг(768-777 г.)

Решителни мерки за преодоляване на кризата предприема хан Телериг. Той успява да вземе стратегическата инициатива и прехвърля военните действия на византийската територия. През 774 г. българският владетел предприема настъпателни действия на югозапад в областта Верзития с осъществяване политически контакт със славяните в Македония. Продължена е политическата тенденция за присъединяване славяните от българската група, очертана през управлението на Аспарух и Тервел. Макар че се справя ловко с византийските доносници, не след дълго сам е принуден да бяга и да потърси спасение от заговор в Константинопол при новия император Лъв IV Хазарски (775-780 г.).

4.Окончателно преодоляване на вътрешните междуособици и възобновяване на активната външна политика – хан Кардам (777 – 803 г.). Изводи

Вътрешните междуособици са преодолени окончателно от хан Кардам (777-803 г.). Той стабилизира ханската власт. Външната политика е насочена към привличане и приобщаване на всички славяни, живеещи в империята. Отношенията с Византия се влошават отново при наследника на Лъв IV Константин VI (780-796 г.). След потушаване бунта на славяните от южните части на Балканския полуостров от пълководеца Ставракий е организирана военна демонстрация по българската граница, съпроводена с допълнително укрепване на прилежащите крепости. Българската политика се активизира – хан Кардам започва периодично да изпраща войски по течението на р.Струма, които най-вероятно трябва да защитят местното славянско население.Това предизвиква открита война. През 789 г. хан Кардам нанася поражение на византийската армия по долината на р.Струма, а през 792 г. – край крепостта Маркели (близо до Карнобат). Теофан отбелязва, че Византия загубва много войници и военачалници, Константин VI се завръща като беглец, а „българите взели обоза, пари, коне и императорската палатка с цялата нейна прислуга”. Войната завършва с мирен договор, според който Византия се задължава да плаща данък отново. Не след дълго императорът отказва плащане на данъка. В отговор започва нова война като двете войски се срещат при Версиникия, край Одрин без да влязат в сражение. Действията на българския владетел успешно защитават суверенитета на страната. Приема се, че това е краят на кризата. Това се вижда от продължителното властване на Кардам и съживяването на външната политика. Развитието на България през VIII в. показва, че новата държава има в себе си потенциал, за да се съхрани и да продължи историческото си съществуване в този напрегнат политически район.След кризата  започват впечатляващите успехи през IX в.

Заключение:

Заселването на славяни и българи  на Балканите променя изцяло историческата съдбата на двата етноса  и облика на Европейския югоизток. Идването на българите, водени от Аспарух, поставя началото на държавнотворчески процес. Раждането на държавата е важен етап от развитието на двата етноса. На фона на гигантското преместване на етнически маси в хода на Великото преселение на народите мнозина от тях изчезват. За разлика от тях българи и славяни не само оцеляват, но и създават държава, която се превръща в гаранция за тяхното историческо бъдеще. Взаимното културно проникване между славяни и българи, съчетано с политическо единство, съвместният икономически живот и общите се задачи, които трябва да решават, създават условия за начален стадий на формиране на единна българска народност, процес, който завършва в края на IX-началото на X в.. Използвайки силата на оръжието и по дипломатически път, България се налага убедително като влиятелна политическа сила, с която трябва да се съобразяват. Полагат се трайните ориентири на българската вътрешна и външна политика, имащи основополагащо значение за по-нататъшното стабилно държавно и народностно развитие

Вашият коментар


3 × = six