Покръстване на българите и основаване на българската църква

Публикувано на януари 22 2011 Добави коментар

България е създадена през 681г. В периода между VII и IXв. тя извървява дълъг път на развитие. Владетелите, управляващи през това време, издигат новата държава и я превръщат във водеща сила, доминираща в европейския югоизток. Следват многобройни фактори, водещи до формирането на българската нация, един от които е териториалната консолидация. Езическа България започва подема си от Античност към Средновековие и малко по малко прeмахва всички пречки. За тази цел хан Борис I приема християнството. Събитие, водещо след себе си още няколко – приобщаване към славянския свят, aвтокефалност на българската Църква от Вселенския събор. За да ускори процеса на осъществяването им, вече Kняз Борис въвежда славянската писменост и по този начин българската държава успява да се превърне в духовен център.

С отделни въпроси от българската история се занимават Н.Деражин, проф.Марин Дринов и други.Първо,цялостно,научно изследване прави Васил Златанов,който през 1918г. издава “История на българската държава през Средните векове“.Изключително ценен е приноса на българския историк П.Мутафчиев,създал “История на българския народ“ и “Книга за българите“.Цялостното изследване на I-то българско царство,в по-ново време,с определена тематика правят редица историци:Димитър Ангелов(“Образуване на българската народност“), Петър Ангелов (“Българската средновековна дипломация“), Йордан Андреев(“Българските ханове и царе“), Моско Москов („Именник на българските ханове-нов прочит“), П.Петров(„Образуване на българската държава“) и други.

Издигането на Християнството в държавна религия в Средновековна България става под въздействието на различни външни и вътрешни фактори. Тяхното действие изкристализира особено ясно през пърия период от управлението на Борис Първи (852-863г.). Тогава той всве още носи хански титул. В значитена степен покръстването на българите се ускорява под напора на усложнените международни взаимоотношения в Европа през средата на девети век. Основно място заема изострилото се съперничество между двата църковно религиозни центъра – Константинопол и Рим. Проводници на техните интереси са двете водвщи Християнски политически сили – Византия и Немското Кралство.

Разпространението на Християнството в Европа е ръководено изцяло от немците. Доминиращ аспект в Християнизацията става противоборството между немци и славяни, при което религиозните мотиви остават на втори план за сметка на политическите. През средата на девети век започва борба на славянските държави по Среден Дунав за неутрализиране на влиянието на немските мисионери. В тази борба умело се намесва и Византия, която се стреми да отнеме първенството на Римската църква спрямо славяните. Именно на фона на тази общоевропейска картина започва управлението на хан Борис Първи.

В един по-близък геополитически план България става реален съперник на Византия и Немското кралство в борбата за надмощие над славянския свят с разширяване на своята територия в северозападна посока по Среден Дунав и на юг и югозапад вТракия и Македония. Тъкмо тази стратегическа позиция на Българската държава определя по-нататъшните насоки, тенденции и характер на държавната политика, която хан Борис е трябвало да осъществи през първото десетилетия от своето управление.

През посочения период водещо място сред славянския свят наред с България заема Великоморавия. Двете държави насочват силите си към отстояване на своята политическа независимост и културна самоидентичност в борбата с Немското кралство и Византия. Основна задача в държавната и дипломатоюическата дейност на хан Борис е запазването на територията на България.

Първоначално българо – немските отношения запазват мирния си характер. Според Бертинските летописи през 853-та година Борис сключва военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиване на домогванията на немците. Последва война между немци и българи. В нея крал Людовик Немски привлича хърватите. Принуден да воюва на два фронта, Борис губи войната. При създадената тежка ситуация българският владетел се отказва от съюза с Великоморавия и преминава на страната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволява на хан Борис да ги възпре от по-нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав.

През 855-та година се влошават отношенията между България и Византия. Основа за конфликта между двете страни е включването на славянски племена от Македония и Родопската област към българската държава. Конфликтът се изостря особено през 855-856г., когато между двете сили избухва война. Причината за нея трябва да се потърси в опита на империята да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в северна и източна Тракия, владения на България. В резултат на успешните военни действия на Византийските войски, водени по суша и по море от император Михаил Трети (842-867г.) и косара Варда, те завладяват Филипопол и околностите му, областта Загоре, черноморските градове Месембрия, Дебелт и Анхеало. И този път със средства на дипломацията Борис успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу българската държава. През 856-та година между двете страни се сключва мирен договор.

По отношение на балканските и средно-дунавските славяни, през този период България продължава активна политика, която имала за цел да разшири пределите на държавата и на първо място да постави в подчинение все още политически разпокъсаните сръбски племена които са покръстени от Византия в периода между 855 и 870-та година. През 870г. княз Борис организира поход срещу сръбските племена. Българската войска е ръководена от престолонаследника Владимир Расате. Още в първите сражения на сръбска територия българите претърпяват поражение.  В плен попадат Владимир и 12-те велики боили. Княз Борис лично отива при сръбския княз Мутимир, за да уговори условията на мира. Българският владетел дарява богато сръбския княз при сключването на мирния договор.

Синовете на Мутимир даряват княз Борис със 2-ма роби, два сокола, две кучета и осемдесет кожуха. Размяната на дарове е нещо като данък за спазване на съглашението. Според съглашението не настъпват изменения. Българската граница на запад достига до крепостта Раса. С времето България постепенно засилва вличнието си във вътрешната и външната политика на Сърбия. През 873-та година Мутимир става самостоятелен владетел като обединява сръбските племена. Вероятно това става с българска намеса. За да няма претенденти за престола Мутимир изпраща в България братята си, които са послушни оръдия в ръцете на българската и византийската дипломация.

Междувременно в началото на 60-те години на IX век се формират два противостоящи военно-политически съюза. Единият е между България и Източното Немско кралство, а другият между Великоморавия и Византия. Синът на Людовик Немски – Карломан е привлечен към противоположния на бащиния си съюз. А също тогава, за да скрепи българо – немския съюз Борис казва на Людовик, че иска да приеме от него Христовото учение.

В началото на 863-та българските и немските войски предприемат военни действия срещу Великоморавия. В отговор византийците нахлули в Тракия. Почти цялото южно черноморие и голяма част от Горнотракийската низина попадат под византийска власт. В тази война липсват благоприятни фактори за България. Даже напротив тя преживява 40-дневни разрушителни земетръси, неплодородна година, глад и болести. Борис е притиснат и трябва да търси мир с Византия. Получава го, но той е съпътсван с важно предварително условие: България да разтрогне съюза си с Немското кралство и да приеме Християнството от Константинополската патриаршия. Ханът няма избор – условието е задължение. Наскоро се подписва „дълбок 30-годишен мир”.

За гаранция пред Константинополската патриаршия българските пратеници дошли за сключване на мирния договор са покръстени още в Константинопол. Заедно с тях по обратния път към България тръгва духовна мисия, ръководена от епископ, която да започне покръстването на българите.

В края на 863-864-та година в Константинопол тече усилена подготовка за покръстването: търсят се свещеници, богослужебни книги и други. В началото на 864-та година духовната мисия пристига в Плиска. Първият покръстен българин е ханът – Борис. Той е последван от семейството му и т.нар. „много други измежду българите, които се отличавали по род, значение и богатство”. Ханът приема името на кръстника си – Михаил III (842 – 867г.) и се превръща вече в „от Бога архонт на българите” и „духовен син” на императора.

Известни са много теории за причината, поради която Борис е приел Христянството. Според една от тях ханът взима решението да приеме новата вяра под влияние на сестра си, която е покръстена докато е била пленница в Константинопол.

Според втора легенда, ханът много обичал лова и накараледин монах – живописец да изрисува ловна сцена в ханския дворец, която да извиква у всекиго усещане за страх и удивление от ханската мощ. Монахът на своя глава изрисувал сцени от Страшния съд, които така потресли и на повлияли на хана, че той приел Христовата вяра в душата си.

Трета теория, изказана от ватиканския интелигент – Анастасий Библиотекар твърди, че ханът е приел вярата благодарение на измислен папски духовник.

По-късно създадена чешка легенда гласи, че Светите братя – Кирил и Методий са покръстили българите.

Реално мотивите на хана са много по-сложни и задълбочени. Един от факторите са политическите съображения, като от двете страни на България са християнизираните Византия и Немското кралство. За тях неспазване на договор или уговорка с езическа държава не е грях и за по-голяма сигурност и стабилност България трябва да се покръсти.

Друг фактор е вътрешнополитическото развитие, което също тласка Борис към приемане на Християнството. Бавната еволюция на ханската власт и традиционните й основи са пречка за еволюцията и стабилността на държавата. Т. нар „революционни промени” през първата половина на ІX век стават повратна точка. Наблюдава се централизация на държавата, приемане на единни закони и монархизация на царската власт. Прекъсването на традициите и новата политическа реалност изискват идеологическо обновяване на разбиранията. Това българите могат да получат от Християнската вяра.

Властта вече е свята и по-мистична. Владетелят е наместник на Бога и бунтът срещу княза е бунт срещу Бога. Властта не зависи от хората, а от външна сила. Божествената предопределеност дава усещане за стабилност. Хората стават поданници на Бога и на владетеля.

След като са покръстени ханът, семейството му и приближените му идва ред и на обикновения народ, но това далеч не става лесно. Според неизвестен автор князът трабвало насила да кара хората да приемат Христа.

Дори след приемането на християнската религия, от българската държава се усеща силна съпротива срещу нея. Част от най-влиятелната аристокрация въстава срещу княза и предприема действия за връщане на старата езическа вяра. В края на 865г. започва бунт от всичките десет комитата на държавата. Ударът е насочен към столицата Плиска. Желанието на противниците на новата религия, е не само да премахнат българския владетел, но и да върнат езичеството. За тяхно съжаление, планът им не се изпълва.Борис – Михаил ги разгромява и резултатът е, че 52 боилски рода са убити. По този начин всеки опит за съпротива, насочен към Христовото учение е прекършен още в най-ранния му етап на развитие.

Покръстването на българите е голям успех както за тях самите, така и за външния свят. С това събитие Константинопол смята, че българската държава е под тяхна власт, но византийското възприятие относно това е много погрешно. За да избегне прекаленото ромейското духовенство в страната, Борис – Михаил търси решение в две насоки. Той смята, че проблемът  с българската Църква е важен фактор за запазването на суверинитета на България по отношение на Византийската империя, както и отвърждаването на вътрешно – политическата си власт. Първата стъпка към постигането на замисъла на българския владетел е възобновяването на съюза с Немското кралство. В същото това време той се обръща и към Рим, мислейки, че колкото е по-далеч от Патриаршията, толкова е по-близо до самостоятелност на Българската църква. На 29.08.866г. папа Николай I получава добра вест. В Латеранския дворец идват български пратеници със задачата да предадат списък с въпроси на папата. С въпросника си те оповестяват намерението на господаря си да премине към диоцеза на Николай и да получи собствен архиерей и автокефалия на поместната българска Църква. Папата дава отговорите, които му искат българите на 13.11.866г. и в края на същия месец мисията се завръща обратно. Действията на папския духовник са изтълкувани в Цариград като открита врайдебност. Вследствие на това Фотий и Николай I се анатемосват взаимно. Междувременно взаимоотношенията с Римската църква не вървят гладко. Папата категорично отхвърля искането на българския княз, Формоза Портуенски да бъде ръкоположен за български архиепископ. Три години по-късно, на 5.10, в Цариград се открива VIII Вселенски събор. Последното от многобройните заседания е на 28.02.870г., като на него българите поставят въпроса на кого да бъдат подчинени. На 4.03.870г. се разгарят бурни конфликти. С мнозинството на източните патриаршии е решено да се обособи автокефална архиепископия начело с цариградски патриарх. В отговор римските представители си тръгват. Така се достига до т.нар. “малка схизма“. През 870г. на Църковния събор било взето решението България да премине отново в лоното на Константинополската Църква – майка. С този акт съдбата на българския народ и държава се сзързват завинаги с източноправославната гръко-славянска общност.

Покръстването на българите е голям успех както за тях самите, така и за външния свят. С това събитие Константинопол смята, че българската държава е под негова власт, но византийското възприятие относно това е много погрешно. За да избегне прекаленото ромейското духовенство в страната, Борис-Михаил І търси решение в две насоки. Той смята, че проблемът  с българската Църква е важен фактор за запазването на суверинитета на България по отношение на Византийската империя, както и утвърждаването на вътрешно-политическата си власт. Първата стъпка към постигането на замисъла на българския владетел е възобновяването на съюза с Немското кралство. В същото това време той се обръща и към Рим, мислейки че колкото е по-далеч от Патриаршията, толкова е по-близо до самостоятелност на българската Църква. На 29.08.866г. папа Николай I получава добра вест. В Латеранския дворец идват български пратеници със задачата да предадат списък с въпроси на папата. С въпросника си те оповестяват намерението на господаря си да премине към диоцеза на Николай и да получи собствен архиерей и автокефалия на поместната българска Църква. Папата дава отговорите, които му искат българите на 13.11.866г. и в края на същия месец мисията се завръща обратно. Действията на папския духовник са изтълкувани в Цариград като открита враждебност. Вследствие на това Фотий и Николай I се анатемосват взаимно. Междувременно взаимоотношенията с Римската Църква не вървят гладко. Папата категорично отхвърля искането на българския княз, Формоза Портуенски да бъде ръкоположен за български архиепископ. Три години по-късно, на 5.10, в Цариград се открива VIII Вселенски събор. Последното от многобройните заседания е на 28.02.870г., като на него българите поставят въпроса, на кого да бъдат подчинени. На 4.03.870г. се разгарят бурни конфликти. С мнозинството на източните патриаршии е решено да се обособи автокефална архиепископия начело с цариградски патриарх. В отговор римските представители си тръгват. Така се достига до т.нар. “малка схизма“. През 870г. на Църковния събор било взето решението България да премине отново в лоното на Константинополската Църква – майка. С този акт съдбата на българския народ и държава се сзързват завинаги с източноправославната гръко-славянска общност.

През 866г. княз Борис I за първи път поставя въпроса за устройството и управлението на българската църква.
С решенията на събора от 04.03.870г. се полагат основите на организационното изграждане на българската архиепископия. Първият архиепископ – Йосиф е ръкоположен от цариградския патриарх Игнатий. Започва усилена работа след пристигането му. Средище на архиепископията е Плиска. С преместването на столицата от Плиска в Преслав през 893г., се мести и седалището на духовния център.
Във вътрешното управление, архиепископията е напълно независима. Архиепископът се избира от епископите. Важни са решенията на събора от 879-880г. за независимостта на българската архиепископия. Канонично изградената българска църква заема подчинено положение спрямо Цариградския патриарх, но това не значи, че той своеволно се меси нейните работи. Вселенският събор гарантира нейната независимост. Броят на българските епископства е твърде голям. В България има седем митрополийни средища и изградена канцелария със служители. Византийското духовенство постепенно намалява и се заменя с българско.
България и българите никога не се откъсват от Православния изток. Обвързването на българската църква с Константинопол през 870г., полага началото на тяхната трайна принадлежност към християнския изток. С този акт се създават благоприятни условия за включване на българското общество във византийския културно-религиозен кръг.
Приемането на християнството и укрепването на църковно-религиозния култ са немислими без изграждането на църкви. Вероятно строителството на храмове започва още през 864г., но добива размах след 870г. Сведения за това има в латинския надпис, намерен в Преслав и в старобългарския разказ “Чудото на Св. Георги с българите“. Много често върху разорени капища се издигат църкви.
Идването на учениците на Кирил и Методий е придружено с нов размах в църковното  и манастирското строителство. Климент съгражда манастира “Св.Панталеймон“ и две църкви. Наум строи край Охридското езеро голям манастир и храма “Архангел Михаил“. В градовете и крепостите също се издигат, които променят външния им облик. Много манастири при Плиска, Преслав и Охрид се превръщат в просветни средища.
Оформя се ново съсловие – духовенство, дарявано щедро от княза и покровителствено от него. Духовенството се превръща в богата и влиятелна институция и е идеен крепител на господстващата феодална аристокрация.

Новата религия, наложена на българите, предизвиква осезаеми промени както в обществения живот, така и в управлението на държавата. Християнството съзадва удобни предпоставки за ускоряването на изграждането на новата българска народност. Благодарение на тази стъпка, предприета от владетеля, България вече е равноправен партньор на ромеи и немци. Под влияние на новите култури, които навлизат, се формира и новата българска такава. Въвеждането на азбуката, писмеността и единните византийски закони се явява като продължение на политиката на Християнизация на княза. А точно благодарение на тях се създават условия вярата да се превърне в осъзната и да стане модел на живот. Княз Борис вече има статута на държавник, дипломат и реформатор. Предприемайки радикални мерки, той успява да ускори Християнизацията, благодарение на което по-бързо ще се изгради и духовната институция – църквата. През управлениети, князът постига много и значителни успехи, но все още е нужна българска патриаршия.

Вашият коментар


− 4 = one