“ОБЩЕСТВО, РЕЛИГИЯ И КУЛТУРА ПРЕЗ 15 – 17 ВЕК

Публикувано на януари 16 2011 Добави коментар

УВОД: Последици от османското завоевание.

С падането на Търновското и Видинското царство под османска власт в края на 14 в. престанала да съществува средновековната българска държава. Османското завладяване на български земи довело до дълбоки и трайни промени във всички сфери на обществено икономическия, политическия и културния живот на България. Народът ни бил лишен от възможността самостоятелно да гради съдбата си и да участва в европейския прогрес.

Със силата на оръжието османските турци унищожили българската държава и нейните административни, правни, военни, фискални, представителни и културни институции, които били създадени и развити през средновековието като своеобразен славяно-византииски модел – неразривна част от европейската християнска цивилизация. В продължение на почти пет столетия България народ бил принуден да съществува под чужда държавна власт, в условията на управленския модел, изграден от османските турци в хода на тяхната експанзия бърдо идеологическата основа на исляма.

Демографски срив.

Завладяването на България имало трагични последици за българската народност.Османското нашествие било съпроводено с варварско разрушаване на цветущи градове и многолюдни села, на забележителни културни паметници, с масово избиване и инквизиране на българи. Хиляди наши сънародници били поробени, други намерили спасение в непристъпни планински райони, а трети потърсили убежище в Сърбия, Унгария, Трансилвания, Влашко, Молдова и Русия. Много българи били насилствено заселени в Анадола или около Цариград. В резултат на убийствата, поробванията и миграциите се стигнало до демографски срив. Загубите възлизали на почти 40% на селението.

Обезсилване на аристокрацията.

Премахнат бил българският аристократичен елит, който направлявал обществения живот. Така била унищожена най-динамичната част от българското общество – аристокрацията, която го ръководела и която била основен създател и потребител на материални и духовни ценности. Османците заменили българското болярство със собствена господстваща класа, но между нея и българския народ никога не се установили обединителни връзки.

Унищожаване на българската църковна организация.                       Завоевателите унищожили и независимата българска църковна организация. Търновската патриаршия била ликвидирана и минала под управлението на Цариградската патриаршия. Лишен от своя държава и културно-духовни институции, българският народ се превърнал в безправна рая.

Статут на българите в империята.

Заедно с другите не мюсюлмани българите били превърнати във второкачествени поданици. Те не можели да участват във войската, изолирани били от органите на управление, нямали достъп до привилегированите социални групи. В официалните документи ги наричали неверници /гяури/, за да ги разграничат от по-високо стоящите мюсюлмани, определяни като правоверни. Бедните и експлоатирани селяни и граждани от всички народи и от всички вери били рая, но не били равни в своето безправие. Мюсюлманите имали малки, но видими предимства при събирането на данъците, в правораздаването, в икономиката. С различни средства властта утвърждавала религиозното разделение на поданиците си. Социалните противоречия били подменени от религиозни различия. Ежедневния живот се създала атмосфера на превъзходство на мюсюлманите и на демонстративно унижение на християните.

Последици за културата.

Съществени били последиците от османското завоевание и по отношение на материалната и духовна култура на българите. До идването на османците Християнството давало облика на целия духовен живот. Те наложили нова религия – исляма, свързана с унищожаването на християнските духовни и просветни центрове. Българската интелигенция била разпиляна, изгубил се духовният елит на българското общество.

Унищожаване на стопанството.

Османското нашествие унищожило организма на средновековното българско стопанство, което останало изолирано и откъснато от европейската стопанска система. Българските земи останали далеч от всякакви технически и технологически нововъведения във всички производствени сфери. Османците променили темповете и тенденциите на икономическото развитие. Българската икономика била разпокъсана и децентрализирана. Наложените османски аграрни отношения обусловили ниска производственост на труда и консерватизма на трудовия процес.

Асимилаторска политика.

Налагането на османската феодална система в българските земи било съпроводено и от насилствена асимилаторска политика. Ислямизацията заплашвала реално съществуването на българския етнос. Поради икономическата нецелесъобразност и силен отпор от страна на българското население, не се осъществили желанията и заплахите на някои султани, че всички българи ще бъдат обърнати в исляма. Българската държава изчезнала, но българите успели да се съхранят като народ.

ИСТОРИОГРАФИЯ.

В историята на българите Късното средновековие обхваща периода от началото на 15 до края на 17 век. През тези столетия се утвърдила и укрепнала Османската империя, част от територията на която били българските земи. Основните трудове за този период са написани от един енергичен екип, който работи след Втората световна война и включва видните историци Бистра Цветкова, Вера Мутавчиева, Страшимир Димитров, Цвета Георгиева и други.

Изворовата база на историческите проучвания е изключително богата. Това са различни хроники, летописи от български произход. Важен източник са и османотурските документи. Интересни сведения за живота на българите съдържат дневниците, писмата и пътеписите на чужденци преминали през нашите земи.

Тимарска система и раетски статут.

Съдбоносно значение за българите имала османската политическа и стопанска система, която била твърде устойчива. Трите основни принципа на османската политическа система били: последователен централизъм, милитаризация, налагане на ислямския религиозен и политически модел като определящ  за  целия обществено-икономически и политически  живот в империята. Османските аграрни отношения  се характеризирали със следното: земята в по-голямата си част  била държавна собственост, а приходите от нея били давани на войниците от спахийската конница и служителите в бюрократичния апарат. Османската аграрна система обединявала държавната собственост върху земята (тимара) с частната (вакъфа), но обликът на стопанската организация се определял главно от тимарската система. Българският селянин трябвало да плаща данъци на спахията (тимариот) и на държавата, което означавало, че той бил подложен на двойна експлоатация.

Българската икономика била предимно аграрна. Над 90% от населението живеело в селата и се занимавало с обработка на земя и отглеждане на домашни животни.

Според османското законодателство селянинът имал право да владее и обработва земята си срещу плащането на специална такса (ресм-и тапу). Той можел да я продава,  да я предава по наследство, да я подарява. Но ако не я обработвал и не плащал данъци, тя му се отнемала. Българският селянин бил ограничен в правата си собственик, контролиран и експлоатиран от спахията и от централната власт.

Средновековната аграрна техника и малкия размер на селския имот били основните причини за традиционната бедност на българските селяни. Но главната причина за вековната мизерия и бавното развитие на стопанския живот била османската данъчна система, която лишавала производителя от значителна част от плодовете на неговия труд.

Османското законодателство задължавало селянина да дава на спахията поземлено личен данък, който бил фиксирана сума пари, десятък върху цялата селскостопанска продукция  (юшур), който практически бил по-висок от 10%, множество такси и глоби. Селянинът бил задължен да работи за владелеца на тимара 7 дни в годината. Не били малки и задълженията към държавата. Основен данък към нея, плащан от не мюсюлманите, бил данъкът джизие. Това бил поголовен данък в пари. Селяните били принудени да плащат на държавата и непрекъснато нарастващи по размер и вид данъци, обединени в сложното название “извънредни данъци и държавни  повинности”. Част от тях са описани от френския посланик в Цариград – П.Жирарден през 1688г. – авари, нузул, ищира и т.н.

Към данъците се прибавяли и повинностите, които задължавали селяните, християни и мюсюлмани, с месеци да се откъсват от стопанството си, за да строят джамии, мостове, крепости, дворци, да прекарват дървен материал за строеж на кораби или метал  за артилерията и т.н.

Двойната експлоатация не стимулирала усъвършенстването на производството. Българските селяни не били стопански инициативни. При наложените форми на сложно владение на земята и непрекъснатия данъчен натиск стопанският интерес бил много слаб. Голямата грижа за селяните била да осигурят прехраната на своето семейство и семе за посив за следващата реколта. Те предпочитали да скрият производството, а не да го увеличават. При тези условия аграрната икономика задържала средновековното си ниво в течения на столетия, което оказало влияние на всички сфери на живота. Ниския жизнен стандарт, лошата хигиена и селската бедност впечатлявали всички европейци, преминали през нашите земи след 15 век. Българите изостанали в техническо и технологично отношение от своята естествена историческо-географска зона – европейския свят.

Във вихъра на завоеванието българските градове се променили и станали неевропейски по много характеристики. Преди всичко те загубили своя български естетически облик. Документите показват, че българските градове било налице силно развито занаядчииско производство. То почти изцяло се основавало на ръчния труд. В трудовия процес обикновено се използвали твърде примитивни инструменти и приспособления. Майсторът и неговите помощници работели предимно по поръчка и по-рядко за пазара. Макар, че до известна степен занаятчиите били толерирани  от властите, те също страдали от своеволията и издевателствата.

Българските градове станали средища на оживен търговски обмен, който се осъществявал на няколко равнища. Обикновено занаятчията продавал своята стока в дюкяна на чаршията, като дюкянът бил едновременно работилница и магазин за продажба на стоки. С оживлението на стоково-паричните отношения се появили профилирани търговци, които се специализирали като доставчици на стоки  по селата и за износ. През 16 век започнало строителството на закрити чаршии – безистени.

Главното търговско средище бил пазарът. Мястото и денят му били точно определени. На пазарът се осъществявала размяната главно на селската и градската продукция на дребните производители. Важна роля в търговския обмен започнали да играят годишните панаири. Те се провеждали на определени места, извън селищата, в традиционно наложен период от годината, свързан обикновенно с някой християнски празник. На панаирите се осъществявал междурегионален обмен, търгувало се в големи количества.

Външната търговия се извършвала предимно от чуждестранни търговци – евреи, арменци, дубровничани. Износът включвал обикновенно кожи, вълна, восък, мед и др., а се внасяли различни манифактурни изделия  и луксозни предмети, които намирали добър пласмент в средите на турските градски първенци.

ЛЕ 1 > ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА ТУРСКО РОБСТВО, ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО И ОСМАНСКО ПРИСЪСТВИЕ.

От тема 11 ЛЕ 2.

ЛЕ 2 > ОСМАНСКИТЕ ЗАВОЕВАНИЯ ДО СРЕДАТА НА 16 ВЕК.

ЛЕ 3 > ОСМАНСКАТА УПРАВЛЕНСКА СИСТЕМА.

ЛЕ 4 >  БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО ПЕЗ 15 – 17 ВЕК.

пл 1 -  Семейството.

В началния етап на османското владичество българското средновековно общество било силно дестабилизирано. Разместванията на големи групи хора разрушили семейните, родовите и териториалните връзки. Ликвидирането на българската държава премахнало институциите, които чрез общото законодателство, администрация, войска, обединявали българите от всички краища на страната. Унищожаването на болярството лишило българите от естествените им водачи и довело до необикновено за онази епоха изравняване вътре в българското общество което силно впечатлява хората от другите европейски страни. Всички българи били превърнати в рая – производително и безправно население. Изворите обаче показват, че българските боляри не изчезнали изведнъж. През 15 век някои от тях продължавали да изпълняват своите функции на обществени водачи. Османските извори от 15 век свидетелстват за християни, които били спахии, войници в конните отряди. През 16 век сведенията за християните спахии изчезват. Вероятно те приели исляма. От българската средновековна държава останали само някои титли: княз, кмет, примикюр, воевода. Някои автори говорят за съществуването на обособена прослойка на т. нар. князе и примикюри, които помагали на османската власт при събиране на данъците.

През периода 15-17 век българското общество не останало еднородно и изравнено в социално-икономическо отношение. Този факт се потвърждава от наблюденията на чуждестранни пътешественици от османски и домашни извори. Социалната нееднородност била предпоставена от редица обстоятелства, което довело до социална  диференциация и формиране на по-заможни прослойки в българското общество. Част от по-състоятелните българи били  потомци на старата българска аристокрация, а друга част – новозабогатели търговци, занаятчии, земевладелци, които заемали по-високо обществено положение. Така през 15-18 век  бавно, но постъпателно се променял социалния статус на българите,зараждали се имотни слоеве, които станали носители на нови обществени идеи и от които среди се формирала предвъзрожденската българска интелигенция.

С ликвидирането на българския държавен механизъм и на неговите ръководители животът на народа ни се затворил в основните елементи на социалната структура – семейство и териториалните общности /селската община и градската махала/.

Българското семейство било еврейско по ……….. То било моногамно, за разлика от това на османлиите мохамедани, които живеели в полигамно семейство /един мъж можел да има четири съпруги/. Това различие рязко разграничава двете етнически общности, не допускало смесването им и помогнало да се съхрани българската идентичност. Чрез жилавата моногамна семейна традиция българите останали здраво свързани с европейската християнска цивилизация.

Семейството било задължителната социална група, в която преминавал животът на българите. Средното българско семейство от онази епоха се състояло от пет души – мъж, жена и три деца. Ръководна и представителна фигура бил мъжът – съпруг и баща, глава на семейството. Той бил юридически собственик на семейното имущество и пълновластен господар, който решавал всички общи и лични проблеми. Семейството без мъж било непълноценно. Съпругата майка се грижела за всекидневния бит и отглеждането на децата. Тя участвала наравно с мъжа си в основната селскостопанска дейност, но била натоварена и с грижите за двора, градината, домашните животни и осигуряването на облеклото. Разграничението на функциите и на социалния статус на мъжете и жените било задължително условие, чрез което се препредавал трудовият опит.

През столетията на османското владичество семейството се превърнало в крепост на българщината. То възпитавало децата си в духа на българските народностни традиции, основани върху християнската етика и обредност. В семейната среда децата усвоявали родния си майчин език, стереотипа в семейните междуличностни отношения и израствали като българи християни, които стриктно спазват нормите на православната вяра и всички изисквания на патриархалния морал. Така семейството било главната опора на българското народностно съзнание, т.е. то съхранило и запазило чувството за българска народностна принадлежност.

Селската община била втората по численост и значение социална група в българското социално общество през 15-18 век. Тя била териториално-професионална общност, в която човешките връзки се изграждали чрез съвместния живот в общо пространство и с еднакъв поминък. Това създавало близки условия на стопански и обществен живот, диктувало общи интереси и общи опасности. В условията на чуждата власт селската община играела важна роля за организирането на хората Тя се състояла от семействата които живеели в селото и които действали като общност в множество важни ситуации. Нейната представителна част били мъжете от активната генерация. Предимство имали най-старите, които били на почит и уважение. Според някои автори селският свещеник, където имало такъв, бил неформалният лидер на общината. Според други автори, селската община се ръководела от избрани от селяните кметове /кнезове, примикюри, мухтари, коджабашии/. Те изпълнявали изборната си длъжност съгласувано със съвет от първенци.

пл 2 – Селската община.

Селската община била колективният орган за контакт с османската власт, но едновременно с това и бариерата, която защитавала отделния човек от пряк допир с нея. Всички задължения се осъществявали чрез общината. Пак чрез нея се отправяли оплаквания към органите на централната власт. От името на селото и с гаранцията на своите имоти селяните били принуждавани да взимат заеми, да откриват и предават хайдути, да изпращат работници за държавните строежи, да пращат такси ако в мерата на селото е намерен убит човек и убиецът не е известен и т.н.

Друга важна функция на селската община била регулирането на отношенията между отделните личности и групи. Тя следяла за спазването на християнския морал и нормите на общото право. Общото благополучие зависело от отделния човек, така както и личното благополучие зависело от целия селски колектив. Най-типичните черти на селската община били нейната традиционност и консерватизъм. Благодарение на тях тя била неподатлива на външни влияния, привързана към традицията на обичая. Натрупала опит в самоорганизирането и самоуправлението, натоварена с някои функции на самозащита и само отбрана, селската община възпитавала в уважение към българското минало и обективно съдействала за опазването на българската народност.

пле 3 – Градската махала.

Близка до селската община, но и различна от нея, била градската махала. И тя обединявала хора, живеещи на обща територия. Разликата била, че градските жители не били свързани с общ поминък. Те имали различни професии и зависещи от тях интереси. В градовете населението било смесено, но главният принцип при обособяване на махалата бил верският. Често българската махала съвпадала с църковната енория, а център на общия живот била църквата. Нейното поддържане, както и поддържането на училището, когато имало такова, изисквало формирането на групи от хора, които да организират специални дейности. Така възникнало църковното настоятелство – един изборен орган, който играел важна роля в обществения живот през епохата на българското възраждане.

пле 4 – Еснафът.

Еснафът бил друга социална организация на градското население, която обединявала занаятчиите с еднаква професия. Наред с функциите си по организацията и контрола на производството, той осъществявал и широка обществена дейност: строителство и поддържане на училища, църкви и други постройки с обществено значение; представителство пред властта на своите членове и техните семейства. Дейността на еснафите била ярка проява на самоорганизацията и вътрешното самоуправление на българите.

ЛЕ 5 > Население и особен статут.

В своята военна експанзия, при утвърждаване на властта си, както и в организирането на стопанския живот Османската държава използвала в значителна степен човешкия потенциал на балканските народи. За тази цел тя създала и поддържала различни категории население с особен статут и специализирани функции. Сега ги квалифицират като рая с особени задължения или привилегирована рая. Поради особеното предназначение на това население, то се ползвало от известни данъчни облекчения.

пле 1 – Военизирано население – войници, дервенджии, власи.

Населението с особен статут и специализирани се разделяло на две големи групи. Първата от тях може да се определи като военизирано население. Към нея принадлежали войниците, дервенджиите и власите.

Войниците участвали в османската армия като помощни тилови части. Във формацията били включени само българи. Те имали задължения да се грижат за султанските коне по време на военните походи. В мирно време давали дежурства във владетелските конюшни. Законът им разрешавал да притежават 40 дюнюма необлагаема земя /т. нар. бащина/ и ги освобождавал от извънредните доходи. Войниците могат да се определят като междинна прослойка между раята и привилегированата военна класа.

Дервенджиите били втората голяма група военизирано българско население. Натоварени били с охраната на планинските проходи – най трудната и рискована част от пътната мрежа. Подпомагали преминаването на трудните отсечки. Имали ограничени облекчения: не плащали данъци на държавата и били освободени от някои особени тежести като кръвния данък. Принадлежали към практически закрепостените поданици на държавата. Власите били третата група население, свързано с османската военна машина. През 15 век те били организирани в отряди, които нахлували в съседните християнски територии и поддържали граничното напрежение. Основният им ангажимент към хазната бил данък, плащан във влашки монети – филури, което показва ролята на власите в имперската завоевателна стратегия. Действали като самостоятелни военни отряди, подчинени на собствени командири, които носели български титли кнезове и примикюри. С отдалечаването на фронтовата линия през 16 век влашките отряди станали излишни, загубили правата си и се изравнили с обикновената рая.

пле 2 – Групата на професионалните общности – търговци,  джелебкешани.

Втората група население с особен статут и специализирани функции била групата на професионалните общности, която включва занимаващите се със стопанска дейност. Към тази група спадали: маданджиите /рударите/, които плащали данъците си в метал или първично обработени метални предмети; тузчиите – производители на морска сол; кираджиите – специализирани в превозването на товари с каруци; оризарите. Производителите от някои групи имали възможност да достигнат по-добро положение от своите сънародници. Спецификата на производството им ги обособила в селища, които имали различен статут, като Чипровци, Етрополе, Самоков. В тях стопанският живот бил по-интензивен, а жителите им били по-богати.

От раята със специални задължения важна историческа перспектива имали търговците и джелепкешаните. Във всички средновековни общества търговците имали възможност да постигнат добро имуществено положение и признат авторитет. В османската империя те били част от градски елит. Това правело професията на търговеца привлекателна за много мюсюлмани. А във външният обмен на българските земи позиции имали дубровнишките търговци и евреите. За това в тази разпределена стопанска сфера достъпът на българите бил ограничен. Малко са сведенията за български търговци до 17 век, но след това някои започнали да намират място на пазарите в Полша и Унгария, а също така  във Влашко и Трансилвания. Постепенно се създала малка, но активна прослойка от българи търговци, от която щяла да се развие бъдещата българска буржоазия.

Същите перспективи имали и джелепкешаните, собственици на стада от няколко хиляди овце, доставчици на овце и едър рогат добитък за турската власт. Те се отделили от прякото производство, плътно се свързали с османския пазар, организирали пласмента и преработката на скотовъдната продукция. Джелепкешаните натрупали значителни богатства и се наложили като прослойка със социален престиж. Постепенно се утвърдили като обществени водачи, които търсели форми и начини за обособяване на общата маса на населението. В тази група били включени хора от градовете и селата във всички български райони. Сред тях имало турци, евреи, юруци, но над 60% били българи.

Така към края на 16 век в българското общество вече имало малобройна група от богати и имащи възможност да натрупат богатство хора, С признат авторитет на първенци както ред градското така и ред селското население. Появили се названието “чорбаджия” и титлата “хаджия”, които отличавали първенците в обществото По този начин през 17 век се появили наченките на бъдещата буржоазна прослойка в българското общество.

ЛЕ 6 > Църквата и ролята й за развитието и запазването на българската народност и култура.

С  превземането на Търново /1393/ самостоятелността на българската църква, т.е. на Търновската патриаршия, била ликвидирана. Тя била понижена в ранг митрополия. Епархиите на Търновската патриаршия преминали към Цариградската патриаршия. Охридската архиепископия от столетия имала самостоятелен статут, а древните религиозни центрове Пловдив и Дръстър /дн. Силистра/ били подчинени направо на Вселенската патриаршия. Така единната организация на българската църква била разкъсана и духовният живот на нейното паство се оказал зависим от различни центрове.

През следващите столетия църковната организация в българските земи многократно се променяла. Сръбската Печка патриаршия възстановила своята независимост към 1557г. В нейния диоцез били включени и 4 български епархии. Тя успяла да просъществува до 1776г., когато отново била канонично подчинена от Цариградската вселенска патриаршия. Охридската архиепископия съществувала самостоятелно до 1767г. така през 18 век всички балкански епархии преминали под прякото подчинение на вселенската патриаршия.

Липсата на самостоятелна българска църква и на собствена висша духовна йерархия се отразявало съществено на живота на българите, препятствало процесите на тяхното духовно развитие и извисяване и пречело на консолидацията на етноса.

От друга страна, запазването на църковната организация осигурило непрекъснатостта на религиозния живот на българите. Енорийският храм, червата бил центърът, където се извършвала както проповедническата, възпитателната и образователната дейност на църквата, така и тайнствата и ритуалите на православното

Християнство. Като участник в църковната служба българинът се включвал в едно тайнство, което го извеждало от робската действителност и го правело съпричастен към огромния християнски свят.

Лишена от подкрепата на своята християнска държава, Църквата била затруднена в дейността си. Тя успяла да запази своята организация и идейното наследство, но нямала възможност да се усъвършенства както в догмати1но, така и в практическо отношение. Голямата част от свещениците имали елементарно образование, поради което преминаващите европейци ги обвинявали в невежество. Приходите на енорийските духовници били толкова малки, че те обикновено имали и някой друг, по-доходен занаят

Във висшите звена на църковната организация обикновено се назначавали гръцки духовници. Висшият провинциален кир, както и Патриаршията, бил заразен от общата болест на османското общество – корупцията. Църковните длъжности се продавали и купували, а събирането на средствата за тази търговия ставало на гърба на вярващите. При това положение българските християни се дистанцирали от висшето духовенство. Не всички православни йерарси обаче били алчни и невежи. Мнозина от тях полагали значителни грижи за своето паство и за християнската вяра.

В обстановката на османското владичество нормите на християнското поведение се ограничавали в няколко стриктно спазвани изисквания: молитвата “Отче наш”, с която започвал и завършвал деня на човека; прекръстването преди всяка дейност, “за да помага Бог”; строгото спазване на постите. Българите задължително спазвали 2 от основните изисквания на християнската религия – кръщението на новороденото и опелото на мъртвия, а при възможност и църковно освещение на брака. Ежеседмичната проповед била рядко явление в селата. Продължавали да битуват и да се разпространяват стари до християнски вярвания, обичаи и практики, както и еретични идеи. Съществувал и се развивал един основен духовен синкретизъм, които свързвал различни по произход религиозни доктрини, но възприемащи се изцяло като християнски. Тази смесица от езически вярвания и християнски догми наричаме простонародно християнство. Тя била сбор от идеи, обичаи и норми на поведение, който определял ежедневния живот на хората и бил основата  на народната ни култура.

Простонародното християнство съществувало в целия европейски свят и се изживявало бавно с развитието на теологията, с усъвършенстването на църковната организация, с разширението на християнската образованост. А в българските земи простонародното християнство останало идейно-философската основа на българската култура от 15 – 17 век. Нещо повече – през този период вярата се превърнала в синоним на народността, а църквата, макар и лишена от нормална организация съхранявала културната традиция, станала главен организатор на духовно просветния живот в земите ни.

Преминаващите през българските земи европейци твърдели, че вярващите живеят в греховност или ерес. Но българите били убедени, че са истински християни и че им е дадена голяма чест “да предадат на Бога чистата християнска вяра в деня на Страшния съд”.

От епохата на независимата българска държава се запазил и вторият кръг на църковната организация – мрежата от манастири. Не всички манастири обаче издържали на трудните условия на иноверската власт. Някои от тях изчезнали за винаги или за известен период. През втората половина на 15 век голяма част от манастирската мрежа започнала да се възстановява.

В манастирите се поддържали каноните на църковната живопис, тук се създавали, формирали и развивали религиозните и обществените идеи на епохата. В манастирите кипяла оживена книжовна дейност. Пишели се, преписвали се и се разпространявали книги за практическата проповедническа дейност на църквата. Към повечето от манастирите съществували училища за получаване на елементарна грамотност и подготовка на духовенство. В тях се подготвяли свещеници, дяци, преписвачи.

Българите високо ценели своите манастири и всячески ги поддържали. Те отделяли от своите средства, за да ремонтират, разширяват, строят църкви и манастири, за да се изписват икони и да се зографисват храмове. Подкрепата за манастирските братства се превърнала в знак за социален престиж. Дарението било израз на християнска ревност, то осмисляло духовно човешкото съществуване.

Църквата и нейното паство били в устойчива връзка, която давала сили на хората, за да останат верни на своята вяра, на своя род, на своята култура. За връзките на манастирите с миряните голяма роля изиграли таксидиотите – монаси, които обикаляли селата и градовете, за да събират милостиня.

Така православната църква чрез двете нива на своята организация – енориите и манастирите – покривала цялото етническо пространство на българите и изградила трайни връзки между населението от отделните области. В условията на чуждата власт тя била единствената институция, която поддържала и подкрепяла и религиозната, и националната принадлежност на българите.

ЛЕ 7 >  Други църкви и религии в българските земи.

Освен православната църква в българските земи действали и други църкви, които имали малобройно паство. Това била католическата църква и армено-григорианската, която обслужвала арменското население в градовете. Свой духовен живот имали и евреите, синагоги имало във всички големи градове. Така във българските земи намерили място всички вероизповедания на средиземноморския свят и се създали условия за тежки религиозни конфликти, и за религиозна съвместимост и толерантност.

ЛЕ 8 > Българската култура през 15 – 17 век.

Трагичният край на Втората българска държава в края на 14 век преустановил временно нормалния културен възход на България. След османското завладяване българската култура била насилствено вмъкната в сферата на източноазиатската цивилизация и то тогава, когато източните общества манифестирали ограничени възможности за културно творчество.

С унищожаването на българската държава бил ликвидиран главният организатор на българската култура. Унищожена била и българската църква с нейните висши органи /патриаршията, епископите, духовните центрове/. Голяма част от църквите и манастирите били разрушени и опожарени. Висшият кир напуснал българските предели. По този начин българската култура се лишила от своя основен идеологически крепител.

След османското завоевание културният процес в българските земи трябвало да протича в качествено променена обстановка. Като официална култура на българите била наложена културата на завоевателя, която имала за своя основа исляма. Османската култура влизала в противоречие с традиционните културни ценности на християнската култура на българите и възпрепятствала нейното развитие. Трудности за развитието на българската култура носили и влиянията, които тя изпитвала от многобройните народностни групи, населяващи страната /юруци, татари, гърци, евреи, албанци, власи, цигани и други/. Особено чувствително това се отразявало на българския език, който се натоварвал с чужда лексика и граматически форми. В резултат на османското завладяване българската и изобщо балканската култура се отдалечили от динамично развиващия се европейски свят. Именно през 15 и 16 век в неговия духовен живот били извършени кардинални промени. За Европа настъпила епохата на Ренесанса, а културата на балканските народи останала в Средновековието.

Според завоевателите налагането на османската власт била победа на исляма – друга религия и мирогледна система. Те обяснявали, че то трябва да се възприеме като поражение на идеите, на културата, на цивилизационния модел на православието.

Мнозинството от балканските християни, преживявайки дълбок духовен стрес, намерили друго обяснение. За тях иноверното владичество било наказание и изпитание, изпратено им от техния, от християнския Бог. Това била голямата идея, която спасила от разтление вярата им в Христа, а чрез нея – тяхната култура и тях самите като европейски народи.

В българската историография се застъпват две основни концепции за българска култура през първите векове на османското владичество. Според едната това са “тъмни векове” на “духовна пустош” и “културно безплодие” /Марин Дрино, Иван Шипманов и др./. Изразителите на другата концепция /Боян Пенев, Христо Гандев/ защитават идеята за непрекъснат културен процес, съхраняване на традицията и дълбоките корени на “здравото славянско средновековие”. Николай Генчев смята, че тогавашното културно развитие е своеобразно удължаване на “средновековния период в българската култура с няколко века на базата на една закърняла вече традиция” и трансформация на структурите.

Преодоляването на моралната и идейната криза, настъпила в българското общество вследствие на османското нашествие и завоевание, било дълъг процес, в който особено голяма роля играело средновековното наследство. Българската средновековна култура била изградена от два взаимосвързани елемента – идеите на управленската класа и масовата народна култура. С премахването на висшия църковен кир и на българската аристокрация изчезнал духовният елит на обществото, т.е. онази част от него, която била потребител, но и създател на висока, елитарна култура. Без помощта на православна държавна власт, на даренията на царе и боляри, на богати манастири се намалили до минимум въз възможностите за развитие на литературата и книжнината, на живописта, архитектурата и музиката. Мнозина от създателите на духовни и културни ценности /книжовници, зографи, калиграфи, майстори, строители и др./ били избити от завоевателите, други потърсили спасение и убежище в съседните и по далечни страни, трети се укрили в отдалечени и трудно достъпни скални обители, пещери, пусти места и др.

В условията на османското владичество достигнатото ниво в развитието на българската култура постепенно се доближило и изравнило с идеите, нуждите и възможностите на народната култура. Резултатът от този процес се определя като демократизация на културния живот, но едновременно с това той обуславя неговото опростяване. Единственият реален носител и поддръжник на българската културна традиция се оказал оцелелият във вихъра на завоеванието обикновен народ. Функциите на разрушените структури, свързани със създаването на елитарна култура, били поети от семейството, рода, патриархалната община, църквата. Тяхна основна цел станало опазването на културната традиция, макар и не във всички нейни форми и прояви. Това наложило дълбоко преустройство на културния процес на основата на масовата култура. Българите превърнали своя бит, своя морал в един постоянен, трайно следван от десетки поколения модел на живот.

Духовна опора на културната традиция станали: християнската вяра, езикът и книжнината, а също и народното творчество.

В пределите на Османската империя християнските балкански народи неизбежно съжителствали с ислямската култура. Религиозно, идейно и езиково елитарната османска култура била чужда и недостъпна за православните християни. Те я отричали и й противоречали с всички възможни средства. В народната култура обаче влиянието между двата модела били неизбежни. При тези условия, които действали столетия, пред българската култура имало само един възможен път – да съхранява, поддържа и препредава средновековното наследство.

пле 1 – Миграционна вълна на българските книжовници.

Пряк резултат от османското завоевание била широката миграционна вълна от български книжовници. Те се отправили към съседните страни, за да търсят по-добри условия за съществуване и работа. Книжовниците пренесли големите постижения на Търновската книжовна школа, с което дали нов тласък в общото развитие на православната култура.

Една голяма част от тях намерили приют в Дунавските княжества Влахия и Молдова. В тях била пренесена  не само част от книжовната продукция, създадена в було Земи, но преди всичко традициите на Търновската книжовна школа. До 17 век официален език на влашките воеводи бил българският.

Някои от було книжовници емигрирали в земите на киевските и московските князе. Сред тях бил и големият църковен и обществен деец Григорий Цалеблак – киевски митрополит от 1413 до 1420 год. Той взел дейно участие в църковната работа, написал нови празнични слова и похвално слово за учителя си Евтимий Търновски. Друг бълг. Книжовник, творил в Русия  през първата половина  на 15 век  е Киприян – митрополит на Киев, Москва и цяла Русия /1390-1406/. Най-значима е оригиналната му творба “Житие на митрополит Петър”, негов бележит предшественик.

Част от българската интелигенция успяла да се спаси, като намерила подслон в най-големия духовен център на православието – Атон. Бегълците пренесли ценни документи и ръкописи /Мрачката грамота от 1347г., Витошката грамота от 1378г., служебникът на П. Евтимий/ и развили усилена книжовна дейност в бълг. Манастир “Зограф”, а също и в съседния, Хилендарския манастир, в който винаги е имало български монаси.

Основният поток от емигранти се насочил на запад, към  все още свободните сръбски земи. Тук пребивавали и творили писатели като Григории Цамблак и Константин Костенечки. В контактната зона между западните бълг.земи и Сърбия се създала прочутата Ресавска школа, в която си сътрудничели книжовници от балканските земи, а творбите им били пронизвани от общи идеи и написани по единни – езиково правописни норми. Константин Костенечки написал обширно филологическо съчинение “За буквите”, а също и житие на Стефан Лазаревич /1431/.

пле 2 – Възстановяване на манастирите – първа стъпка към запазване на книжовността и нейното развитие.

Възстановяването на манастирите в бълг. Земи, което започнало през втората половина на 15 век, било първата стъпка за запазване на книжовността и нейното развитие чрез тънък слой от образовани хора. Поради занемаряване на просветата обаче книжовната продукция се снижила в количествено и качествено отношение и се развивала бавно, мъчително и неорганизирано.

През 15 – 17 век книжовният живот се пренесъл в западните български земи. Като най-важни просветни огнища се оформили Рилсият манастир, София и манастирите около нея, Кратово с Лесновския манастир. Този факт имал своите обществено – икономически и политически причини. Западна България била по-малко опустошена. Тя била в близост до Сърбия, която до средата на 15 век била свободна. Войните на сърбите срещу турците подхранвали бълг. Съзнание и будели надежди за освобождение. В Сърбия се сложило началото на печатното дело, а през 16 век много печатни книги били пренесени у нас. Западните земи запазили връзката си със светогорските манастири, където се пазели богати библиотеки. От значение били и културната роля на охридската архиепископия.

пле 3 – Рилският манастир.

Първият голям духовен център, който възстановил своята културна дейност, бил Рилският манастир. Разорен в началото на 15 век, манастирът възкръснал отново около 1460г., когато в него се заселили трима братя от села Траница, Кюстендилско – Йоасаф, Давид и Теофан. През 1469г. в него били пренесени от Търново мощите на св. Иван Рилски и оцелели ръкописи на Търновската книжовна школа. Постепенно манастирът се превърнал в най-важното просветно и книжовно средище и духовен стожер на бълг.духовност. В него разгърнали дейността си редица забележителни книжовници. Интерес представлява “Рилският панеперик” /1479/, съставен от Владислав Граматик. Освен стихотворения от византийски и български автори, той включил и своя оригинален “Разказа за пренасяне мощите на св. Йоан Рилски  от Търново в Рилския манастир, известен още като “Рилска повест”. Владислав Граматик написал и други сборници, които са със смесено съдържание – “Пределя”, “Загребския сборник” и др. Те включват поучения, слова, беседи, догматични статии, жития и пр. Били необходими за нуждите на обновената обител.

По поръка на рилското братство Димитър Канатакузин от Ново бърдо написал житие с похвала и служба за манастирския патрон. Постепенно манастирът започнал да излъчва собствени книжовници, между които и монахът Гавраил, съставил “Сборник със слова на Йоан Златоуст” /1479/.

Рилският манастир възобновил средновековния модел на културен център с трите му основни функции: обучение на свещеници и грамотни миряни, запазване и преписване на книжовното наследство и създаване на нови творби. Той се възприемал и преповтарял от други манастири по всички български краища.

Хроникалната традиция през 15 век е представена от една кратка хроника, която обхваща събитията от превземането на Галиполи до падането на Ниш под османска власт, също и от Българската анонимна хроника от 15 век , която е единствената запазена история за турското завоевание на Балканите и на бълг.земи. Обхваща събитията от създаването на османската държава до 1413г.

пле 4 – Софийската книжовна школа.

През втората половина на 15 век усилен книжовен живот закипял в манастирите на Софийската епархия – Драгалевски, Кремиковски, Сеславски, Лозенски, Кокалянски, Куриловски и др., които станали активен духовен и просветен център. Оформила се Софийската книжовна школа. През първата половина на 16 век като най-значителен автор от Софийската книжовна школа се изявил поп Пейо, който написал Житие на св. Георги Нови Софийски, изгорен на клада на 11 февруари 1515г. от турците. Следовник на поп Пейо през втората половина на 16 век бил друг софийски книжовник – Матей Граматик, който написал Житие на св. Никола Нови Сфийски, убит от турците през 1555г. Тези творби разказват за подвига на двама граждани на София, които отказали да приемат исляма и заплатили със страдания и мъченическа смърт своя отказ. Авторите им следват един класически литературен жанр – жития на светци за вяра.

Тясно свързано със София било и името на Яков Крайков от Каменна река, Кюстендилско,който издал първите български печатни книги през 60-те години на 16 век. Откупил изоставена славянска печатница във Венеция и отпечатал четири богослужебни книги на църковнославянски. Те били разпространявани от книжаря Кара Трифол от Скопие. Тази инициатива не продължила в следващите години. Печатните книги се внасяли от Русия и от Търговище във Влашко. Преписването на църковната книжнина продължило до 19 век.

пле 5 – Книжнината през 17 век- промени в българския език.

В литературното развитие на България през 16 век се забелязват някои особености. Прави впечатление насочеността на проблемите към съвременната действителност. Засилва се правдивостта, дава се израз на обикновените вълнения и патриотични чувства. Народните маси заели по-широко място в литературата.

Условията, при които се развивал литературния процес през 17 век се определяли от политико – икономическото състояние на Турция и от промените, настъпили в булг.общество. През този период се проявили първите елементи на кризата в Османската империя. Вътрешната нестабилност народила бунтове и въстания сред покореното население, тласък получило хайдушкото движение.

През 17 век мрежата от книжовни средища станала по-плътна. Книги се преписвали в десетки манастири. Увеличил се броят на килийните училища. Като нови духовни средища се утвърдили Етрополсият манастир “Варовитец”, Врачанският “Св.Троица”, Тетевенският “Св. Илия”.

Едно от оживените духовни огнища през 17 век бил Етрополският манастир “Варовитец”. През 16-17 век Етрополе се издигнало като значително занаятчийско и рударско селце и това се отразило благоприятно на близката обител. В манастира имало деен скрипторий, който се пишели книги за вътрешни нужди и за други църкви и манастири. Сред известните книжовници, които разгърнали там своята дейност, били монасите Данийл, Рафаил, Василих Софиянин и др.

Появили се книжовни средища и извън манастирските стени. В с. Аджар /Карловско/, в Дряново, в с. Горна Митрополия /Плевенско/ свещеници и светски хора създали много книги. Преписвани в продължение на месеци, те изисквали и умения, и твърда вяра. Книгите били голямата ценност, която съхранила вярата, културата и народността на българите.

Интересно явление в литературния живот през 17 век били летописните бележки под формата на преписки по страниците на отделни книги. Те осветяват както някои случки от ежедневието, така и важни исторически събития. Най-обширна е летописната бележка на поп Методи Драганов за потурчването на българите от Чепинското корито към 1670г.

През 17 век в българската книжнина се появил нов литературен жанр. Това били сборници с поучителни слова, които се наричали дамаскини и представлявали преписи и преработки на сборника на Дамаскин Студит “Съкровище”, отпечатан на гръцки език през 1558г. В началото на 17 век вече имало бълг.преводи, смесени с апокрифи, жития и исторически творби. Дамаскините станали любимо четиво за читатели и слушатели, за грамотни и неграмотни. Те внушавали спазване на християнското религиозно поведение, вяра и преданост към църквата.

В дамаскините личи промяната на говоримия, а чрез него и на литературния бълг. език. Още през 13-14век българския език започнал да придобива нова структура и тенденция към аналитизъм и усложняване на глаголните форми. От 15 век насетне тези явления се задълбочили.

Процесът на демократизация на книжовния език станал особено интензивен през 16 век. Навлизането на народния език в литературата белязало прехода към новобългарски език в писмените паметници. Поради липсата на книжовни норми, задължителни за всички книжовници, процесите на развитието на бълг.език протичали стихийно. В разговорния език навлезли доста турски и гръцки думи, а в книжовния – сърбизми и русизми. Между 15 и 17 век се създал новобългарският език.

пле 6 – Просветна и книжовна дейност на българските католици през 17 век.

Започналата в началото на 17 век католическа пропаганда в българските земи породила и развитието на книжнина, предназначена за богослужението и за задоволяване на духовните интереси на малобройното католическо население. Тя се създавала понякога на хърватски със силни примеси на новобългарски език, а в други случаи – на латински език.

По-видните католически църковни дейци били високо образовани Някои от тях извършвали преводи или станали или станали автори на оригинални книги. Като на-значителен автор се изявил софийският католически архиепископ Петър Богдан Багшев. Сред произведенията му се открояват едно описание на България от 1640г. и запазената и до днес в ръкопис “История на България” /1667/, която е недовършена. Никополският епископ Филип Станиславов бил един от най-образованите и родолюбиви католически дейци. Той съставил книга на новобългарски език, отпечатана в Рим през 1651г. под заглавието “Абагар”. Католически автори са и Антон Стефанов и Петър Парчевич. Въпреки езиковите и религиозно особености католическата книжовна продукция е неделима част от културните постижения на българите през вековете на робството.

Важно значение имала и просветната дейност на българското католическо духовенство. Духовен център на католицизма в бълг. земи станал Чипровци. През 1624г. в Чипровци било създадено католическо училище, в което се обучавали между 60 и 100 деца. За образованието на българската младеж ценно и полезно се оказало решението на Римската кирия да се дават шест ежегодни стипендии на млади българи да продължат образованието си в Лорето, Италия. Високата образованост у българските католически дейци се съчетавала с вярност към католическата църква и любов към България.

пле 7 – Образователно дело.

През периода 15-17 век продължило развитието си и образователното дело в българските земи. Традициите на средновековната българска образователна система били съхранени. През 15-16 век към манастирите  и някои църкви в градовете се възобновила дейността на училищата, в които се изучавали четмо и писмо, наизустявали се молитви и откъси от църковни книги, усвоявали се калиграфското изкуство и църковното пеене.

Българските училища от 15-17 век поддържали просветната и книжовната традиция, подготвяли образован църковен клир, а също и книжовници, пазели средновековните достижения и осъществявали приемствеността на културата. Те играели огромна роля за поддържане на християнската вяра  и за съхраняване на българската народност и нейното самосъзнание.

пле 8 – Архитектура

Българската култура имала стари и развити традиции в архитектурата и живописта. Те останали еталони в условията на османското владичество, но едновременно с това претърпели и съществени промени. Изчезнала средновековната монументална архитектура. Иноверската власт разрешавала строителство само на малки, не дразнещи мюсюлманските църкви. Повечето от тях били еднокорабни базилики. Църквата “Св. Богородица” в Бачковския манастир от началото на 17 век възпроизвежда по-сложния  строителен модел – кръстокуполната църква с барабанен покрив. От същото столетие са и монументалните църкви в село Арбанаси /Търновско/.

По време на османското завоевание селищната мрежа в българските земи многократно пострадала от разорителните походи на нашественика. Въпреки понесените тежки загуби много селища останали да съществуват. Българските градове се състояли от две части със сравнително ясно определени функции – търговско-занаятчийски и жилищни райони. Жилищната зона се състояла от махали, в които населението живеело според народността и верската си принадлежност. Благоустрояването се изразявало в изграждането на чешми и кладенци. Главните улици били постлани с калдъръм, а другите били тесни и кални.

Жилищната архитектура била представена от различни типове къщи. Най-примитивна била уземната къща, при която жилището било вкопано в земята. Надземните къщи най-често били с две помещения – едното за хората а другото за животните. Връхна точка в развитието на жилищната архитектура била т.н. арбанашки тип къща. Големите арбанашки къщи с обширни дворове, оградени с високо каменни стени, свидетелстват за замогването на част от бълг. население. Каменното приземие било предназначено за стопански нужди, а етажът – за живеене.

След утвърждаването на османската власт в селищата започнал строежа на джамии, чешми, медресета, бани, безистени, кервансараи, имарети, текета и др. На по-големите търговски пътища се строели хубави каменни мостове.

пле 9 – Живопис и калиграфия.

Въпреки трудната обстановка, българската народна традиция в областта на живописта  показала забележителна устойчивост. Стените на Храмовете били покрити със сцени от старозаветни, евангелски и житейни разкази. Житието на св. Пимен  Зограф, работил в края на 16 и началото на 17 век, свидетелства за оценената роля на художника. Той бил канонизиран за светец, тъй като зографисъл 300 църкви.

Силно развита била иконографията Ликовете на Христос Вседържител, на Богородица с младенеца, на светите войни – св. Георги, св. Димитър, св. Теодор Тирон и т.н. задължително красяли олтарите на храмовете, внушавали на вярващите страхопочитание, но и душевна сигурност. Любим иконографски персонаж от този период бил св. Иван Рилски.

Специално място в църковната живопис през разглеждания период било отделено на ктиторските портрети. Редица портрети на ктитори са запазени от 15 век в черквата на Драгалевския манастир и в черквата на Кремиковския манастир, а от 17 век – в черквите в Добърско /Разложко/, в Бачковския манастир и др.

От 17 век в живописта се появили сцени, които могат да се свържат с влиянията на европейския Ренесанс. По стените на църквите се изписвали Страшният съд и Колелото на живота. Особено интересна е композицията “Дърво Йесеево” в трапезарията на Бачковсия манастир, рисувана през 1622г. Тя представлява родословно дърво, което разкрива връзката между староеврейската и християнската традиция. В стенописите в с. Бачково наред с традиционните образи са нарисувани и 12 антични философи, държавни мъже и поети. Християнската култура е представена като приемник на гръцката и римската древност.

През 15-17 век калиграфията била широко разпространена. Някои от книгите било богато илюстровани. Пищно били украсени титулните им страници. Художествена стойност имат и много от запазените до днес предмети, използвани в християнския култ – кръстове, ризници на икони, обков на книги, чаши за причастие и др. Изработени от сребро, понякога с позлата, те били дело на майсторите в София Чипровци, Враца. През 17 век се появило ново изкуство-дърворезбата, която достигнала до истински шедьоври в олтарите на много български църкви.

пле 10 – Народна култура и устното творчество.

През периода 15-17 век културата на неписменното мнозинство от българския народ изцяло била обхваната от православното християнство, съчетавайки го  с езически вярвания и еретични представи. Пример за това е народния календар, в който някои от празниците, като денят на св. Трифон Зарезан, били запазени от античната древност, а други като Енъовден, били свързани със славянския езически пантеон, а трети като Гергьовден и Димитровден – с прастар календар чийто ориентир било движението на съзвездието на небосклона

Силно развито било устното творчество, което поело много от функциите на писмената култура. Народните песни, предания, легенди, приказки и поговорки, съхранявали спомена за миналото, обяснявали преживяното, давали пример за бъдещето. В текстовете на юнашките песни са отразени народните представи за героичната личност. Юнаците въплъщавали любовта на българите към родната земя, ненавистта към угнетените, понятието им за дълг, справедливост и чест. Юнакът, който воюва и побеждава турци и татари, обикновено носел името на реална историческа личност – Момчил юнак, цар Йоан Пишман, Крали Марко. Нереални, но нужни на българите били неговите дела, възпяване в песни и увековечавани в легенди.

В приказките се родил Хитър Петър – българският антипод на турския фолклорен герой Настрадин Ходжа, с когото били приятели и съперници. Малките му победи над алчни богаташи и насилници, които той постигал с хитрина и остроумие, били поука за практичността и мъдростта на обикновения човек.

През 17 век в народната култура се появил още един въображаем герой – Дядо Иван. Името го свързва с руския цар Иван IV Грозни и неговите победи над татарите. Той постепенно въплътил очакваното освобождение от османско иго с помощта на русия.

Заключение:

Въпреки изключително тежките условия, при които бил поставен българския народ в сравнение  с останалите балкански народи, той показал удивителна устойчивост, издръжливост и жизненост и в материалното и в духовното си битие. Главното му постижение в областта на културната дейност било запазването на народното съзнание.

През 15-17век българската култура запазила средновековните си характеристики, но в нея се породили идеи и процеси, които щели да благоприятстват промяната й през Възраждането.

Вашият коментар


five + 7 =