Създаване и разпространение на славянската писменост .

Публикувано на януари 27 2011 Добави коментар

Чрез целокупната си дейност княз Борис I – Михаил се очертава като един от най-големите и далновидни държавници в историята на българското средновековие. Смел и радикален реформатор,той ускорява процеса на приобщаване на българското  население към християнството,съдейства за изграждане на нова институция-църква,дава превес на славянския елемент в културното и етническото изграждане на българската общност чрез  въвеждане на славянска  писменост и книжнина и превръща  ранносредновековната българска култура в неделима част от  европейската християнска цивилизация в нейния славяно-византийски модел. Цялата българска история носи върху себеси следите от неговата епохална историческа  дейност.

С право Петър Мутафчиев отсъжда че Борис е ако не във всяко  отношение най-великия,то безспорно най-мъдрия от всички владетели,който българите някога са имали. У никой друг  измежду тях съэнанието за дълг и чувство  за отговорност пред  бъдещето на собствения народ не са тъй дълбоки както у него.

Благородната Българска църква го канонизира за светец-достойно признание за един от най-великите държавници на Средновековна България.

Изворите  са домашни и чужди:

Домашни : Пространи жития на Кирил и Методий от IX в,Жития на свети Наум IX-Xв,Черноризец Храбър.

Чужди: Пространо житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски,Кратко житие на свети Климент от Димитър Хомотиан,Италианска легенда ат епископ Гаудерих .

С проблемите в българската историческа наука се занимават:

Васил Златарски ,Йордан Иванов,Петър Мутафчиев,Васил Киселков,Кую Куев, Иван Дуйчев,Димитър Ангелов,Емил Георгиев,Васил Гюзелев,Донка Петканова,Стефан Кожухаров,Петър Ангелов и Георги Бакалов.

От онзи исторически момент, когато славяните се появяват на Балканите,отношението към тях става определящо за византийската полетика. Опитите й да ги приобщих чрез оръжие и масови преселения не дават резултат.След създаването на българската държава имперските амбициина  на Византия срещат организираната съпротива на плисковските ханове.За върховната управа в Константинопол става ясно, че трябва да се тярсят други пътища ,един от които е покръстването-на славяните се дава възможност да слушат словото Божие на свои език.Имперските намерения на византийската външна политика съвпадат с историческите интереси на славяните.

От писменост се нуждае не само църквата,но е държавата,която в дипломатическата си си служи с гръцки език.Свидетелство за това  са  запазените каменни надписи.В периода между 866 и 870г.,когато  в страната  действа римската религиозна мисия, се  използва латинския език.За онова време ползването на чужди езици е обичайно и за други ранносредновековни държави.За България обаче това е особено опастно,тъй като въздействието на гръцкия език се подсилва от близостта на Византийската империя,която е полетически противник на България.Освен това прякото въвеждане на гръцкия езиккато държавен,църковени кореспондентен създава опастностот гърцизиране на българския духовен елит и го лишава от възможносттада твори на разбираем за своя род език.

Добре  известно е,че през IХвек  сред христианските общества широко е разпространено мнението  за “светостта”на трите библейски езика :староеврейският, гръцкия и латинския.Във Византия това становище не е официално застъпено.Многонародностната ромейска държава има толерантно отношение към “националните” езици и даже поощрява преводите на Св.Писание на тези езици.Много преди Библията са преведени на армейски, коптски, абисински, арабски, готски и  дори хунски. С това Византия още по-трайно привъзва към своето културно ойкумене нерумейските общности,тъй като без друго преводите се правят  само на гръцки език и съобразно каноните   на византийската култура.

Постига се относително равновесие  с арабите  в Мала Азия. Тези успехи дават възможност  но Константинопол да насочи вниманието си  към славяните. С оглед на тази нужда в ителектуалния  и държавническия  елит около личноста на патриарх Фотий се оформя нова полетическа дуктрина. Тя запазва целите  и ценностите  на  византийския ойкуменизъм, но внася съществени промени в целите и тактиката на неговата реализация.  Опитите на византийската администрация да приобщи  славяните чрез оръжие,насилствени действия и масово преместване  не се постига учаквания резултат.Затова се отдава предпочитание на мирно приобщаване  чрез християнизация и създаване на поместни църкви  под управлението на вселенската патриаршия.  В  следствие на това се учаква  налагането на византийски цивилизован модел да  доведе до приобщаване  на полетически цели на империята.

Средата на IX  век  славянския проблем за Византия придобива три лестно разграничими аспекта, свързани съответно  със  славяните  в неината територия, България и Великоморавия.  Те са от различни важност   но решаването им изисква  подмяна на силовата  полетика с   с мирни средства. Съперничеството с римската курия и немското духовенство поставя  задачата  византийската оферта към  славяните да бъде по примамлива от западната. Това особено проличава  във въпроса за славянската религия.

Християнската традиция създава убеждението  че на бог може да се служи  само на гръцки,еврейски и латински език.  То няма характер на официална дорма а е използвано по онова време от немското духовенство. Византийската църква е по-далеч от това схващане,защото е неподходяща  за многонационалната  империя.

Създаването на славянската писменост и книжнина  не са необходимо средство за византийската духовна инспанзия чрез християнизиране на славяните  с използване на говоримия език.

Необходимоста от писменост и богослужение на говоримия език  се обуславя и от факта че само малка част от обществото разбира новата вяра и се приобщава към нея.  Преобладаващата част от населението на България към средата на IX  век  е славянско  което налага славянски език.

Създаването на славянобългарската писменост и просвета  е свързано с живота и делото на  Константин и Методий.  В светските исторически извори  сведенията за тях са твърде оскъдни.   За това пък  в житийната литература съществува   изобилие от факти.  Според житията те са родени  в Солун  в семейството на друнгария Лъв -  помощник на солунския управител.   Майка им  Мария  произхожда от солунските  славяни и въпреки че овдовява  рано, успява да възпита  и изучи децата си  по най-подходящия за онова време начин.

Методий е по-големият брат, чието светско име е неизвестно. Малко са сведенията за него преди замонашването му. Онова,което със сигурност се знае, е,че  е роден през 815г.и че на младени изпълнява длъжността архонт на област ,населена  със славяни някъде  в Северна Гърция или Егейска Тракия.

Житиеписците  твърдят, че  по-даровитият в книжовните занимания е Константин, за когото се знае,че  е роден през 826г.   Още като юноша  написва първото си литературно произведение “Похвала на св.Григорий Назиански”, нагледно свидетелство  за неговия рано изявен  поетичен талант.

Когато преминава първата степен на обучение в Солун, Константин  продължава  образованието си  в  известното Магнаурско  висше  училище, за което е препоръчан от втория  човек  в империята-логотека Теоктист. Преподавателите му  са най-известните  учени  на епохата: Фотий- бъдещ константинополски  патриарх, и Лъв Математик-прочут изобретател на механични  съоръжения.   Впечатляващо е старанието  на младия Константин.  Както се казва в житието му, за кратко време той успява”да изучи Омира и геометрията,а при  Лъв и Фотий- диалектиката и всичките  философски науки, а освен тях  риторика и аритметика,пи астрономия,и музика, всички други елитни изкуства”.

Пред даровития ученик се откриват  много възможностиза блестяща  светска или пък дворцова кариера,но  Константин отказва  високите постове и приема монашеско пострижение.  Малко след това става библиотекар  в Патриаршеската  библиотека  при  църквата “Св.София” в Константинопол, главно за да ползва  богатите й  книгохранилища.

Високата начетененост  на Философа  проличава най-вече  по време на диспутите  с иконобореца  Анис,бивш константинополски патриарх.   Оценявайки по достойнство  качествата му, византийското правителство  изпраща Кирил  на отговорна  мисия  при сараците (арабите).  След това Философът  изпълнява и  полетическа мисия, в резултат  на което  са освободени  няколко хиляди византийски  военнопленници.

През 855г. Константин внезапно изоставя  светските  анганжименти  и отива при брат си  Методий  в малоазийския манастир “Полихрон”. Причината за  уединението е свързана  със задачата, която  получават двамата солунчани- създаването на славянската азбука. За това научаваме  и по косвен път  от известното  стихотворение на Черноризец  Храбър, в което старобългарският книжовник сочи  855г. като  годината на сътворяването на азбуката.

Създаването на азбуката е несъмнено  най-голямото културно събитие  в историята на  всяко общество.  Поради това е обяснимо, че още тогава  около него възникват  легенди, които обясняват  чудото на сътворението с Божия намеса.

Няколко години след това , през860г., двамата братя са натоварени  с друга отговорна  мисия-при кримските хазари. Както е видно от  житията ,посещението при хазарите  има двуяка цел: от една страна, религиозна пропаганда, а, от друга-решаване на някои дипломатически въпроси.   Там  Константин и Методий заварват юдеиски  и мюсюлмански  проповедници, които вече имат известни успехи  сред езичниците.  Житията твърде обстоино разказват  за  водените диспути, но при все това  християнизаторската  мисия при хазарите  няма успех.   Християнското кръщение приемат едва 200 души.  За бъдещата мисия  на славянските първоучители  по-важно е откриването  на мощете на св. Климент папа Римски, който умира мъченически  в Херсонес в началото на II век.

Участието на  Кирил  в споменатите мисии  му донася голяма опитност,  която учителят  пълноценно  използва при християнизацията на  Великоморавия.

Според пространите жития   на  Кирил и Методий  обаче   азбуката е създадена  през 862 или 863г.,непосредствено   преди великоморавската мисия.

Сведението на Черноризец Храбър  също  може да бъде отнесено  към 863г.,ако посочената  от него година 6363г.,от създаването на света се измисли по не  византийското, а по  александрийското летоброене. Този спор може да бъде решен окончателно. Все пак  повечето изследователи отдават  предпочитание на  855г., тъй  като  изнамирането на азбуката и превеждането на  светото писание са сложни  научни задачи които изискват  продължителна работа.

Когато   княз Ростислав  изпраща пратениците си в Константинопол  през 862г., преследва две основни цели: да сключи военен съюз с Византия и  да издейства  проповедници на  славянски език. По отношение на второто  във византийската  столица  отдавна се готвят. За изминалите седем години   Константин-Кирит и Методий, заедно с техните ученици, успяват да преведат  най-необходимите  богослужебни книги, както и значителна част  от текстовете на Библията. С това Византия  започва изпълнението  на своя широкообхватна програма спрямо славъните.

През следващата 863г. славянските първоучители  пристигат във  великоморавската  столица  Велеград, посрещат се сърдечно от княза.  Ростислав им предоставя всички възможности за спокойна работа.  Първоначално във Велеград, а след това и на други места  са създадени  училища,в който се подготвят   бъдещите  свещенници и учители на моравците. Азбуката, която братята носят на моравците, е глаголицата. По структура и външен вид  тй се отличава съществено от познатите  до тогава азбуки в Европа.

Науката не е изяснява  точно време, през което се  осъществява първославянската мисия и към кого е насочена тя. Причината е, че в житията се говори и за покръстването  на  54 хил. Българи на  река Брегалица не  по-късно от 855г.  Някои  ученици са склонни  да приемат това  известие като  достоверно и говорят за т.нар.”Брегалнишка мисия”, която  очевидно предшества  Моравската.

Просветителската дейност  на светите братя  във Великоморавия   продължава повече от  четиридесет месеца. През това време  отстраненото  немско духовенство  им създава всевъзможни  затруднения и не престава да твърди, че изпратените  от Византия  мисионери  проповядват в “чужд диоцез”,при тонва на  несвещен език.  Ето защо  славянските първоучители   трябва да потърсят  съвет и подкрепа в  Константинопол,  който благославя начинанието им. Пътьом  блатненския княз   Коцел  ги моли настоятелно  да останат за известно време  и да подготвят ученици,които да проповядват  словото Божие  на славянски език и в неговото княжество.

Морският път за Константинопол  минава през Венеция. В  този град,   който  формално е  подчинен на Византия,необладава  немското  католеческо  духовенство.  По негово настояване  е устроен публичен диспут, на които се обсъжда  тезата за “трите свещенни езика”. Константин-Кирил Философ  блестящо защитава  правото  на народите да славят  Бога на свой език.  Неговите аргоменти  правят дълбоко  впечатление на латинското духовенство, поради което римския папа  отправя любезна покана да посетят  столицата му.

Светите братя  се отзовават  с готовност  и след като вземат мощите  на св.Климент папа римски, от Константинопол  пристигат в Рим. Просреща ги вече новоизбрания  папа Андриан II -867-873, който заедно с тях  отслужва леторгии на латински, гръцки и славянски. Последното е особенно важно,тъй като означава  пряко признание на славянския език. Нещо повече, папата благославя  славянските книги  и ръкоположва  в духовни санове някои от учениците  на братята.

По същото това време в Рим  се намира специалния пратеник  на княз Борис- кавхан Петър.

Освен официално  възложените му поръчения  опитния дипломат  наблюдава и дейността  на славянските  първоучители, която княз Борис,макар и от разтояние, следи с голямо внимание.

В  Рим  Константин Философ  завършва последния си труд  на славянски език-“Написание на правата вяра”. Наскоро след това се разболява  тежко и на 14 февруари  869г. умира. Четиридесет дни  преди да склони очи  Константин приема монашеска  схима  и името Кирил , с  което остава в историята. Предусещайки края си, Кирил  завещава делото на  Методий.

Тялото на Кирил е положено в храма “ Св. Климент” където  и до днес  се пази неговия гроб.  След смърта на Кирил , Методий се завръща във Великоморавия.  През този втори етап  дейноста му е  предимно   културна,а  не полетическа  за разлика  от първия, защото Византия и Рим  са в процес  на зближаване.

Деиността  на Методий е препядствена  от съпротивата и интригите  на немското  духовенство  само неговия личен авторитет  задържа натиска  спрямо делото  на славянската  книжовна школа.

На  6  април 885г. архиепископ  Методий умира и е тържествено  погребан  в моравската столица Велеград. Смъртта на учителя е сигнал за незабавна разправа  с учениците му. Едни от тях са бити  и затваряни, други-продавани в робство.    Сега е повече от ясно, че славянската мисия  във  Великоморавия няма никакво бъдеще. След много премеждия  трима от учениците на Методий-  Климент,Наум и Ангеларий, се допират до боритаркана  на Белград с  надежда час по-скоро  да бъдат приютени в България,за която,както пише  житиеписецът “мислят и се надяват,че е готова  да им даде спокойствие”.

Климент се заема с голямо осърдие  да просвети  безкнижните си  сънародници. За седем    години  успява  да обуци  над 3500  ученици,много от които приемат духовен сан  и като свещеници  продължават  убочението на други българи из цялата страна.

Освен с пряката си  учителска деиност,Климент се стреми  да  бъде  всячески  полезен  и със  своите знания.  Съветва   сънародниците си  как да присаждат  дръвчета,кое,как и в кои сезон да засадят.  И  освнен  всичко това  Учителят   денонощно  работи върху преводи и съчинява нови книги.

През 893г.настъпва промяна в  полезно  монотонния живот  на Учителя.  Новият княз Симеон  настоятелно го моли да приеме  епископския  сан и духовното  ръководство  на  Кутмичевица.  Така Климент става   пръв епископ учител на  български език,което  ще рече,  че пръв между българите е увенчан  с този сан.   Поради новите си задължения   Климент  неохотно  се оттегля неухотно от учителството.    За заместник е  изпратен  съученикат му   Наум  Мизийски, който  помага на епископа  до края на дните си  през 910г.

Климент  надживява  съученика си  и почива в мир на 27юли916г.  Заради заслуги пред  отечеството и  заради  народополезната им дейност  Българската църква  канонизира  Климент и  Наум за светци.

През  889г. поради тежка  болест  княз Борис І   доброволно се оттегля  от престола  и се замонашва.  Управлението на държавата преминава в  ръцете на неговия първороден син  Владимир-Расате.  Новият княз изменя на политиката ,водена от баща му, и прави опит за възвръщане  на езичеството в страната.  Разрушават се някои  християнски църкви и се предприемат  гонения  срещу духовенството. Подкрепен  от своите  верни боляри и воиска,княз Борис І напуска манастира  и се разправя с  непокорния си син.  Владимир е свален от престола, ослепен и хвърлен в тъмница.  През същата година  е свикан събор  нойто  утвърждава  детронирането на   Владимир-Расате и за български  княз е провъзгласен  размонашилият се  Симеон.   Столицата е  преместена  от Плиска в Преслав.  За официален  богослужебен и държавен език е  обявен славянският.  Новият български владетел  прекарва младените си в Цариград,където  в прочутата Магнаурска  школа  получава  високо образование и разностранна  култура.  Неговите съвременници го наричат  “полугрък” и “нов Птоломей” заради голямата му образованост.  Изглежда, Симеон е  готвен от баща си  за глава на българската църква.

С това е завършен  процеса  на въвеждане  на славянската писменост  в България.  Гръцкото духовенства  е отстранено  от българската  църква.

В  навечерието на  бележития   Симеонов “Златен век”  в България  са изградени  солидните основи на  славяно-българската  просвета и книжовност.  Несъмнен исторически факт е, че   България спасява славянското  просвещение  не само като му дава подслон  след моравския разгром, но и  като създава творби,  които стават  първооснова на славянските  литератури  десетилетия по-късно.  В  българската  историческа наука  няма колебание- това е един  от ний-значимите  приноси  на  националната ни култура  в целокупното  европейско просветно дело.

България става  неразделна част  от византийско-славянската общност.  Православието и  славянската култура като  белези  на народността единтификация  българите  определят  завършването на  процеса  на консолидиране  на българската народност.

Тема № 5

Полетическо  погъщество и  културен разцвет

На   българската държава при

Симеон Велики  893-927.

В  навечерието на  бележития  Симеонов “Златен век”  в  България са изградени  солидните основи на  славяно-българската  просвета и книжовност.

Несъмнен исторически факт е, че  България  спасява славянското просвещение  не само  като му дава подслон  след моравския разгром, но и като създава творби, които стават първооснова  на славянските първооснова  на славянските  литератури  десетилетия по-късно.

В българската   историческа наука  няма колебание- това е един  от най-значимите  приноси  на националната ни  култура  в целокупното  европейско просветно дело.

България става неразделна част  византийско-славянската общност. Православието и  славянската култура  като белези  на народността единтификация  на  българите  определят  завършването на процеса на  консолидиране на българската народност.

Трийсет годишения  мир при управлението на княз Борис, създава  благоприятни предпоставки  за разцвета на  християнска България по време на царуването на Симеон (893-927). Този високообразован  български владетел успява да реализира  в цялостен вид,  започналата с голям успех  културна  и религиозна  полетика на  своя баща. Той  издига   България високо  в йерархията  на европейските  държави  и утвърждава позицийте на  българската църква  и    със създаване на  богато по съдържание и идеи  писменна култура  на роден славянски език.  Неговата всеобхватна  дейност обославя дадената  дадената в науката  твърде отдавна  метафорична  оценка за управлението му  като  “Векът на Симеон”.

Изворите по темата  са:домашни, чужди и латински.

Домашните са:

Наръшки надпис , Съчинения на  старобългарски писатели от IX – X в.  Константин Преславски, Йоан Екзарх. Писма на Симеон от Лъв  Хиросфакт, Оловни печати на Симеон.

Чуждите са:

Писма от  Лъв Хиросфакт до  Симеон, Продължителя на Теофан, Писма от патриарх

Николаи Мистик до Симеон, Летописни съчинения на Лъв Граматик “Хронография”, Лъв Дякон “История”, Симеон Логотет “ Хроника”, Скилица- Кедрин “История”.

Латинските са:

Абат Регино, Лиудпрант.

Проблемите в историческата  българска наука са изследвани от:

Спиридон Палаузов, Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Васил Гюзелев, Иван Снегаров, Иван Божилов, Георги Бакалов и Петър Ангелов.

През 889г. княз Борис се  оттегля от престола  и  като приема монашеско  пострижение,  предава власта на първородния си син   Владимир Расате 889-893. Възможно обяснение за  доброволната  абдикация  би могло да е желанието  да види как  приемникът му  ще продължи  наченатото дело.

Още преди да стъпи на престола, нещо в поведението на Владимир смущава княза. За зла участ, всичките му упасения се оказват верни. По различни пътища разбираме, че новият княз води “разгулен живот” и търси съюз от немския крал  Арнулф. Източник за разгулния живот  и преследване на  християнството  ни дава  Абат Ренгино.  Но онова ,което  тревожи най вече  Борис, са опитите на Владимир  да възтанови  езичеството.  Коствени свиделства за  подобни намерения  откриваме в недоизказани  слова на старобългарски писатели, които говорят  за гонения  на духовници  и насилия  над храмове.  Тези тревожни за държавата  и делото действия  карат княза монах   отново да препаше меч  и да призове верните си  следовници.  С тяхна помощ сваля недалновидния си син  от престола,  ослепява го и го хвърля в тъмница.

На скоро след това  свиква голям църковен-народен събор,каквато е практиката  на  бълтарите   при вземане на съдбовни решения,и обявява волята си  за приемник на  сваления  Владимир  да бъде поставен третият му син Симеон.  Съборът поставя още две  много  важни решения: обявява славянобългарски език за официялен, а ново построеният град  Велики Преслав- за столица на  българската държава.  Така се поставя ново начало на  хрисстиянската държава, която в старата столица  има твърде много езически спомени.

Управлението на цар Симеон  бележи един от  върховете  в историята на  Средновековна България,  когато тя се превръща не само в могъща държава,но  и в изключително за времето си  средище на  книжнина и култура. Едва ли може да се посочи  в средновековната ни история  друг владетел,които  подобно на Симеон да съчетава  по забележителен начин  качествата на даровит  пълководец  и на културен ценител  и покровител на  духовния живот в България. Той застава на престола, когато е на 27години,но това не му попречва да  прояви изключителни  за възраста си  разностранни способности.  Симеон получава солидно за времето си образование.  Още от малък княз Борис  решава да го подготви  за духовна кариера  и го изпроща да се учи в Магнаурската школа. По  време на своя престой  във византийската столица ,  Симеон има възможност  да се запознае не само с  богословието, но и  с постиженията на  античната цивилизация. За това му помага  обстоятелството, че той отлично овладява гръцкия език.

Но полетическите събития  в България се развиват така,че  князът, които е подготвен  вероятно за глава на българската църква, трябва да остави расото.  Княз Борис е сигурен,че  в негово лице  ще намери равностоен  продължител на започнатото дело.

Пребиваването   във  византийската столица и опознаването на  византийската култура и държавна дуктрина  оказва страшно влияние върху  личността и  управлението на княз Симеон. У него траино се оформя  убеждението  за  полетическо и църковно равенство  с  Византия.  Възпитан  във византийска среда, той  добре познава  движещите цели на  на имперската полетика.

Външната полетика на Симеон  е насочена  към издигане  и утвръждаване на  България като  първостепенен  фактор  в Югаизточна Европа. По пътя на осъществяването на  тази  цел  има немалко неприятности.  На преден план  отново излиза отношението с  Византия, която след изграждането  на афтокефална  българска църква  и разпространението на  славянската писменост   стеснява значително  възможностите  си  да  упражнява  полетическото  влияние  в България.  Надеждите на  византийските управници,  че израсналият и възпитан  в Константинопол български княз  е окончателно  спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухват.  Само година  след като поема властта, отношенията на България и Византия се  влушават.  Причина за това  става решението на  император  Лъв VI  да премести  тържището  на българските стоки  от Константинопол в Солун.  Този акт представлява сериозен икономически  удар върху България, опит да се накърнят  правата на нейните търговци, който  отдавна  печелят престиж  в оживения сторански живот  на Константинопол.  България и Византия се изправят пред неизбежен конфликт, който  историците характеризират  като “първата  икономическа  война в  Средновековна Европа”.

Опитите на  Симеон  да  уреди  възникналия спор  по дипломатически път  не се увенчават с успех.  За да направи  съперника си по-отстъпчив, българската войска  нахлува в Тракия и разбива изпратените срещу нея  византийски части.  Това е сериозно предопреждение  към императора да зачита  интересите на България.   Лъв VI  смята обаче, че конфликтът може да се реши  само със силата на оръжието.  Той привлича на своя страна маджарите,чиито поселения се намират между реките   Буг и Днестър.  Същевременно  се подготвя за поход  към устието на р. Дунав, където византийските кораби  трябва да прехвърлят маджарските отряди.  Маджарите  нахлуват в Северна България и опустошават   всичко по пътя си.  Българския владетел  се принуждава да  потърси убежище зад яките стени на  Дръстър.   Изправен пред неизбежен  погром, той започва преговори  за мир,  при които  е постигнато  споразумение  за изтегляне на  византийските  войски.  Всъщност   Симеон  няма намерение така лесно да признае  поражението.  Той умишлено протаква  преговорите, като в същото време  влиза в таен съюз с печенезите. Намерението му е да  нанесе удар на маджарите, а след  това да се справи  с Византия.  Докато трае размяната  на писмата между  българския княз и византийския  дипломат Лъв  Хиросфакт, които е задържан  в една българска крепост, печенезите  нанасят съкрошително  поражение  на маджарите и ги принуждават  да напуснат  земите си.  След като отстранява маджарската заплаха,  Симеон  прекъсва преговорите  и предприема настъпление  в  Тракия.

Решителното сражение  между  българи и византийци  става през 896г. при  селището  Булгарофигон,където войската  на Лъв VI  е напълно разбита. Скоро след това е сключено  примирие,по  силата на  което  тържещето  на българите е върнато в  Константинопол, а Византия  се задължава да плаща  ежегоден данък на България.

Съществуват две мнения  в  българската историческа наука  относно края на  тази война. Според едното  е отговорът от 896г., има характер на примирие, а войната приключва в 904г.  Според другото споразумение от 896г е мирен договор. Безпорно е че за България  конфликтът от 894-896 има успешен завършек и след това няколкократно са  подновявани  военните действия.

През 904г. в империята  настъпват събития, които дават повод на Симеон  да наруши  премирието.  Град  Солун е нападнат  и превзет  от арабите.  Значителна част от населението  му е избита или отведена в робство.  От това се оритва да се възползва  Симеон, който се надява да  завладее града и да го насели с българи.  С  големи дипломатически усилия   Лъв  осуетява тези намерения, но се принуждава да направи  някои териториални отстъпки   на България.  Сключен е мирен договор, според който в български ръце  преминават земи от  Драчката област и Южна Македония.  От един надпис  в Македония се вижда, че границата между България и Византия  минава само на 20км от Солун.   Настъпва известна стабилизация  в българо-византийските отношения, която продължава до смъртта на Лъв VI.

В резултат на военната  активност на княз Симеон  спрямо Византия, българската  държава оформя  окончателно своята  територия  включваики почти всички славянски земи от югоизточната  част на балканския п-в и успешно изпълнява мисията си  на  обединител на южното славянство.  Постигнатото териториално  разширение  и осигорява   полетическо господство на по-голямата част от балканите и в значителна степен  обуславя възраждането на  идеята  за превземането на Константинопол. Достигнатото полетическо могъщество на България съвпада с все по-изостряща се криза в империята,която  отнема жизнените и сили,което подхранва амбицийте на българския владетел. Според плана на княз Симеон , България трябва  да вземе мястото на  Византия,като пълен господар на Балканския п-в с Константинопол и да усвои нейното  полетическо и културно  наследство.  Като християнски владетел чиято държава вече е обширна  по територия и с многоброино население,той се смята за  равен на  византийския  император и дори призван да заеме  неговото място.  Военните победи  повишават авторитета  и самочувствието на Симеон, и той вече неможе да се  задоволи  със славянската титул”княз” или  византийски “архонт”, защото  те не отговорят на  реалното му полетическо  полужение на балканския п-в.  Идеята на българо-византийската империя,българския  владетел  възнамерява да реализира  върху принципите на  византийския универсализъм,които предвижда  две възможности на реализация- мирна или военна.  Конкретните събития  във  Византия през 912-913г ускоряват дейноста на  българския владетел.

През 913г. братът на починалия император се отнася  грубо  с българското пратеничество  в Константинопол и отказва да плаща ежегодния данък.  Това е  достатъчен повод за Симеон  да наруши  договора с Византия. Българската воиска нахлува в Югоизточна Тракия и за кратко време  се озовава под  стените на Константинопол. След като се убеждава, че с наличните сили  трудно ще превземе  града.  Симеон започва мирни преговори. В тях той преследва две  основни цели.   Преди всичко  се надява,че византийците  ще го удостоят с титлата “цар”,което според византийската полетическа дуктрина е единствено  в правомощията на императора и константинополския патриарх.Освен това  Симеон замисля годеж   на дъщеря си  с  малолетния  византийски император Константин VII, който управлява с  регенския съвет.  Българския владетел е приет тържествено  с двамата си сина  в императорския  дворец,където сред   насъбралото се множество получава благословията на патриарх  Николай Мистик и обещания за годеж.

Извършената през 913г. церемония над Симеон  в Константинопол е тълкувана по различен начин от историците. Някои предполагат, че тогава българския владетел е провъзгласен за цар.

Други,които анализират самия церемониал,смятат,че той далеч не отговаря  на онези задължения  за такива  случаи ритуали, строго регламентирани от византийците.   Съвременните автори са по-склонни да считат че няма  коронация.

През следващата 914г. настъпват събития,които  показват,че  цар Симеон има сериозни основания да се съмнява в надежнастта на византийските обещания.  Начело на регенския  съвет  застава императрица майка Зоя,която отказва  замисления годеж и решава отново да прибегне към силата на оръжието. В отговор на това през 915г. Симеон извършва  нападение в Тракия и овладява град Одрин.  Империята се заема  да организира  широка коалиция срещу българите.  Византийската дипломация  привлича на своя страна  някои печенежки  племенни вождове,а също така и сръбския княз Петър Гойникович.

Приготовленията не остават   скрити за  Симеон,  които отлично си служи  с методите  и  средствата на  византийската дипломация. Той не само успява да неутрализира  съюзниците  на Византия,  но  някои от тях печели на своя страна.

Така се стига до голямо сражение между българи и византийци на 20 август 917г. в равнината между днешните градове  Несебър и Поморие, близо до р. Ахелой. Предвижвани лично от Симеон, българските войски нанасят  съкрушително поражение на императорската армия,  която се оттегля в паническо бягство.  Сражението е едно  от най-кръвопреливните  в историята на войните между България и  Византия. За това говорят думите на   друг византиец- Лъв Дякон.

С тези военни победи  българскиея владетел  постига превъзходство  над империята и превръща своята държава  в полетически  хегемон на Балканския п-в, това го окуражава още по-настоятелно  да постави въпроса  за своя царски титул.

Титлата “цар” презX в все още не съществува в тази форма. Нейният произход води началото си  от латинското название “цезар”,което славяните заимстват  от местните жители  като титла на техния господар.  В  славянската фонетична транскрибция  тази титла звучи като “цясър4,за да стане по-късно”цъсър” и през XII-XIII в да придобие  стегната форма “царь”. В този смисъл всички български владетели след Симеон  до края на първото българско царство  носят титлата “цясър”,равностоина на по-късната “цар”.

Принципите на  византийското самодържавие, от които вероатно се ръководи Симеон,изискват  освещаването на неговата царска корона  да бъде извършено от автокефална патлиаршия.  Тъй като нито Константинополската патриаршия,нито останалите източници патриарси са склонни  да извършат подобно нещо, Симеон решава да издигне  българската  архиепископия  в патриаршия.  Предполага се, че това  става на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан  патриарх Леонтий  коронясва за цар Симеон.

Стремежът на българския  владетел  е сравним с този на  на франския владетел Карл Великий, които в началото на IX в завладявайки значителна част  от Западна и Централна Европа  е коронясън за  император на “ Свещенната римска империя” с което претендира да  отнеме това право на  на константинополския василевс.

Победата при Ахелой  отваря пътя на  българите към  ромейската столица.  Предводителят на византнийците  Лъв Фока  се опитва да организира  остатъците от разбитата си  армия  и  спре настъплението на Симеон.  В едно нощно  сражение край  с. Катасирти  византийците са втори път  разгромени,  с което рухват и последните им надежди за щастлив изход от войната. Обнадежден от победите, Симеон си поставя за цел  да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на българи и ромеи.  Израз на тези негуви намерения е титлата, с която започва да се величае-“Симеон в Христа бога самодържец на всички  българи и ромеи.”

Симеон все още храни надежди, че ще застави византийците да згодят малолентия император Константин VII  за дъщеря му.С това се надява не само да  узакони царската си титла,но и да предяви претенции към императорския  престол. Ето защо през 918г. той предприема действия,целящи да поставят окончателно на колене Византия.Български войски  нахлуват в елада и разрушават гр. Тива. В Константинопол с тревога следят настъплението на Симеон. Императрица Зоя, която е една от главните виновници да се нароши мирът  с българите,се принуждава да се оттегли от управлението. Върховната власт преминава в ръцете на  авторитетния  военачалник Роман Лакапин. Той  бърза да се сроди  с управляващата Македонска династия,като жени дъщеря си  за Константин VII ,а  през 920г.се обявява за съимператор. Той отказва категорично да преговаря за мир с Роман Лакапин,като го обявява за незаконен узурпатор на престола. Патриарх Николай Мистик изпраща някорко обширни  послания до цар Симеон, в които го молида прекрати  войната и да  сключи мир. В усилията си да преклони твърдата  му воля  патриархът не скъпи епитетите и ласкателствата,стигащи до унижени

В отговорите си цар Симеон  не пропуска да случая да  уязви двуличието на византийската  дипломация,даваики  смътни обещания за прекратяване  на воените действия. Умелата му  дипломатическа играизважда от равновесие патриарха,който накрая минава  към открити заплахи.

Същевременно в хода на военните действия цар Симеон се убеждава,че  Константинопол  не може да бъде завзет  без помоща на  силен флот. За тази цел през 922г.от Преслав е проводено специално пратеничество до арабския  халиф Махди от династията на Фатимидите с предложение за съюз  при две условия:халифът да подпомогне  българите  с  флота при  щурмуването на  Константинопол, а след  падането на града  придобитите  богатства да бъдат поделени  поравно  между съюзниците,като Константинопол остане във владение на Симеон. Пратеничеството  пристига безпрепятствано в Египет и е прието с големи почести от халифа, които се съглася с поставените условия.  На връщане към България обаче посланиците  на Симеон,съпровождани от няколко арабски  велможи, са заловени  от византийците и проектираният  съюз пропада. Въпреки това Симеон потегля сам  на пореден поход срещу  Византия и войските  му отново се озовават пред стените на  Константинопол.

Силно впечатлен от  внушителния вид на  българските войски,византийския император  иска лична среща  със Симеон,за да преговаря  отново за мир. Двамата владетели се срещат на 9септември923г.край морския бряг,близо до Константинопол. Преди да се яви на уговореното място,Симеон,които се упасява да не го сполети  съдбата на  хан Крум,езпраща  специални хора  да огледат местността и да се  убедят,че няма скрита засада. Проведеният разговор,въпреки че минава в размяна на взаимни любезности,не дава очакваните резултати. С големи подаръци византийците успяват да склонят Симеон да се оттегли,но мир не е сключен. Същевременно Роман Лакапин дава да се разбере,че не само не желае да признае царската корона на Симеон,но не е и склонен да направи някакви значителни  отстъпки.

Временното  затишие във войната  с Византия дава възмажност на цар Симеон през 924г. да нападне сръбските земи и да ги присъедини  към България.Покорен е един от надеждните  съюзници на византия,действа нееднократно  в гръб на българите.  Успехът  срещу Сърбия укрепва самочувствието на Симеон,но постепенно той започва да губи надежда,че ще влезе като победител в Константинопол.       Разменените между него и Роман Лакапин  писма  показват,че българския цар слава далеч по-умерен в своите  претенции. Той престава открито да поставя въпроса  за  императорската корона,а единствено настоява византийците да  признаят териториалните му  завоевания. Изглежда не остават без последствие  думите на Роман Лакапин в едно от писмете му,че 20хил.българи,недоволни от продължителните войни,напускат страната и намират убежище във Византия.

За да отклони окончателно вниманието на цар Симеон от Константинопол,византийската дипломация настроива срещу него  Харватско. През 926г.избухва война,която завършва с поражение за българите. Конфликтът е уреден  с посредничеството на  римския папа ЙоанX,които се надява да привлече отново на своя страна на българите. Цар Симеон, който окончателно се убеждава, че византийците няма да признаят  царската му титла иска това да стори папата. Благосклонният отговор  на Йоан  вдъхва надежда на Симеон и той започва приготовления за нов поход срещу Константинопол. Но мечтата, на която подчинява цялата си външнополетическа дейност,остава неусъщиствена. На 27май927г. той умира от сърдечен удар.

Така завършва живота си един от най-бележитите владетели  в историята на средновековна Европа. Неговото управление, преминава в почти непрекъснати войни,това доказва още веднъж  силата и моща на българската държава.

Умел пълководец и дипломат,цар симеон не веднъж поставя  в трудно положение византийската империя. Малцина са унези, които дръзват като него  да протегнат ръка към короната  на византийския император  и да оспорят първенстващото му положение  сред владетелите на  средновековния християнски свят. Цар Симеон оставя на наследниците си една обширна  държава, простираща се от Карпатите  до Беломорието и от Черно до Адриатическо  море. Трудно е да се каже обаче,  че онова царство се намира в блестящо и цветущо положение от началото на Xв.   Продължителните войни водят до изтощение,което скоро  ще се почувства.

Успоредно с полетическото могъщество  при управлението на цар Симеон България изживява  период на голям културен разцвет определен като “Златен век на българската култура”.  Успешното културно развитие е падготвено от няколко благоприятни  предпоставки.

Самочувствието на Симеон  идва от успешните доини  срещу империята  и териториалното разширение  на българската държава. Така в края на IX и началото на Xв са създадени всички необходими предпоставки  за всестранен разцвет  на старобългарската култура,които намира своите върхуви изяви в областта на архитектурата, изобразителното изкуство и книжнината.  Българската култура окончателно се откъсва от азиатските си корени  за да се приобщи  към формиращата се  европейска цивилизация.

Изграждането на Преслав е плод на дългогодишни усилия  от страна на българските архитекти и  строители.Неслучайно  едно легендарно известие  от

XI в. гласи,че цар Симеон  изгражда нова столица  на християнска българия в продължение на 28 години. С положителност се знае,че преди да стане столица,Преслав е здраво укрепенвоенен аул. Предполага се,че в него е резидирал  един от близките помощници  на владетеля. фПо своето градоустроиствено решение и най-вече с разделението си на две части-вътрешна и външна,Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ. Докато външния град на Плиска обхваща преблезително  23кв.м.,то външния град на Преслав  е едво около 5кв.м. Има различия и в укрепителната система. При  Преслав  са на лице две концентрични  укрепителни системи,които обграждат  и външния, и вътрешния град. В тяхното изграждане са употребени големи дялъни каменни  блокове, споени с хоросан.

Във вътрешния град се издига и царския дворец, за чийто блясъки величие има запазено  описание на старобългарския книжовникЙоан  Екзарх.  Между другото той пише,че палатите в  Преслав са украсени със сребро и злато. Непосредствено до двореца е изграден  и патриаршеския комплекс,които вклячва в себе си една голяма дворцова  базилика и патриаршеския палат. Гъсто застроен е външния град  на Преслав,където се откриват най-голямхброй граждански построики,църкви и манастирски комплекси. Оформят се  квартали с различни функции-полетически,стопански и военни.  Силно развитие  в Преслав  получава църковно  строителство. Наред с традиционния  и архаичен  базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия започва да си пробива път и кръстокуполната църква.

Понятието “кръстокуполна” отразява специфичнея начин, по които  е организирано  вътрешно пространство на  този тип църкви. В основата му стоят две помещения, ориентиране  съответно  запад-изток и север-юг,които се кръстосват в средата,а над нея се издига  куполът на църквата. Кръстокуполните църкви  заимстват редица елементи  от базиликата,като например преддверието, алтарната абсида и др.,се отличават с по-голяма  лекота и хармония в пропорциите.

В повечето случаи  преславските църкви  са част от манастирските конплекси, разположени във външния град  или извън неговите крепостни стени.  Открити са 8 такива конплекса, от който по известни са  манастира на Мостич, манастират в Патлейна,манастират в Тузлалъка. В манастирските комплекси  се намира и най-блестящият  образец на църковната архитектура в Преслав-т.нар. кръгла църква. Тя е наречена и още “златна”,тъй като се предполага,че централният и купул  е покрит със злато.

Кръглата църква поразява  със своя необичаен  композиционен  план,който се отличава от всичко строено до тогава в Преслав. Фасадата  и е е богато украсена  от каменни курнизи  и разнообразни профили и пластични форми.  Открити  са  останки от пъстра подова настилка,кирамична облицовка  на стените и и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура, който ясно показва стремежа  на преславските майстари  да не следват сляпо  византийските архитектурни образи, а да проявяват творчество  в строежа на църковните згради.

Едно от забелижителните постижения на приложното изкуство  през епохата на “Златния век” е преславската рисувана керамика. Неиното възникване е в тясна връзка  с изграждането и  утвърждаването на Преслав  като българска столица. Открити са няколко керамични работилници, намиращи се в манастирските конплекси. Основното предназначение на преславската керамика  е украсата на светските и  църковните постройки. Тя се използва предимно за  подова настилка, облицовка на стени и каменни курнизи. Най-често  керамичните плочкипса изрисувани  със стилизирани  разтителни мотиви  или различни географски форми. Особенно интересни са  и откритите плочки, върху които  калиграфски са изписани кирилски текстове. Покрай всичко друго  преславската керамика  служи и за изработка на икони.

Разнообразието на преславската керамика,  нейните високи естетически качества  са несъмнено доказателство  за творческите възможности на преславскте майстори, които усвояват  и развиват на местна почва  една висока технология на керамичното производство.

По време на цар Симеон  старобългарската книжнина достига своя връх  в развитието си. В създадените  просветни средища  развиват плодотворна дейност  редица писатели и преводачи, които прославят името на българия  далеч зад нейните предели. Град Преслав се издига предимно  като център на образование и наука  за представителите на болярската аристокрация. Активно участие в книжовния  и в просветния живот взима самият цар Симеон. Той проявява  особен интерес към литературата  с проповеднически и поучителн характир, Под  непосредственото му ръководство са съставени 3 преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях съдържа 383статии,които се отличават с голямото си тематично разнообразие.Читателят може да се докосне до различни знания и  тълкувания от областта на богословието, философията, физика,математика,астрономия,история и др. С личното участие на цар Симеон са съставени още 2 сборника,в които намират  място творбите на  ранновизантийските  отци на църквата Василий Велики и Йоан Златоуст.От  тях българския владетел извлича подходящи откъси  и ги поднася под формата на поучителни беседи  пред своите служители в свореца.

Съдържанието на  трите сборника показва,че в Преслав се уформя един преводачески кръг  от еродирани книжовници,които допринасят за лексикалното  и смислово обогатяване  на българския език. Основното изискване,  което цар Симеон поставя пред преводачите,е да се спазва точността на смисъла,а не да се следи боквално текста на оригинала. Това ясно личи от думите на Йоан Екзарх. Той има високо образование, което получава в Магнаурската школа. Неговия  най-забележителен труд е т.нар. “Шестоднев” Той е построен на основата на  по-стари византийски съчинения с подобна тематика,но са вмъкнати редица оригинални пасажи,които съдържат данни за българската история. В произведението е прокарано библейско схващане  за Сътворението на света  в шест дни. Интересни са многобройните сведения от областта на астрономията,географията,антропологията и др. С право се смята,че “Шестодневът” представлява  всеобразна енциклопедия с най-различни  естественонаучни знания.

Сред бележитите  книжовницина  “Златния век”е и   епископ Константин Преславски. Неговата  най-известна творба е  “Учителното евангилие”.   То се състои от  51 беседи, в които се изесняват основите  на християнската вяра и  морал. Произведението се предхожда  от уводна глава, в която са споменати 2  поетични творби. Първата от тях носи названието “Проглас към евангилието”. В нея авторът развива  интересни мисли  относно ролята  на книгата и писмеността в живота  на народите. Оплаква се съдбата  на  “безкнижната и душа” и се окачествяват  като духовно голи онези народи, които не притежават книги. Втората поетична творба носи  названието  “Азбучна молитва”. По своята структура  тя представлява  интересно произведение, тъи като всеки стих от нея започва с по една поредна буква  от славянската азбука. В края на “Учителното евангилие” Константин Преславски  мисли и за една кратка хроника ,която се смята за  най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Друг известен писател  от кръга на  преславските  книжовници е Черноризец Храбър,създател на забележитлната  по своя  патриотичен  заряд и сила апология  на славянската  писменост,известна под  названието “За буквите”. С образен език и с аргументи  от историческо и филологическо естество авторът защитава делото на св.св.Кирил и Методий и обосновава  правото на славянските народи  да се просвещават  на своя роден  език. Съчинението на Черноризец Храбър е насочено срещу опитите  на византийците  да омаложават  делото на славянските просветители.

Проявената  голяма еродиция  и начетеност на Черноризец Храбър  дават основание  да се предположи, че зад този псевдоним се кри е българския цар Симеон.

Наред с официалната  преводна и оригинална  литература, създадена през първата пловина на Xв.,в България по това време започва да се  разпространява т.нар. апокрифна литература. Апокрифите представляват разкази, тясно свързани със събитията  от Старя и Новия завет. Написани увлекателно и с  широко разгръщане  на фантазията,те имат за цел да задоволят любознателността  на средновековния  човек,до му дадът повече знания и обяснения по такива въпроси,за които в официалната религиозна литература не е прието да се пише. В апокрифите  ясно и достъпно  се разказва за произхода  и устроиството на Вселената, правят се предсказания за бъдещето,дават се сведения  за различни природни явления. Появяват се и апокрифи,чрез които  се разпространяват и еретически възгледи.

Литературата на Златния век  допринася за окончателното налагане  на старобългарския език, за затвърждаване на българската народност. Създадените книжовни творби  свидетелстват за високото образование  на българската интелигенция,чийто интереси надхвърлят  рамките на чисто  богословската литература. Проявен е жив интерес  и към идейното  богатство  на гръцко-елинистическата  и римска древност. Българскто общество  получава възможност  да се запознае  с произведенията на  някои антични мислители, поети и историци  значително по-рано от редица  европейски  страни. В този смисъл  интереса към античното наследство, който по-късно е характерен  за европейския  Ренесанс,се поражда значително по-рано –още през X в.  По това време българите  са сред малкото народи, които творят книжнина  на собствен език и отхвърлят  догмата,че  боговдъхновени са само онези книги,които  са писани  на три свещени  езика-гръцки, датински и европейски.

В това отношение  България  изпреварва  другите славянски държави и се превръща  в разпространител  на богата и  разнообразна книжнина. Тя напуска българските предели  и е възприета преди всичко  от русите  и сърбите. През 988г.новоучредената  руска църква  получава част от необходимите богослужебни  книги  от България. Проникването на  старобългарската  книжнина  в Русия и в съседна  Сърбия  се доказва  от наличието  на многоброини  руски и сръбски  преписи  на съчинения, писани през епохата  на “Златния век”. Ето защо може с основание да се твърди,че  “златното”време  на българската култура  презXв. Надхвърля  рамките на  едно ограничено, свързано само с историята на България  явление, и придобива много по-широко общоевропейско значение.

Със своите полетически  идеи,военни подвизи  и  книжовна дейност цар Симеон  Велики  се изявява като мащабна личност, с делата си той  става пример за потръжание  на редица българи и чужди владетели. Името му остава вписано  сред имената  на най-видните европейски владетели. По думите на известния византинист  Георги  Острогорски  цар Симен е “най-великият  владетел, който средновековна България  познава”.

Величието на  цар Симеон  се изразява  не чрез неговите подвизи  по бранните поля  и нереализираната му мечта  за Цариград,а чрез  онова,което той  и неговото обкръжение  оставят като материално  и духовно наследство на средновековна  България,онова,което носи в себе си  елементите на съзиданието.

Тема№ 2

Териториално разширение и централизация  на

Българската държава през първата половина на

На  IX век 803- 852г.

Българското ханство  на Долния Дунав  е първата трайна “варварска”

държава  формация на балканския п-в,чиято поява  промени хода на процесите и събитията  в тази част на континента, съдеиства за политическото  и етническото спояване  на прабългари и славяни  и слага началото на  формирането на българската народност. Според известния византинист  Георги Острогорски “ с това за пръв път  върху стара византийска територия  е създанена  независима държава, призната като такава  от самата Византия, и този факт е многозначителен”

Събитията от втората половина на  VIII век показват, че  независимо от сериозните вътрешни сътресения  и външен натиск  българското общество  притежава достатъчно сили  и възможности да преодолее кризата  и да утвърди независимото положение на страната. А това несъмнено е  важна предпоставка  за неиното стабилно развитие  през IХ век. Краят на осмото столетие  донася дългоочаквания отдих  на бългорската държава. Борбата за власт и надмощие  между прабългарските родове  стихва. Славяни и прабългари за сетен път се убеждават, че единодействието е най-верният път  за отстояване на политическата независимст. Византия, която дълго време приема  обединението  на двата етноса  като нещо временно  и нестабилно,трябва да се примири с факта  че вече не е пълновластен  господар на  Балканския п-в.

Използваните  извори  за периода са: Прабългаски каменни надписи ,най-рано изследвани  от професор Веселин Бешевлиев. Хамбарлийски надпис-хан Крум, Сюлеймански надпис- хан Омуртаг, Чаталарски надпис-хан Омуртаг, Търновски надпис- хан Омуртаг, Маламирлетопис-Маламир, Преславски  надпис от град Филипи, Надписите около Мадарския конник,

Използваните чужди извори през периода са:  Теофан Изповедник, Продължителя на Теофан, Анонимен Византийски  разказ  съдържащ  описание на похода от 811г. Никифор I., Свидас лексикон Xвек –Крумово законодателство.,Йосиф Генезий –“Царе”, Георги Амартол, Теофилакт  Охридски, Айнхард-летописец  на крал Велики.

С тези проблеми в българската историческа наука се занимават  Васил Златарски, Петър Мутафчиев,  Петър  Ников, Веселин Бешевлиев, Иван Дуичев, Димитър Ангелов,Васил Гюзелев, Петър Ангелов и Георги Бакалов.

След смъртта на  Хан Кардам престолът е зает от  хан Крум  803- 814г. Той поставя начало на нова династия която се нарича “Крумова “или “Симеонова”. Според едно сведение родът му произхожда от  от прабългарите, които обитават областта Панония. Можеби това  е една от причините  първите години от своето управление  хан Крум да обърне поглед  на северозапад към земите на  Аварския хаганат.

Началото на Крумовото управление  съвпада с издигането на франкската  държава, която при крал Велики се превръща в могъща  военно-полетическа сила.

През 800г., навръх Коледа, римският папа  коронясва  франкския владетел за “император на римляните” След близо три века  легендата за римското величие отново възкръсва.

Франкската империя, или както предпочитата да я наричат  папските прелати- Римската империя,се простира от р.Ебро в Испония до земите на  Средния Дунав.

Около 803г. франските войски разгромяват Аварския хаганат. Две години по-късно хан Крум поема остатъците  от някога могъщото военно-племенно  обединение. България и Франкската  империя  стават непосредствени съседи  по Средния Дунав. В новите територии има изобилие от  руди и каменна сол-0два особенно ценни  в онази епоха артикула. Около времето на тези събития  започват брожения  сред византийските славяни. Те гледат с надежда  към българската държава, чиято мисия  на  Балканите  е да стане  техен  обединител. През 807г. хан Крум подкрепя разбунтувалите се славяни  с внезапен поход  до долината на  река Струма. Опитът на византийския  император  Никифор І  Геник да противодеиства е осуетен  от внезапно  разкрит заговор. Две години по-късно   българите  превземат ключовата  крепост  Сердика, наричана от местните славяни Средеч,която е от стратегическо  значение  за овладяване на Македония. Успехите на  българските воини  предизвикват  сериозно беспокойство в Константинопол.

В  началото на  811г., Никифор І  подготвя нов поход, този път срещу  столицата Плиска. Намерението му е  да ликвидира  българската държава,за което преди него  мечтаят и други императори. За целта Никифор І  свиква под знамената много  прочути пратеници  и отбрани отряди  от “златната младеж” под командването на  престолонаследника Ставракий. Заедно с армията се движат и отряди  бедняци с леко въоръжение, ка(оито се надяват на изобилна плячка  в българските земи.

Никифор Геник е сигурен, че ханът  няма сили да противостои  на елитната  армия. Така мисли и  Крум,които бърза да предложи мир. Но “императорът е заслепен от  собственото си  зломислие- коментира летописецът Теофан,-и от внушението на своите съветници” и високомерно  отхвърля мирните предложения  на българите. На път за  Плиска  византийците  разбват два  големи отряда, след което превземат столицата. Императорът се отнася твърде сурово с победенити. Нарежда да се ибиват не само мъжете,но също така  жените, старците и дори кърмачетата. Градът е сринат,а дворците- разграбени. Хан Крум прави  последен опит  да уреди конфликта с  мирни преговори,но отново получава откъз. Опианен от победите си, императора остава глух  и към това предложение. Тогава хан Крум мобилизира всичко годно  да носи оръжие,в това число  жените и аварските военнопленници.

Долавя опасно раздвижване  сред българите, императора бърза да се оттегли  южно от Стара  планина,но вече е твърде късно. По нареждане на  хан Крум  проходите на  планината са  завардени ,а на  всички достъпни  места  са разположени  засадни части. В ранните  зори на 26 юли 811г. българите нападат  византийския лагер  и в настъпилата сеч “загинала –както пише Теофан-цялата християнска  красота”. Още същия ден в  нозете на хана  е посечен  плененият  Никифор Геникх. Няколко  дена по-късно  отрязаната му  глава  стърчи  набодена на копие.

Погрома на византийската войска  и особенно  злощастната смърт на императора  впечатлява  дълбоко съвременниците  на това събитие. Хронистите съобщават  и за  нещастието на  императорския син  Ставракий,които се  спасява  от клането при Върбишкия проход,но  поради тежко нараняване е принуден  да абдикира  от престола и да  предостави  властта на зет си  Михаил І  Рангаве 811-813г.

Нерешителен и лесно податлив  на внушения  от лоши съветници,новият император заявява,че  ще продължи войната,въпреки  уплахата от  устрема на българите. Смените на  императорите във Византия са пряка последица от българските победи.

Устремното напредване  на българите  създава голяма паника  в Тракия през 812г. Населението масово  напуска малките селища   и търси убежище  в големите градове  и защитените крепости. Тъкмо тогава пада Месемврия(дн.Несебър)-важен крайморски център. В града  Крумовите  войници  завземат 36 медни  сифона  за изтрелване на  прочутия “гръцки огън”-секретно оръжие, което византийците пазят  в дълбока тайна.

На 22юни813г. императорските воиски  претърпяват  ново тежко поражение  при крепостта  Версиникия ( Югозападна Тракия),коята  коства трона  на  Михаил Рангаве. Очаквайки скорошен удар  срещу столицата,новият император Лъв V Арменец я подготвя за продължителна отбрана.  Както се и очаква,на 17 юли хан Крум  се явява под  стените и за  ужас и почуда  на обсадените  константинополци  извършва  на морския бряг  ритуали  молитви  и езически жертвоприношения.

Хан Крум си дава  сметка за отбранителните възможности  на византийската столица  и няма намерение  неподготвен да предприема  рискована обсада. Започват мирни преговори, по време на който обаче  византийците  се опитват да го  убият. Макар посипан от стрели,ханът  се оттървава невредим, но двама от придрожителите му загиват. Вероломството на византийците  го възмощава толкова силно,че  че нарежда да бъдат сринати  до основи всички църкви и манастири  около Константинопол. Наскоро след това започва  мащабна подготовка  за щурмуването на  непревземаемият град.

Летописците съобщават, че ханът  въоръжава  30-хилядна  войска,”изцяло облечена в желязо”, а обсадната техника натоварва на 5000 волски коли. И тъкмо когато паниката обхваща  Константинопол,достига вестта за внезапната кончина на  българския владетел,споминал се от сърдечен удар на  13април 814г..  Щурмът на византийската столица  е отложен,но като  неприятел   Византия е отстранена  за близо век.

Обстоятелствата около смъртта на  хан Крум  пораждат редица въпросителни, поради което в  историографията  са изказани  различни хипотези.  Според един  анонимен визангийски източник ханът  “завършва живота си  заклан от невидима ръка,като през устата,ушите и ноздрите  му бликнала кръв”.

Описанието навежда за  предложението на сърдечен удар, но не се изключва и  съмнението за  насилствена смърт. В друго известие се съобщава,че “Крум завършва зле живота си”. В българския превод  на  “менеалогията” на Василий І  пък се казва,че Крум “ослепял заради  греховете си  и е намразен  от своите  хора,които  го удушават с въжета”.  Това известие кара  някои изследователи  да предполагат”сакрално цареубийство”, според което  силата на  умъртвената жертва  преминава  изцяло  върху нейния приемник. Коствени данни  за подобни обичаи у българите дават  и  някои  арабски  автори,според които,  когато душели жертвата, от устата и ушите й руквала кръв.Съпоставянето на тези и други данни  насочва към  извода,че обстоятелствата  около смъртта  на хан  Крум не са напълно изяснени  и  предположението  за  сакрално  цареубийство  не е лишено  от основания.

Военните успехи  на  хан Крум   засилват неговата власт  и авторитет  като решаващ фактор  в държавния живот. Завладяването на  нови области  увеличава  значително неговата  икономическа  мощ и създава  благоприятни условия  за укрепване  на върховната  ханска  власт  не само сред  българите,но  и сред славяните в държавата.

Удържаните от хан Крум  военни победи  водят до включването в пределите  на българската  държава  на нови области  от Средния Дунав  и на юг от  Балкана, в които живеело  многочисленно  славянско население. Това от една страна  укрепва нейния авторитет  на Балканите и Европа  като обединител  на славянските племена,а от друга- увеличило тежестта  и значението на  славяните  като  най-многобройно  население в държавата.

Започва процес  на  монархизация  на власта  което  намира  израз в нарастналите  престиж и правомощия  на владетеля. Израз за това са общите за славяни  и българи  закони.

Хан Крум издава закони,които за пръв път  разкрили значението на  върховната власт  като висш  законодател.  В тях се предвиждат  смъртни и  членовредителни  наказания  за клеветниците,крадците  и техните помагачи. Повелява се да бъдат изкоренени лозята,за да бъде възпряно  ширещото се сред народа пиянство. Предвижда се оказване на помощ  на безимотните  и нуждаещи се от страна на  имащите, за  да се приодолее  обедняването на значителен брой от населението.

Крумовите закони са  насочени към създаване  на строги порядки  в обществото, към защита на частната собственост и на разорените  и крайно обеднели  селяни  общинници.  Това законодателство  има социален характер  и е показател за разслоението на  българската общество.

Усилията  за превличане на  славяните в управлението на държавата като предпоставка  за вътрешнатаи  консолидация. Забелязва се очевидна промяна  спрямо  славяните които  бездруго стават  още  по-многочисленни  след телиториалните  придобивки  на северозапад и в Тракия. Славяните взимат дейно участие  във всички  военни кампании на хан Крум  по време на  войната от 811г. Славянските вождове  са  допуснати  в средата  на най доверените хора на  хана.

В Константинопол е княз Драгомир.  Според хамбарлийският надпис  поставя началото на нова административна  уредба  в завоюваните  в Тракия  земи.  Това е началото на комитатната система, но не  е известно  да я е  вавел в други  части на  страната.

Изворите съобщават,че наследникът на хан Крум  не заема веднага бащиният си престол  поради някаква династична криза. Едва година по-късно  начело на държавата застава  хан Омуртаг.

Блгария се нуждае от  мир и съзидателна  външна политика,която  да довърши наченатото  при  великия хан. Все още личат пораженията  от наскоро приключилата война,в руини  е самата столица Плиска. При тези обстоятелства  българското ханство е  заинтерисовани  от мирни преговори, а Византия ги приема с охота.

През 815г. двете страни подписват мирен договор,чийто  текст научаваме от  Сюлейманския надпис. С него се уточнява южната граница, разменят се военнопленници и се урежда положението на  останалите под  византийска власт  славяни. До края на управлението си  Омуртаг строго се придържа  към клаузите на  мира. Дори през  823г.,когато  узурпаторат Тома Славянина  предприема враждебни  действия  срещу законния император  Михаил ІІ, ханът се намесва  в подкрепата на императора.

По неизвестни причини  присъединените след  разгрома на Аварския хаганат  славяни  по средното течение  на река Дунав  отхвърлят власта на Плиска  и търсят покровителство  на  франкския император  Людовик Благочестиви.  Опитите на хан Омуртаг  да уреди въпроса  с преговори  не дават резултат. Едва когато две български флоти  проникват по течението на  Средния Дунав,  франките бързат  да уредят  конфликта с  мирни средства.  През 818г. тимочаните и  абодритите отново са върнати в състава на ханството.

С името на  хан Омуртаг  се свързва  и провеждането на  изключително  важна  военно-административна реформа. Тя се явява  като продължение на  наченатото  от хан Крум  централизиране на държавната власт  и премахване различията  между славяни и прабългари. Омуртаг изоставя  вече ненужната  полуавтонмия  на славянските племена  и разделя страната на  военно- административни области, наречени комитати. Назначените в тях комити  са лично зависими  от хана, с което се постига  единство  и се засилват привилегиите на  централната власт.

Специален статут  има районът около  столицата,в който управлението  се поверява на “вътрешните боили”. Близо до хана са  първите му помощници във власта-кавхана и чиргубоила. При особено важни за държавата  въпроси  становище изразява и Съветът на боиладите, в койта са представени  най-родовите  членове на  българската аристокрация.

От управлението на Омуртаг  нататък към традиционалното название  хан Йовигий  е прибавена и формулата “от Бога поставен”. Независимо дали е плод  на  византийско подръжание  или вътрешна еволюция  на прабългарската държавническа култура  според която хана  е върховен жрец. Тази прибавка сочи  неговата обща роля. Извода е,че България се превръща в  силно централизирана държава  от т.н. “варварски тип” които са повечето новосъздадени  ранни феодални  европейски държави. Антихристиянската  дийност е управдана с укрепване на  държавата и  преодоляване на  ромейското влияние.

Хан Омуртаг  предприема и активно строителство,което  оставя траен спомен в съзнанието на българите. За тази му дейност  свидетелстват  мемориалните  каменни надписи,някой от които  са запазени  до наши дни. От тях научаваме,че  по негва заповед  са построени дворци  на реките  Тича и Дунав. Възобновена е и столицата Плиска,в която е издигнат  голям храм на Тангра и алея с каменни колони с имената на  покорените градове в Тракия.

Строителната дейност е израз на държавна стабилност като предпоставка за културно издигане.

Мирната полетика на хан Омуртаг, строителството и провеждането на  административните реформи  оздравяват държавата,повишават авторитета на владетелската власт и издигат международния  авторитет на България.

Омуртаг има трима сина: Енравота,Звиница и Маламир.Имената на последните двама показват,че  майка им е славянка. Законът изисква престола да наследи  първородният Енравота,но поради християнските му убеждения е  лишен от това право. Звиница умира млад,такаче единствения легитимен за властта остава Маламир.

За разлика от Омуртаг,Маламир не проявява благосклонност  към брат си и след като немож да го отклони от вярата,го наказва със смърт. Византийските автори  Георги Амартол и Теофилакт Охридски  че когато Маламир наказва брат си със смърт “Осъденият му предрекъл  че подир малко години ще изгуби душата си без да получи нещо в награда за своята жестокост” Три години след това Маламир умира млад без да остави потомство.

В календара на българската православна църква  Енравота се чества  като един от първите мъченици,пострадали заради Христовото име.

Маламир заема престола малолетен, поради което помощник му е  близкият сътрудник на  покойния хан Омуртаг кавхан Исбул. В хрониките и каменните надписи  от това време  името на кавханът се  споменава редом с това на владетеля.

През 832г. българските войски превземат гр.Филипопол(наричан от славяните Плъвдив),които е от стратегическо значение  за овладяването на  Родопската област. Превземането на Пловдив от Маламир сочат каменните надписи на Маламирова летопис. Според повечето изследователи  това се случва  през 836г.,а професор Георги Бакалов ги датира  през 832г.

Има сведения,че  в това начинание  Маламир е подпомаган  от славянски племена,обитаващи Родопите.

Превземането на Филипопол  и Родопската област  обезпокоява сериозно Константинопол. Византийците основателно се упасяват  от загубата на контрол върху стратегически  важния път  Via  Egnatia, свързващ Драч и Солун с  Константинопол.

Краткото управление на Маламир  Донася определени успехи на  българската държава. По всяка вероятност  незнайна болест  поразява все още младия владетел, който не уставя пряк наследник  на трона. Така властта преминава  у Пресиан,син на  Звиница  и племенник на  покойния Маламир.

Продължиелното  управление на хан Пресиан  е изпълнено с бележити събития,но, за жалост, сведенията за тях  са твърде оскъдни. Сигурно е,че  около 837г. в Солунската област  избухва възтание   на местните славянски   племена,което  българите ухотно подкрепят. За да  отвлече вниманието им  в друга посока, император Теофил  изтегля с флота  насилствено заселените  от хан Крум  ромеи в отвъддунавска  България.  Операцията успява, но не оказва  очакваното влияние   върху събитията в Македония.

В отговор на византийските действия  хан Пресиан  предприема нападение  в Беломорието  и превзема гр. Филипи,с което  напълно прекъсва  сухоземната връзка  между Канстантинопол и Солун. В един запазен до днес каменен надпис,отразяващ това събитие,е  съхранена любопитна бележка,която гласи “ Който търси истината,Бог вижда,и които лъже,Бог вижда. Българите направиха  много добрини  на християните,а хрестияните  ги забравиха,ала Бог вижда.”

По-късно българските  войски  завоюват днешна  Централна и Южна  Македония, както и част и от Албания. В своите действия  те са улеснявани  от местното славянско население, което гледа с надежда  и доверие  на Плисковска България.

В средата  на IX век  България става един от факторите  в европейския Югоизток. При все това тя е  третирана  като “варварска”държава, тъи като не се числи  към семейството на християнските народи. Този въпрос,които опира  и до бъдещето на  страната, застава с цялата си острота  пред новия хан Борис.

Българосръбската война като резултат  от противодействието  на византийската дипломация.  Империята неуспява да отдели сили  за опор срещу българската империя. Затова тя търси съдействието   на сърбите  които по това време  преминават през  държавния живот,но все още пазят  известна  зависимост от Константинопол. Военните действия имат променлив успех,завършват с възтановяване на  традиионните добри взаимотношения  без гранични промени (839-843).

По-голямата част от славяните от българската  група  се обединяват  в рамките на българската държава,Мизия,Тракия в по-голямата и част като траини български владения. Преодоляване на  федеративния характер  на държавата  и превръщането и в  централизирана средновековна монархия  с добре изградени  и функциониращи  институции. Промените от първата половина на IX век  спомагат за радвитие  на етногенетичния процес.

Историята на повечето европейски народи  показва,че  тяхното възникване  през  Средновековието  е резултат от продължително  взаимодействие  между различни етнически групи. Образуването на българската народност  не прави изключение  в това отношение. Тя е естествен резултат  от сливането на три основни етнически  компонента- траки,славяни и българи. Началото на този процес се поставя  с Великото преселение на народите, което предизвиква  съществени демографски  промени на Балканския п-в. Местното население от  тракийски произход, което до голяма степен  изгубва етническият си облик  в резултат на  римското  и византийското  владичество, презVI и VIIв. Е подложено на  силен натиск  от славяни и българи.

Важен момент, които  поставя началото  на сливането на  двете ощности  в една народност,е създаването на българската държава през681г. Ощата територия,върху  която те живеят, съвместните строителни, воени и дипломатически  начинания  създават благоприятни  условия  за постепенно  преодоляване на  на съществуващите  противоречия. Развиват се два много важни и съдбоносни  по своите последици  процеса  етнополетическо естество. Първият от тях е обединителен  и е свързан с териториалното разширение  на България и нейната  централизация. Втората е асимилационна и неговото основно  съдържание е  премахването на различията  между славяни и българи  и сливането им  в една народност.

България през VIIIи  първата половина  на IX в в нейните традиции са включени  нови славянски  племена. Така постепенно  се очертават  и три географски  ареала  на българската народност- областите  Мизия,Тракия и Македония, Съществена стъпка  към зближаването на българи и славяни  е Крумовото законодателство,а така също и  реформата на хан Омуртаг, която слага краи на  териториалната им  обособеност.

Независима от  всичко обаче  битовите и  културни различия  между двете етнически  групи  продължават да съществуват, тъй като те са  свързани  с определени  религиозни вярвания.

Титуларната  фармула “канасюбиги”, “канасювиги” която срещаме  в надписит на  Омуртаг и Маламир е записана слято. Ако разделянето  стане във вид на “канасІ ювити” преводът ще бъде “великият хан При разделяне на думите “канаІсювиги” преводът е  “ханът които предвожда воиската”. В науката са застъпени и двата вида четене. Този спор е не само    езиков но и смислово  исторически. Едвали е необходимо  да се записва,че ханът е “предводител на воиската” като това е негова изначална функция. Ако приемем  другото четене  че “ханът е велик” това предава  на титлата  характер на държавност.

Съвременните  автори  са склонни  да приемат  наличието на  феодализъм  в източнохристиянския свят и по специално в България. Макар и със съответните специфики  които го отличават  с феодализма  в западна Европа. Проблема за наличие  или не на феодализъм в източна Европа остава спорен в науката в полза на твърдението  за наченки на феодални  отношения през първата половина на IX в. са следните факти: социално разслоение в селските общини, обеземлени селяни, изполичари, наличие на  общинска и частна собственост. Земеделския  закон на  Византия от VIII в. и Крумовото законодателство  са израз на правно  ореждане  на съществуващи  общи отношения  свързани  с посочените  наченки  на феодализъм. През разглеждания период  феодализацията  е все още в начален стадий,поради което  полетическия сепаратизъм като неин продукт не е  на лице  и това гарантира  възходящо  държавно-полетическо развитие.

Титулатурата  на  българския владетел  показва нараснала роля  и търсене на достоино  място  в йерархията  на тогавашните владетелски титли  приемаики  формулата “от Бога поставен владетел”. Променя се  институциалната  уредба  на държавата  в сравнение с  прабългарските традиции. Ханската институция  се превръща  в централен ръководен фактор в обществения живот. В резултат на присъединените  територии  на евробалкана  в които се намират  райони  населени с християни  и  традиционни  грацки  центрове  се засилва  христиализацията и урбанизция  на българската общество.

Полетическото и  държавно състояние на  българската държава  към средата на IX в.е трета сила  в тогавашния  европейски  и християнски свят след  Византия и Франкската държава. Езическата религия  като пречка  за нейнота интегриране християнска  Европа и като предпоставка  за проблеми  във вътрешната консолидация.

Всичка това  предпоставя  големите проблеми в  българската държава, по времето на  княз БорисІ свързани с  християнизацията на  България.

ТЕМА № 6

Отслабване  на България и завладяването и от

Византия 927-1018г.

Със своите  полетически идеи, военни подвизи и книжовна дейност  цар Симеон Велики се изявява  като мащабна личност, с делата си той става пример  за потръжание  на редица българи  и чужди владетели. Името му  остава вписано  сред имената на най-видните  европейски владетели.  По думите на известния византинист  Георги Острогорски  цар Симеон  е “най-великия владетел,който  средновековна България познава”.

Величието на цар Симеон се изразява не чрез  неговите подвизи  по бранните поля  и нереализираната му мечта  за Цариград,а чрез онова,което  тай и неговото обкръжение  оставят като материално  и духовно носледство на средновековна България,онова,което носи в себе си  елементите на съзиданието.

Използваните извори за този период са:домашни и чужди.

Надпис от Герман за произхода на  комитопулите 992-993г., надпис на Жупан Димитър,битулски надпис на цар Иван Владислав, “Беседа против богомилите” на Призвитер Козма.

Чужди извори:  продължителя на Теофан, Лъв Граматик “Хронография”, Лъв Дякон “История”, Скилица-Кедрин “Кратка история”, “Виенски ръкопис” на  от хрониката на Скилица  от XIII-XIV в,съставен  въз основа  на ръкописа на  Михаил Деволски  от XII в., Симеон Логотед, Михаил Псел “Хронография”, Йоан Зонора.

Руски извори:  Повесть временньх  лет.

Арабски извори:  Яхъя  Антиохийски “Хроника”.

Тези проблеми в българската историческа наука са изследвани  от:

Марин Дринов, Васил Златарски,Петър Мутавчиев, Иван Дуичев,Димитър Ангелов,Петър Петров,Васил Гюзелев,Василка Тъпкова-Заимова, Георги Бакалов и Петър Ангелов.

Неучакваната смърт на цар Симеон през 927г.,  оставя недовършени големите му начинания. Планираният разгром на Византия  и превземането на Константинопол  не влизат в сметките на новия цар.

В нарушение на традицията,на престола  е  издигнат не Михаил,първородния син на Симеон, а Петър,роден от втория брак на  царя  със сестрата на видния болярин  Георги Сурсувул. Според някаи изследователи  това става по препоръка на царя, който смята, че завоевателната полетика  спрямо Византия  няма бъдеще.  При все това  Симеоновите боляри  настояват за продължение на войната. В следствие на подновените бойни действия  пада крепоста  Виза, но крайните намерения  на новото правителство  все пак са мирните преговори.

Втората промяна която извършва цар Симеон  е назначаването на  болярина  Сурсувул  за настоиник и съоправител на  все  все още младия цар. Възможно е на него да е възложено  ръководенето на  външната полетика.

Като огромна граница на управлението на цар Петър  се определя годината 970г.,когато властта е приета  от сина му Борис ІІ. Всъщност цар Петър се оттегля от престола  в 969г.  когато след известието за втория поход на  на ккяз Светослав  получава  апоплектичен удър  напуска управлението на държавата  и постъпва в манастир  където завършва живота му на 30.01.970г.

Управлението за кратко  преминава в ръцете на дворцовата аристокрация  която търси помоща на  Византия срещу Руската опастност. В отговор на това искане  от Константинопол са изпратени  петровите синове  Борис и Роман които  оттавна живеят като заложници там.

През ранната  есен на 927г. представителна българска делегация  начело с царя пристига  във  византийската столица  и е тържествено посрещната  от император  Роман Лакапин. В предварителните условия  на договора влизат две много важни клаузи: брачен съюз между  Петър и  византийската  принцеса Мария (внучка на   Роман Лакапин) и признаване царската титла  на Петър. На 8 октомври 927г. в храма “Св.Богородица при Пиги” Мария става съпруга на Петър и приема в чест на мира името Ирина. С това е направен  първия пробаив  във византийската традиция  принцеси от императорския дом  да не стъпват в брак с “варварски владетели”

Според изворите византийските  автори Лъв Граматик  и продължителя  на Теофан във вишите управляващи кръгове  на България  част от болярството  както те ги наричат  “Симеоновите боляри” настояват да продължи  настъпателната полетика  спрямо Византия. Вероятно за това  преговорите започват  в пълна таина ,другата част от болярството смъта  за неизбежен мирният поврат  в българо-византийските отношения  т.е да се върне полетиката от времето на княз Борис. Втората групировка включва най-отговорните  за управлението на царя. Сключеният династичен брак  е последван от подписване  на 30год.мирен договор. Текстът на мирния договор  не е запазен, но изворите позволяват  да се възтановяват  основните му решения. Границата между България и Византия  е определена съгласно  договорите от 896-904г. т.е. България  отстъпва всички територии  завладяни след това  постигнато е споразумение  за размяна пленнице. Договорено е изплащане  на годишен данък от Византия  на България.

От най-голямо значение  са клаузите в договора  които определят  нови титли  на българския владетел и  църковния глава.

Цар Петър все пак не получава титлата  мечта на  баща му “василевс” на българи и ромеи но му е признато  правото  да се титулува “василевс на българите” или цар  което е  променена от славянското  произношение  титла “кесар” или “цезар” това издига международния престиж на държавата.

Така мечтата на цар Симеон  е частично удовлетворена,но  без кръвоприлитие  и с подобаваща  церемониалност. Царската титла,призната официално  през 927г., остава непроменена  до края на средновековна  българска държава.

Еднавременно с царската титла на Петър  българския архиепископ  получава официално признание  за патриаршеската  си достойнство. Царската титла и патриаршеския сан  поставят България на първо място  след  Византийската империя в тогавашния цивилизован свят.

Когато през 963г. умира царица Мария-Ирина  тъйкато  бракът и е гаранция  за договора  от 927г. се налага той да бъде  подновен. Преговорите завършват с успех  но след като Константинопол  престигат като заложници  синовете на Петър – Борис и Роман.

Настъпилият през 927г.”дълбок мир” с  Византия  не  донася очакваното  стабилизиране на страната. Последиците от  изтощителните  войни  на цар Симеон се чувстват осезателно. Най-силно те се отразяват  върху селската население. Нараства броя на данъците и повинностите,засилва се процесът на  на разоряване  на дребните собственици.

Постепенно  възниква т.н  феодален имонитет-збор от права  на едрите  поземляни собственици  да се разпореждат  с подчиненото им селско население. Феодалите получават  превилегията  да налагат данъци  и да използват  труда на селяните да ги съдят и наказват. Новото положение в което  изпада  значителна част от българското население през X в. е отразено в “беседата” на Презвитер Козма против богомилите. От нея личи че селяните  са претрупани  до такава степен с ангарии,данъци, и тегоби  че някога неим остава време  даже да се молят. Сведения за  сациалните контрасти  като един от белезите  на феодалните отношения  се съдържат и в “Шестоднев” на Йоан Екзарх,който пише, че ако беден странник  зърне царските дворци  ще бъде изомен,защото  е виждал само сламенни хижи.

Богомилството съществува до XIV в и намира разпространение и извън България,Босна,Италия,Франция. В по ограничен размер в Германия,РусияАнглия и Унгария.

По времето на цар Петър  927-970г.в България се появяна и  отшелничеството-едно движение  с очевидно религиозен характер, провокирано до голяма степен  от състоянието,в което изпада българското общество. Негов създател е Йоан Рилски,канонизиран по-късно  от църквата  за светец  и покровител  на българския народ.

Йоан,  роден в с.Скрино,Дупнешко, отново изпитва  горчилката на сирашкото детство. Когато пораства раздава имуществото с на бедните  и се усамотява в Одоговската планина. По-късно  обитава планина Рила, където остава до края на дните си. Скоро  около  Йоан във “великата Рилска пустиня”се  заселват и други отшелници, които образуват ядрото на бъдещото  манастирско  братство. Това съобщение на житиеписеца,допълнително и от други данни,свидетелства за разрастването на отшелничеството  по българските земи.

Трудно е да се даде  еднозначна оценка  за мястото  и ролята на  богомелството в обществения и духовен живот на средновековна България. Съществуващите до този момент оценки са белязани  в известна степен  от субективни пристрастия  или различни идеологически  позиции, които не винаги държат сметка  за особеностите в  ценностната система  на средновековния човек. Изследователи,които наблягат на  социалната същност  на богомилството, го определят като ярка изява на борбата  срещу съществуващите  феодални порядки  в Българя. Те виждат в  рационализма на  богомилската критика  наченки на поврат  в съзнанието на средновековния българин. В този смисъл богомилството  се противопоставя на  насаждания  от църквата  религиозен  мистицизъм и се разглежда  като своеобразен  предвестник  на Европейската  рефармация. Други изследователи, предимно богослови,дават  отрицателна характеристика  на богомилството. Те го определят  като един от главните  фактори  за дестабилизация на  българската средновековно  общество  и обявяват  еретиците  за рушители на  народностното  и верско единство.От тук се прави извода,че богомилите  имат съществена  вина  за всички падения  на средновековна България. Наличието на тези противоречия  възгледи в науката  не пречи обаче  да се направи  безспорния изход  за важната роля,която има богомилството  в развитието на  старобългарската  книжнина. Богомилите създават  значителен брой  апокрифни  произведения,които се четът от обикновенното население  и по този начин спомагат за  повишаване на  неговата грамотност  и знания. Като цяло тези сячинения  допринасят за  жанровото обогатяване  на старобългарската  книжнина  и което е особенно важно-чрез тях  идеите  на богомилите  намират широко разпространение  из целия  европейски  свят. Всичко това ни дава  основание да  заключим,че богомилството  представлява  един  от  безспорните  принаси  на България  в развитието на  средновековната  идеологическа  мисъл  с последици,далеч  надхвърлили собственото ни битие и история.

Въпреки очевидно благоприятния резултат от сключения мир  и  официалното  признание  на българското царство  в  страната  зрее недоволство.

В Преслав  дворцовата  аристокрация  е разделена между  симпатизантите  на покойния цар  Симеон-военнолюбивата  партия,и партията на  умерените, споделящи полетиката  на княз Борис, която държи  на  мира  с Византия. Умората от дългите Симеонови  войни,както и понесените  жертви  наклоняват везните  повече към княз-Борисовата  партия. При тази обстановка  противниците им  бързат да действат.

Изворите съобщават  за подготвен  заговор  от  царевия  брат Иван,но  той е подготвен.

За прекратяване на болярските размирици българския цар  търси  съдеиствие  на Византия. Император Роман Капатин  изпраща  свое доверено лице  което  да  размени  затворения  царски брат  срещу  други  пленници. В Константинопол,Иван е  привлечен в кръга на  византийската аристокрация чрез  голям  имот в Мала Азия. Това е показателно за наместа на византийската  намеса във вътрешния държавен  живот.

Неуспехите на  антипетровата  групировка  са  твърде показателни. Новият цар няма популярността  на знаменития си баща,а болярите и народът  вече не подкрепят  непопулярната  война с Византия.

И все пак във външнополетическия план  липсата на силната Симеонова ръка  бързо се почувства. Сърбия възтановява  своята независимост,поемайки открито  антибългарски курс,за което съдейства  оказваната  подкрепа  от Византия. От 30-те  години  на Xв. Сериозен проблем за  Балканите  стават  войнствените  маджари. По това време те все още бродят из Панония,изповядват старата си езическа религия и се отличават с войнствен нрав  спрямо блиските и по-далечните ни съседи. От 934г. насетне нападенията им  са насочени главно  главно към византийските граници.Опитите на цар Петър да получи съдействие  от Византия не дават резултат. Константинопол  изисква лоялност  от своя съюзник, но не зъзнамерява  да го подкрепи  материалнно и военно  срещу неприятелите.

С отстраняването на император Роман Лакапин през 944г. настъпва промяна  и във византийкката  полетика спрямо България. От една страна,се поддържа  впечатление  за отлични взаимотношения,а от друга,каточи ли се търси  всеки подходящ повод,за да се противопостави  някой на Преслав. Въпреки това България запазва лоялното си поведение,пример за което дава самия цар Петър.

През943г. той предупреждава византийските  управници,че киевският  княз Игор подготвя поход  срещу тях, което дава   възможност  на ромейската дипломация  да  вземе  мерки  и да  предотврати удара.

В битката при Лех  през 955г. маджарите са разгромени  от войските на  германския крал Отон І, в резултат на кето пътят им  към Западна Европа  е затворен. При това положение  маджарската  експидиция  се насочва изцяло на Балканите. Изоставен от съюзника си-ромейския император,през965г. цар Петър се принуждава да сключи  сепаративен мир с маджарите. Той предвижда свободен достъп  на маджарите  до византийските територии, а в случаи че императора потърси  помоща на българите,тя да му се откаже.

Между временно във Византия стават важни промени. Властта в империята поема  поема популярният ленерал и победител на арабите Никифор ІІ Фока 963-969г. Новият император не се чувства обвързан с българите и когато  обичайното им  пратиничество  във византийската столица,за да си получи полагащия се годишен данък,императора грубо го отпраща.

Лъв Дякон разказва, че когато пристигат българските пратеници в Константинопол протичат чествания  по случай превземането на гр. Тарс. Празвичното настроение и високото самочувствие на императора  прераства в гняв. Дори нарича цар Петър “кожогризец” и се заканва да му да му обяви война. Нима е възможно,казва императора,ромейте “да плащат данък като роби  на един беден и при това  презрян  скитски народ” Някога за такива думи  цар Симеон би реагирал незабавно,но  времената  са  вече други. Никифор ІІ наистина  изпълнява заканата си и нахлува в Тракия. Все пак намеренията му да воюва  не са сериозни,а по-скоро иска  да демонстрира сила  за да принуди цар Петър да разтрогне  договора с маджарите.

Решителното  нежелание  на  българите да нарушат съюза  с маджарите  пренудително  византийската дипломация да  предприеме  нов вход  при руския княз Светослав пристига пратеник с много  подаръци и обещания  за да го подбуди  да нападне България. Този дипломатически ход  отклонява вниманието на киевския княз от  византийските владения.

Първия поход на княз Светослав е през 968г.  През същата година  60 000-на  руска армия  се спуска по Днепър  и нахлува  в българските земи. Русите разбиват изпратената на среща 30 000-на  армия  и за кратко време превземат  около 80 крепости  в Североизточна България. След този успех  князът  е обладан  от желанието да не напуска завоюваните земи.

Истинските намерения на Светослав  проличават от едно известие  в руския летопис “Повесть временньх лет”. Там е цитирано неговото писмо до майка му, в което между другото  се казва,че нежелае да бъде в Киев,а  желае да жевее  в Преславец на Дунава.

Завоевателните планове на руския княз  тревожат Византия,която решава да изглади  отношенията си с България. След кратки преговори  в Константинопол  добросъседските отношения са възтановени. В същото време  българската дипломация  печели на своя страна печенезите, които нападат и обсаждат гр.Киев. Това принуждава княз Светослав  да напусне България. Временно опастноста е отклонена,но тепърва  предстоят  нови тежки изпитания. Още на   следващата година 969г. след каго одблъсва печенезите,княз Светослав предприема втори поход срещу българската държава. При известието за похода  цар Петър  вече  на преклонна възраст се  оттегля в манастир,където  скоро умира. От Константинопол се завръща големият му син  Борис ІІ,който  поема властта в един кретичен за България момент.

В началото на  управлението на  Борис ІІ  Северна България  е в ръцете на русите. Междувременно  в края на 969г. император Никифор Фока  е убит,а престола  заема участника в покушението,бившия  генерал Йоан Цимисхий 969-976г. Новият владетел не е обвързан с  договорни отношения с Преслав, но и не удобрява  нарастващата самонадейност на  киевския княз Светослав. Още повече че след като превзема  Преслав и се разправя  жестоко с жителите му, нашественика се насочва към  Югоизточна Тракия. По това време в Преслав привидно управлявя  Борис ІІ,но  истинския властник  е руският вевода Свенкел-началник на   разквартирувания в столицата  руски гарнизон.

Руско-българския съюз  е насочен срещу Византия,но отношенията в него  не са  добронамерени,русите се  държат  по-скоро като  завоеватели.

Йоан Цимисхий  предопределя  княз Светослав да напусне  странат,която “не му  принадлежала”. Това може да се тълкува  в смисъл че ако русите  не се съобразят  с предупреждението,двете страни  ще бъдат  в състояние на война. В отговор на  заплахата  Светослав сформира  смесен  руско-българско-печенежки отряд,но в околностите на  Аркадиопол  потърпява съкрушително  поражение.

През следващата пролет  на 971г.Йоан Цимисхий подготвя голяма  сухопътна армия и флот,с които възнамерява  да удари русите  в Преслав и възползвайки се от  слабостта на  българската държава,да я окупира. Малко преди великденските празници,предвождайки т.нар. “безсмъртни”,Йоан Цимисхий  доближава Преслав. На 4 април  в равнината пред града  съюзените  руско-български войски след продължително  и кръвопроливно сражение  са разбити, а в последният щурм  Велики Преслав е превзет. Очевидно е,че  съвместният българо-руски  действия  срещу Византия  са провокирани  от византийската дипломация,която натрапва  руското присъствие. По повод на това  византийският хронист  Лъв Дякон пише:Българите се биха  заедно със скитите ,изпълнени с гняв към  ромеите,които станаха причина  за нашествието на  скитите  в земите им”.

След като  отпразнува великденските празници  в  покорената българска  столица. Йоан Цимисхий повежда вийските си към  гр.Дръстър,днешната Силистра,където се  намират главните сили на  Светослав. По пътя много от крепостите се предават доброволно,подведени от обещанията на  императора,че идва като освободител. Това поведение на българските военоначалници  Светослав тълкува  като предателство  и заповядва да екзекутират  намиращите се  при него близо 300 боляри.

Затегналата се засада на Дръстър  принождава киевския княз  да приеме  византийските  условия  и да  напусне  без всякакви претенции страната. Дори трябва да се  откаже  от Херсонес,на който византийците  държат твърде много. На път за родината си  княз Светослав е нападнат  и убит от печенезите. С това  руската  опастност отминава, но наличието на  силни войскови части  в Добруджа  начело със  самия император не вещае  нищо  добро  за България.

При изтеглянето  си на юг византийците поставят във всички  по-значителни  крепости  свои гарнизони. Нещо повече,Йоан Цимисхий  нарича Велики Преслав на свое име-Йоанопол,с което недвусмисленно  показва,че  смята окупираната държава  за своя подопечна територия.

Завоевателните  намерения  на императора  са напълно разкрити,когато, прибирайки се в Константинопол,взима като заложници  цар БорисІІ  и семейството му. Възседнал на бял кон, императора  триумфира  в столицата,следван пешком от  Борис ІІ,когото на  централния площад  лишава от царските  знаци  и  короната. След това великодушно  го удостоява  с титлата”магистър”,каквато носят  повечето  от висшите  византийски  сановници. Несъмнено това е преднамерен жест  на унижение,с които Йоан Цимисхий  формално и фактически  смята българското царство  за ликвидирано.

Тържеството на византийците  обаче е твърде пребързано. “Българската епопея” едва-що  започва, в нея народ и водачи  полагат неимоверни усилия  за опазване на  държавния суверенитет  и народностното достойнство.

По времето,когато  византийците  покоряват Източна България,комит Никола вече не е между живите. Наследството  поемат синовете му, които остановяват  едно нетипечно  за българските държавни традиции четиривластие,наречено от  византийските хронисти”тетрархия”. Така Довид поема отбраната на  южните  бълтарски  предели със средище  гр.Преспа,Мойсеи- югозападните с гр. Струмица,Арон-гр.Средец,а  Самуил-най-северозападните райони около силната  Бдинска крепост.

В техните владения  в Средец  премества  своята резиденция  българския патриарх Дамян. Неговия приемник  последователно  се  установява  във Воден,Мъглен и Преспа.

През 973г. германските летописи  съобщават че при император ОтонІ   идват  “пратеници от  България”,т.е. от страна на комитопулите,в  чието лице   Отон І  вижда преки  приемници на Преславска България. В случая е важно  да се напомни, че синовете на комит  Никола  са третирани  като легитимни  продължители на  българската държавност.

През януари 976г. император Йоан Цимисхий  умира и престолът наследява Василий ІІ 976-1025г.-най-могъщия представител на Македонската династия. Първите десет години от  неговото царуване  са изключително  напрегнати. Чести бунтове  отвличат вниманието му Изток,което пък комитопулите  използват да  утвърдят  властта си в наскоро  отвоюваните  източнобългарски земи.

Първият им голям успех  е през 976г. и е показателен  за основната цел на  полетическата им програма. В Североизточна България  избухва бунт  на някои си  Боян и Петър. Възползвани от него,комитопулите  освобождават  цяла Североизточна България и даже някои отвъд дунавски земи.

Междувременно   Давид  е убит от  скитници власи,а Моисей  загива при обсада  на  Сяр. Между  останалите живи братя – Арон  и Самуил-отношенията не са гладки. Причините са  подсказани от някои византийски летописци, които намекват  за прикрити  проромейски  симпатии  на Арон, както и опита  му да подпише  сепаративен  мир зад гърба  на Самуил. Когато Самуил научава  за таините кроежи на брат си, не се поколебава да предприеме  най-сурови  мерки. В местността  Разметаница  на 14 юни 976г. Арон е екзекутиран  заедно с цялото му семейство. Поради  горещото  застъпничество  но Самуиловия син  Гавраил Радомир е пощаден  само Йоан Владислав-първороден син на Арон. Семейната трагедия   между последните двама комитопули  става причина  за неучаквани по характер  и развръска събития, които се отразяват и върху съдбата  на държавата.

Според  много изследователи,въпросното събитие  става след сражението  пред Траянова врата-986г. Аргоментите им  се основават на споменаването  на Арон сред участниците в това сражение от Михаил Деволски.

В настъпилата суматоха  след смъртта на император  Йоан Цимисхий Борис ІІ и Роман  успяват да напуснат  византийската столица  и да се отправят  към  родината си. На българо-византийската граница  обаче  Борис  по погрешка е убит от стражата, а Роман  невредим  се добира  до Самуил. Той е скопец  и формално няма  право да носи  царска корона. Затова някои наши  ученици се  съмняват дали е  достоен за трона. Изворите обаче  представят Роман  недвусмислено като цар  и дарител на  един манастир до Скопие. Очевидно Самуил  проявява лоялност  спрямо Симеоновия внук  и признава правомощията му на цар,без последният  да притежава реална власт. Командването на войските  и властта  принадлежат  несъмнено  но Самуил.

Към 986г. Василий ІІ обаче успява  да преодолее  съпротивата на сепаратистите, след което насочва войските си към България. Още тогава се заражда идеята му да ликвидира изконният враг на империята и да възтанови византийската власт  до Дунава,както е преди идването на българите.

Една от  ключовите крепости  в западнобългарската държава е гр.Средец,който войските на императора обсаждат в началото на лятото на 986г. Неуспехът принождава Василий ІІ  да се върне обратно,но в местността  Траянови врата  на 17 август  986г. претърпява тежко поражение. Само благодарение самоотвержеността  на арменската кохорта  императорът не последва участа на Никифор І Геник. В следващите 15години  военната инициатива е почти винаги в Самоил,който се изявява като даровит военоначалник.

Претенции за византийския престол  след претърпяното  поражение  отклоняват вниманието на Василий ІІ  чак до 990г. През това време българския владетел  завладява Драч и околноста му. В български ръце попадат  Верея и Сервия. На юг българите достигат до  Епир. Византийското контра настъпление  според арабския летописец Ахаяд Антиохийски започва през 991г. и  продължава с променлив успех  до 995г. През 996г. българите,възползвани от конфликта  на Византия с арабите минават в  настъпление и проникват  дълбоко на юг по посока на Солун.  Самуил убива стратега на  на темата и пленява сина му Ашот,който по нататък  играе важна  роля в царското семейство  и държава. Българските войски  преминават отново  цяла Тесария,нахлуват в Беотика и  Атика и проникват в Пелопонес  като опустошават  всичко по пътя си. Навръщане обаче българския владетел  претърпява тежко поражение  при  Сперхей  като Самоил  и синът му Гаврил Радомир са ранени.

По време на един поход  цар Роман  неучаквано попада  като военнопленник при императора. Злощастника  престоява 7год.в една от константинаполските  тъмници, след което се чува  че умира. Едва  през 997г. лоялният Самуил се увенчава с царската корона.

Първите стъпки на новопровъзгласения цар са неучаквани,но зтова пък  за укрепване на тила  на българската държава. През 998г.  Самуиловите войски  проникват дълбоко в сръбските земи, пленяват  княз Иван Владимир и установяват бългаската власт  върху част от Далматинското крайбрежие. По същото време цар Самуил  сключва съюз с Унгария, който е скрепен с  брак между сина му Гаврил Радомир  и дъщерята на унгарския крал  Гейза.

Наскоро след като  приема царския титул,  Самуил обявява  гр.Охрид  на Българското  царство. За да получи  международно призноние, на новата динестия е необходима  благословията на една от двете меродавни сили-Константинопол  или Рим. След като от  Византия  не може да се учаква добронамереност, Самуил се обръща към Светия престол  в Рим.Съдейки  по някои пасажи  в кореспонденцията  между цар Калоян  и папа Инокентий ІІІ може да се допусне,че  римският първосвещенник признава Самуиловата титла.

След като   присъединява  Тесария,Драчката област и Сръбското княжество,а на юг достига  Коринтския провлак,воинно  щастие изменя на Самуил. Тай губи стратегическата иниацитива в двубоя и е принуден да се отбранява. Започвайки от 1001г., Василий ІІ мобилизира всичките си налични военни сили срещу България.На империята се отдава вьзможност, каквато няма още от времето на хан Аспарух.Предстои ожесточена борба,и то не за територии или сфери на влияние,а за запазване на дьржавността.

Решителния зблъсък започва в самото начало на новото хилядолетие. През 1000-та година голяма византийска войска настъпва срещу източнобългарските земи,които до тогава стоят на страна от бойните действия. За кратко време византийците окупирват териториите на юг и север от Стара планина,след което се появява  и в земите на днешна Македония. Завзимат се градовете Воден,Верея,Сервия,Колидрон-1001г.,и на следващата година императорските войски изненадващо нахлуват в Северозападна България и превземат Бдин. Завивайки на юг,Василий ІІ заобикаля Средец и обсажда яката крепост Перник. Въпреки многократните щурмове бранителят на крепостта Кракра устоява на натиска. Положението става сериозно и Самуил решава да отвърне на удара, като изненада Византийците където най-малко го очакват.Така се озовава до Адрианопол,по-скоро да демонстрира сила,отколкото намерения.Несъмнено двете страни отиват към сериозен зблъсак.

През 1005г. стратегически важния град  Драч е предаден от Самуиловия зет Ашот

През лятото на 1014г.голяма византийска войска,предводителствана лично от императора,настъпва през Солун по долината на р.Струма и достига планината Беласица. На 29 юли близо до днешното с.Ключ българите претърпяват поражения,което се оказва решително за по-нататъшните военни действия.Пленените в боя 14 или 15 хиляди Самуилови войници по заповет на Василий ІІ са ослепени,като на всеки 100души е оставен по един с едно око за водач.Жестокостта на императора му донася печалното прозвище “Българоубиец”,с което и остава в историята.При вида на изтерзаните си войници цар Самуил получава сърдечен удар и на 6 октомври 1014г. умира

Ненадейната смърт на безстрашния цар вещае смутни дни за държавата. Синът му Гаврил Радомир -1014-1015,прави всичко възможно да спре напредването на византийските войски, но инициативата вече има Българоубиецът Не помага и  савотвержената  съпротива  на най-видните  Самуилови воеводи: Ивац,Драгшан,Кракра, и Дометиан. След около година  Гаврил Радомир  пада покосен  от ръката на  братовчед си Йоан Владислав,чийто живот  на времето той лично  измолва от баща си.

През краткото си управление 1015-1018г. Йоан Владислав  изразхожда много сили  да отмъсти на Самуиловия род,вместо да се заеме  с отбраната на загиващата държава.

От ремето на  този последен цар  на първата българска държава  е запазен  един интересен каменен надпис т.н Битолски надпис,които е кръсноречиво  свидетелство за етническото  самосъзнание  на цар Иван  Владислав. Отбелязвайки възобновяването на  крепостта  тай не без гордост отбелязва  че е “цар на българите”и “българин по род”.

В отношенията  с Василий Българоубиец  тай се оказва нерешителен, дори му предлага мир и обещания  за васално подчинение. Срещу всичко това  императора има само едно условие- безусловна капитолация.

През февруари 1018г. цар Иван Владислав  загива под стените на Драч при твърде неизяснени  обстоятелства. Наскоро след това настъпва  всеобщо разпадане на държавата. Обезверени  от смъртта на царя, много от войводите  започват доброволно  да предават крепостите си.  В краина сметка царицата вдовица  Мария писменно  уведомява  Василий ІІ  за капитулацията  на държавата.

В късната есен  на 1018г.българската царство  вече не съществува. Тържествуващият  Василий ІІ  устроива грандиозен триумф, минавайки през Елада и Егейска  Тракия  до Константинопол. Стародавната мечта  на византийските  императори да видят гордата  държава на българите  покорена  вече е осъществена. Въпреки това самият Василий ІІ  не скрива, че цената на тази победа  е извънредно висока  за империята.

За българския народ започват  дълги години  изпитания.

В дългогодишния двубой с Византийската империя  българският военен и човешки потенциал  силно си изтощават. През последните години на съществуване  ранносредновековното  Българско царство  освен това се изолира  в международен план  и неможе да разчита на чужда военна помощ. Изострените отношения  в българското общество  и особено м редовете на царстващия род и аристокрацията  още повече обезсилват  съпротивителните му  възможности  и илраят отрицателна роля  при организиране на  действията  срещу Византия.

Събитията на балканите  в края на X-началото на XІв. Са окачествени  от известният френски  византинист Гюстав Шльомберже като “византийската епопея”. Всъщност те са “българската епопея” в двубоя с Византия. Със завладяването на България  и на разпокъсаните сръбски княжества”за пръв път целият Балкански п-в от славянското му заселване  отново се намира под византийски скиптър”.Настъпва първата голяма катастрофа в българската исория, бави за дълго  развитието на  българското общество  и държавност.

Падането на България е резултат на едно  съвпадение-фатално за българия и щастливо за Византия. Докато след смъртта на цар  Симеон  първото българско царство изпада в криза  империята  изживява  най-щастливите си  времена-стратиодската институция и осигорява  многобройна,редовна  набирана армия  чийто войници  се чувстват отговорно да се бият храбро. Арабският халифат  изживява криза, което стабилизира източната граница  на империята. И все пак  ако  византийският военен потенциал  унищожава  българската държава,то  постигнатото за три и половина века ,независима история непозволява да бъде унищожена  българската  народност и идеята за българска държавност.

ТЕМА№ 7

Възобновяване  на българската  държавност

1185-1207г.

Гибелта на Охридското царство  бележи началото  на голямо  историческо изпитание  за българския народ. През изминалите 337години  от създаването на държавата до разгрома й от Василий ІІ българския народ  се утвърждава етнически,полетически и културно,което е гаранция  за оцеляването му в годините  на чуждо владичество.

Василий ІІ си дава сметка  за положените огромни усилия  във войната срещу българите, както и за цената  на извоюваната победа. Поради това при устроиството  на новозавладяните земи  императора се опитва да запази,доколкото е възможно, етническят им облик,  като само ги доближи  до византийската  военноадминистративна система. От ядрото на Самуилова България,която обхваща предимно македонските  земи,е  създадена тема  България с главен град  Скопие. Земите на Северна България,разположени между р.Дунав И Стара планина,образуват тема  Паристрион с център град Доростол. Най-северозападните територии  образуват тема  Придунавски  градове  с главен град  Сирмиум. Управителите на посочените области са,разбира се,гърци.

По-различен  статут имат българските земи в Централна и Източна  Тракия,които  Византия  присъединява още  през 971-972г. Поради близостта  им до Константинопол  те са организирани  в духа и традициите  на обичайната византийска военноадминистративна система.

Заслужава внимание  устроиството на българската църква.Тъй като държавата е покорена,църквата не може да запази  патриаршеското си достойнство. Василий ІІ я понижава  в ранг  на архиепископия  със средищен  град  Охрид. Императора държи да запази  национолния характер  на новосъздадената  архиепископия, поради което за пръв  архиерей е назначен  Йоан от Дебър. Диоцезът  на Охридската,изрично назовавана  от византийците “Българска”архиепископия, обхваща почти изцяло държаваната територия  на Охридското царство,в което влизат 31 епархии. С грамоти  от 1019 и 1020г.император Василий ІІ  се стреми да намери опора  и правата на българското духовенство, което не приминава по  същество статута  на църквата,както и нейните функции.

Запазвайки структурата и организацията на българската църква,Василий ІІ се стреми  да намери  опора на своята твърде несигурна власт в покорените земи. Обективно тази полетика е полезна за българите,защото  в известна степен смекчава тежестите  от загубата на  държавната независимост.

Промени има и в режима на  поземлената собственост. След включването на  българските земи в състава на империята са въведени характерните  за Византия фискални данъци,при  които, за разлика от времето  на българските царе,от подчиненото население се изискват и пари. Нова и неубичайна  за  българските  обичаи  е пронията,слоред която  на видши византийски чиновници  и служители се дава за доживотно ползване  голяма част от земите  на българските селяни. Това население постепенно остава без земя  и става зависимо  от новите  поземляни собственици.По този път се създават париците-зависими селяни без своя собственост. Неблагоприятно за  българските селяни  е обстоятелството, че прониарите  няматнаследствени  права, поради което се опитват да извлекат максимална  полза  от дадената им земя. Разбира се,  такова е положението и на  византийските селяни, което не променя остротата на проблема. За тежестта на  наложената данъчна  и повинностна  систма пише охридския архиепископ Теофилакт,грък по произход,който не може да бъде  заподозрян в  съчувствие  към  българите.

Първата забелижима  промяна  след  дългогодишните  борби  за независимост  и налагането на византийската власт  е претопяването на  българската ристокрация. Известно е, че за едно средновековно общество  аристокрацията е не само  най-представителна  прослойка,но и негов ръководител. Съзнавайки това, византийските управници  правят всичко ,за да приобщат и притопят  най-изявените родове  на българите. Чрез бракове, придворни титли  и високи постове в провинциалната  администратация, като ни уведомява  арабския исторк  Яхя  Антиохийски, тези българи придобиват византийско  самосъзнание,с което са завинаги  загубени  за националната кауза. Така,лишен  от родовите  люде и водачи, българския народ може по-лесно да  бъде  подчинен на чуждата власт.

Макар и  разоражена,голяма  част  войските  на последните охридски царе  представлява заплаха за византийската власт. По нареждане на  Василий ІІ  бившите  бойци  са отпратени  далеч от родните места, както съобщава  един арменски  историк.

Принудително  изследване на българското население  е прилагано през целия период  на византийското владичество. Целта е ясна- изтръгнатото от корена дърво  бързо изсъхва. Обезкърняването  на народа  чрез  откъсване на  най-жизнеспособните  млади хора, естествено, намалява съпротевителните  сили на българите,както и възможностите им  за съпротива, което е особенно важно  за завоевателите.

В резултат на водените  почти непрекъснати  войни между 971-1018г.,повечето от който  върху територията на страната,много селища са разорени,хиляди хора са прокудени по чужди краища. Освен всичко друго  между 1022-1025г. бедствия сполитат българските земи:незапомнена суша ,скакалци и епидемии. Твърде честите мобилизации  на български младежи в армията също  се отразяват неблагоприятно върху  демографския  статус на  населението.

Освен изброените незгоди, българите трябва да изпитат  на свой гръб и зачестилите  през XІв. Нападения  на варварски племена  от север и североизток, които се оказват крайно  разорителни.

Истината изисква  да се подчертае, че повечето  от нещастията  сполитът българския народ едва след смъртта на Василий ІІ -1025г.Независимо от печалната му  известност  като  “Българоубиец”,той е  далновиден  император, опитен държавник и проницателен  управник. Императора предприема твърде драстични  опити  да спре  разрастването на  динатското  земевладение  и да запази  онези  прослойки,които  сам нарича “гръбнак на държавата”,т.е. свободните селяни.

На Василий ІІ  се дължи и възвръщането на  загубените векове  преди  това  територии в  Близкия изток  и на  Балканите,което отново  издига Византия  като първа сила  в християнска  Европа. Императора прави  много  и за  покръстването на  Киевска Рус, което за онази епоха е събитие  от първостепенна  важност. С други думи, при оценката на Василий ІІ  не можем да се ръководим само от  теснонационалните  си пристрастия  и само поради това да отречем  положителното  в неговото управление. Наистина, ослепяването на  14-те хиляди български войници е позорна постъпка  за един християнски владетел, но като поведение  то не прави изключение  от обичаите  на онова сурово време. Можеби трябва да припомним,че близо два века  по-късно българския цар Калоян с охота се нарича “Ромеоубиец” заради извършените разорения  и кланета в Тракия. И в двата случая  съвременните  критерии за морал  осъждат постъпките  на тези владетели,но тяхното време  ги приема по друг начин.

Антивизантийската съпротива не е причина само от  влошеното състояние на  българите,а и  от отвърденото  им  етнокултурно  и държавно  съзнание  за обособеност  спрямо Византия.

Наследниците на  Василий ІІ  изоставя водената от покойния  император  политика  на омиротворяване  и натоварва българския народ с непосилни  повинности. Чашата на търпението прилива,когато на охридския архиепископски престол  е поставен грък-1037г.,а населението е обложено  с необичайния  дотогава паричен данък.

Замяната на натуралния  с паричен данък се оказва твърде пагубна,тъй като българските селяни не разполагат  с пари и са принудени  да залагат реколтата и земите си. От ден на ден  недоволството все повече  нараства. Сигнал за възтание е даден  в Белград през 1040г.,където се появява Самуиловия внук  Делян. Възтанниците го избират за “цар на българите”под името Петър в памет на първия  увенчан  с царска  корона български владетел.

Изворите използвани  за периода са: домашни,чужди-византийски и латински.

Домашни:Синудик на цар Борил от 1211г.,многократно преписван и редактиран  като последната редакция е на патриарх Евтимии. Похвални слова на Михаил Войн и Иван Поливотски и двете от патриарх Евтимии.Житие на  св.Петка Търновска –патриарх Евтимии. Писма на  цар Калоян.Калоянов пръстен.Български превод на  Манасиевата хроника.

Чужди:-византийски

Никита Хониат и Георги Акрополит,

Чужди-латински

Ансберг-хронист на  третия кръстоносен поход,хронистите на четвъртия  кръстоносен поход.Жофроа дьо Вилардуен,Анри дьо Вилансиен,Робарт дьо Клари.Писмата на папа Юкентий ІІІ до Калоян.

Тези проблеми в българската историческа наука  са изследвани от:

Васил Златарски, Петър Ников,Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Иван Божилов, Васил Гюзелев,Василка Тъпкова-Заимова,Геновева Цанкова-Петкова, Петър Ангелов и Георги Бакалов.

Една от предпоставките за  възтанието на Петър и Асен е кризата във Византия която е  стопанска заради  влиянието на  италианските градове-държави  в империята . Външната полетика   е изразена в  господство  на поземлената  аристокрация,задълбочаванепри Исак ІІ Ангел,отслабване на  централната власт и прояви на сепаратизъм.Външната полетика –експазия  на селджукските турци,загуба на  Източна и Централна Мала Азия-процеса започва още през XIв и е  затвърден през XIIв.Католическа  експазия на  унгарци и нормани на балканите. Засилва се недоволството  от ромейската  аминистрация заради новите данъчни задължения  след завземане на  трона и във връзка с брака му с унгарската принцека  Маргарита  и облага с  допълнителен данък населението между Дунав и Стара планина.

Многа преди нашествието на  норманите  през 1185г. Византия губи контрола  над  Северна България. В обширната област  между  р. Дунав  и Стара планина,представена в официалните документи като  Паристрион,се разпореждат  дребни феодали,най-често представитети на местната българска  и куманска  аристокрация. Принудено често да се брани  от връхлитащите го  варвари,местното население привиква  да носи оръжие и да поддържа  висок боен дух. Посочените обстоятелства  дават отчасти отговор на въпроса защо в края на XIIв центърът на съпротива се мести от  Македония в Мизия.

Необходимостта  от защита  на българите в Мизия  от печенези,узи,кумани през XI-XIІв е формиране на дух  на борбеност сред местното население. То се въоръжава и свиква само да отстоява  сигурността и интересите си. Това убяснява защо Мизия  става център  на новата съпротива на българите,от друга страна  към XІІв вече е избледнял спомена  комитопулите.

Сред пъстрата мизийска аристокрация  се открояват двама братя  Теодор и Белгун-Асен, чийто родови имения  се намират в околностите на гр. Търново. Те внимателно следят развоя на събитията  в Тракия, както и настроенията на сънародниците си в Мизия. Стълкновенията с унгарци и нормани  говорят за отслабнолото ударна сила на византийците. Това подхранва надеждата, че при евентуални военни действия  срещу империята българите могат да  да се надяват на успех.Очаква се само конкретния повод и той не закъснява.

Докъто император  Исак ІІ Ангел  се намра в лагера  край Кипсела,изчаквайки  окончателното прогонване  на норманите, Асеневци се появяват при него и искат “едно малодоходно място”,както и да се зачислят  в списаците на византийските прониари. Приемът е хладен, последван от груб отказ. Раздразнени от неуспеха  на посещението си, Асеневци напускат лагера, като отправят заплаха с бунт.”Българите-пише  историографът Никита Хониат,-уповавайки се на  непристъпността на  планините и дръзки поради своите  многобройни крепости,издигнати на отвестни и отсечени скали,и друг път  проявяват  надменност спрямо ромеите”.

В недалечното минало  историческата литература  обсъжда нееднократно  произхода на двамата братя. Според П.Мутафчиев те  имат руско-кумански произход,а според румънските историци- влашки. Напоследък българската медиевистка  Василка Тъпкова-Заимова  убедително доказва  наличието на една особена  група в Мизия  от т.нар. миксоварвари от които по всяка вероятнаст  произлизат двамата търновски боляри.Независимо от своя конкретен  етнически произход,те имат българско самосъзнание,служат всеотдайно на бъргарската кауза  и неизменно се наричат”българи”и “царе на България”.Това обезмисля спора за произхода,тъй като на лице е едно манифистирано и многократно доказано  от изворите-домашни и чужди,българско  етническо съзнание. Всякакви опити за друго  тълкувание  биха могли да бъдат отнесени  към категорията  на историческите спекулации.

Необходимо е да се отбележи  и още нещо. Първоначално имената на двамата братя  са други- Петър се нарича –Теодор,а Асен е по-известен с прозвището Белгун. По време на освещаването на храма”Св.Димитър”Теодор приема  българската династично име Петър,като се назоваваше  царят-светец Петър І,син на Симеон. В името Белгун  има основания да се търсят  тюркски податки,което навежда  на един по-далечен кумански корен,но в контекста на всичко  известно  за Асеневци това не оказва никакво значение.

Независимо от произхода им  в последствие техните действия са израз  на отстояване на българската държавна кауза.

Всъщност  изречените от братята заплахи  не са емоционални  празнословия. Населението остро негодува  от поредното увеличение на данъците,предизвикано от сватбата на  императора с унгарската принцесе. Извънредния данък засяга предимно българите и т.нар. власи, които в планинските области  на Северна България са основните  притежатели на добитък.

Обидата на Асеневци  и всеобщото недоволство от данъчните чиновници лесно прераства в  откритият бунт. За него съдейства и  радпространениея слух,че покровителя на  солунчани св.Димитър  напуска града и става закрилник на  българите. Като доказателство за това  се сочи някаква чудатворна  икона на светеца,която по неведоми  пътища  идва от  Солун по-време на  норманското нашествие. Тези настроения се оказват  подходящи   за обявяване на  на възтание и Асеневци се възползват от създалата се ситуация.

От края на октомври,когато се чества празникът на св.Димитър,при освещаването  на новопостроения храм  двамата братя  обявяват началото на   бунта  срещу румейската власт. Възбудената мнажество,пише Никита Хониат,говори че “сам Бог е съблаговолил да дари българите  със свобода”. Сред народа се засилва   решението,че “не е време вече да се седи,а  трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите”.

В обстановката на  всеобща възбуда  и при голяма тържественост по-старшият от братята  Теодор,”който възлага на главата си зелен венец”-пише НикитаХониад,-“а на нозете  си обува червени обувки”, се прогласява за цар на българите. След коронацията  Теодор приема  името Петър в чест на царя светец ПетърІ.

Съществуват две  датировки за хода и началото на възтанието-1185-87 или 1186-88г.Водеща е първата. Неяснотата е резултат от  недостатъчна хронологическа прецидност у Никита Хониад.

Възприемането на  името на  първият международно признат български цар  както и факта,че  първото действие  на възтанниците  е освобождаването на  предишната  столица Преслав са доказателства за приемственостс първото българско царство.

Докато траят тези събития ,Костантинопол не успява да реагира поради заетостта му с отцепника   Исак Комнин на  о. Кипър.

Едва когато възтаниците  прехвърлят  бойните  действия на юг  от Стара планина,срещу тях  е изпратена  императорска войска. Ромейте  обаче  подценяват  възможностите на  възтаниците,което им позволява  да ги нападнат изненадващо  и да им нанесат  тежко поражение. През лятото на 1186г. командването на  имперската войска  поема лично император Исак ІІ. Възползвайки се от падналата мъгла,ромеите преминават  необезпокоявани  старопланинските проходи.

За преговорите  с Исак ІІ съществуват две мнения:  да се  печели  време или  заради противоречия  между по-умерения  Петър и по-бескомпромистния  Асен. Според превържаниците на второто мнение  този спор между  братята  е една от причините  за издигането на Асен.

Асеневци  не разполагат с достатъчно  сили  и бързо се оттеглят  северно от р.Дунав. Скоро братята са вече в преговари с куманите  за  общи действия.

Междувременно  войските  на императора  преброждат  Мизия  и след като  опожаряват снопите  по нивите, се прибират в Константинопол. За лековерния Исак ІІ  с това бунтът на “непокорните мизи” е потушен.

Поблазнени от  обещаната плячка,куманите  с готовност  се отзовават  на поканата,предоставяйки  цялата си конница. През есента  на 1186г. българо-куманските войски  нахлуват в Тракия,като се разделят  на два отряда.Единия под командването на  Добромир Хриз се отправя  към  Македония,където се очаква да вдигне на оръжие  местното българско население, а другият остава да действа  в Източна Тракия.

Войната  се води с променлив успех,което кара  императора  да преброди цяла Тракия. И да подготви  голяма войска. В края на есента  войската  е   разквартирувана да зимува  в гр.Средец.

Целта на похода е да се прекъсне връзката между Асеневци и Хриз.

По време на престоя си в града  Исак  ІІ  склонява крал Бела ІІІ  да върне  отнетите  преди  това  мощи на  св.Йоан Рилски. Унгарците ги връщат,но  без една ръка,която остава в  Грац.

През пролетта на 1187г. византийските войски  преминават  старопланинските проходи и се насочват към яката  Ловешка крепост. Неочаквано  за императора  обаче обсадата  се затяга,което  го принуждава да  започне  мирни преговори.

За Ловешкия договор  съществуват две мнения:формално признаване на  възобнавената българска държава или  временно примирие.Водещо е второто  мнение.

Според постигнатото  споразумение  българите се задължават  да изплатят като гарант  за мира  във византийската столица  най-малкия от братята  Асеневци-Йоаница,наричан още Калоян,а императора признава властта на  Асеневци над  Мизия.

Повечето изследователи  приемат  Ловешкото примирие  като вододел в борбата за независимост и го опеделят  като юродическо  начало  на Второто българско царство. Всъщност,и двете страни  се нуждаят от време, но основния въпрос  за признаване на  легитимността на  българската държава  остава нерешен.

С това  приключва  първият етап  от освободителните действия  на двамата братя. Под тяхна власт са земите  между  Дунав и Стара планина с изключение на  на крепостта Варна. Към тях са и територийте  под властта на  Добромир Хрис с крепостите  Струмица и Просек.

Веднага след това  Асеневци  се заемат да  подновяват  старите крепости, да построят нови, както и да поставят  гарнизони  в повечето от тях. По това време като столица  на възобновената  държава се утвърждава  гр.Търново. Градът е естествено защитен  и недостъпен,едно важно предимство през Средновековието. През следващите десетилетия  Търново се издига  като видно  средище и голям  културно-полетически и религиозен  център  на българските  земи.

Около това време  цар Петър  прехвърля пълномощията  си на владетел  и върховен военачалник на войската на по-младия си,  но доказал многократно  предимствата  на своята полетика бпат Асен. Това не лишава  Петър от царската му титла. Тай я запазва  и самолично управлява  поверената му област  около  Велики Преслав и Провадия.Фактическото двувластие  е само формално,тъй като  властта изцяло преминава  в ръцете на енергичния Асен.

Наред с царската власт  е уреден  и един друг важен момент-автономията на  Българската православна църква. Асеневци не желаят да подчинят  държавата си на Охридската архиепископия.,която макар и да се назовава “Българска”,е изцяло под контрола на гръцкото духовенство  и императорите в Константинопол. Ето защо за архиепископ  на България със седалище гр.Търново е избран близкият на Асеневци  и причастен  към  освободителното  движение  презвитер  Василий. По нареждане на Петър  трима византийски  митрополити  са заставени  да извършат  хиротония върху Василий  и да го прогласят за  архиепископ  на  цяла България. Разбира се и този акт се  нуждае от международно признание,но това е задачата на близкото бъдеще.

Изминават  по-малко  от две години  след подписването на  Ловешкото примирие, когато международната обстановка  дава надежди  на Асеневци, че се откриват  възможности  да решат  поне две от целите  на освободителното движение: обединението  на всички български земи под скиптъра на  търновския цар  и признанието на  царската титла  от авторитетна международна  инстанция. С тези очаквания на българите  са наясно и в Константинопол.

Удобен повод  за разгръщане на  нова антивизантийска  кампания Асеневци  съзряват в очакваното  преминаване на  през българските земи  на германската  кръстоносна  армия  под  предводителството на  на император  Фридрих І Барбароса. Организирането на третия кръстоносен поход  за освобождаване  на Гроба  Господен  става след превземането на  Йерусалим през 1187г. от войските  на  Салах ад Дин. Две години по-късно  германските кръстоносци  вече са под стените на гр. Ниш. Тогава  при  императора  се явяват  пратеници  на сръбския  велик жупан  Стефан  Неманя и българския цар Петър, като  предлагат помоща  си на  германците,срещу което  очакват признаване  на  владетелските им титли.

Договора  на Асеневци  с великия жупан  е резултат  от техните общи цели. Съществуват две мнения за искането на Асеневци: признание на царска титла  или признание за император  на ромейте.Водещо е първото мнение. Германският император  обаче се оказва твърде резервиран,тъй като  не иска да осложнява отношенията си с Византия. Освен това и двамата балкански владетели  му изглеждат като бунтовници срещу властта на законният им господар. Във всеки случай  преговорите  не постигат нищо  и германците  се прехвърлят  на  малоазийския бряг.

В Константинопол   следят внимателно   взаимоотношенията на  между  Асеневци  и кръстоносците  и се надяват при първа възможност  да дадът урок на българите. Малко след изтеглянето на  нечците император  Исак ІІ  подготвя голям  поход срещу  Търново.

Високите стени на крепостта охлаждат ентусиазма на  ромейте.- И тъкмо когато  колебанието взема връх, фалшив беглец известява  византийския император,че от север в помощ  на обсадените  прииждат многолюдни  кумански  отряди. Императора заповядва незабавно изтегляне. На връщане обаче  при Тревненския  проход войската му  е внезапно  нападната  и почти напълно разгромена. В плен попадат  обозът и палатката на императора. От този момент на сетне  Асеневци  поемат в свои ръце  инициативата  на войната. Бойните действия  се водят по цяла Тракия.

На запад  българите превземат  Средец  и нговата област Ниш и Стоб.

Византийския император  търси  помоща на унгарците  като военните действия  трябва  да започнат  през пролетта на 1195г. Те се провалят,защото  Исак ІІ  Ангел е отстранен  от престола  чрез  заговор  на брат му Алексии ІІІ. Настъплението на българските войски  продължава към Странджа   и по р.Струма.

След военната победа  край Сяр  към България  са присъединени  Мелник,Струмица и други крепости  по  р.Струма. През същата година  Асен І  постига значителни успехи  срещу  унгарците  от които  отнема  Белградската  и Браническата област. При завръщането си минава през Средец откъдето отнася в Търново мощите на св.Иван Рилски.

През 1196г. цар Асен  е убит  от заговорника  Иванко. Съществуват две мнения относно  причините  за болярския  заговор чието  уръдие  е Иванко:етническата полетика на първите Асеневци или  централизма им. Съвременните  автори приемат второто твърдение. Иванко е прогонен  от  Търново и на  престола  отново застава  Петър. Но само след година  той също става жертва на  боляри заговорници, недоволни от силната  и авторитетна власт на Асеневци.

Със смъртта на цар Петър   приключва освободителното движение  на Асеневци. Въпреки  трудното начало  Второто българско царство  е поставено на солидни  основи.

Никита Хониат отбелязва,че след  убийството  на Асен,Петър взема  за помащник най-малкия си брат Калоян  който  бяга от  Константинопол. След смъртта на Петър двуцарствието изчезва. А според някои историци  тогава започва управлението на цар Калоян.

Калоян оглавява държавата в момент,когато вътрешните противоречия са твърде изострени. Отделни български феодали  проявяват открит стремеж  да се отцепят от централната власт и да се обявят за независими владетели. Това е опасна тенденция, която отслабва съпровителните сили на България. Ето защо в първите години  от управлението си  царят се въздържа  от стълкновение  с Византия  и се опитва да привличе  на своя страна непокорните  феодали. Един от тях е Иванко, когото византийският  император поставя  за управител на  Пловдивска област. Първоначално той служи верно на императора,но постепенно  започва да предприема действия,които показват,че не желае да бъде византийско протеже. Иванко увеличава войската си,която  набира от българското население, живеещо в неговите владения. Воден от държавнически  съображения  цар Калоян  търси зближение с  с убиеца на своя брат и сключва съюз  за общи действия срещу Византия.

Друг български болярин,който се убявява за независим,е Добромир Хриз. Той поставя под властта си част от Северна Ии Средна Македония и избира за своя резиденция  силната крепост Просек. Император  Алексий ІІІ Ангел  предприема няколко обсади  на крепостта,но Добромир Хриз  устоява на натиска. Цар Калоян се възползва  умело от обстоятелствата  и организира силна коалиция,в която влизат Иванко,Добромир Хриз и  отцепилият се румейски управител на Родобската област Йоан Спиридонски. През 1201г. войските на българския владетел  обсаждат гр. Варна. Пред стените на града е      издигната  внушителна обсадна машина,висока колкото крепостта  и с широчина  на крепостния ров. След три дневен щурм, на Велик ден града пада в български ръце. С това последният опорен пункт  на византийците  в Северна България  е премахнат.

Византия полага отчаяни усилия  да разтрои силната коалиция. Иванко е заловен с измама  и владенията му остават  във византийски ръце. Не е ясна съдбата на Добромир Хриз. По всяка вероятност земите му са поделени  между България и Византия.

Преди лятото на 1201г или 1202г. е сключен мирен договор, според който в български ръце  остават цяла Северна България, Белградската и Браничевската  област,а също и част от  Северна Тракия и Македония. Така в началото на  XІІІв. Българската държава постепено  възтановява  предишните си граници.

Мирът с Византия е безпорен  полетически успех  за Калоян, но той не решава въпроса  за неговия суверенитет и царска титла. От това се възползва Унгарското кралство,което в кра яна 1202г. окупира Белградската и Браничевската  област под предлог,че българския владетел  ги притежава незаконно.

Още през следващата 1203г., подпомогнат от кумански  наемници, Калоян гони унгарците  от окупираните области. Решителните му действия  за сетен път показват,че България се  утвърждава на  Балканския п-в като полетическа  и военна сила,с която освен чужд владетел  трябва да се съобразява.

Унгарците са прогонени но амбициите им остават. Враждебните отношения  се подсилват  от религиозната  нетърпимост между  католици и  православни.

Цар Калоян  се проявява не само като добър  пълководец,но и  като ловък дипломат. Той добре съзнава, че териториалното укрепване на България се нуждае от авторитетно признание. В противен случеи нейните съседи  могат да претендират за българските земи  под  предлог, че владетелят им е незаконен. В края на XІІ и началото на XІІІв силата, която се ползва с неуспорим авторитет  на Европейския континент,е Римската църква. Нейн предстоятел е  енергичният папа  Инокентий ІІІ,който не скрива намерението си  да разпростре  властта си над  целия християнски свят. Надежди за това му дава преди всичко  отслабването на Византия, която все по-трудно се справя с външните си врагове.

Още в края на  1199г.или началото на 1200г. папата изпраща писмо на цар Калоян,в което му предлага да признае  върховенството на Римската църква. Първоначално българския владетел  се отнася с недоверие  към папското предложение,но не след дълго се убеждава  в сериозността му.

Цар Калоян отговаря през 1202г. заради различията в различните цели  на преговарящите. Инокентий ІІІ  цели разширяване на влиянието си и налагане на църковната власт над българите,а българския владетел търси международно признание  за царската си титла  и за самостоятелноста на българската църсва.

За българския цар  сключването на уния с Рим има преди всичко  полетическо значение и се налага от нуждите на момента. В продължение на пет години цар Калоян и Инокентий ІІІ  разменят значителна по обем кореспонденция  в която двете страни  уточняват условията  за сключване на унията.Калоян проявява  реторично умение,съобразителност и твърдост в защитата на  поставените изисквания. Той си служи с доказателства  от религиозен характер, привежда цитати от свещенните книги, произведения на отци  на църквата.  В писмата си неведнъж  се връща и към историята на  България  от времето на царете Петър и Самуил,за да  докаже правата си  върху царската корона .

Преговарите с Рим се превръщат  в солидно оръжие  срещу  териториалните претенции на Унгарското кралство. В желанието си да спечели  на своя страна  Калоян,Инокентий ІІІ убеждава унгарския крал да изостави  враждебните си  намерения спрямо българите.  В  писмото до него папата пише,че двамата братя  започват не толкова да завземат,а да  възвръщат земите  на своите бащи.

По примера на княз Борис,Калоян ловко лавира и се възползва от противоречията  между  Рим и Константинопол.  С цел да ускори папското решение,в едно от  писмата  той намеква,че самите византийци му предлагат  царска корона и автокефална църква. Такива преговори  наистина се състоят през 1203г., когато кръстоносците  обсаждат Константинопол,а Алексий ІІІ  Ангел бяга от столицата и търси  помоща на българите.

Това предложение  е направено на Калоян  лично от Константинополския патриарх Йоан Каматир. Цар Калоян обаче правилно преценя,че в момента не се нуждае от признанието на Византия, която става играчка в ръцете на чужди сили. Интоицията не го лъже. На 13април 1204г. кръстоносците  завладяват Константинопол и  унищожават Византийската империя. Това събитие несъмнено  ускорява  преговорите за сключване на уния. Най-сетне на  8 ноември 1204г. в Търново се състои тържественият акт на  коронацията. Специален пратеник на папата- кардинал Лъв,връчва царската корона,скиптър и знаме  на българския владетел и палиум за първосвещеничеството  на търновския архиепископ  Василий. Рим официално  признава титлата крал  на Калоян  и титлата примас  на българския духавен глава,която  според папата  е равностойна на патриарх. Белег за държавния суверенитет, извоюван от Калоян, е не само внладетелската титла,но и правото да сече монети  със своя образ.

Досега монети от времето на цар Калоян не  са открити.Намерен е само един оловен печат,който на лицевата си страна  има надпис”Калоян цар на българиге”,а на  обратната страна е  изобразен  Св.Богородица.

Унията е скрепена  с тържествена клетва-договор от цар Калоян,в която той се задължава  да признае  върховенството на  Римската църква  и да се подчинява на  папските решения. Българският владетел обаче  по своему схваща титлата,която  получава от Рим. Докъто папата го нарича на всякаде  в писмата си “рекс”,т.е.”крал”. Калоян упорито се титулува  като император,т.е. цар на България.

Унията с Рим  може да се оцени  безспорен дипломатически успех  за цар Калоян. Получената титла го издига в ранг,равностоен на останалите  европейски  крале. С тържествената коронация  от 1204г.е потвърдена още веднъж независимостта на българската държава. Унията охлажда завоевателните  стремежи на унгарските крале  и предпазва на първо време българските земи  от действията на  кръстоносците. В отношенията си с новия съсед-Латинската империя,цар Калоян смело може да отстоява  своите интереси,тъй като се ползва  от покровителството  на папския Рим.

По същество унията е  преди всичко  един полетически акт,който не предизвиква  промени в православните догми и обичаи на българите. Надегдите на папата  да наложи  католицизма  в България остават на празни. Нещо повече,с поведението си цар Калоян ` дава ясно да се разбере, че той остава верен на православието. По негово време  в Търново  са пренесени и положени с подобаващата за това време  тържественост мощите на двамата  почитани от българските светци-св.Иларион Мъгленски и св. Михаил Воин.

През 1204г.,когато западните рицари  се намират пред стените на  Константинопол,цар Калоян  им  предлага военна помощ  от 100-хилядна  армия. В замяна на това  иска да  го признаят,по думите на хрониста  Роберт дьо Клари “за цар и господар на неговите земи”. Още тогава обаче  проличава,че латинците  не  желаят да сътрудничат  с българския владетел. Те отхвърлят отправеното предложение, независимо че по това време  цар Калоян  е  в осилени преговори  с римския папа.

С превземането  на Константинопол от латинците през април 1204г. настъпва значителна промяна  в полетическата обстановка  на Балканския п-в.

На п-ва от бившите византийски територии  се оформят  латинска империя  на  кръстоносците  и епирско  десподство. В Мала Азия  от  изантийските територии  също се изграждат  две нови държави. Никейска империя и Трапезунд.

Твърде  скоро става ясно,че новите господари  съвсем нямат намерение  да живеят  в мир с българите. Цар Калоян изпраща специално писмо до латинския император Балдуин Фландърски с предложение за сключване  на мирен договор. Императора отхвърля искането и проявява неуснователни  претенции  към българските земи.

При това развитие на събитията  естествен съюзник  на България стават  самите византийци,които повеждат борба  срещу латинската окупация. В началото на 1205г.цар Калоян влиза в договорни отношения с византийската аристокрация  в Тракия  за обща борба  срещу завоевателя. Решава се по даден знак  тракийските градове   да възтанат  и да изгонят  настаналите  се там рицари.Първи правят това жителит на Адрианопол. Съгласно с поетите задължения  българската войска  им се притича  на помощ. В същото време към Адрианопол  се отправя и император  Балдуин І, съпровождан от венецианския  дож Енрико Дондоло  и от граф  Луи дьо  Блоа. На 14април 1205г. под стените на града  се започва сражение,в което  цар Калоян  проявява изключителна  съобразителност. Той  изпраща срещу кръстоносците  подвижната куманска конница, която ги предизвиква  да напуснат  лагера  си. Увлечени в преследването  рицарите нарушават бойния си ред и попадат  под внезапния  удар  на българската войска.

Голям брой  от тежковъоръжените  рицари,смятани до тогава  за непобедиме,са избити. В боя пада един от техните  главни предводители, граф дьо Блоа,а император  Балдуин  е пленен. С нескривана  горчивина съвременникът на събитията  Роберт дьо Клари  възкликва в хрониката си,че край Адрианопол погива “цветът на западното  рицарство”. Първият латински император е  откаран  като пленик в Търново. Опитите на папа  Инокентий ІІІ  и на брата на Балдуин-Хенрих,да  измолят от Калоян  неговото  освобождаване  остават напразни.

След внушителна  победа  край  Адрианопол,цар Калоян  продължава  военните  действия  срещу  Латинската империя. Българските войски  нахлуват  на широк  фронт  в Македония и Тракия. Настъплението тревожи  византийската аристокрация,която се отметва  от съюза си с българите.

Първи възтават пловдивските  първенци. Разгневен от предателството, цар Калоян се насочва към Пловдив. Със съдействието на  част от  населението и част от еретиците- богомили и павликяни, той влиза в града и жестоко наказва  заговорниците.

По всичко изглежда,че  събитията в Пловдив са част от един по-широк заговор,чийта нишки водят в Търново. Ето защо цар Калоян  се завръща в българската столица  и наказва жестоко заподозрените  византийски военнопленници,пребиваващи там. Той излива гнева си върху пленения  латински император,който според някои сведения  също участва в заговора.

Византийския хронист  Никита Хониат пише,че Балдуин  е съсечен,а тялото му  е хвърлено в пропаст за храна на хищните птици,

По повод смъртта на латинския император византийския историк  Георги Акрополит  оставя едно любопитно известие. Той пише че главата на Балдуин  слижи за чаша на варварите. Трудно е да се каже дали твърдението на Акрополит  отговаря на истината  или по-скоро представлява  едно пренасяне на известните  от времето на хан Крум и съдбата на император Никифор І Геник.

През 1207г. войната в Тракия пламва с нова сила. Цар Калоян сключва военен съюз  с Никейската империя  за съвместна атака  на Константинопол. В изпълнение на поетото обещание  българската войска обсажда Одрин,а един кумански отряд  достига чак до Константинопол. Обсадата на Одрин продължава дълго време. Калоян е напът да влезе в града,тъй като на много места крепоста е вече срината. Срещу нея българите действат  с 33 големи каменохвъргачни машини. Тъкмо тогаво обаче куманите,който  помагат на Калоян, решават да се оттеглят. Той снима обсадата,още повече че се получава известие  за  смъртта на солунския крал Бонифаций  Монфератски. Това събитие дава удобен повод  да се нападне Солун. Българите обсаждат града  и се подготвят за решителен щурм,но в навечерието му цар Калоян е убит  в резултата на болярски заговор. Подобно на своите братя, увлечен в борбата  срещу външните врагове на България,той не успява да ликвидира  напълно болярската опозиция. Дейно участие в заговора взимат   куманския воевода  Манастър и Борил,племенник на Калоян.

В средновековната книжнина  се срещат  различни версии  за края на цар Калоян. Византийците създават легендата,че защитникът на “богохранимия” град Солун св.Димитър  се явява през ноща в палатката на българския цар  и го пробожда с копието си. Като чува предсмъртните викове на Калоян,от съседната шатра  притичва куманикът  Манастър,който е обвинен  че самият той е извършил убийството. Георги Акрополит се изказва скиптично  около легендата  за чудодейната  намеса на св. Димитър и приема, че цар Калоян не е убит,а е починал  от плеврит. Предполага се,че българският владетел не е погребан в църквата “Св.40мъченице”. За това говори интересна находка, открита в един от разкопаните гробове-златен масивен пръстен  с надпис”Калоянов пръстен”

Калояновото царуване представлява  един от най-интерестните  и бляскави  периоди в средновековното ни минало. С енергичната си и дълновидна  дейност, с качествата си на пълководец и дипломат Калоян не само продължава  делото за освобождение на българския народ и българските земи,но и успява да  наложи централизираната монархия  над сепаратизма  на отделни боляри и да постигне тройно държавно обединение. Само за едно десетилетие  възобновеното Българско царство се налага като първостепенна  военнополетическа  сила в Европейския  югоизток,извоюва голямо международно  признание  както в Източна,така и в Западна Европа. Обвързването на държавата и църквата  с папския Рим  при крайно усложнена обстановка  на Балканския п-в и очевиден  възход на папската институция  по време на един от най-блестящите  и представители-Инокентий ІІІ –показва търсенията на  цар Калоян  за достойно място  на България  в историята на Европейския континент.

Столетие и половина след неговата смърт  патриарх Евтимий Търновски -1375-1394г.,високо оценява  дийността на “най благочестивия и най-славен цар Калоян” за пренасянето на мощите  на редица славни български християнски светци в Търново. С това българската столица става  място за свято поклонение  и изключително важен  църковно-религиозен център на Балканите.

ТЕМА№9

Църква и култура в българските земи

ХV-ХVІІв.

Близо 4 десетилетия  от втората половина на ХІVв. Българският народ  устоява на  разрушителните  набези  ожесточените сражения,за да съхрани  политическата  независимост на своята държава. Две поколения българи  дават безброй  жертви. Неизброими са убитите. Отвлечените в робство мъже,жени и деца се продават  по пазарите на цялото Средиземноморие от о. Крит до Испания. В Кипър са толкова много,че  в кралската армия  се образува  щурмови отряд от български роби. Други напускат  родната земя. Разорява се  селското стопанство. Градовете са разрушени. Психическият шок  от победите  на друговерците  мюсюлмани  предизвиква дълбока морална криза. В тези мъчителни десетилетия  на изключително  изпитание  българите успяват  да се запазят  като етническа общност, като народ. Но изчезва българската държава. Сменясе посоката  и се забавя темпът на  българската  идторическа еволюция.

През следващите векове  богатствата  на земите ни,силите и енергията  на много поколения  българи  се използват  за  нуждите и  интересите  на чуждата им Османска империя.

Унищожава се българското болярство и народът остава  без своите  естествени  водачи. Прекъсват се връзките с европейския свят,който  преодолява средновековната  “криза на предела”,за  да  тръгне уверено към  Ренесанса и Новото време. Българиге, както всички балкански народи, са принудени да живеят в една блезкоизточна  ислямска деспотия. Това е причина за дълго натрупваното  изоставени  от все по-бързо  развиващия  се  европейски свят  в областта на  техниката, технологиите,науката,образованието,бита. Лишени от  собствена държава,българите се превръщат от  субект  в обект  в международните отношения. Тези дълготрайни следствия  от  османското  завоевание  оставят дълбока следа  в живота  на всички народи  на  Балканския полуостров.

Основните форми  на  българското етническо  самосъхранение и изява през ХV-ХVІІв са правословното  християнство  и културната традиция  в  техния  модифициран съобразно  новата обстановка вариант.

Елементи на традиционната  народна култура  от етнографски и фолклорен характер съхранени до днес:

Писменни. Анонимна българска хроника от ХVв, Преписки върху  църковни  летописи,Авторски съчинения на Владислав Граматик “Рилска повест”,”Поп  Пейо”, “Житие на св. Георги Нови”,Матей Граматик “Житие на св. Никола Нови”, Османски хроники  на Мехмед Нешри и Евлия Челеби,Османски държавни документи,Пътеписи и дневници на европейци от Ханс Дерншвам,де ла Брокиер,Ханс Шилтбергер,Дьолакроа,Писменни свидетелства  на българи католици от Петър Богдан Бакшев, Филип Станиславов.

Тези проблеми в българската историческа наука  са изследвани от:

Иван Снегалов,Боню Ангелов, Йордан Иванов,Пеър Динеков,Христо Гандев,Донка Петканова,Васил Киселков,Никола Милев,Иван Дуйчев,Николай  Генчев,Срашимир Димитров,Цветана Георгиева.

Контактна зона между религии  и цивилизации  като научно определение  за пространствата,в които живеят  християни  и мюсюлмани,предизвика остра реакция  сред част от българското общество. Противниците на термина  откриват в него антибългарски  и антинационални  концепции. Очевидно,това се дължи  на непознаване на неговия смисъл,отдавна утвърден  в световната наука  като път за опознаване и разбиране  на историческите  и съвременните  реалности  в света. Контактните зони  не са  ограничени  само в изочаването  на отношенията между  християнството и исляма. Те са универсален феномен,който  се отнася  до всички земи,в които се срещат,противостоят и взаимно  си влияят различни  цивилизационни  модели-като например Индия,Китай,Америка.

Средиземноморието  през средните векове  преживява сложна  метаморфоза,от която  се  появяват  два  противостоящи,но и взаимно свързани свята. Разделят го две монотеистични  религии-християнството и исляма.

Християнската религия  обединява  обществата,чието стопанство е аграрно. Огромната част от хората  се  препитават от  обработката на  земята. Главните им  характеристики  са целенасочено променяне на  природните дадености  за нуждите и труда на чавека,уседнал начин на живот,усъвършенстване  на производствените  техники и технологии. Аграрните общества  отмерват и организират  времето в календар, чиито маркер е движението на слънцето. Основната идея,която движи християнския свят,е милосърдието,в името на което  се жертва и възкръсва богочовекът Исус Христос.

Ислиямския свят, чието първоначално  ядро са  бедуините от  Арабския полуостров, обединява предимно  номадските народи. Скотовъдното стопанство е  основа на битието им. Животът им се диктува  от непрекъснатото  движение след стадата, което  е и главния фактор в организацията на  обществото. Номадите използват,но не променят природата. Те следват  традиционни маршрути, начертани от климата  и натрупания  човешки опит. В движението си през  горещите  средиземноморски  и студените  централноазиатски  пустини  те  организират  времето си  според циклите  на луната. Ислямът включва  в ценностната си система  идеята  за  всемирна победа  чрез  свещената война-газавата.

Генералните различия  между  двете  релитии и цивилизационните  им модели  не водят до пълното им противопоставяне. В техните противоположни характеристики  има множество общи елементи  както в исторически,така и в културологичен аспект. Те възникват по  различно време,но в двете климатични зони  на един историко-географски-ареал-териториите между  Средиземно и Черно  море. Имат общо наследтсво, плод на  хилядолетна  еволюция,в което важно място заема  юдаизмът,първата от  монотеистичните  религии в тази част на планетата. Една от идейните  опори на християнството е  Старият завет,древната еврейска книга. В Корана,свещената книга на мюсюлманите,присъстват всички библейски пророци.Исус Христос,под  името Иса,е признатият  предшественик на пророка Мохамед. Мнозина от европейските хуманисти считат  исляма за ерес,а някои модерни  учени  твърдят, че той е арабска ревизия  на християнството в неговата несторианска  версия.

Отношенията между последователите  на двете религии от 60-те години на VІІв са дълъг низ от войни  и конфликти,които ги разделят,но и ги свързват с  в общата тъкан  на човешката история. Първите мюсюлмани,бедуините от Арабския п-в,завоюват територии,които столетия преди  това принадлежат на християните-Сирия,Ирак,Египет са византийски провинции. В Испания  двете религии съжителстват и се конфронтират от края на VІІв до края на ХVв. Мнозина твърдят,че Карл Велики  създава Франкската империя  благодарение на  победата на  Карл Мартел над мюсюлманите  в битката при Поатие през 732г. Други са убедени,че Великите географски открития са резултат от това противопоставяне,принуждава ивропейците  през ХVв да търсят нов път към Индия. Между тези големи събития  в историята на човечеството  се изреждат безчет  военни конфликти  между християнска  Византия  и Арабския халифат,кръстоносните походи,морските войни  за господство  в Средиземно море  между араби,испанци и италианци. В резултат от обсадите и битките,от пораженията и победите  се създават  зони,в коит християни и мюсюлмани живеят заедно. Някъде,както в Египет и в Сирия,властта  принадлежи на мюсюлманите,които постепенно  стават мнозинство,но където и до днес има многобройно  християнско население.Другаде,както в Испания,християните побеждават след вековни войни  и мюсюлманите напускат  тези територии,след като  пренасят немалко от  античното наследство в християнската култура. По островите на Средиземно море  от Малта до Кипър се ражда един  културен  синкретизъм,в който трудно могат да се обособят отделни само християнски или само мюсюлмански  компоненти. Контактите и конфликтите  между двете цивилизации-християнството и исляма-са част от политиката,икономиката,културата. Те изпълват историята на  Средиземноморието  от втората половина на  VІІв и имат важно значение в историческата еволюция на цялото човечество. Те са факторът,който променя политическата  карта  и  съдбата на мнажеството  страни и народи. В хода на времето и  динамиката на палитиката  този фактор действа  с различна сила и има различно  отражение. Времето и историята обособяват  двата свята,света на Исус и света на Мохамед,но не ги разделят. Възниква един обширен регион,в който те съжителстват чрез противопоставяне. Дефинират го с термина  контактна зона,в  която двете  световни  религии и техните цивилизации са  в непрекъснато противодействие,но и в непрекъснато  взаимовлияние. В нея съществува високо напрежение,в което избухват  остри конфликти,но едновременно  с това се формират и пътища  за съвместяването им.

След османската  инвазия  през ХІVв българските земи,както и целия европейски Югоизток,стават част от тази контактна зона. За народа ни отношенията  между  християнството и исляма  за векове са определящ фактор в историческата му еволюция.

Завладявайки Балканите,османците  мюсюлмани  се  оказват  господари  на богати земи,но и  демографско малцинство  сред многочисленното  християнско население. Това ги поставя пред сложен проблем,който другите  средновековни държави не познават. В тях,независимо дали са християнски или мюсюлмански,поданиците им изповядват официалната религия.Тези,които следват друга вяра,са малцинство от чужденци,което винаги може да бъде подложено  на  на преследване. В средните векове  евреите са  жертва на репресии  в православна Византия,католическа Испания,мюсюлманския Арабски халифат. През ХVв и следващите столетия  в Османската империя  християните са  преобладаващо мнозенство, особено в  европейските й владения. За да използва техния труд,тя ги интегрира и ги превръща в свои поданици. Демографската предимство  на християните принуждава  завоевателите  да признаят правото им да изповядват своята вяра  и да имат собствена църква. Системата на милетите е институцията,чрез която османската власт  регламентира   поданическия статут  на християните и евреите  в мюсюлманската държава. Това не означава,че на тях са предоставени  религиозни свободи  в съвременния смисъл,а само,че им е признато  правото да изповядват религии,различни от исляма.Важна стъпка в тази насока предприема  Мехмед ІІ,който възтановява Цариград  като космополитна  имперска столица. Той преселва в разрушения град хора   от всички краища  на държавата,християни и мюсюлмани, за да демонстрира  верската и етническа  разноликост на своята империя,и утвърждава еталона  на съжителството  на християни,мюсюлмани и евреи в едно селище.

Така  във вътрешната политика  на османската държава е утвърдена  тенденцията  на съжителството  между християни и мюсюлмани. Тя противостои  на разрушителната стихия  на газавата,но това не означава, че последната е преодоляна или забравена. В управлението си османската власт  ловко оперира с две тенденции  съобразно със  своите интереси и нужди. Многобройни юридически,икономически и социални ограничения превръщат християните и всички   немюсюлмани в неини второразредни  поданици. Те имат достъп до кадийския  съд и нерядко печелят дела  срещу мюсюлмани,но принципната постановка,че евангилието, в което се заклеват,е по-малко свещено  от корона,в който се кълнът мюсюлманите, ги поставя в  постоянна  зависимост от  наструенията и намеренията на кадията  и мюсюлманската общност в градовете и селата.Лишени от възможността да участват във каквито и да е  органи на властта,те са обект,а не субект  на управлението.Плащат немалко данъци,различни от тези на мюсюлманите. От тях непрекъснато се изисква демонстриране на подчинение  и покорство. В обществената атмосфера  се утвърждава и трайно поддържа идеята  за непълноценността  на мюсюлманите. Тя е основание и  оправдание  на немалко мюсюлмани  за многобройни и различни насилия,който изпълват всекидневния живот на християните,като се започне с побои,отвличане на християнски момичета  за мюсюлмански съпруги,заграбване на имоти  или насилствено налагане  на исляма. Нерядко християните  отговарят също с насилие над най-изявените си мъчители. Между двете общности  се поддържа  недоверие и страх. Противопоставянето им е  необходимо  на османската власт,за да си осигури  подчинението и на християнската,и на  мюсюлманска рая.

Още  в хода на завоеванието  османците започват  да ислямизират  част от пленниците, за да ги използват  като войници в еничерската пехота. Още в края на ХІVв централната власт въвежда  кръвния данък и принуждава  под страх  от смъртно наказание християнските народи  да дадът своите синове за еничари,като сменя вярата им. Узаконеното  от държавата насилие  откъсва от семейство,род и народ хиляди  българи,сърби,гърци,албанци, за да воюват  по бойните фронтове и да потискат  всички поданици на империята  в името на  Аллаха и султана.

За да  се намали демографското предимство  на християните,на Балканите се преселват  татари,юруци и туркмени-номади,които  чергаруват  в Мала Азия.Тук идват османски войници,чиновници,духовници,селяни,занаятчии.

Но след завладяването на Балканите  те се оказват в сложна  демографска  ситуация.

Но численото превъзходство  на християните  остава. Това вероятно е една от причините, които карат Мехмед ІІ  да узакони  правото на християнските си поданици да изповядват  своята религия  и да признае  вселенския  патриарх  за техен духовен глава. Така е поставено началото  на  религиозната  общност  на православните  християнски народи и се запазва  тяхната  църковна организация. По-късно са признати  еврейският,арменският  и католическият  милет. Османската империя,както всички големи империи,е многонационална държава. В нейната вътрешна политика  паралелно действат  две противостоящи  тенденции:насилието над немюсюлманите, наследено от газавата, и правото им да изповядват своята  вяра, санкционирано от системата на  милетите. Като резултат  немюсюлманите  се превръщат  във второкачествени поданици. Те не могат да участват във войската, те са изолирани от органите  на управление, нямат достъп до превилегированите  социални групи. В официалните документи  са наричани  неверници,за да ги разграничават  от по-високостоящите  мюсюлмани,определяни като правоверни. Бедните и експлоатирани  селяни  и граждани  от всички народи  и от всички вери са рая. Те обаче не са равни  в своето безспорие. Мюсюлманите имат малки,но видими предимства  при събирането на данъците,в правораздаването,в икономиката. С различни средства  властта  утвърждава религиозното  разделение на поданиците си. Християни и евреи не могат да се обличат в скъпи  материи и в червени,жълти и зелени цветове. Забранено им е да притежават и да носят оръжие. При среща с мюсюлмани  трябва почтително  да ги поздравят и дори да слязът от коня. Социалните различия  са подменени  от религиозните. В ежедневния живот се създава  атмосфера  на превъзходство  на мюсюлманите,а към християните се отнасят презрително.

Османците завоеватели,за които нашествието на Балканите е война за налагане на тяхната,на правата вяра,не само убиват,палят и грабят  като всички войници в онази епоха. Те се нахвърлят с особено настървение  върху  хрестиянските храмове, плячкосват свети реликви,рушат олтари,унищожават икони и драскат стенописи,за да не ги гледат очите на християнския Бог.Коранът забранява да се рисува човекът и завоевателите  ревностно  изпълняват забраната,унищожавайки  културните  достояния  на чуждата им  цивилизация. Храмовете на  християните  превръщат в джамии,за да покажат  на себе си и на света,че тази земя  принадлежи на Аллах.

Религиозното противопоставяне,сблъсъкат на  цивилизациите се открива в езика  паметници от онази епоха,в които”другите” са врагове  на тяхното отричане е категорично. За българите мюсюлманските  завоеватели са “безбожници”,”агаряни”,”измаилтяни”,”нечестиви”,”поганци”,което означава “езичници”.Те подчертават своята противоположност  на този чужд и разрушителен свят. За османците българите,както всички християни,са “нечестиви и безсрамни неверници”, което идейно  оправдава  тяхната експанзия,разграбването и разрушението на техните земи.

По време на налагането на османската власт противопоставянето между християни и мюсюлмани,между  завоеватели и завоювани е пълно и засяга  всички сфери на живота. За християните най-висока  стойност  имат земята и техния труд. За мюсюлманите земеделската работа е  презряно дело за неспособните да се бият,а най-голямата ценност е плячката,придобита в сражение. Хлябат е основната храна на християните,а произведеното от него вино-божията благодат,която разрушава  нелекия му живот. Мюсюлманът предпочита месото на овцете,които отглеждат,а виното е забранено,въпреки че го изкушава.Християнът е моногамен.За него брака е свещенно  тайнство и съюз за цял живот. За мюсюлманина той е договор,а религията му дава право  да има едновременно четери съпруги,като може с лекота да се разведе. Още много са различията,които противопоставят  покорители и покорени. Езиците им са напълно неразбираеми един  за друг. По различен начин се молят и  искат различни неща от Бога. Османците имат предимството на силата,а българите-на хора,които живеят в своя свят.Опозицията  е пълна и  изглежда непреудолима. За да използва ресурсите на завоюваните  територии,богатствата на земята и труда на народа,османската власт трябва да намали степента на противопоставянето.

Но в продължителен съвместен живот в общо пространство и общо време,с общи  трудности, грижи и интереси,се появява една друга  мрежа в отношенията  между християни и мюсюлмани. Техният бит постепенно се уеднаквява. Селското мюсюлманско  население  овладява местното производство и оставя номадския модел  на труд и живот. Тези промени  са продиктувани  от природните условия и бавно изметват  старите тюркски традиции. Браковете с българки  и интегрирането  чрез ислямизацията  на българи-бивши християни,пренасят в мюсюлманската среда  немалко елементи  на културния  модел  на поробителите. Събраните като кръвен данък  момчета внасят елементи от него в самия султански двор. Венецианските  посланици   твърдят ,че  през ХVІв там може да се чуе  колкото турска,толкова и славянска реч.Носят ги и жените в харемите, скътани в спомени от детството им,а  заедно стях и вярата в Христа. В Рилския манастир и сега се пазят ограмни свещи  дар от султана  и султанки,а легенди разказват,че са молитвен дар за мъжка рожба. Културните модели на християнството  и исляма  се приближават,без да губят  своите различия. Трябва да се подчертае една съществена особеност  в начина на живот на мюсюлманите  в българските земи-многоженството  сред тях  почти не е  документирано.

В градовете битът на хората  претърпява  по-силно влияние от средиземноморския модел  на живот,който идва от Цариград в неговата ислямска форма.До днес редица ястия в нашата кухна имат турски или  идват чрез турския език имена:кюфтета,гювеч,мусака,сърми. Много названия  на вещи от бита са арабски:тенджера,чаршаф,юрган,дюшек и т.н. Империята създава свои стандарт  на лукс и престижност,който бавно прониква и сред християните. На чаршията  християни и мюсюлмани  работят заедно,обединени от общи интереси и общи опастности. В труда се създава доверието,което не се определя  от вярата а от взаимоотношенията между  хората. Често се срещат документи за съдружници  християни  и мюсюлмани. От ХVІІв християни започват да купуват  къщи в мюсюлмански махали и обратно. В този процес отново трябва  да се подчертае  на мюсюлманчените. Европейците с учудване отбелязват, че в българските земи  турските първенци  говорят езика на християнската рая,езика на техните майки и баби. И вероятно от тези времена  датира обичаят болен мюсюлманин  да търси лек, като преспива  в християнски храм,а срещу уруки християнките  да носят муска с текст от корана. Християни и мюсюлмани търсят лек в свещени извори, провират се за здраве в скални дупки,страхуват се от потайни места  на зли сили. Постепенно се създава система  от обичаи,с която засвидетелстват взаимно признание и уважение на другата вяра и на хората които я изпавядват. На Велик ден християните  даряват  своите съседи  мюсюлмани с червени яица,за да чуят от тях “честит празник”,а на Курбан байрям получават месо от жертвеното  животно,за да отправят и те своите  поздравления. Всекидневният живот с общите грижи и интереси,особеностите на българската природа и свързаните с нея  човешки дейности,близостта на простонародното християнство и простонародния ислям засилват взаимодействията и заимовлиянията. Те намалят враждебността и силата на конфликтите и пораждата толерантността  в отношенията  между християни,мюсюлмани,евреи  във  вековния им  съвместен живот в българските земи.

Голяма част от българските изследователи се придържат  към  тезата че независимата Българска патриаршия е унищожена с заточаването на и смъртта на патриарх Евтимий Търновски в Бачковския манастир след превземането на  Търново  от османците  през 1393г. От канонична гледна точка  за край на българската  църква  трябва да се смята  средата на ХVв,когато след превземането на  Константинопол в 1453г. султан Мехмед ІІ   коренно променя църковния статус на българския народ. Диоцезът  на търновската патриаршия е предаден на Константинополската  вселенска  патриаршия.

Така българския народ  за дълъг период от време  попада под духовната юрездикция  на Цариградската гръцка патриаршия и по този начин  отново е включен  в духовната  сфера  на византинизъм.

Търновската патриаршия става  аркиепископия,в която са включени Преславската,Червенската и Ловешка епархии на север и Казанлък и Стара Загора на юг от Стара планина.

Към Охридската архиепископия, която от столетия има самостоятелен статус,са присъединени Софийската,Видинската и  Кюстендилската епархии. Древните религиозни центрове  Пловдив и Дръстър,днешна Силистра,са подчинени направо на Цариградската патриаршия. Единната организация  на българската църква е разкъсана и духовния живот  на нейното паство се оказва  зависим  от различни центрове. Тяхната активност определя до голяма степен  интензитета на  религиозната им дейност и силата на християнската вяра   на техните пасоми. Охридската архиепископия успява в най-голяма степен  да запази стабилността на църковната си организация,да възтанови храмовете и да паддържа  духа на своето паство.

През следващите столетия  църковната организация  в българските земи  многократно се променя. Във втората половинана на  ХVІв великия везир  Мехмед Соколович,по произход  босненски сърбин,става мюсюлманин  чрез кръвния данък,създава сръбската Печка патриаршия.В нейния диоцес  са включени  българските Нишка,Скопска,Кюстендилска и Самоковска  епархии. Във втората половина  на  ХVІІв под прякото подчинение  на Цариградската патриаршия са епископиите на  Дръстър,Варна,Созопол,Видин,Димотика,Зъхна в Македония,Неврокоп,Мелник и Стара Загора.  В  1766г е унищужена  Печката патриаршия,а в 1767г е принуден да се отрече и последния афтокефален  охридски архиепископ-българинат Арсений. Всички балкански епархии преминават  под прякото подчинение  на Вселенската патриаршия.

Православната църква продължава  своето съществуване  което осигорява  непрекъстнатост в релитиозният живот на българите,но той вече е зависим от различни центрове поради нейната разпокъсаност. Статус на българите като немюсюлмани са отделен народ,а част от по-голямата общност-православно християнската  наречена рум-милет. Съобразно системата  на милетите в империята това значи,че официално в държавата няма “българи”. Терминът няма официално значение,защото липсва българска религиозна  институция т.е. българска църква.

Във високите звена на  църковната организация и в българските епархии обикновенно се назначават  гръцки духовници. Висшия провинциален клир,както и  Патриаршията е заразен с обща болест  на османското общество-корупцията. Църковните длъжности се купуват и продават,а събирането на средствата  за тази търговия става на гърба на обикновените пасоми. Доказателен е фактът,че за 400години  се сменят 140 велики патриарси. Още по-силно е “текучеството” при други църковни длъжности. При това положение  българските християни  са дистанцирани от висшето духовенство. Не всички православни йерарси са алчни и невежи. Мнозина от тях полагат грижи за своето паство и за християнската вяра. Религиозната опозиция  християнство-ислям,една непрекъстната борба за душите на         хората и за бъдещето на балканските народи,  се ръководи от православното духовенство. Създава се непрекъсната полетическа нишка в дейността на православния клир. Мнозина негови представители  застават на чело на  антиосманските съпротивителни  опити,като търновския архиепископ Дионисий Рали,един от организаторите на  Първото търновско възтание.

Диоцеза на дадена църква се дели на големи и малки  епархии. Големите са оглавявани от архиепископ или метрополит,а  малките от епископ. Най-малките църковни структури са енорията и манастират.Именно те обхващат в най-пълна степен  вярващите и ги приобщават към църквата. Енорията е църковна община която е най-малката  църковна единица.

Запазването на църковната организация от архиепископии,епископии и енории осигорява непрекъстнатостта на религиозният живот на българите. Тя дава възможност да се сплотят във верско отношение  големи общности от хора. В енорията,най-малката териториална единица,се осъществява връзка на нисшето  духовенство,енорийските свещеници с тяхното паство.Те познават своите пасоми и техния живот. Енорийският храм,черквата,е център,в които се извършва както проповедническата,възпитателна и образователна дейност на църквата,така и тайнствата и ритуалите на православното християнство.

От епохата на независимата българска държава се запазва и втория кръг на църковната организация-мрежата на манастири,която с различна плътност  обхваща цялото ни етническо пространство. Векове наред,изолирани от хората и ежедневието,монашеските брадства  продължават своята проповедническа и просветителска  работа,канонизирана от манастирските устави и традиции.

Липсата на финансова осигореност на енорийското духовенство  го принуждава  да търси допълнителна профисионална ангажираност. В следствие на това  енорийските свещенници  занижават своята образованост и ограничават  елементите  в християнския църковно-религиозен комплекс в сферата на  практическата дейност.

В тази обстановка,при която  действат различни и противоречиви  тенденции в отношенията между висшия клир и българското паство,нормите на християнското поведение  се ограничават в няколко стриктно спазвани изисквания:молитвата “Отче наш”,с която започва и завършва денят  на човека,прекръстването преди всяка дейност “за да помага Бог”,строго спазване на постите. Българите задължително спазват  две от основните изисквания  на християнската религия-кръщението на новородения и опелото на мъртвия човек,а при възможност и църковно освещение на брака. В голяма част от селата  малобройното свещеничество  трудно може да осигори ежеседмичната проповед. Продължават да битуват и се разпространяват  старите  дохристиянски вярвания,обичаи и практики, както и еретични по своя характер идеи. Съществува и се развива един  особен духовен синкритизъм,които свързва различни по произход  религиозни доктрини,но се възприемат  изцяло като християнски. Той впечатлява всички европейци, които се интересуват от духовния живот  на православните християни. През втората половина на ХVІІв англичанинът П.Рико пише:че съществува някаква щастлива магия  или заклинание,които привличат добра съдба към прага на къщата.

Изворите показват,че в българските земи има и хора,които остават извън юрездикцията  на православната църква. Наричат ги павликяни  и вероятно са наследници  на богомилите и на преселени  в далечни  времена арменски  павликяни. Църквата ги обявява за еретици. Те се   самооценяват като истински  български християни и се отнасят враждебно  към другите. Една част приемат исляма. В тяхната среда намира добра почва  пропагандата на католическата църква. Следвайки решенията на Тридентския  събор 1545-1563г тя разширява  своето влияние и на Балканите.  След обиколката на босненския  францисканец Петър Сулинат в българските земи  в края на  ХVІв се утвърждава  първия център на католическа вяра-Чипровци. Мисионерската дейност на католическото духовенство  дава значителен резултат. Мнозина от павликяните  около Пловдив и в Северна България  стават католици.Поставя се началото на  църковната оргнизация и се появяват  Софийската католическа  архиепископия,чийто център е Чипровци,Марцианополската-Преславска архиепископия,Никополската  епископия  и Охридската архиепископия. Паството им е малобройно и освен дубровнишките     търговци  те имат успехи главно сред павликяните. Но дейността на  техните духовни водачи е много активна. Това са представителите на  първото поколение български католици,които  получават  образование  в Чипровци и в религиозни колежи  в Италия. Те съчетават  високата си образованост  с вярност  към България. Илия Маринов,Петър Богдан Бакшев,Петър Парчевич,Филип Станиславов правят  много за създаване на  стабилна  организация  на католическата  църква,но и за повдигане на  полетическото  съзнание  на своето паство. Марцианополският  архиепископ  Петър Парчевич е по-скоро  политик,отколкото духовник. Избухването на  Чипровската въстание  до голяма степен  е резултат на тяхната дейност.

В българските земи  действа арменогригорианска църква,която обслужва  арменското население  в градовете.Нейни храмове и свещеници  има в София,Пловдив,Провадия.

Наред с християнските  църкви свой духовен живот  и свои религиозни  организации  имат и живеещите  в българските градове евреи. Те стават многобройни  след края на ХVв,когато много от тях намират убежище от жестоките гонения  в Испания,Франция и Германия в Османската империя.

В българските земи,както и в целия Балкански п-в, историята съвместява  всички вери,познати на Средиземноморския  свят и създава  условия и за тежки  религиозни  конфликти,и за религиозна съвместимост и толерантност.

Още през Възраждането редица български  възрожденци-Раковски,Славейков,Каравелов,Ботев и др.,разглеждат периода  до 30-те год. На ХІХв като  епоха  на  “тъмните  векове”. В началото на 70-те  год. На ХІХв един от първите  професионални  български историци-позитивистът Марин Дринов,в своя статия,посветена на отец Паисий и неговото време,формолира в най-ясен вид  тази теория. Според това виждане  до епохата на Българското възраждане  българското  културно  развитие  просто  липсва,а българите се връщат с векове назад в културно  отношение.

В средата на ХХв един от големите  познавачи на тази епоха-Христо Гандев,заедно с други свои колеги създават и обосновяват  теорията  за т.нар.”здраво славянско средновековие”,според която  след  османското завоевание  културните процеси  сред българите не само не замират,но и осъществяват  значително развитие. Тази теория  до голяма степен е заложена и в обяснението на  културните процеси в повечето изследвания,посветени на културното развитие  от 60-те год. До края на ХХв.

В края на 80-те год. На ХХв историкът Николай Генчев в курса си лекции по история  на българската култура  критикува  и двете теории,като счита,че османското нашествие действително  връща българското  културно равнище  далеч назад,но през първите векове  на османското владичество  културните  процеси не замират,а  търпят  някакво развитие. Все пак според Н.Генчев до възрожденската епоха  българите не успяват  да компенсират  изоставането си в  тази област,което  предопределя  и някои  от  основните цели  на  възрожденското  им развитие. Тази теория  е най-реалистична  и в най-голяма степен  обяснява  културните процеси  сред  българите през  периода от началото  на ХV до  средата на ХVІІІв.

Без  помощта   на  православната  държавна власт,на даренията  на царе и боляри,на богатите манастири, развитието на елитарната култура  е невъзможно. В условията на  османското владичество  достигнатото ниво  постепенно се приближава  и изравнява  с идеите, нуждите  и възможностите  на народната култура. Този процес се определя  като демократизация  на културния живот,но всъщност  той обуславя  неговото опростяване.

Османското владичество  отдалечава  българската и изобщо балканската култура  от динамично развиващия  се европейски  свят. Именно през ХV и ХVІв. Европейския духовен живот  се променя кардинално. За Европа  настъпва епохата на Ренесанса,а културата на балканските народи  остава в средновековието.

В пределите на Османската империя   християнските балкански народи  неизбежно съжителстват с  ислямската култура,която се ползва  с държавната подкрепа. Елитарната османска култура е чужда и недостъпна  за православните славяни  както езиково,така и  религиозно  и идейно. Те и отричат и  й  противостоят с всички  възможни средства. В народната култура  обаче влиянието  й е неизбежно. При тези условия,които  действат столетия, пред българската култура  има  само един възможен  път- да съхранява,поддържа и препредава  средновековното си наследство.

Още през ХІІ- ХІVв.в православния свят  се наблюдава тенденция към създаване  на общ православен духовен елит,за който  църквата  и религията  стоят над  отделната  държава. Следвайки тази тенденция, учениците на патриарх  Евтимий  напускат българските земи  с различни мотиви  и в различни посоки. Григории Цанблак става митрополит  на Киев. Йосиф ІІ  който произхожда  от българския царски род, става цариградски патриарх. Константин Костенечки,представител на втората  генерация последователи на патриарх  Евтимий,отива на работа в двора на    сръбския княз  Стефан Лазаревич. Те принасят постиженията на  Търновската книжовна школа  в съседните страни,с което дават нов тласък  в  общото развитие  на православната  култура  но в българските земи тя постепенно запада.

Във втората полавина на ХVв голяма част от  манастирската  мрежа  започва да се възтановява. Следвайки отдавна отвърден модел,тя има  своите централни звена, големите християнски обители,чрез които се постига  единството на цялата монашеска  общност.

Главен  религиозен  и духовен  център  на Балканите,а и на целия православен свят  е комплексът  манастири на Атонския п-в –Света гора. В Света гора  български е Зографския манастир “Св. Георги”,но наши монаси има  и в Хилендар, Ватопед и др. Много  документи свидетелстват  за посещения и дарения  на българи от всички краища още от ХVв и връзките им с  манастирите  в нашите земи.

От това време  най-голям духовен и верски център  е Рилският манастир,носещ името на своя създател  свети Иван Рилски. Наред с плодовитата книжовна дейност  на рилското робство,чрез която се съхранява  голяма част от достоянията на  средновековната елитарна култура,тук непрекъснато действа килийното училище. Манастирските проповеди  се посещават  от миряни,за да се поклонят  на мощите на свети Иван Рилски, да потърсят упование за душата и изцеление  на тялото. Друг стар манастир, “Св.Богородица Бачковска”в полите на Родопите  е втория голям религиозен център който поддържа вярата  като сред населението на планината,така и сред това,на цяла Източна България. Манастирите “Св Наум” в Охрид,”Варовитец”в  Етрополе,”Св Богородица” в Троян  играят същата роля в своята околност. Наред с тях действат и десетки малки манастири,като най-мнагаброини са  те в западните и южни области. В Софийско манастирите са толкова много че  от ХVІв в този регион  се нарича “Мала Света гора”. Не всички манастири  издържат на трудните  условия на  иноверната власт. Някои от тях изчезват завинаги  или за известен период  за да бъдат  възтановени от своето паство. Манастрската мрежа,въпреки всички трудности, се разширява.

Голям брой манастири  в ношите земи е отговор на една  всенародна нужда. Монасите в най-голяма степен  компенсират  малобройността   на енорийското  свещеничество. За кръщене,за опело на мъртви,за причастие или изповед,когато духовник е крайно необходим, българите се обръщат към монасите  от близкия манастир. Неговият празник е най-големия празник  за жителите около околността му,а  в големите средища като Рилския и Бачковския манастири се събират хиляди поклонници. Тук е мястото,където идват и се събират хората търсещи обществена и духовна опора  закрилата на светеца-покровител и на иноците които му служат.

Българите високо ценят своите  манастири и всячески ги поддържат. Следвайки примера на  изчезналите в миналото  царе и боляри,те отделят от своите средства  за да ремонтират,разширяват, строят църкви и манастири,за да се изписват икони и зографисват храмове. Те даряват ниви и ливади,събират пари, работят  манастирските имоти. Мнозина копуват преписани  евангилия, жития и литургийни книги, за да ги подарят на своята селска църква или на друг манастир. Подкрепата на манастирските братства става задължителен за всеки свързал двата  края българин,превръща се в знак на социален престиж.

Дарението е израз на християнска ревност,която дава духовен смисъл на  човешкото съществуване. Църквата и нейното паство са в устоичива връзка която дава сили на хората  да останат верни на своята  вяра,на своя род, на своята култура.

Именно църквата поддържа грамотността  и образоваността  сред българите. В големите манастири като  Рилския и Бачковския  килийните училища изобщо не прекъсват своята дейност. В множество други манастири за дълго или кратко има килийно училище,в което се подготват свещени дяци,преписвачи. Образователната система запазва  формите и методите,достигнати до ХV в  докато в европейския свят  тя коренно се променя. Но въпреки изостаналостта си тя създава необходимия слой от писмовни хора,без които е невъзможно да се поддържа  християнската религия.

Запазването на книжовността  в нейното бъдещо  развитие  е дело на българските духовници и грамотни миряни от края на ХІV и началото на ХVв .Първият голям духовен център  възтановява културната си дейнос,е Рилският манастир. Предполага се,че  през 1469г. заедно с мощите на св.Иван Рилски от Търново в Рилската обител са пренесени  и творбите на българските книжовници  от Търновската школа. Доказателство за това е “Рилският панегирик”-сборник  който съдържа 111 съчинения  от византийски и български атори. Неговият съставител и преписвач е  Владислав Граматик,който включва и своя оригинален разказ за пренасяне мощите. Преписваческата традиция е възтановена. Чрез нея се преповтаря идейното  и жанровото богатство  на православната елитарна култура. Тя осигорява необходимите  за църковната проповед  евангелия,молитвеници, сборници с религиозни химни идр.  Възражда се и образователната дейност  на Рилския манастир. В неговото килийно училище  израстват голямо поколение книжовници,духовници и преписвачи.

Рилският манастир  възобновява  средновековния модел на  културен център с трите му основни функции: обучение на свещенници  и грамотни миряни, запазване и преписване на книжовното наследство  и създаване  на нови творби. Той е възприет и последван  от други манастири  във всички български краища.

През ХVІв  София и околните и манастири  се утвърждават като втори духовен  и православен център. Монаси от Драгалевци,Лозенския, Черепешкия  манастир  и много други свети обители  преписват евангелия  и четвероевангелия,псалтири и  апостоли,минеи и  осмогласници.Те са необходими за църковната проповед  и за убочението на бъдещите духовници. Според Стефан Герлах  през 1578г. в София  има две български училища. В тази духовна среда са написани  и две оригинални творби- “Житието на св. Георги Нови Софийски”и “Житието на Никола Нови Софийски”. Те разказват за двама  граждани на София,които отказват да приемат исляма и заплащат с мъченическа смърт твърдото си решение. Авторите им поп Пейо и Матей Граматик,следват един класически  литературен жанр-жития на светци за  вяра. От съдържанието им се вижда че литературата  е свързана с проблемите на деня,т.е. тя е  актуална. Тези жития предлагат на своите читатели  и слушатели пример за отпор срещу ислямизацията и издигат нов културен герой- светеца мъченик за Христовата вяра.

В съвременните изследвания многократно се повтарят констатациите на чужденците  за неграмотността  и книжовната непосредственост  на българските духовници от тази епоха. Авторите на софийските жития  от ХVІв опровергават  подобни общи  твърдения,тъи като те използват  както библейски текстове,така и творбите на  Патриарх Евтимий,Григорий Цамблак и други средновековни автори  което означава  че ги  познават.

През ХVІІв мрежата  от книжовни средища  става  по-гъста. Книгите се преписват в десетки  манастири. Увеличава се броя на килийните училища. Като нови духовни средища  се утвръждават Етрополският,Врачанският,Тетевенският манастир. Паявяват се книжовни средища извън  манастирските стени. В с. Аджар-Карловско,в с. Дряново,в с. Горна Митрополия-Плевенско. Свещеници и  светски хора  създават много книги. Преписвани в продължение  на месеци,те изискват не само умения но и силна вяра. Писането на книги е  богоугодно  дело и създателите им  обикновенно оставят преписки с името си, времето и мястото на преписването, благодарност към тези, които помагат със средства  или със съвети, и заклинателна формула  книгата да бъде запазена. Книгите са голяма ценност, която съхранява вярата  културата и народността на  на българите. Книгопечатането, великото откритие  на Й. Гутенберг,идва късно в нашите земи. Първите български печатни книги  са издадени през 60-те години на ХVІв. Във Венеция  от Яков Крайков. Те се разпространяват  от  книжаря Кара Трифон в Скопие. Но тази инициатива не продължава през следващите години.

Печатните книги са малко и се внасят  от Русия  и от славянската печатница  в Търговище във Влашко. Преписването на църковни книги продължава до ХІХв.

През ХVІІв в българската книжнина  се появява нов литературен жанр. Това са сборници с поучителни слова,наричани дамаскани. Те са преписи  и преработки  на сборника  на гръцкия духовник  Дамаскин Студит”Съкровище”,отпечатан на гръцки език през 1558г. В началото на  ХVІІв вече има български преводи  в които са включени  апокрифи,жития и исторически творби. Дамаскините стават любимо четиво  за грамотните и за неграмотните, за читателите и за слушателите. Преводачи и преписвачи  приспособяват  текстовете към интересите на бъргарската общество. Те внушават  спазване на  християнското  религиозно поведение  вяра и преданост към църквата. Т тях ясно се определя  какво е нарушение  на християнските норми  какво е грях и как ще бъде наказан грешника  във вечния огън на ада  след Второто пришествие. Посочваните прегрешения  и престъпления са конкретни: алчност,неподчинение на духовенството,женолюбство,властолюбдтво,суеверие,приемане на исляма и др. Поучителните слова засилват отговорността на  християнина  пред неговия Бог. В дамаскините  личи промяната  на говоримия български език в който изчезват старите падежни форми.

Развитието на българската книжовност в този период  до голяма степен има връзка  с развитието на просветата. Основната функция  на просветните центрове  е да се подготвят грамотни люде,най-вече за духовни лица. Още през  ХVв като основна просветна структура  са наложени килийните училища,които   дават твърде ограничено образование. В тях се изучават освен азбуката,четене и писане,още и калиграфия,църковни книги и църковно пеене. В аритметиката  нивото на убочение стига до умножаване и делене. В края на  ХVІв по сведение на немски пътешественик  Стефан Герлах  в София има две учулуща на свещеници,чиито  възпитаници  вероятно са  и Пимен Зограф и Явор Кройков. Известни училища  има и в Лесновския манастир край Кратово,Врачанския манастир “Св. Троица” в Трявна,Самоков,Банско,Плевен,Шумен, и др. Най-известни разбира се,са килийните училища към Рилския манастир и към  манастирите  в Атон.

Към средата на  ХVІІв се появяват и първите частни училища,в които предават не  духовници,а по-заможни търговци или занаятчии. По това време са създадени  и множество частни килийни училища,в които преподават  гърци,като в тях се получава  малко по-добро  образование, отколкото в българските. Подобни училища възникват в Силистра,Мелник,Търново,Котел,Скопие и др.  Младите българи получават добро образование  и в отлично уредените училища в Света гора,Солун,Мосхополе и др. Тези училища се превръщат в комуникативно  средище  за   осъществяване на  културни връзки  с останалия свят чрез  гръцката култура. Заедно с това обаче се превръщат в потенциален  проводник на политиката на  елинизация,създават предпоставка  за разпространение  на т.нар. гъркомания сред част от по-образованите  и грамотни българи.

Сравнително добре организирана  просветна мрежа имат и българите католици. В Чипровци  и съседния францискански  манастир функционират  начално училище и семинариум,в  който се изучават  “илирийски”и латински език а също и предмети  като логика,теология и др. Някои българи католици  като Илия Маринов, Петър Парчевич  и др. Получават и висше  богословско  образование  в Илирийския колеж в Рим и Лорето. След Чипровското въстание  с распръсването на българите католици е сложен край  и на  тяхното просветно дело,което достига  най-високо ниво сред българите през целия този период.

Католиците в българските земи се появяват през средновековието. Първоначално те са съвсем малобройни-главно  членовете на  дубровнишките  търговски колонии в София,Пловдив,Търново,Шумен и др и преселниците рудари,наричани саси. Посепенно рударските райони  се оформят като центрове  на католицизма-главно  градецът  Чипровци  и околните села  Копиловци,Железна и Клисура. В Османската империя  те имат право  на свои свещеници  и отделно вероизповедание.

След Триденския събор  от 1545-1563г  католическата църква  започва системни действия  за укрепване и разпространение  на католицизма. През втората  половина на  ХVІІв на Балканите  е изпратена проучвателна мисия  от босненски мисионер  от ордена на  францисканците  начело с Петър Солинат. Снабдени с официално султанско писмо те започват  да работят  за укрепване  на вярата  в Чипровско, изпращат деца да учат в Италия  и да се подготвят за местни свещеници. Усилията им се насочват  и към привличане на  павликяните  в Никополско. В резултат на това се появяват новите  католически села  Трънчовци,Белене,Ореше и др. При Солинат   католиците са близо 8000 души с 8 църкви.  След него католически епископ  в София става  бълтарин- Илия Маринов,който пренася  седалището си в Чипровци. След него идва Петър Богдан  Бакшев от Чипровец,учи в Италия,един от най-видните дейци  на католицизма,който искрено защитава  българската кауза. Той става  софийски епископ  през 1641г и предприема  голяма обиколка  из България. Съставеното донесение до Рим  е изключително  ценен източник за състоянието на българите  през ХVІІв. Усилната му мисионерска дейност  довежда и до създаването на  още една епархия-Марцианополска  която обхваща Източна България,включително части  от Влашко и Молдова. През 50-те години  на ХVІІв  за епископ е назначен  друг виден българин, Петър Парчевич. Отдаден на политическа дейност,той се опитва да привлече  вниманието на  европейските сили към тижкото положение на българите и да организира акции в тяхна полза. Обиколката ме из Влашко,Молдова,Полша,Виена,Венеция са отчаян опит да се съэдаде коалиция за освобождение на българите,която не постига резултат.Друг известен духовен водач на католиците е Филип Станиславов,поставен на чело на новата Никополска епископия,автор на първата печатна книга на български език”Абагар”.През втората полвина на ХVІІв се забелязва упадък на католическата пропаганда като цяло и това засяга и българските земи.Чипровското въстание разтройва местната общност,но малки католически обшности остават да съществуват в традиционните селища.

Българската култура има стари традиций в архитектурата и в живописа.Те остават като еталони в условията на османското владичество, но едновременно с това съществено се променят.Изчезва средновековната монументална архитектура. Не се строят царски дворци и болярски замъци,не се градят крепости,не се въздигат големи христянски храмове.Иноверската власт разрешава строителството само на малки църкви,като тези в с. Добърско,в с.Марица, “Св. Петка Самарджийска”.Но по някога се издигат и мономентални църкви, построени през ХVІІв.

В Българската,както във всяка православна култура е силна развита живописта.Стените на храмовете са покрити със сцени от старозаветни,евангелски и житийни творби.Животът на Исус и на Богородица,на светци и мъченици са представени, като сюжетен разказ в картини.Някои от тези фрески имат силен символичен смисъл.Житието на Св.Пимен Зограф,канонизиран за светец, тъй като ”зографисва 300 църкви”, свидетелства за голямата роля на художниците за поддържането на вярата.Силно развита е иконографията.Ликовете на Христос Вседържател, на Богородица с младенеца, на светците-войни, св.Георги,св.Димитър,св.Теодор Тирон и др., задължително красят олтарите на храмовете, внушават на вярващите страхопочитание, но и душевна сигурност.

От ХVІІв в живописта се появяват сцени които могат да се свържат с влиянията на европейския ренесанс.По стените на църквите се изписват нови сюжети. Особено широко разпространени две живописни сцени- “Страшният съд” и “Колелото на живота”. Те затвърждават у вярващите същата идея за личната отговорност на христинита пред Бога и пред църквата, която внушават дамасканите.Сред десетки стенописи особено интересна е композицията “Дърво Йесеево”,нарисувана в трапезарията на Бачковския манастир през 1622г. Тя представлява родословно дърво, в което чрез нарисуваните образи на старозаветните пророци, първосвещенници, светите апостоли и евангелистите се свързват староеврейската,античната и христинската традиция. В стенописите на Бачково  наред  с традиционните  са мъже и поети, сред които  Аристофан,  Диоген,  Перикъл,Аристотел, Гален и дори  римската пророчица  Сибила. Християнската  култура  е представена като приемник  на гръцката и  римската древност. Стенописът в Бачковския манастир  е категорично свидетелство, че идеята на Ренесанса  не е чужда на висшите православни духовници.

Немалко от българските  ръкописи са  изписани  изключително красиво. Калиграфията,  вече забравено изкуство, е широко разпространена. Някои от книгите са богато  илюстрирани. Художествената стойност  имат и много от запазените  до днес предмети, използвани в християнския култ-кръстове, ризници на икони,  обкови на книги, чаши за причастие и т. н.  Изработени от сребро  понякога с позлата, те следват стара традиция,която владеели  до съвършенство майсторите в София,Чипровци,Враца. От ХVІІв се появява ново изкуство-дърворезбата,която създава истински шедьоври  в олтарите  на много български църкви.

Неграмотното мнозинство от българския народ е изцяло под влияние на  православното християнство, съчетавайки го с езически вярвания  и еретични представи. Това съчетание довежда до сложна мирогледна  система, свързваща човека и Бога, хората и природата. В нея са кодирани правилата на живот и труд, на възможностите и ограниченията за отделната личност и за цялото общество. Те се реализират чрез  обичайната система,която  в практики и ритуали  обединява дохристиянски,ортодоскални и еретични  културни модели  представи и идеи. Пример за това е народния календар, в които посветените на християнските светци  празници са изпълнени с  езически обичаи, ритуали и забрани. Някои от тах са запазени  от античната древност,други  с прастар  календар,чиито оринтир е  движението на  съзвездието  Плеяди на небосклона.

Силно развито е устното творчество което поема много от функциите на  писмената  култура. Народните песни,предания,легенди, приказки и поговорки съхраняват спомена  за миналото, обясняват преживяното. Те дават пример за бъдещето  носят надеждите и разочарованията  на поколенията,живеят под чужда власт. Те създават свои културни герой,  в които българите търсят  и набират упование  и надежда. Юнакът,въображаемият гераи,който воюва и побеждава  турци и татари  обикновенно носи името на реалната историческа личност- Момчил юнак,цар Йоан Шишман,Крали Марко. Нереални,но нужни на българите са  делата му. Те се възпяват в песни, увековечавани в легенди. В приказките се ражда Хитър Петър-български антипод  на турския фолклорен  герой  Настрадин ходжа,с когото са представени и като приятели и като съперници. С хитрина и остроумие  Хитър Петър противостоял на  алчни богаташи и  насилници,които имат власт. Малките му победи са поука  за практичността  и мъдростта  на обикновенния човек. През ХVІІв  в народната култура  се появява още един въображаем герой-дядо Иван. Името му се свързва с  руския цар Иван ІV Грозни  и неговите победи  над татарите. През ХV-ХVІІв българската култура запазва  средновековните си характеристики,но в нея се пораждат  идеи и процеси,които  спомагат за промяната на през Възраждането.

Въпреки отделните прояви  липсва елитарна  култура  която връща българския народ  назад в културното му развитие. В този период липсват  върховни културни постижения,в сравнение с предишните векове. Ако съдбата на българите се преценява  от гледна точка на  наложените  от османска власт условия на развитото българско  общество постига  максимално възможното.

При изключително тежка ситуация  на чужда власт  българската култура съхранява  своята самобитност,а чрез това  българската етническа  единтичност. Така българите продължават да бъдат част от християнската Европа, независимо от това че живеят  под османска власт.ХV-ХVІІ векове са изключително тежки  но в  никакъв случаи не са безплодни  през тях се пораждат идеи  и процеси  които  спомагат  за промяната през  Възраждането.

ТЕМА№8

България при Йоан Асен ІІ

1218-1241г.

През последните три десетилетия  на ХІІв Византийската империя преживява остря криза. От втората половина на века  българското население  в областта  между  р.Дунав и Балкана  чувства византийската власт само номинално и като данъчно обременяване. Успоредно с византийската администрация  то има свои местни господари,  който започват все по-настойчиво  да защитават интересите му.

Възползвани от разгорелите  се в империята вътрешни междуособици,унгарците настъпват дълбоко във вътрешността  на балканските  й владения и достигат чак до Средец. Норманите пък завоюват Драч на адриатическото крайбрежие, прекосяват Македония и след дълга обсада  превзимат втора по важност  град на империята Солун. Източната половина на п-ва  безпокоят със своите набези  куманите. Неуспехите на империята повдигат духа  на българското население,което отдавна чака  сгодни обстоятелства  за отхвърляне на чуждото владичество.

Духът на недоволството   е използван от двамата боляри  Петър и Асен.

През есента на 1186г  както съобщава Никита Хониат, при освещаването на  новопостроената  църква  “Св. Димитър” Петър и Асен  съобщават пред насабралото се въоръжено множество  обявяването на възтанието  и възобновяването на  българската държавна независимост. Българският монах  Василий е ръкоположен  за църковен глава-архиепископ на  Българската църква а самият той коронясва  по-възрастният  от двамата братя  Петър 1186-1190г., за цар на българите.

За кратко време  възтанието обхваща цяла Дунавска България.

След смъртта на цар Петър го наследява  най-малкия  брат-Калоян,който  завършва  тяхното освободително дело и постига  междунарадно,църковно  и държавно  признание от най-авторитетния си за времето център-Рим.

Използваните извори за този период  са:домашни,чужди-византийски и европейски.

Домашни: Синодик на цар Борил,Надписи на Йоан Асен ІІ “Търновски” и  “Кричимски” надписи, Грамоти на Йоан Асен ІІ “Дубровнишка и Ватопедска”грамоти,Старобългарски  разказ от времето на Йоан Асен за пренасяне мощите  на Света Петка в Търново,Жития на св.Петка и на св. Иларион,Мъгленски надпис на патриарх Евтимий.

Чужди:Византийски:Никита Хониат,Георги Акрополит.

Европейски извори: Летописците на ІV кръстоносен поход,Хроника на Йоан Алберик,Хроника на  Марино Сануто.

С тези проблеми в българската историческа наука се занимават:Васил Златарски,Васил Гюзелев,Иван Божилов, Петър Мутафчиев,Петър Ников, Иван Дуичев,Димитър Ангелов, Геновева Цанкова-Петкова,Василка тъпкова-Заимова,Ани Данчева-Василева,Георги Бакалов и Петър Ангелов.

След убийството на  цар Калоян търновския престол е зает  от племенника му Борил. В съвременната историческа наука  преобладава тезата  наложена от Васил Златарски,че Борил в съгласие с куманската съпруга  на Калоян е организирал заговор за убийството му. Първо Иван Дуйчев,а след него  Иван Божилов посочват  че това  твърдение  не се упира на  извори и данни. Възможно е Борил да не участва  в заговора, но да се възползва от  принадлежността си  към династията  като син на сестрата  на Асеневци допълнително лигитимира  присъствието си  на трона  с брак с вдовицата на Калоян.

Убийството на цар Калоян  предизвиква  сериозни сътресения  в българското общество. Неговите привърженици са  подложени на  гонения  от узорпатора Борил, който не вижда друг начин  да се задържи  на престола. Двамата сина на стария Асен-Йоан и Александър,са принудени  да напуснат България и намират убежище  в руските земи. Алексий Слав, един от  племенниците  на Калоян, се отцепва като независим владетел  в Родопската област с център  крепостта Цепина, а по-късно  се мести  в Мелник. Тай се сродява с латинския император Хенрих и се признава  за негов васал.

Севастократора Стрез,другият племенник на  цар Калоян, бяга в съседна Сърбия. Сръбският жупан  Стефан  Първовенчани го приема  радушно  и му обещава подкрепа. Стрез се обявява за независим владетел  в Македония. Средище  на земите му  става непрестъпна крепост Просек.

Възползвани от размирици в България, унгарците нападат и превземат Белградската и Браничевската  област, а сръбския жупан  слага ръка върху гр. Ниш. Цар Борил не е в състояние  да предотврати  тези териториални  загуби, тъй като вниманието му е заето  в  продължителната война  с латинците. През 1208г кръстоносците  предприемат голям поход  в Тракия  и се насочва към гр. Пловдив. На 2 август  северно  от града  започва сражение. Цар Борил се опитва  да приложи  същата тактика,както в  битката при  Одрин. Латинският император  обаче не се впуска  да преследва  куманската  коница, а нанася внезапен  удар  срещу  централните български сили. Цар Борел претърпява поражение  което му коства   нови  териториални  загуби. Пловдив попада в ръцете на латинците. Тези  неуспехи  не отчаива българския цар  на когото очевидно  не му  липсва енергия. През следващите няколко  години  в съюз с никейския владетел  Теодор І Ласкарис и с довчерашните  си противници  Стрез и Слав  той създава немалко  главоболия на император Хенрих.

Най-сене през 1213г българи и латинци  решяват да се помирят. Заслуга за това  има папата, който чрез  един свои пратеник убеждава цар Борил  да даде доведената си дъщеря  за жена на император Хенрих. Този династичен брак  укрепва мира, който двамата владетели  сключват през 1213г. Уредени са отношенията и с Унгария, като друга дъщеря на цар Борил се згодява за  унгарския престолонаследник Бела ІV.

Дипломатическите и военните начинания  на цар Борил не довеждат до  стабилизиране положението на  България и Балканския п-в. Сред българското болярство,  което още помни блестящите победи  на цар Калоян, зрее недоволство. През 1214г боляри във видинската област вдигат бунт.

Съществува мнение че Белград и Браничево  са дадени  на унгарците като награда за потушаване на този бунт.

Израз на  вътрешната несабилност е  засилването на богомилското движение. Това става причина през 1211г в Търново  да бъде свикан събор срещу богомилите. На него са  осъдени и разпитани голям брои еретици  които остро недоволстват  срещу  управлението на владетеля,учението е  анатемосано  а при отказ да се върнат в правата вяра  еретиците са подложени на  сурови наказания. По този повод на български език  е преведен  византийският “Синодик на православната неделя”

Към българския превод са добавени  решенията на събора,а по-късно  до края на второто българско царство  многократно е допълван  с кратки дописки  за най-важните  политически и църковни  събития. Така се оформя  синодика на  цар Борил който днес е  един от най-важните домашни извори.

През 1217г  подпомогнати от руски дружини, в България се завръщат синовете на Асен І. Те са посрешнати с въодушевление  от българското население. Цар Борил се принуждава  да се затвори в търновската крепост. Лишен от  подкрепата  на своите  довчерашни  привърженици, той се опитва да избяга,но е заловен и ослепен. На престола се  възкачва  законният наследник Йоан Асен ІІ.

Политическата обстановка  в началото на  управлението на Йоан Асен ІІ в европейския  югоизток  се определя от няколко  важни  военно-политически  фактори: Унгарско кралство, Латинска империя, Папството  което  има особена важност  заради влиянието  си не само  върху  Унгария и  Латинската империя,но и в  останалия  католически свят. За България  последното  обстоятелство  е от особена важност  през ХІІІв което е епохата на  кръстоносните походи,Сръбско кралство, Епир,Никея-няма владения на балканите  но заради  стремежа за превземане на  Конста и зъстановяване на Византия,обект на нейната политика са именно балканите.хКъм края на Йоан Асеновото управление  се очертава  заплаха  и  от татарите. Тази сложна обстановка  изисква умело  и балансирано  управление.

При цар  Йоан Асен ІІ  България  достига  върха на политическото си могъщество. Това става  възможно  до голяма  степен  благодарение  на проявите  на българската дипломация. Често използвано дипломатическо средство  са династичните бракове. През  средновековната  епоха  сродяването на династиите  не е случаина приумица  на владетелите  или някакво  сантиментално  допълнение  към  сключените договори. Такива бракове често решават  изключително  спорни и заплетени въпроси, пред които  оръжието се оказва безсилно. Осъзнал тяхната роля, Йоан Асен ІІ  се заема по мирен път  да уреди отношенията  си със своите съседи. През 1219г на връщане от кръстоносен поход през българските земи  минава унгарския крал  АндрейІІ. Царят му обещава свободен  пропуск само в случай, че кралят му даде  дъщеряси за съпруга. Андрей ІІ приема и две години по-късно  след като получава разрешение от папата, Йоан Асен ІІ  се жени за унгарската принцеса Ана. Нейна зестра са  Белградската и Браничевската  област, които отново се присъединяват  към българската държава. След  като  осигорил  северните си граници, българския владетел  обръща поглед на юг. По това време  Латинската империя  върви към политически упадак. Все повече се развихря съперничеството  между  Епирското десподство и Никейската империя,които си оспорват правото  да възтановят Византийската империя. Особено амбициозен  е епирският деспот  Теодор Комнин,който завладява  Солунското княжество  и през 1224г се провъзгласява  за император. Действията на епирския владетел  представляват потенциална  заплаха за българската държава, но на първо време  Йоан Асен ІІ  смята  за разумно  да поддържа добри  отношения  с него. Сключен е договор, според които една от дъщерите на  Йоан Асен ІІ  от първата му съпруга  се омъжва за брата на Теодор Комнин. Мирът между България и Епир  обаче няма да просъществува дълго  тъй като сблъсака на техните интереси  в Македония и Тракия  е неизбежен. Напрежението се засилва  и в резултат  на настъпилите събития  в Латинската империя. През 1228г  умира латинския император Роберт дьо  Куртене който оставя за наследник  малолетния си син  Балдуин ІІ. Приближените на  новия император  решават да повикат  за негов настойник  и регент  Йоан Асен ІІ.  В негово лице те виждат авторитетна сила  която е в състояние да  укрепи  разклатеното положение  на империята. Това убеждение се подсилва  и от обстоятелството че между Рим и България  все още съществува уния.

Докато  между  латинските барони  и Йоан Асен ІІ  който е скрепен с годежа  на малолетната му дъжеря Елена за БалдуинІІ,предвижда  българите  да окажат  помощ на Латинската империя  във войните  й срещу Епир и Никея. В замяна на това  Пловдивска област се връща в пределите  на България.

Умелите  дипломатически  ходове на  Йоан Асен ІІ  засилват изключително  много  влиянието  му в Константинопол. Заветната мечта на българските царе  да станат пълновластни  господари  във “Втория Рим” отново е на път да се изпълни. Изглежда това става причина  латинските барони  твърде скоро да се откажат  от услугите на Йоан Асен ІІ. През април 1229г  зад гърба  му те сключват  тайно  споразумение  с йерусалимския  крал Йоан дьо Бриен, приема го за настойник и  обещават Балдуин ІІ да се  сгоди за дъщерями му.

Епирският деспот  също следи  с тревога  ходовете  на българския цар,  в чието лице  вижда най-сериозния  си претендент   за императорската корона. Ето защо  през 1230г Теодор Комнин вероломно  нарушава  мирния договор  и нахлува в българските земи. Разгневен от постъпката на  епирскиа деспот, Йоан Асен ІІ  бързо  организира  войската си,  привлича на своя страна  един  кумански  отряд  и се насочва  срещу  нашественика. За да повдигне  духа  на войниците си  нарежда да бъде забучен  на копие  и носен  като  знаме договора с епирците. Двете армии  се  срещат на 9 март  северозападно  от Хасково,в местността Клокотница. Епирският владетел  претърпява голямо поражение. Той е пленен заедно с  цялото си семейство, а към останалите заловени  войници  българския цар се отнася  човеколюбно  и ги пуска  да се завърнат по домовете си.

След Клокотнишката битка  обстановката в  европейския югоизток е променена-България става първа сила.

Действията  на латинските управници остават скрити  за  българския владетел чак до 1231г., когато  Йоан дьо Бриен  тържествено е  коронясан  в Константинопол и обявен за настойник на Балдуин ІІ. Двойствената игра на бароните, в която  немалка роля се пада на папата,разгневила  Йоан Асен ІІ. Той скъсва унията с Рим  и  отстранил от власт  търновския  архиепископ Василий,който е убеден  привърженик на  униатската политика. През следващите десетилетия  на България е съдено да се  утвърди  като стабилна опора  на православието  на Балканския  п-в и последователен  противник  на папските  домогвания  за вселенското господство.

Краят  на унията е приживян  болезнено  от  амбициозния  папа  Григорий ІХ. Той убеждава унгарския крал  Андрей ІІ  за наказание  да  нападне  България,която  дръзко  се  откъсва  от “тялото”на Римската църква. През 1232г  унгарците окупират  Белградската и Браничевската област,но успехът  им  е  твърде  краткотраен. Срещу нашествениците  се отправя братът  на Йоан Асен ІІ,севастократор  Александър , който ги  разбива  и принуждава  да се върнат  обратно в земите си. Битката при Клокотница  предизвиква  сътресения и в Сърбия. Крал Радослав,който се ползва  с  покровителството  на  епирския  деспот, се принуждава  да абдикира  от престола. През  1234г мястото му  е заето от  брат му  Владислав,който е подкрепен  от Йоан Асен ІІ. За да  укрепи  влиянието си  в Сърбия, той дава  една  от дъщерите  си  за жена  на новия  сръбски крал.

Новата  обстановка на Балканския п-в  след Клокотнишката битка  предизвиква неизбежни промени  във външната политика на България. Като надежден съюзник  в борбата срещу  Латинската империя  се очертава преди всичко  Никея. Опитите за зближаване м/у двете страни  започват още през 1231г., когато Йоан Асен ІІ  разбира, че е излъган от латинските барони. В преговорите България и Никея  преследват различни цели. Никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци  вижда в съюза си с българите  преди всичко  средство за по-лесно постигане  на основната си цел- превземането на Константинопол. Цар Йоан Асен ІІ също търси съюза с Никея  не само с оглед на  възможни териториални придобивки, но преди всичко за решаване на въпроса  със статута  на българската църква. В края на 1234г м/у Никейската империя и България е подписан клетвен договор, скрепен с династичен брак. Малолетната дъщеря на българския цар Елена  се згодява за никейския престолонаследник Теодор ІІ Ласкарис. Друга важна клауза  в договора  засяга положението  на българската църква. По предварителна уговорка  с Йоан Асен ІІ  никейския император  съдейства за възтановяването  на  Българската патриаршия. Това не може да стане без одобрението на  източните патриарси, поради което никейския патриарх Герман изисква  нарочно писменно  съгласие от  предстоятелите  на  Йерусалим,Антиохия  и Александрия. На състоялия се събор в гр. Лампсак архиепископ  Йоаким е  ръкоположен за български патриарх  под името Йоаким І, а Василий се оттегля в един ат атонските манастири. Възтановяването на Българската  афтокефална патриаршия  е безпорен успех  на българската дипломация и своеобразен   завършек  на дългогодишните усилия  на Асеневци за пълното завоюване  на държавна и църковна самостоятелност.

Условията на договора предвиждат  съвместни военни действия  срещу лативците,  както и подялба на завладяните земи  и градове. Според споразумението никейския император  заема част от Тракия и  Галиполският п-в, откъдето се подготвя  да атакува заедно с българите  Константинопол. През лятото на 1235г  съюзените българи и никейци  предприемат обсада  на града по море и суша. Обсадата продължава до есента,  но недава резултат поради  незадоволителната  морска подготовка  на никейците.

Неуспехът охлажда отношенията м/у  съюзниците. Йоан Асен ІІ решава  да прекрати действието на договора  и разваля годежа на дъщеря си.  Постъпката му е продиктувана  най-вече  от настъпилите промени  в Латинската империя. През 1237г  умира престарелият  Йоан дьо  Бриен което дава надежда на Йоан Асен ІІ  че може да заеме неговото място. Започват преговори с папски пратеници  за възтановяване на унията. Българи и латинци сключват военен съюз  срещу Никейската империя. Резкия завой в политиката  на българския владетел е предизвикан от основателите му  опасения от прекомерното  засилване на никейската империя  която застрашава и българските владения  в Тракия. Единствената акция на българи и латинци е обсадата на важната крепост  Цурулум  в Южна Тракия. В разгара на обсадата обаче  Йоан Асен ІІ  получава известие от Търново,  че неговата жена,най-малкото му дете и патриархат  са починали от чума. По думите на акрополит  царят “счел това за  божие наказание”, унищожава бойните машини и бързо отива в Търново. В края на същата 1237г  съюза м/у България и Никея и подновен. Този път обаче българския владетел не се ангажира с обещание  да оказва военна помощ  на никейския император. В Никея се завръща и  годеницата  на Теодор ІІ  Ласкарис. Няколко години преди смъртта си  Йоан Асен ІІ се жени за  дъщерята на епирския  владетел  Теодор Комнин- Ирина която заедно с баща си живее като пленница  в Търново. Съвременниците на събитието  не пропускат да отбележат че царят е пленен  от красотата на византийската принцеса и между тях пламва любов, не  по-слаба от тази, която съществува  м/у римския  пълководец Антоний  и египетската царица  Клеопатра.

Според едно известие  в западна хроника  малко преди смъртта с и цар Йоан Асен ІІ успява да отблъсне  едно нападение  на татарите,чиято разрушителна сила  европейските народи  тепърва ще изпитат.

В последните години  от управлението си царя  лавира с отношенията си с  Никея и  Латинската империя. Балансира м/у тях  без да оказва  решителна подкрепа  на нито една  за да гарантира  българска дистанция на Балканите.

Съчетал  в себе си  таланта на ловак дипломат  и талантлив пълководец  цар Йоан Асен ІІ  успява да  издигне  българската държава  на непознати  дотогава висоти. Нито един важен въпрос  по политическите взаимоотношения  м/у държавите  на европейския Югоизтон  не са решавани  без пряко участие  на  България и авторитетната дума на  българския цар.

Царят  обоздава  непокорното болярство, което е респектирано  от външно политическите му успехи  и същевременно е предразположено  чрез предоставянето на  привилегий и богатство.

Йоан Асен ІІ  е първият представител на  династията  който умира от естествена смърт  и не е детрониран.

Като изключим  периода   на действия  на унията (1204-1235г) второто  българско царство  почти изцяло копира  модела на  коминова Византия. Царят се смята за  върховен и неуграничен владетел чиято  титла  гласи “В Христа  Бога  верен цар  и самодържец  на всички българи и гърци”. Въпреки това царят не е владетел  с обсолютна власт.Болярския съвет (наричан  синклит),съставен от най-имотните  и родовити боляри, в известна степен  ограничава  царските правомощия. В него взимат участие  високите съновници, севъстократори, деспоти, севасти, паниперсивасти. Близки помощници на царя са : Великият Логотет(пръв министър),Протостраторът(пръв командир),Велик Примикюр(цярски адютант).

Държавата е разделена  на области наречени  хори начело на които застават  севасти. Градовете-крепости се управляват  от началника на местния гарнизон Кастрофилакс или Кефалия.

Второто българско царство  възприема византийската административна  система  в която даже неличат  остатъци от  старата  българска административна военна  система. Подръжанието  е естествено  тъй като империята има славата  на дребна държава с  огромен управленски опит  от който заимстват  както близки така и  далечни народи.

Териториалното разширение  и укрепване на  България  се отразява  благоприятно  върху нейната икономика. Настъпва видим подем  в занаятите и търговията, в укрепването и разрастването  на средновековните  български градове. Столицата Търново  се очертава  като главен  политически, икономически  и културен център. За нея съвременниците с уважение  говорят  за “Трети Рим”.

По времето на цар Йоан Асен ІІ  започват да се секат монети –златни,сребърни и медни. Монетосеченето  е свързано с общия  икономически подем  и развитието на търговията.

Масовият  нумизматичен  материал  от българските земи  през ХІІІв  показва, че независимо  от появата на собствено монетосечене,византийските монети  продължават да се  идползуват  в България като  основно разменно  средство в търговията. Важна роля  в търговските връски  на България започва да играе  Дубровнишката република. През 1230г  цар Йоан Асен ІІ  издава специална грамота  в която предоставя  правото на дубровнишките  търговци  свободно да търгуват  по българските земи.

Нови имоти  и привилегии  получават също  така  и атонските  манастири. През 1230г българския цар  посештава Света гора. Той е посрешнат  с уважение  от представителите  на православното монашество,което му  засвидетелства  своята почит  и върност. От тази година  е запазена  една дарствена  грамота  на Йоан Асен ІІ  за Светогорския манастир “Ватопед “. Богато  обдарен е и  Зографския манастир, които се обитава  от български монаси. Сред даренията са и много ценни книги, които за съжаление  изгарят през 1275г когато латинците  нападат  и опожаряват манастира.

Йоан  Асен ІІ  успява да сплоти  българското болярство, като му предоставя  нови  земи и привелигии. Той проявява търпимост  към  разпространението  по  това време  еретически  учения  в българските земи  и най-вече  към  богомилството. В едно писмо  на папа  Григорий  ІХ до унгарския  крал  от 1238г м/у другото се казва,  че българският цар приема  и защитава  в  страната си еретиците. Папата набляга на този факт ,тъй като иска  да подбуди  унгарския крал  на кръстоносен поход срещу България. Макар и да са преувеличени, обвиненията на папата  дават основание  да се изключи, че при Йоан Асен ІІ  богомилите  не са подлагани  на упорито преследване. Това е сторено от него  вероятно  по политически съоръжения  тъй като добре съзнава, че спокойствието  в страната  е от съществено  значение  за нейната  стабилност и всестранен напредък.

От  светските постройки  най-добре  проучени  са тези на хълма Царевец в Търново. Дворцовият комплекс представлява  една сложна система  от постройки  с представителни и стопански функции. Над двореца, на самия връх  на хълма, се намира жилището  на потриарха  и патриаршеската църква “Възнесение Христово”. Хълмат Трапезица  също е застроен  с жилища  и църковни згради. Между двата хълма  се намира един голям жилищен квартал, наречен от съвременниците  “Новият град “ или познат  още като  Асенова махала. Архитектурният облик  на българската столица   показва, че тя трудно може да се вмести традиционните  представи  за разпределението  на средновековния  град  на две части-вътрешна и външна. Архиологическите  останки  на Царевец свидетелстват,че наред с представителни  сгради, там  съществуват  жилищни и стопански  постройки на народа.

Окончателен завършек  на процеса  на възтановяване  на българската държава  и кулминация в политическото развитие  на  второто българско царство.

Преценките на историците  за последиците от  битката при  Клокотница  са единодушни,но се различават в някои нюанси. Васил Златарски смята, че  “Клокотнишката битка  спечели на  българския цар  палмата на военното и политическо  първенство  на Балканския п-в”.Според Петър Мутафчиев:”Сега,след Клакатница, в Балканския п-в  вече не съществува  никаква сила  която е  могла да  изстъпи  като неприятели  или съперник  на  Асеневска България” Според английския  византинист  Донълт Никъл победата в Клокотнишката  битка  разсича възела на  сложните  противоречия  в Европейския  югоизток  и преврпъща българското църство  не само в хегемон  в този регион, но и в основен претендент  за наследството  на разкапващата  се  Латинска Цариградска империя.

За никоя друга голяма личност  от политическата история  на средновековна  България  единодушието  на  съвременници  и изследвачи,българи или чужденци  в положителната оценка  и възхвала  не е тъй  голямо, както за цар Йоан Асен ІІ. Тайната на това признание  се корени не само в качествата  му  на държавник и  пълководец,но в неговата толерантност  и великодушие  спрямо  поданиците му  и чуждите  народи,в съзидателността на  неговата  цялостна дейност.

През  царуването на Йоан Асен ІІ  възобновеното българско царство  изживява своя най-значителен  държавен политически  възход. Държавните и дипломатически  качества  на този  български владетел  превръщат  България за  определен период  в политическия хегемон  на Балканския п-в.

ТЕМА№10

Антиосманска съпротива  на българите

ХV-ХVІІв

Близо  4 десетилетия  от втората половина на ХІVв  бългаския народ устоява на  базрушителните  набези и ожесточени сражения, за да съхрани  политическата  независимост  на своята държава. Две поколения  българи идват  дават безброй  жертви.Неизброими са убитите. Отвлечените в робството мъже,  жени и деца  се продават по пазарите  на  цялото  Средиземноморие  от о. Крит  до Испания. В Кипър те са толкова много,  че в кралската армия  е образуван  щурмови  отряд от български роби. Други напускат родната земя. Разорява се селското стопанство.Градовете са разрушени. Психическият шок  от победите на друговерците  мюсюлмани  предизвиква  дълбока морална криза. В тези мъчителни десетилетия  на изключително  изпитание  българите успявят  да се запазят  като етническа общност, като народ.Но изчезва българската държава. Сменя се посоката и се забавя темпът на българската историческа  еволюция.

През следващите векове  богатствата на земите ни, силите и  енергията  на много поколения българи  се използват  за  нуждите и интересите  на чуждата им Османска империя.

Унищожено е българското болярство  и народът остава  без своите естествени водачи. Прекъсват се връзките с  европейския свят, който преодолява средновековна “ криза на предела”, за да тръгне уверено  към Ренесанса и Новото време. Българите, както всички балкански народи, са принудени да живеят в  една близкоизточна  ислямска деспотия. Това е причина за дълго натрупването  изосаване  от все по-бързо  развиващия  се европейски  свят в областта на  техниката, технологиите, науката,образованието,бита. Лишени от собствена държава  българите се превръщат  от субект  в обект на международни отношения. Тези дълготрайни  следствия от османското завоевание  оставят дълбока следа в живота на всички народи  на Балканския п-в.

На 29 май  1453г османците превземат  Константинопол и го превръщат  в своя столица  под името  Истанбул. Тази дата се приема  за емблематична  не само защото  тогава окончателно  рухва  хилядолетната  Византийска империя,но и защото  през втората половина на ХVв  османската  политическа система  е изградена  напълно.

Според основните й характеристики  тя може да се определи  като поредния вариан  на бризкоизточна  средновековна  деспотия  с пълна централизация на властта, съсредоточена в султана- абсолютен и  неограничаван  от никого и  нищо монарх. Той е пръв военоначалник, единствен законодател, най-висша  съдебна инстанция. Наричат го “сянка на Аллаха  на земята” и е господар на живота и имота  на поданиците си. Икономическата основа  на този абсолютизъм  е върховната собственост на държавната хазна  върху земята. Държавната собственост  върху земята  и централиктичния  принцип  на управление обвързват  земевладелието  и армията  и създават сложен административен апарат.

Антиосманската съпротива  през ХV-ХVІІв  протича през три периода: 1396г,1453г, от средата на  ХVв  до края  на  ХVІв, от края на  ХVІв до края на ХVІІв.

Съпротивата на българите  съобразно непосредствените  цели  и прилаганите методи  се проявява  в мирни и въоръжени форми. Към мирните спадат всички  прояви на недоволство  и неподчинение, но  установения стопански и политически ред.

Към въоръжените форми спадат хайдутството и висшата изява – организираните възтания.

Използваните извори за този период са:домашни ,османски и европейски.

Домашни: Анонимна българска хроника от ХVв,Похвално слово  от патриарх Евтимий от Григори Цамблак, Житие на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки, Житие на св.Георги Нови  от поп Пейо,Житие на св. Никола Нови от Матей Граматик, Сведения на българските католици-Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич,Филип Станиславов.

Османски: Мехмед Нешри, Евлия Челеби.

Европейски: Стефан Гарлах, Дела Брокиер.

Тези проблеми  в българската историческа наука  са изследвани от:Никола Милев,Христо Гондев,Иван Дуйчев,Бистра Цветкова-Петкова,Михаил Йонов,Вера Мутафчиева,Страшимир Димитров,Цветана Георгиева.

Според  средновековната традиция естествени политически водачи на остатъците от българската аристокрация  се налагат  синовете на последните двама български царя. Константин син на  цар Иван Страцимир след смъртта на  баща си се остановява  при влашкия воевода  Мирчо Стари,а  братовчбед му  Фружин,син на цар Иван Шишман,намира убежище  при унгарския крал  Сийзмунд.Така двама братовчеди са  въвлечени в  европейските антиосмански действия  от края на  ХІVв и началото на ХVв. От амбицийте на българските престолонаследници са заинтересувани  редица от  балкански и  енропейски политически сили-Сърбия,Босна, Папството,Венеция,Генуа и Бургундия. Крал Сигизмун се  титулува  крал на Б-я,неслучайно  именно той  е в дъното на  антиосманските коалиции от 1396г и 1404 за да  превърне Унгария в техен център.

В първото десетилетие  на ХVв българските земи стават арена  на продължителна междуособна война,в която синовете на  Баязид І воюват за бащиното си наследство-османския трон. След разгрома на османската армия  от монголския владетел Тимур-ленг в битката при Анкара в 1402г пред християнските страни  се открива възможност  да премахнат  османската заплаха.

Ударът на Тимур-ленг лишава  османската държава  от почти всички  малоазийски територий,разклаща  вътрешната  й стабилност и стимулира  борбата  за  престола  м/у  тримата  баязидови синове  за повече  от 10години. Но политическата  недалновиднаст  на Византия,Венеция,Генуа и рицарите  хоспиталиери от о.Родос не позволява да се използват  благоприятните  обстоятелства. Те сключват мир  със Сюлейман, първородния син на Баязид І. Византия си възвръща  българските  черноморски  градове  до Варна  и потвърждава  властта му над  вече завладяните  територии  на Балканите, по-голямата част от които  са българските земи. Но други  държавни мъже  преценят  променилите се  политически обстоятелства. Унгарския крал  Сигизмунд застава начело на коалиция,в която се включват  влашкият воевода Мирчо Стари, босненския крал Остоя  и българските престолонаследници Константин,син на цар Йоан Страцимир,и Фружин.

В житие на  “Св. Стефан  Лазаревич” българският книжовник и ученик  на патриарх  Евтимий,Константин Костенечки  съобщава  че синовете на  българските царе  отхвърлят  османската власт. В текста липсват  точно  сведение  за  времето  на събитието. През 1406г влашки и  български  отряди  преминават р. Дунав и завладяват Силистра. В тези смутни  времена  те правят и сериозен опит  да отхвърлят  османската власт, заставайки начело  на първото  антиосманско въстание на българите. Информацията за  неговата подготовка  и ход е твърде ограничена,което поражда множество въпроси  и дискусии. Някои съвременни учени  твърдат,че то избухва в 1404г,а други-в 1408г. Според един то обхваща  населението  в областта  Темска-родово владение на Константин м/у  Пирот и Ниш. Техните опоненти  твърдят, че се разпространява  върху цаля Б-я от Силистра  до Тимок. Със сигурност се знае, че е потушено от Сюлейман. За нас е важен въоръженият опит  на българите  да охладят  османската власт  и да възтановят  държавната си независимост. Ходът на историята обаче  поема в друга посока. През 1413г  султан Мехмед І разгромява войските  на Муса, втория си брат, и слага край на междуособната война. Османската държава  постепенно се стабилизира  и продължава своята експанзия на Балканите и в Мала Азия. След набизи във Влашко, Албания и Сърбия,в 1430г  пада Солун. Османския обръч  около византийската столица Константинопол става все по-тесен. След като император  Йоан VІІІ Палеолог  дълго обикаля дворовете  на европейските  владетели,за да търси помощ срещу мюсюлманските нашественици,през 1439г е сключена Фераро-флорентинската  уния м/у  православната  и католическа църква. Този факт активизира  антиосманската политика на Римската курия.

В тесен съюз  с нея действат унгарските владетели,за които османската заплаха  вече е неизбежна. С усилията на  папа  Евгений ІV,трансилванския владетел  Януш Хунияди и полско-унгарския  крал  Владислав ІІІ Ягело през 1443г.,25-хилядна кръстоносна  войска  се насочва към  османските балкански владения. В нея участват унгарци, полски, френски  и немски рицари,отряди на чешки  хусисти и сръбски войски  начело с  Георги Бранкович. Целта е да се превземе  Одрин и да се подгонят  османците  в азиятските им владения. В нейните редици се включват  големи групи зле въоръжени български  селяни.Те показват пътищата, осигоряват храна за рицарите  и техните коне, разузнават  местоположението на  християнските противници. Османците отстъпват, оставяики след себе си  изпепелени градове и села. Рицарите превземат Ниш, Пирот и София  и  достигатн проходите  на Средна гора. Но започналата зима  ги принуждава  да се върнат  назад. Успехите на “Дългия поход”,както съвременниците  наричат  кръстоносна акция, дават увереност на християнските владетели.

През следващите месеци  обстановката е благоприятна  за нов поход. През есента на 1444г  Владислав ІІІ и Янош Хонияди  предприемат нов поход.Тоди път се насочват към  Видин и през Мизия се отправят  към черноморското краибрежие.

Те се движат през дунавската равнина  за да стигнат до  Варна  и да се прехвърлят  с кораби  в Тракия.Отново,зле въоръжени но решени  да воюват  за своята свобода  български селяни  се присъединяват  към християнската  войска. В полето при Варна  рицарите  се срещат  с цялата  военна мощ на османците,командвана от  султан Мурад ІІ. На 10ноември 1444г двете армии  се хвърлят в сражение,което трябва да реши  съдбата на балканските народи  за  векове. В началото на битката  ентусиазмът  на християните  накланя към тях “везните на успеха”. В османския боен ред  настъпва смут, но смъртта на крал  Владислав фатално  променя хода на боя.Османците минават  в настъпление  и кръстоносната войска  е напълно разгромена.Убит е  кардинал  Юлиян Чезарини. Само воеводата  Януш Хонияди  успява да се спаси с един отряд свои боици. Под стените загиват хиляди рицари,а с тях и кръстоносната  идея. Християнското поражение  при Варна  потвърждава османското  господство над Балканския п-в. Изворите съобщават  че хиляди българи  търсят спасение  в земите на север от р.Дунав.

От средата на ХVв военните фронтове  се отдаличават от българските земи. Османската инвазия  продължава  към Централна  Европа. Империята  утвърждава  своята  управленчиска  сестема  и засилва данъчния гнет.

Икономическата  съпротива  става най-масова форма  за противодействие  на чуждата  власт. За да се спасят от многобройните данъци,българите както и другите поданици на османската държава непрекъснато окриват  своето производство. Множество сведения за  данъчните недобори в различни региони  показват,че те са масова практика. През 1617г не е събран  поголовният данък  джизие  от войнуците  в Ямболско. На следващата  година  мнозина  от християните в Софийско  се крият за да не платят  същия данък. От втората половина на века  подобни донни  стават десетки. Българите се опитват да избегнат и ангарийните задължения към османската държава. През 1568г селяните от Софийско,които трябва да работят на строежи  в Цариград,се разбягват. Така постъпват 50-год  по-късно 100души от Русенско,задължени да участват  в ремонта  на Видинската крепост. Стотици са молбите  до централната власт  за намаляване на задълженията  към спахиите. Много са сведенията  за открито  неподчинение. Селяните масово напускат серлата си. “Раята се разбяга” е постоянна  констатация  в османската данъчна  документация. Мюсюлманите не са  по-благонадежни  данъкоплатци. Различните форми  на икономическата съпротива не променят положението  на отделния човек,който  само временно се спасява  от капана на хазната. Но недоборите  са  постоянна  язва, която допринася  за дестабилизирането  на османското управление. Вечният конфликт на средновековния производител с властта  в българския случай е постоянно огнище  на напрежение, което поддържа враждебността  към чуждата  държава  и стремежа  да бъде огхвърлено  нейното господство.

Най-масовата и постоянна форма  в българската антиосманска  съпротива е духовенството.Първото известно сведение за хайдути в нашите земи е от 1454г.

Когато по нареждане на султан  Мехмед ІІ  в София е осъден  воеводата Радич. Малко по-рано един френски рицар  Дьо Брокиер разказва че  ихтиманските  възвишения са пълни с хайдути  и там османците се чувстват  несигурни. Сведения за действия на хайдути зачестявят  в края на  ХV и ХVІІв.

Важно е да се отбележи  че хайдутството  обхваща всички земи –Мизия Тракия и Македония,а активността му зависи  от  успехите или неуспехите  на империята  във военните й конфликти  със съседни държави. През периодите когато империята води  напрегнати и тежки войни особенно с европейските държави ,хайдутството бележи ръст.Когато османската държава печели победи  хайдушката  активност ряско намалява.

Началото на хайдутството е свързано  с разпространеното на Балканите и в целия свят средновековно  разбойничество,но ис последните български опити  за военно противопоставяне на османците през ХVІв. Негов основен резерв  е селското население. Селата постоянно излъчват мъже, които с оръжие в ръка  противостоят на  социалната и политическата  действителност, в която живеят.Те са организирани в дружини  които рядко достигат  до 100-200души. Малките бойни формации лесно се придвиждат  и лесно се разпръстват. Резултатноста  на действията им се дължи на тактиката  на бързи и неучаквани нападения. Акциите им са насочени към османски  чиновници,еничари,спахии. Хайдутите нападат  войнишки части,които принасят “хазната”,грацки чаршии, малки военни гарнизони  търговски кервани.

Участието на хайдушката  дружина  е доброволно,но вътре в нея цари военна дисциплина. Подчинението на заповедите  на воеводата,избран с вишегласие,е задължително. От българската войска  хайдутите запазват важен знак-бойното знаме. Тяхната близост  със селското население  им осигорява  прехрана  и сигурност. Въоръжените  акции, успешните действия и бойната организация поддържат  славата на войводи  и  хайдушки  чети  сред българите,за които те са единствената защита. Хайдушките нападения  обикновенно имат  локален характер, но поради тяхната масовост  и непрекъснатост  резултатите им са  от всенародно значение.Българите ги възприемат  като отпор  срещу чуждата власт. Стотици са побликуваните документи за опитите  на османската държава  да ограничи хайдушкото движение. Всяка пролет от Цариград  към провинциите  тръгват султански заповеди,които нареждат “появилите се  хайдути да бъдат открити и преследвани….,а раите да бъдат обвързани чрез шериатския  съд във взаимно  порачителство един за друг.” Местните еничерски отряди  организират потери и преследвания. Заловените хайдути  са изтезавани  публично  и наказани с жестока смърт. Но борбата срещу хайдутството е безрезултатна. Османската власт  и в българските земи,и на Балканските изобщо  е в постоянно напрежение. За българите  хайдушките дружини  носят увереност в собствените сили,създават усещането че са защитавани  от собствените си синове. Хайдутите и техните дела,възприемани и оценявани като гепоичен подвиг,са възпявани в стотици песни. Народната памет съхранява много от имената на  хайдушките войводи  като Момчил,Чавдар,Новак и др.,реални личности за чиито дела  свидетелстват  документи от епохата.

Хайдутството продължава  и през следващите столетия.Натрупаният военен опит  и бойната им тактика  са използвани  в борбата  за национално освобождение.

Хайдутството е кога осъзната кога неусъзната  въоръжена подготовка  за българите,която запълва  вековните паузи м/у българските въстания ,за да ги подреди в стройна  и непрекъсната  историческа еволюция.

Католиците  в българските земи  се появяват  през средновековието. Първоначално те са съвсем  малобройни-главно членове на  на дубровнишките  търговски  колонии в София,Пловдив,Търново,Шумен и др.,и преселниците  рудари,наричани саси. Постипинно рударските райони се оформят като центрове  на католицизма- главно градеца Чипровци  и околните села  Копиловци,Железна и Клисура. В Османската империя те имат право на свои свещеници и отделно вероизповедание.

След Триденския събор  от 1045-1563г  католическата църква  започва системни действия за укрепване и разпространение  на католицизма. През втората половина  на  ХVІІв на Балканите  се изпраща проучвателна мисия  от босненски  мисионери  от Ордена  на францисканците  начело с Петър Солинат. Снабдени с официално султанско писмо, те започват да работят  за укрепване на  вярата в Чипровско,изпращат деца да учат в Италия и да се подготвят  за местни свещеници. Усилията им се насочват  и към привличане на павликяните  в Никополско. В резултат на това се появяват нови католически села  Трънчовци,Белене,Ореше и др.При сулинат католици са близо 8000души с 8 църкви. След него  католически епископ  в София става българин- Илия Маринов,който пренася седалищета се в Чипровци. След него идва Петър Богдан Бакшев от Чипровец,учил в Италия, един от най-видните дейци на католицизма,който искрено защитава  българската кауза. Той става софийски епископ  през 1641г и предприема  голяма обиколка  из България. Съставеното  доесение  до Рим е изключително ценен източник  за състоянието на българите през ХVІІв.Усилната му мисионерска дейност довежда до създаването на още една епархия-Марцианополска,която обхваща Източна България включително части от Влашко и Молдова. През50-те години  на ХVІІв  за епископ е назначен Петър Парчевич. Отдаден на политическа дейност, той се опитва да привлече вниманието на  европейските сили към тежкото положение  на българите и да организира акции в тяхна полза. Обиколките му из Влашко,Молдова,Полша,Виена,Венеция са отчаян опит да се създаде коалиция за освобождение на българите която не постига резултат. Друг известен духовен водач на католиците е Филип Станиславов,поставен на челото на новата Никополска  епископия,автор на първата печатна книга  на български език”Абагар”-1651г.

През втората половина на ХVІІв се забелязва упадак на католическата пропаганда като цяло и това засяга  и българските земи. Чипровското въстание разтройва  местната общност, но малки католически общини  остават да съществуват  в традиционните си  селища.

През ХVІІв в европейския свят набира  скорост  процесът на промяната  на оръжейната  техника. Изменят се военната тактика и  стратегия. Създават се нови форми  на междудържавни отношения-многостранните коалиции. Османските поражения  стават все по-чести,а успехите на европейските сили- все по-големи. През 1683г под стените на Виена  турската войска  е напълно разгромена. Отрядите на полския крал Ян Собйески я обръщат  паническо бягство.Европа печели своята голяма победа. В последвалата война  е съцдадена  Свещената  лига, в която се обединяват  Хабсбургската  империя,Полша,Венеция и Русия. Тези събития довеждат  до избехването на  три въставия в българските земи  за краткия период от 4години.

Второто търновсо  въстание,избухва през 1686г,свързано е с политическата дейност на  московския патриарх Йоаким. Добре позната е неговата идея  да се обедини православното население  на Балканите под духовната власт  руската църква. В Москва с него се среща  “търговския княз” Ростислав Страцимирович. Създаден е голям план  за освобождение на България. Ростислав Страцимирович  и Савелий Дубровски,племеник на патриарха,идват в България  за да оглавят борбата срещу османската власт.

Но още преди престигането им  турски отряди разоряват Търново. Въстанническата войска  от 4000 бойци се придвижва  към София. По пътя в множество ожесточени сражения въстанниците са разпръснати. Двамата им водачи намират  подслан в  Рилския манастир.

Две години по-късно,през 1688г,избухва   Чипровско въстание.  По това  време  австрийските  войски   навлизат дълбоко в  балканските територии и през август 1688г обсаждат важната крепост  Белград. Сред българите брожението става  все по-масово. Мнозина участват в различни  военни акции. По сведение на дубровнишки източник войската на отцепилият се  от османската власт Йеген Осман  паша  достига 18 000 бойци. Два български отряда, командвани от чипровчаните  Георги Пеячевич и Богдан Маринов  се сражават в австрийската армия  при Белград и Оршова. Жителите на Чипровци,Железна,Копиловци  и Клисура решават че е дошло  време за дългоочакваното въстание. Организират се военни дружини  командвани от братята  Иван и Михаил Станиславови  и Лука Андренин. Превземането на Белградската крепост  на 6 септември  1688г  е сигналът за българския бунт. Този път въстанниците минават в настъпление. Те превземат град Клокотница и правят няколко похода  в Северозападна България. Към тях се присъединяват  селяните от околните селища  готови да извоюват  свободата с живота си. Но австрийците променят посоката на своето настъпление. Срещу българските въстанници е изпратен корпуса  на граф Имре Тьокьоли, водач на унгарските протестанти и османски съюзник.

Чипровците не издържа на атаката  на събраните унгарци,татарски и османски военни части. В началота на октомври  1688г., след яростна атака, в която “всичко,заедно  с цялата околност е унищожено  с огън и меч”,въстанието е потушено. Жителите на въстаналите селища  бягат на север от р. Дунав,търсейки спасение във Влашко и  Трансилвания.

Уцелелите  въстанници на чело с Георги Пеачевич се присъединяват  към австрийската армия  и през  1689г заема  голяма чяст  от северозападна Б-я.

Самият Георги Пеачевич получава баронска титла  и генералет  чин, родът му се влива  в австрийската аристокрация  и неговите потомци  по-късно  заемат важни постове  в австрийската империя.

На  следващата 1689г  избухва Карпошовото въстание. Жестокостта на османските  репресии  не прекършва  българския стремеж към свободата. Георги Пеачевич с отряд от 600души участва  в превземането на  Ниш  от австрийците. Хайдушкият вайвода  Страхил идва с дружината си  от Пазарджишко,за да се бие при Ниш с Кюстендил. Населението  от българския югозапад  масово се вдига срещу османската власт. На чело на най-голямото селско въстание  застава хайдушкият  воевода  Карпош. С около  5000 бойци  той превзема  Крива Паланка и Куманово. Настъпващите австрийски отряди  в Прищина са посрещнати  от въстанниците. Карпош е обявен за крал. Отрядите му превземат Скопие. Една година районът от Кюстендил до Скопие е свободна територие. Но австрийците са принудени да отстъпят  назапад от Балканите. Карпош и  въстаническите отряди  продължават борбата със свои сили. Срещу тях е хвърлена  18-хилядна  османска армия и татарски  отряди. Пленен в тежка битка  въстаническият вожд Карпош  е убит в Скопие. С кървави  насилия и това въстание е потушно.

Антиосманската  съпротива  на българите  през ХV-ХVІІв е в мирни  и въоръжени  форми.Тя е сложен и  продължителен  процес пряко  обвързан със  състоянието  на османската империя  и войните  и с  европейските  християнски народи. Проявите на съпротива протичат неравномерно  в зависимост от успехите  или неуспехите  на османската  империя.

Появите на съпротива  на българите  доказват в  съхраненото  етническо  съзнание  и държавническа  традиция  на българите.

Неуспехът на  българските свободни движения  показват че все още  възможностите за самостоятелна съпротива  на българите  не са достатъчно развити. Неукрепват ръководните среди  в бълг.общество-градските  прослойки  на търговците  и занаятчиите  и на духовенството. Тези общинни групи  неразполагат със значителни сили  за привличане на всички българи  към освободителната кауза. Това е причина въстанията да  нямат  общонароден характер и да бъдат падчинени на  османската съпротива  на европейските държави.

Те са значима част от общата   борба на българските народи  срещу  османската власт.

Трите бълг.въстания  в края на ХVІІв и широкото участие  на бълг-те във военните акции  на австрийците са  голямото доказателство  за силното желание  на народа  ни да  извоюва свой самостоятелен  държавен живот. Саможертвата на въстанниците-убити,поробени,прокудени от дом и родина, не е напразна. Бълг.те влизат трайно във военните  планове и антиосманската  политика  на Австрия и Русия.

ТЕМА№11

Последните две столетия  от османската владичество  по българските земи  се означават като самостоятелна епоха  под името Българско възраждане. През тази епоха  под влияние на комплекс  от вътрешноимперски  и  външни фактори  се осъществяват слажни  исторически процеси, които водят до отмирането на типичните  за средновековното общество  норми на стопански, социален и културно-политически  живот и до зараждането на  буржуазните   отношения в българските земи.

Съдържанието на  българското възраждане  са трите големи движения  на българите през тази епоха-движение за модерна българска епоха и културно движение  за нац.българска църква  и движение за  нац.освобождение.

Новите тенденции  намират израз в разрастването на  производството и търговията, в появата на нови соц.групи и прослойки,в  културно-просветната обнова на бълг.общество и в утвърждаването на  бълг.нац.самосъзнание. Важно място заемат и процесите, свързани с подготовката  и осъществяването на  българската националноосвободителна революция,както и постепенното приобщаване на  българите  към ценностите на  буржуазната цивилизация.

За хронологическите граници  на Българското възраждане   съществуват различни мнения. Първите по-изявени   възрожденци като Васил Априлов и  Неофит Бозвели възприемат за начало на националната пробуда  30-те години  на ХІХв. Това те аргоментират  с началото на движението за новобългарска просвета и с разгарящият се църковен спор  с Цариградската  патриаршия. По-късно  Марин Дринов  предлага за начало  на възрожденската епоха  60-те године  на  ХVІІІв., и по-специално появата на  “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Подобно мнение след Освобождението  застъпва  и историците Иван Шишман,Михаил Арнаудов,Боян Пенев,Никола Станев. До Втората световна война  единственото по-различно мнение  по този въпрос изказва Христо Гандев,който измества началото на  възрожденската епоха  към края на ХVІІ-началото  на ХVІІІв.

Модерната  историопис приема ,че  Възраждането започва  в началото на  ХVІІІв и завършва  с Руско-турската война  от 1877-1878г. В тези хронологически рамки  се открояват  три периода: Ранно българско възраждане, което обхваща целия ХVІІІв  и първата четвърт на ХІХв.,вторият период  започва от края на  20-те години  на ХІХв и продължава  до Кримската война,а третият- от края на Кримската война до  Освобождението  на България. Отделни учени  смятат,че  Освободителната война  бележи края на възрожденската епоха  само за земите,включени  в Княжество България,тъйкато и след  Берлинския конгрес  значителни части  от българските територии продължават да са зависими  от Високата порта. От тази гледна точка  на Източна Румелия  горна граница  на Възраждането се явява  Съединението  от 1885г., а за Македония и Източна  Тракия-Балканските войни  от 1912-1913г.

Тези проблеми в българската  историческа наука  са изследвани от:

Марин Дринов,Иван Шишман,Боян Пенев,Христо Гандев,Боню Ангелов, Михаил Арнаудов,Вера Мутафчиева,Николай Генчев,Димитър Цанев и Пламен Митев.

В края на ХVІІв Високата порта  организира  поредния амбициозен  военен  поход срещу Австрия. Бойните действия  обаче се оказват  неуспешни  и през 1699г. Османската империя  трябва да подпише  унизителния за нея  Карловацки мирен договор. Този договор отваря нова страница  в историята на вековния конфликт между полумесеца и кръста,тъй като султанът не само изгубва  значителни територии  от европейските си владения но и самата империя  се превръща от световна сила  във второстепенен  ролитически  фактор. Митът за  непобедимостта  на османците окончателно рухва, като през следващите  десетилетия  военната немощ на  Портата  става още по-очевидна.

Особенно пагубни  за Османската империя  се оказват войните с Русия, която в резултат   на победоностните  си кампании  от 1735-1739,1768-1774 и 1787-1791г се превръща в най-опасния за Цариград враг. В края на  ХVІІІв руското превъзходство  става дотолкова очевидно,че  Високата  порта трябва да отстъпи цялото  Северно Причерноморие  и Крим,а в политически план  да признае правото на Петербург да покровителства  православието  и да бъде гарант за автономията  на Влашко  и Молдова. Така Русия не само материализира  амбициите си  за излаз на Черно море, но и открито заявява  притенциите си да играе  ролята на хегемон  в европейския Югоизток.

Като цяло  военния натиск  към Европа  намалява,но напредва процеса  на задълбочаване  на иконом.връзки между османската държава и Европа,увеличава се броя на т.нар.капитулации. От ХVІІІ нататък договорите които дават  големи привилегии  на европейските търговци  се превръщат  в икономически лост които  през ХІХв  прави Османската империя  полуколония на европейските държави.

Военните успехи се отразяват  неблагоприятно  върху общото състояние  на Османската империя. Армията е напълно деморализирана. Финансовата криза се задълбочава,беззаконието  и курупцията  обхващат всички структури на местната и централната власт,а плахите опити  на Високата порта  да възтанови реда  в държавата чрез реформи  се оказват безрезултатни.

На границата между Средновековието  и Новото време основните институции,върху които някога се крепи моща на султана-еничерският корпус и спахийството,започват да се променят. През ХVІІІв корпусът фактически се попълва  предимно от мюсюлмански деца,чиито родители дори плащат,за да включат синовете си  в списъците на новоприетите. Самите еничари  започват да се женят и да се занимават  с различни стопански дейности-предимно търговия и прекупвачество,което засилва техните амбиции за контрол над местната  и централната администрация. Портата е зависима от корпуса,които има самочувствието на единствената организирана военна сила в империята. Той придобива все по-голяма влияние и постепенно се превръща в решаващ фактор  за политическото  състояние  на османската държава.

През ХVІІІв по подобен начин се разлага и тимариотското съсловие.Възползвайки се от корупцията  на чиновниците,спахиите отказват да изпълняват  военните си задължения,но продължават да ползват придоставените им  тимари. Широко разпространение  придобива практиката  на арендуване  на тимарите. Някои спахии  успяват  чрез подкуп  да впишат  в официалните регистри  по-малки стойности  за своите приходоизточници. В крайна сметка  тежестта  от това положение  пада върху българското население. Спекулата се засилва,в повечето провинции възникват масови размирици,а разбоиничеството се привръща в организирано  движение,известно като “кърджалийство”.

Из страната бродят  шайки от въоръжени  мъже:обеднели спахии,изпаднали еничари,разорени селяни. Те подлагат на грабеж и опостошение  села и градове,заради тях пътищата опостяват,търговията замира. Тези близо три десетилетия остават в историческата памет  на българите като  страшните  кърджалийски времена.

От друга страна,икономиката на империята  системно е изправена  пред призрака на дефицита. Непрекъснатите войни  и лошата система  за събиране на данъци  снижават държавните приходи и принуждават властта  да търси  попълване  на хазната  чрез увеличаване на  данъците,а през ХІХв-и чрез взимане  на заеми от чужди държави. Корумпирани чиновници  не само притесняват населението,но подронват  и устоите на държавата.

Някои владетели и везири си дават сметка за  слабостите,дори правят опит  да въведат нов ред. Така например при султан Ахмед ІІІ 1703-1730, и неговият  Велик везир Ибрахим паша се правят  опити  да се раформират финансите,да се спре обезценяването  на парите, да се въведат известни новости,например книгопечатането. Султанския договор  е запленен  от западноевропейската  мода.”Епохата на лалетата”,наречена така  поради маниакалното  увлечение по  холандските лалета,е време на увеселения,маскаради,празници и церемонии по френски образец. Недоволството от тази политика  става повод да се ликвидират  и сериозните  поводи за реформи-Ахмед  е свален,а Ибрахим-убит по волята на  разбунтувалите се  еничари. Най-драматичен опит за реформи  правят султан  Абдул Хамид І 1774-1789г,и наследникът му Салим ІІІ 1789-1807г. Ясно осъзнаващи слабостта  на старата спахииска конница  и невъзможността  да се разчита  на еничарите, те правят усилия  да създадът редовна войска  по европейски образец и ръководена от  европейски офицери.

Поредицата от  военните неуспехи  и анархията във власта  създават предпоставки  за разпадане на  Тимарската система  в бълг.земи. Значителна част от спахиите  отказват да изпълнят  задълженията си към султана  и търсят други източници  за печалба освен войната. Някои дават владенията си под аренда,други си присвояват по-големи приходоизточници.

През ХVІІІ и началото на ХІХв  нараства броя на т.нар. чифлишки стопанства,които произвеждат  изцяло на пазара.Това,отедна страна, спомага за разширяване  ролята на  стоково-паричните  отношения в българското село,а,от друга-за тяхното постепенно капитализиране.

Най-широко разпространение чифлиците намират  във Видинско,Русенско,Добруджа,като в повечето случаи те са притежание  на местни аги и бейове. Постепенно обаче  позамогналите  се българи  също успяват да се впишат  в новата стопанска  конюнктура  и стават притежатели на  на големи чифлици.

В научната литература  са изказани  различни мнения  за начина на формиране  на чифлиците,за характера на чифлишкото стопанство и за времето, когато то започва  да се развива и у нас. Повечето специалисти  са единодушни,че пътищата за създаване на  чифлици през ХVІІІв са многообразни. На места това става  чрез законна  покупко-продажба. Другаде комасацията  на земята се извършва  насилствено,а има и случаи,когато чифлиците  се изграждат  чрез усвояване  на необработваеми масиви.

Дълго време в българската  историопис  господства  мнението,че чифлиците  се появяват  през втората половина на ХVІІв., като най-широко са разпространени  през периода на  анархията. Постиженията на  модерната османистика  налагат това мнение да бъде коригирано,тъй като свидетелства  за съществуването на чифлиците  има още от ХV-ХVІв. По това време обаче  чифлишките стопанства  са малко на брой  и не те определят  облика на аграрните  отношения в Османската империя. Що се отнася до характера  на чифлишкото стопанство,в литературата се  дискутират три  възможни оценки. Според едни автори чифлиците  продължават да носят  всички характерни черти  на османския феодален модел  и в този смисъл  те са изцяло  свързани  със средновековният тип  земеделие. Други историци  в оценките си за чифлишкото  стопанство дават превес на капиталистическите  елементи  в организацията на произвадството  и най-вече в начина на реализиране  на готовата продукция. Трета група специалисти  сматат,че  в чифлиците се преплитат  елементи, характерни и за средновековния, и за капиталистическия  начин на производство. Независимо от споровете  обаче всички стопански историци  признават  най-важната особеност  на чихлишкото  стопанство-неговата пазарна ориентация.

Нараства броя на данъците  като се увеличават  паричните вземания. През ХVІІІв е разпродтранена  система “маликине”,което представлява  отстъпване на  доходоностни държавни обекти на частни лица  в пожизнено владение срещу  ежегодни вноски  в страната. Широко разпространена е и практиката  за определен период,а понякога  пожизнено  да се  откупува правото  за събиране на такси,които по закон принадлежат на хазната.

Като цяло  през ХVІІІв в българските земи нараства  произвадството на  зърнени храни  и широко навлизат техническите култури  Постепенно и под влияние на географските фактори  на територията на страната  се обособяват райони,специализирани в произвадството  на определени култури. Македония например се специализира  в отглеждането на памук,по долините на реките  Места и Струма се разпространяват тютютиневите  насаждения, в предбалканските и подбалканските  селища се засаждат черници,необходими  за производството на коприна. Добруджа  се обособява като  зърнодобивен район,в Пловдивско  и Пазарджишко  продължава  производството  на ориз, а Подбалканските полета  придобиват известност с отглеждането на  рози. Значителен подем настъпва и в  скотовъдството.

В аграрната сфера  възрожденските  процеси  намират израз  в две противоположни  тенденции: разпадане на класическия османски модел на земевладение  и зараждане на частната  собственост в българското село. Двете тенденции протичат с различна  интензивност и в пряка зависимост от общото състояние  на Османската империя.

Основните потребности на живота –тъкани,дрехи,съдове,сечива-в Османската империя се произвеждат  от многобройни занаятчии. Нарастналият търговски обем  обаче налага постепенни  промени  във вековната традиция.Дълго време организацията  на производството  не се променя-дори през 1773г  специален султански  декрет  потвърждава  еснафската организация  и  строгата регламентация  на занаятчийското  производство.  Постепенно обаче  търсенето на стоки налага  увеличаване на производството. При регламентирания обем  на вида на продукцията,  технологията,материалите,цените и качеството нарастването на  може да бъде само екстензивно-повече работници,повече мойстори,повече производство. Важна социална размяна  е нарастването на  дела на българите сред  занаятчиите,все повече българи стават калфи и самостоятелни майстори  в някои еснаф. Още в началота на  ХVІІІв българите проникват  в кожухарския,казанджийския,хлебарския занаят в Русе,в Търново те са мнозинство  и ръководят златарски и бояджийски  еснаф,в Скопие в български ръце  са обущарският,казанджийският и сапунджийския еснаф. Еснафското съсловие  става най-динамичната част от българското общество. То е гръбнакът на промените  които характеризират  Българското възраждане.

Втората промяна  е специализацията. Във всеки град  има голям брой занаяти- навсякаде са необходими сарач,терзия,бакалин. Но постепенно един-два  занаяти стават  най-практикувани. Там, където доставките на вълна  са редовни-Плевен,Пазарджик,Пловдив,Сливен и др.,процъфтяват  бояджийството,предачеството, на аби. Където говедовътството  е силно,се налагат кожарският и кожухарският занаят-Русе,Търново,Габрово,Горна Оряховица,Охрид,Прилеп и др. Където  има  прежди и воден източник,бурно се развива гайтанджийството-Калофер,Карлово,Сопот.Постепенно  много градове  придобиват славата  на  своето производство-калоферските гайтани,казанлъшкото  розово масло,габровските ножове,самоковското желязо,сливенските постелки,охридските хожуси стават нарицателни за качество  и за количество.

През ХІХв  занаятчийското производство  започва да търси и нови промени. Вносът на европейски суровини и стоки  променя характера на ред  занаяти:някои западат,конкурирани безмилостно от по-качествената  фабрична продукция, но в други настъпват  здравословни промени,местното производство се нагажда към свободните пазарни ниши.

За напредъка на  занаятите съдейства и известна  интензификация. На първо място примитивния ръчен труд  все по често  се измества  от известни  механични  приспособления и машини. Типично е въвеждането на  гайтанджийския чарк. Все повече започва да се използва водната енергия-единствения достъпен източникна енергия в технологично изостаналата империя. В ред производства-железодобив,тепане на платове,чаркове,мелничарствои др.,се използват  водни колела и турбини.

Пак в рамките на  занаятчийското  производство  набират сили и първите манифактури-масово производство със специализирани  операции  и разделение на труда. В най-разпространения случай  предприемачат раздава суровини,най-често вълна, на работници в околните села,където се извършват една-две  прости операции-боядисване,изпридане,изтъкаване на аба, след което  полуготовата продукция  се връща при предприемача,който има грижата за продажбата. Цели села в Родопите,Средногорието,Стара планина работят за някои майстори или търговец в града. Търговската фирма на Васил Станчев организира  производство от такъв тип в Котленско,Иван Калпазанов-в Габровско,Масърската  компания-в Копривщица.

В тази благоприятна обстановка  възможна поява на  първите истински  индустриални  предприятия-фабриките. Първата фабрика е открита през  1834г от Добри Желязков,предприемчив сливенлия,запознат с  машинно производство  в Германия и Русия.”Назначен” официално от властите за директор,Добри Желязков успява да построи модерна сграда  и да започне масово производство. През 40-те години се появява и втора такава фабрика,организирана от пловдивски предприемач и търговец Михалаки Гюмюшгердан в с.Дермендере. През 70-те години  на ХІХв се появяват и нови предприятия-на братя Манолови и Саръиванови в Сливен,на Иван Грозев в Карлово.

Стопанския интерес на  големите християнски държави към  Балканите датира  още от  довъзрожденския период,но през ХVІІІв той се засилва,тъй като под натиска  на европейските страни  Високата порта предоставя  нови и нови привилегии  за техните поданици,което благоприятства  стопанското и културното им  проникване на Балканите.Най-активни в това отношение  са Франция,Австрия и Русия. Осезаемо се разширява търговията с  Великобритания,Холандия,италианските градове.

Особен интерес за чуждестранните търговци  представляват текстилните суровини,восъкът,кожите зърнените храни. Вносът се свежда до кафе,индиго,манифактури и фабрични изделия,стоки на лукса. Търсенето на определени стоки  от страната на европейските търговци  провокира  разрастването на тяхното производство, което от своя страна стимулира стопанската инициатива на българите и им позволява да понатрупат  капитали,обществен опит,самочувствие.

Една част от активните български търговци насочва интересите си към  осигоряване на държавните доставки с хранителни и занаятчииски продукти  за столицата и османската армия. Други се ориентират  към създаването на свои търговски сдружения и започват да осъществяват  делови контакти с Русия,Влашко,Молдова,Унгария,Египет,Индия. Постепенно възникват значителни български колонии в Будапеща,Виена,Букурещ,Гюргево,Браила,Яш, Нежину,Москва ,Одеса,Калкута,Смирна.

Нарастналата стопанска  инициатива  на българите и примера на европейските държави позволяват на българските търговци да усвоят по-съвършенна система  за придобиване на печалба. Само за две-три десетилетия  в тяхната дейност широко навлизат кредитът,търговската марка, търговията по мостра,търговските сдружения. Нараства и ролята на панаирите особено на тези в Сливен,Долян,Неврокоп и Узунджово,които се обособяват  като общоимперски  стокови борси.

Стопанското оживление по българските земи  и бързопроменящата се политическа конюнктура в балканските провинции  на Османската империя създават реални предпоставки  за изменение  и на соц.култура  на ранновъзрожденското общество. Постипенно и в града,и в селото се очертава нова,буржуазна  по същество прослоика  за заможни търговци  и манифактуристи,които придобиват все по осезаемо  мястото в културния и политическия  живот на тогавашните българи. През следващите десетилетия  именно тази прослоика е призвана да стане инициатор на най-крупните  прояви  в развитието на българското  възрожденско обществ.

Стопанските и соц.промени  в балканските провинции  на Османската империя  създават съвършенно различна  от предходните столетия  обстановка  за развитието на подвластното  християнско население. Всеобща анархия, политическа нестабилност  и корупцията на чиновническия апарат  очертават видими пролуки в соц.и културния модел,наложен от балканските  народи  още през ХVв Същевременно реформаторските амбиции на отделни владетели  благоприятстват  трайното проникване на западноевропейската цивилизация  в производството,,в търговията,в ежедневието. Откриват се нови възможности  за безпрепятствано  навлизане на просвещенските идеи, за реформиране на местната просвета,за зараждане на националната идея сред покорените християни.

Макар и не толкова зримо, белезите на духовната обнова започват да се  проявяват  през ХVІІІв и в българските земи.Началните изменения  са спонтанни. В тях прозират  подръжателството и заемките, но постепенно  новите тенденции стават все по-осезаеми и обхващат всички страни  от духовния живот  на тогавашното  българско общество.

За разлика от предходните столетия,през периода на Ранното възраждане  видимо се увеличава  броя на работещите книжовници  и преписвачи. Все по-отчетливо  се открояват книжовните школи  в Рилския и Етрополския манастир,във Враца,Котел,Самоков. Още по-широко разпространение получава  дамаскинарската  литература,представена от праизведенията на  Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Пунчо Мокрешки, Тодор Врачански. Общия духовен подем  намира израз и в художествените занаяти и изкуството.

Оформят се няколко  изявени зографски школи:Тревненска,Дебърска,Самоковска,Баска.

Важна роля за духовното развитие на българите през ХVІІІв изиграва и печатната книга,която навлиза в българските земи по различни канали. Обикновенна печатните книги  идват от Русия,Гърция или Сърбия,но активни книгопечатни средища  има ив някои италиански  и австрийски градове.

Културното битие на българите  през Раннот възраждане  преминава и под знака  на три заключителни личности:Кръстьо Пейкич,Партений Павлович и Христохор  Жефарович. И тримата притежават висока за времето си култура. И тримата имат  беспорни заслуги  за приобщаването на  своите сънародници  към просвещенските идеали  и духовните цености  на Новото време. Кръстьо Пейкич е типичен представител  на балгарската католическа  интелигенция. Роден в Чипровец, той получава образованието си в Рим, след което  е назначен на работа  в българската колония  в Седмиградско. По-късно се установява  във Венеция и там подготвя  за печат много книги. Полемични произведения върху различни религии.

Партений Павлович от своя страна  съчетава умело качествата  на политик и дарованието на книжовник. Роден в Силистра, той учи в прочута “бейска” академия в Букурещ,посещава различни школи  в Италия,Костур,Корфу,Янина. През 20-те и 30-те години  на ХVІІІв участва в политически мисии по-късно е избран за епископски викарии  в Сремски Карловци,където се занимава с проповедническа дейност.

В книжовното му творчество  се открояват две негови  поетични  произведения,няколко превода от гръцки и книгата “Автобиография”която е много ценен документ за епохата.

Името на  Христофор Жефарович е свързано с разпространението на  една от най-популярните  сред българите печатни книги-“Стемография”. Роден в Дойран,той издава през 1741г във Виена сборник с изображения  на южнославянски владетели  и светци, придружени с гербове  на различните народи и области. Включените в “Стемографията” гербове на Мизия,Тракия,Македония,България,както  и литографии  на български владетели  и светци, съдействат за разбуждане на  националното съмочувствие  на българите. По същото време добър прием сред българите  католици намира  и ръкописната история на българския народ,изготвена през 1761г от Блазиус Клайнер. Най-яркото събитие  в духовния живот  на ранновъзрожденското  ни  общество  обаче  е свързано  с името на Паисий Хилендарски.

За жвота на Паисий Хилендарски  се знае твърде малко. Приема се, че е роден през 1722г и тъй като  самият  той споменава само,че е родом  от Самоковска епархия,за родното място  претендират  няколко  селища. Критичният  прочит на  изворовите  податки  дава повече превес  на твърдението,че Паисий е роден в Банско,тъй като  от  кандиките  на атонските манастири личи,че бащината къща на неговите братя-Лаврентий и хаджи Вълчо, се намира в Банско.

През 1745г Паисий се  установява  в Света гора  и става таксидиот  на Хилендарския манастир. По това време живота на манастирските  братства  не е лек.  Недоимъкът,произволът на турските власти и общата несигурност  тегнат над  атонските манастири-най-големия духовен център  на православието през ХVІІІв. Монасите са принудени  да търсят парични помощи  от богатите български търговци  в градските еснафи. Подготвят се посещения на поклонници,възтановяват се старите разрушени  манастирски имоти,строят се нови църковни сгради, поддържа се книжовната традиция. В по-замогналите се селища  се откриват училища и метоси.

Подобно на своите събратя,Паисий години наред  обикаля села и градове, събира помощи за Хилендарския манастир и подновява Божието слово.

За това какво е правил  Паисий след 1762г.,къде и при какви обстоятелства  разпространява своята “История”,не се знае почти нищо,защото спициалистите са изправени пред  множество догатки  и легендарни сведения. За безпорно установено се приема, че той се завръща в Хилендар и известно време дори  изпълнява задълженията на  негов проигумен. От пътуванията му из страната  единствено докоментирани са  посещенията в Самоковско,Котелско,Асеновградско. Що се отнася до годината  когато Паисий умира,според  една хилендарска  кондика  неговата смърт настъпва през лятото  на 1773г в Станимака.

След като се завръща от Сремски Карловци, Паисий продължава  работата си  в Хилендарския манастир,но по-късно се мести  в Зографската обител “Св.Геарги”,където през 1762г завършва  окончателно своя труд.

Домашни извори. Изворите за напидване на “История славянобългарска”могат да се разделят най-общо две  групи-домашни и чужди. От самия Паисий научаваме,че домашните извори  той издирва и ползва в редица манастири и църкви  в Атон и земите на Македония,най-вече в Рилския. Най-общо те обхващат  редица документи  на  българските  владетелски  канцеларии,жития на светци  и патриарси,както и почти всички съчинения  от класическата старобългарска литература. Сред тях могат да се отбележат ценни извори  като Зографска грамота  на цар Иван Александър,Рилската грамота  на цар Иван Шишман и редица други. От “Историа славянобългарска”  научаваме за български царски грамоти, изготвени в Атонски манастири  след османското завоевание,но той не може да бъде обвиняван  за това,понеже няма нужната историческа подготовка за да може да ги различи. Той познава и съчиненията на патриарх Евтимий-жития на св.Иван Рилски,жития на св. Петка Търновска и др.,а също житията на  светците  Гаврил Лесновски,Иларион Мъгленски,Ангел Битолски и др. Ползва и известни жития  и легенди,свързани с дейноста на св.св.Кирил и Методий и техните ученици.

Освен домашните извори Паисий  използва и такива с чужд произход. С тях се  запознава по време на пътуването си през 1761г до Сръбската  митрополия  в Сремски Карловци по работа на манастира. Там в нейния архив открива и ползва руските преводи –направени по заповед на цар Петър І около 1721-1722г,на съчиненията  на венецианския  кардинал Цезар Бароний-“Деяния церковния и гражданския” и на дубровнишкия абат  Мавро Орбини-“Книга историография”. И двете книги са  преведени в съкратен  вид на полски език от йезуита  Пьотр Скарга, откъдето по-късно  са преведени и на турски език. Самият Мавро Орбини  е смятан за един от създателите  на идеите на илиризма според които славяните  на Балканите  са с единен произход  и са най-древното  население  в тези земи. Оттук  следва изводът  че всички други народи  са пришълци и нашественици,а по право балканските земи принадлежат  на  славяните. В своето съчинение  Паисий също се придържа  към тезата за древния произход  на българския народ, но критикува илиризма  на Мавро Орбини,когото той нарича  Маврубир, понеже не прави разлика  между оттелните  славянски народи  на Балконите,а издига идеята за единен”Илирийски”народ.

През 1761г  след завръщането си  от Сремски Карловци Паисий  вероятно започва да пише  своята история,като се премества  за целта в българския манастир Зограф в Атон. Именно там  през 1762г той завършва труда си. По своята структура  историята на Паисий  се дели на две предисловия,седем глави в  едно послесловие. Първото предисловие под заглавие “Полза от историй”Паисий  заимства  дословно  от съчинението  на Цезар Бароний и в него обяснева  значението и ролята на историята  за народите,т.е ползата от нейното  изучаване. Втория предговор със заглавие “Предисловие Хотещим Читати” представлява пламенен призив на нац.пропуждане  и борба срещу  гъркоманията  и невежеството. Именно тук Паисий  слага причините и мотивите, които го карат да напише  своето съчинение  и отбелязва беглите  биографични данни,с които  разполагаме за него.

В първите пет глави  Паисий  излага политическата история  на българската средновековна  държава, както и на сръчската държава. Практически петата глава  представлява  съкратено обобщение на по-великите дела  и подвизи само на българските владетели. Това е направено  с цел посилно  внушение  на идеите от първите четири глави,а именно- чрез възтановяване  спомена за величието  на  средновековната  българска държава   да се внуши  идеята  за национално освобождение и възраждане на бълг-та   държава.

Разбира се, всичко това  е подсказано косвено  основно с похватите  на сравнението,като фактите от балканската история  се интепретират така,че да се подчертае  равнопоставеността  и дори превъзходството  на българите  над съседите им. Тук Паисий често използва  патоса, за да подсили своето внушение, което особено силно личи в изложението, посветено на цар Асен  и възтановяването на  бълг.държава  в края на ХІІв.Точно  тук косвеното внушаване  на  националноосвободителната  идея звучи с най-пълна сила.

Шестата глава със заглавие  “За славянските учители” е посветена на славянските първоучители  Кирил и Методий,техните ученици и делото им. Тук чрез въстановяване на спомена  за ролята на България  като духовен и културен център на славяните  и православието като цяло  Паисий припомня на своите съвременици  че са наследници на висока уникална култура  и така внушава идеята  за възраждането и издигането й. Така в тази глава просветителските тенденции  в идеологията на Паисий намират най-ярък израз. Във втората част на тази глава  Паисий излага и историята на  самостоятелната българска църква, с което възтановява спомена за  духовна независимост на българите през средновековието,която е основа за културните им постижения  през тази епоха. Така той отново чрез внушение  непряко подсказва  на своите съвременници  начина на постигане  така необходимата им  в неговото време духовна самостоятелност-чрез възтановяване  на независимата българска църква.

В послесловието Паисий  отново  припомня мотивите  си за насипване на  на своето съчинение,като разкрива и историята на  неговото създаване.

По този начин в своята малка по обем,но голяма по значение книжка,атонският монах  за първи път формулира задачите,стоящи пред българския народ- националното пробуждане  и освобождение. Той очертава и пътищата,по които трябва да се постигнат тези задачи- чрез борба за изграждане на  модерна българска просвета и култура,за независима българска църква и най-вече за национално освобождение. В този смисъл “История славянобългарска” с пълно право може да се разглежда  като програма на Българското възраждане.

От съдържателна гледна точка  Паисий идеализира българската история  и съзнателно подбира само онези факти, които потвърждават романтичната му концепция  за националната ни история. Освен патриотичните елементи  обаче в идейната характеристика  на “История славянобългарска” могат да се откроят  още два важни компонента: със своята творба  Паисий утвърждава говоримия език  като основа на  новобългарската книжовност и същевременно предлага  интерпретация  на историята, изцяло изградена върху  принципите на просвещенския  рационализъм. Това проличава не само във водещия  за цялото съчинение мотив-“чети,за да знаеш”,а най-вече в общофилософското  разбиране на Паисий  за света и човешката история.

Никаде в “Историята” Паисий не говори открито  за бунт или въстание. Единствените директни призиви  които той адресира  към своите сънародници  са свързани с опознаване и опазване на  българския език,на българската история  и култура. И точно тук никуму неизвестният  хилендарски монах  успява да постигне най-силен ефект. По пътя на внушенията той  разбужда онези пластове  в съзнанието на българина, които му дават ориентир  за неговата “другост”,за  принадлежността  му не само към “раята” на падишаха, а и към една езикова и родова общност  със своя история и култура  със свое място сред народите по света. Разказът му е толкова силен,че читателите и слушателите  на неговата история  не могат да останат равнодушни  към съдбата на своя народ. Точно това  предопределя и  големия успех на “История славянобългарска” сред духовния елит  на тогавашното българско общество. Израз на този успех  са многобройните преписи  на “История славянобългарска”,разпространени  почти до освобождението.

Съвремената историческа наука  познава общо около  60 преписа  на Паисиевата история,първият от които  е направен през  1765г от Софроний Врачански. Известни преписи са “Самоковски”,”Рилски”, “Жеравненски”,”Кованлъшки” и “Елински”. Някои преписи се допълват,други-преправят,трети са богато илюстриран,а през 1844г на основата на Паисиевия труд, Христаки Павлович  отпечатва и книгата “Царственикът или История българская”.

“История славянобългарска”  се нарича често програма  на българското нац.пробуждане. И ако термина понякога дразни  с модерността си,  то смисълът му е съвършенно точен. Нац.осъзнаване  се развива в ранната си фаза  в две основни линии. Първата е линията на  установяване на  нац.самоличност и уникалност, на това което обединява българите  чрез общото минало, общата територия,преживяното и истраданото. Втората линия е тази  на ограничаването от другите, установяването на  различността. В рамките на Османската империя  българската народност е застрашена  от две страни- от исляма, на които Паисий противопоставя  християнския корен на българите, и от претопяване на рум-милета, в безразличната  източноправославна  маса, представяна  от Цариградската  гръцка патриаршия. Славянския език и учение  са единственото оръжие  което може да се противопостави   на втората опастност.

Идеите на  Паисий Хилендарски  за развитие на бълг-та просвета ,за духовна и обществена пробуда на българския народ  намират още по-завършен израз  в дейността на Софроний Врачански-една от най-изявените  възрожденски личности  от края на ХVІІІв  и началото на ХІХв.

Софроний Врачански е роден през 1739г в Котел. През 1762г става свещеник,а три години по-късно  има шанса да се срещне  с Паисий Хилендарски и повлиян от неговите идеи,прави първия препис на “История славянобългарска”. През 1794г  е назначен за епископ на  Враца и въпреки трудностите,разгръща активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. По-късно е задържан от видинския отцепник  Осман Пазвантоглу  и трябва да престои почти три години във Видин. След като е освободен,Софроний се установява  в Букурещ и остава  до края на живота си.Умира през 1813г.

В края на  ХVІІІв Софроний Врачански  изпъква като най-активният  и талантлив български книжовник  от онова време. След първия препис на Паисиевата история  от 1765г той прави още един, а по време на принудителният си предтои във Видин  успява да състави и два обемисти сборника с църковни слова  и поучения, преведени от гръцки. През 1806г с парична помощ на родолюбиви българи  издава първата печатна книга  на новобългарски-“Неделник”. Това е сборник с поучения за всички празнични и неделни дни  и евангелийски коментар. Заради живият си говорим език  тази книга добива голяма популярност сред българите с името “Софроние”. През  1809г  издава и “Театрон  политикон”,сиреч  гражданское позорище,сборник с преводи от гръцки  с широко застъпени идеи на ренесанса и хуманизма.

Около 1804г  започва да пише прочутата си  автобиография”Житие и страдание  грешнико Софрония”,в която  намират ярък израз  идеята на просвещението-култ към  розома  и знанието,а наличието на два автопортрета  в оригиналния ръкопис  потвърждава нарасналото самочувствие на автора  като човек и личност.

С творчеството си  Софроний  осъществява на практика  посланията на  Паисий-утвърждава  християнството и българския език като инструмент  на бълг-то нац.пробуждане.

Успореднто с книжовните си занимания Софроний разгръща и активна полит.дейност. Под негово ръководство  в Букурещ се обособява емигрантския краг,които се заема с  разрешаването на  българския полит.въпрос. През есента на 1804г за руската столица  заминава  специална делегация с цел да потърси помоща  на  Русия за подобряване положението на  българския народ. Сред избухването на поредната руско-турска война  през 1806г  букурещкия полит.краг  се активизира още повече. Руската армия окупирва Влашко и Молдова  и Софроний Врачански влиза в пряк контакт  с командването на Дунавската армия. По негова инициатива  през 1810г  се издейства разрешение  за сформирането на български доброволчески отряд,които взема дейно участие в бойните действия на юг от р.Дунав. За да помогне на руското настъпление,Софроний изготвя и два призива с които разяснява  необходимостта да се оказва  всестрана подкрепа  на руските отряди.

През 1811г Русия започва преговори  за подписване на мир с Високата порта. Десетки хиляди българи  страхувайки се от възмездие,предпочитат да тръгнат към Влашко и Молдова с оттеглящите се руски части. Воден от желанието да осигори нормални условия  за живот на изпадналите в бетствено положение български емигранти,Софроний изготвя “Молба” до главнокомандващия ген.Кутузов. В нея се предлага да се обособи  автономна българска област в рамките на Руската империя,в която българите ще могат да се  от свои избераеми  магистрати,ще се ползват с църковна автономия,ще имат  гарантирани възможности за стопанска инициатива. Молбата на Софроний Врачански  се явява фактически първата възрожденска програма  за разрешаване на българския полит.въпрос. Подписаният обаче през 1812г Букурещки мирен договор не взема в предвит българските искания,а на следващата година  Софроний Врачански умира.

В цялостната си книжовна дейност  Паисий Хилендарски и Софроний Врачански  полагат началото на просветителско-възрожденската  традиция и извършват големия скок  от средновековието в новото време за бълг-та литература. Известни последователи и съвременници  на Софроний Врачански  са книжовниците на първите десетилетия на ХІХв  Йоаким Кърчовски,ученикат му Кирил Пейчинович,и монахат Теодосий Синоидски който творят в  Македония и по собствените им думи  пишат на “простейший език българский”. Тези книжовници не само налагат  говоримия български език като  книжовен, но и първи пополялизират  трайно книгопечатането  като с цялата си книжовна дейност демократизират и масовизират.

В този смисъл делото на П.Хилендарски  и С.Врачански  получава популярност и развитие. На първо време то намира израз  в зараждането на бълг-та нац.идеология,а през следващите  десетилетия- в разгръщане на общонац.движения  за новобългарска просвета,за независима бълг-ка църква както и в подготовката  ва бълг.нац.освободителна революция.

ТЕМА№12

ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКА ПРОСВЕТА

И КУЛТУРА ПРЕЗ ЕПОХАТА НА  ВЪЗРАЖДАНЕТО.

Последните две столетия  от османското владичество  по българските земи  се означават  като самостоятелна епоха  под името Българско възраждане. През тази епоха под влияние  на комплекс от вътрешноимперски  и външни фактори  се осъществяват  сложни исторически процеси, които водят до отмиране на  на типичните  за средновековното общество  норми на стопански ,социален и културно-политически  живот и до зараждането на  буржуазните  отношения  в българските земи. Новите тенденции  намират  израз  в разрастването на производството  и търговията,в появата на  нови социални  групи  и прослойки,в културно-продветната  обнова  на българското общество  и в утвърждаване  на българското национално  самосъзнание. Важно място заемат и процесите , свързани с  подготовката  и осъществяването на  българската националноосвободителна  революция, както и постеренното  приобщаване  на българите  към ценностите  на  буржуазната цивилизация.

Съдържанието  на българското възраждане  са  трите големи движения  на българите през тази епоха-движение за модерна българска епоха и културно движение  за нац.българска църква  и движение за национално освобождение.

За хронологическите граници  на Българското възраждане  съществуват различни мнения. Първите по-изявени възрожденци  като Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на нац.пробуда 30-те години на ХІХв. Това те аргоментират  с началото но движението  за новобългарската просвета  и с разгарящият се църковен  спор с Цариградската патриаршия. По-късно Марин Дринов предлага за начало на възрожденската епоха 60-те години на ХVІІІв.,и по-специално появата на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Подобно мнение след Освобождението  застъпват и историците  Иван Шишманов,Михаил Арнаудов,Боян Пенев, Никола Станев. До Втората световна война  единственото по-различно мнение  по този въпрос  изказва  Христо Гандев,който измества  началото на възрожденската епоха  към края на ХVІІ-началото на ХVІІІв.

Спецификите на българското възраждане  като част от европейското и балканското възраждане  са че неговите процеси  се развиват в съкратени срокове  при неблагоприятни външни и вътрешни условия в рамките на  заплетения Източен въпрос.

След османското завоевание  образователната система  в българските земи запада. Старите просветни центрове  са унищожени. Една част от  образованите  българи  е избита,друга-поробена или насилствено депортирана,трета емигрира в Сърбия,Влашко,Украйна. Едва към средата  на ХVв.,когато  преминава първоначалния стрес от завладяването,книжовноста започва  постепенно да се съживява. В отделни манастири  под формата на килийни училища се възобновява  и организираната просветна дейност.

Тези проблеми в българската историческа  наука  са изследвани от: Иван Шишманов, Боян Пенев, Христо Гандев,  Михаил Арнаудов, Георги Боршуков, Николай Генчев,  Илия Кончев, Румяна Радкова, Огняна Маждракова-Чавдарова, Ангел Димитров, Тончо Жечев, Димитър Цанев, Пламен Митев.

През периода ХV-ХVІІІв единствените училища  са килиите. Те се откриват обикновено  към манастирите  или техните метоси. Учителите са предимно монаси и свещеници, а по-рядко-грамотни занаятчии или търговци. Убочението има за цел да  даде умение по писане,четене и малко смятане. За учебници се използват предимно църковни книги. Преподава се на църковнославянски или гръцки език.

Килийното образование  има елементарен и религиозен  характер. Но това не означава,че  до появата на първите модерни училища  просветгното дело в българските земи  е в плен на църковната  догматика. В условията на османското владичество  християнското въспитание  играе огромна роля  за поддържане на народностното самосъзнание на българите. Същевременно при липсата на  каквито и да е  други културно-просветни  институции  килиите  осигоряват  онзи минимум от знания,без които общественият  просперитет на българите би бил немислим.

През ХVІІІв килиите получават  още по-широко разпространение  и към средата на  столетието  на територията на днешна България  функционират над  100килийни училища,сред които по-известните са в София,Котел,Самоков, в Етрополския, Троянския  и  Рилския манастир.

Според подготовката на  самите учители  децата започват да изочават  и малко история, остроумни четива, книжовни произведения  като “Стематографията” на Христофор Жерафович, Паисиевата история, писмовници, граматически трудове от  руски, сръбски и гръцки произход.

За новите тенденции в развитието на  килийното училище  може да се съди и по засилиния интерес  на общините  към  учебното дело, по нарастващата соц.роля  на даскълското съсловие, по появата на първите  български  буквари  като този на Марко Теодорович.

През ХVІІІв  и началото на ХІХв в килийните училища  започват да навлизат и елементи  от светския живот. Тези промени обаче немогат да компенсират  изоставането на  българското общество  от духовните постижения  на просвещенска  Европа.

Зараждащата се търговска  и занаятчийска  буржуазия  все по-ясно  осъзнава нуждата  от нов тип училище, което да задоволява нарастващите и  потребности от знания в областта на географията, стокознанието, естествознанието, чуждите езици. Формиращата се интелигенция  от своя страна проявява  засилен интерес  към историята, езикознанието, литературата,  философията.

Новото  възрожденско общество  изпитва остра нужда  от светско образование  което да съответства  на европейското просвещение. В началото на  ХІХв  университетите на Европа се  появява първата група български студенти,сред  тях са Петър Берон, Иван Силимински, Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, и др. Всички те след  завършване на образованието си  разпространяват  сред съотечествениците си идеите на Просвещението.

Другия път по които идеите на просвещението  проникват сред българите е чрез  влиянието на  на гръцкото просвещение. Особено важна роля изиграват  гръцките училища  в българските земи. Идейте на гръцкото  възраждане  разпространяват  и българите  които получават добро гръцко образование.

Разширяващите се стопански  контакти  с околния християнски свят, както и целенасоченото  културно-политическо  проникване  на Франция,Англия, Холандия и Австрия в балканския регион,подчертават още по-осезаемо  недостатъците  на килийното образование.

През  началния период на възраждането  ползотворно  върху българите се отразява  влиянието на Сърбия. Близоста на езика  улеснява  културното общуване,а много български младежи  учат в сръбски училища  и се повлияват от идейте на сръбските просветители.

През първите десетилетия  на ХІХв  все по-осезателно   се чувства  Руското културно влияние  което измества гръцкото. От Русия се заимства  светска лителатура,а успешните войни  сред Османската империя  дават чрез мирни договори  права на Русия  да покровителства  балканските християни.

В началото на ХІХв  подтикът на българския елит  към по-високо образование  на роден език не идва само като своеобразна  реакция  срещу гръцкото. Интересът на българина  към светското знание  е продиктуван от  потребностите  на всекидневието  и това се доказва  от обстоятелството, че първите самостоятелни инициативи  на българите в просветната област-елинобългарски училища,са дело на гръцки възпитаници,които до края на живота си  остават поклоници на гръцката култура и просвета.

Елинобългарските училища  започват да се откриват  в началото на ХІХв. По своя характер те са светски, като обучението се извършва  на гръцки и български език. Първото елинобългарско  училище  отваря врати в Свищов през 1815г под ръководството  на Емануил Васкидович. По-късно  такива училища  са създадени  от Райно Попович в Котел и Карлово, от Иван Селимински  в Сливен,от Константин Фотинов в Смирна и т.н.

Елинобългарските училища  се превръщат в плавна по форма  на преход от модерно гръцко  към модерно българско образование. Този модел на просвета бързо изчерпва  своите възможности  за развитие

. Елинобългарските училища се явяват преходна форма от килийното образование  към новобългарска просвета. Само за десетина години  възпитаниците на тези училища  започват да играят съществена роля  в духовната обнова на българското общество. Една част продължава образованието си в чужбина, друга поема по пътя на учителстването  и влива живителна струя  в реформиращата  се българска просвета.

Покрай откриването на килийните и елинобългарските училища  видимо се съживява дейноста  на местни общини  и на еснафите. Желанието да се организира българско училище, съобразено с потребностите на деня, подтиква родолюбивите  чорбаджии,богатите търговци и манифактористи  да се включат активно в реформирането  на традиционното образование в своите селища. Така с тяхна материална подкрепа  през 20-те години  на ХІХв възниква и се развива  мощно движение  за нац.просвета,което обхваща всички райони на страната.

Това движение се ръководи  от общините и от  създаващите се училищни настоятелства. В изграждането на модерното  светско училище  се включва и емигрантската буржуазия,като особена активност проявяват  българските търговци от Одеса и Букурещ. В продължение на десетилетия  те представляват значителни суми  за строителство на училищни сгради, за закупуване на  учебници и учебни помагала,за степендии в чужбина  на по-способните ученици.

Първи прояви на  организираното просветно движение  се свързват с елинобългарските  училища. Но истински размах  движението придобива  едва през 30-те години  на ХІХв. Изключителна роля за това изиграва  Петър Берон.

Роден е през 1800г в гр.Котел и умира през 1871г във Влашко. Произхожда от заможно семейство  получава солидно образование  в Бейската академия. По-късно следва философия  и медицина в Германия. Работи като лекар във Влашко  създава няколко обемисти труда  в естествените науки  на френски и немски език.

В предговора към него авторът  формулира няколко нови  педагогически идей, които очертават посоките на развитие на новобългарската просвета  за десетилетия напред. Петър Берон поставя акцент върху  светския характер на  образованието, демократизирането на българското училище  и необходимостта от прилагането на  Белланкастърския  метод. Този метод  наречен по името си на двамата си създатели,разпространяващ се в  Западна и Източна Европа  от началото на ХІХв.,  позволява на учителя  с помоща на по-напреднали ученици  да  обучава едновреманно  до 100деца. За ония години,  когато учителите са малко,  а парите за просвета недостигат  взаимоучителния метод  прави светско образование  достъпно за повече български деца.

Десетина години  след като Петър Берон  отпечатва своя буквар,по инициатива на богати и  патриотично настроени  търговци в Габрово е организирано  първото взаимно училище. Идеята за неговото откриване идва от големия   меценат на българското образование  Васил Априлов. Той е роден през 1789г в Габрово. Учи в родния си град,в Брашов и Виена. По-късно се установява в Одеса, където създава търговска кантора  и успява да натрупа  значителни капитали. Васил Априлов  дълго време е привърженик  на гръкофилията,но запознанството  с руския  учен Юрии Венилин и неговите проучвания  за миналото на древните българи  и тяхната култура  предизвиква коренен  прелом  и го превръща  в патриот.

По предложение на Васил Априлов  влиятелните  габровски фамилии  на Мустакови, Палаузови, Килифарови и др се обръщат с молба  към  търновския  митрополит Иларион Критски да окаже помощ за откриване на  светско училище  в родното им селище. Инициативата е подкрепена  от всички общински първенци, Иларион Критски препоръчва за учител  Неофит Рилски  и  той заминава за Букурещ, за да усвои  взаимоучителния метод. На 2 януари  1835г с тържествена церемония  училището отваря врати.

Постепенно идеята за идграждане  на модерно училище  си пробива път и примера  на габровското население  е последван от Елена,Търново, Сливен, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за  около едно десетилетие  на територията на  страната възникват  над 50 взаимни училища.

Взаимните училища  отговарят на огромния интерес  към светско българско образование. Много скоро когато  възрожденските процеси  съзряват че чувства  нуждата от  училища от по-висока степен.

С разпространението на  взаимните училища  започва печатането на учебници  и учебни пособия. Започва строителството на нови училищни згради. Оформясе и  многобройно учителско съсловие.

През 1840г в Плевен е открито  и първото девическо училище от  Анастасия Димитрова, а  през 1846г в Копривщица  се появява  и първото класно училище-Найден Геров.

Класните училища представляват  следващата по-висока степен  на образование  по българските земи. Броя на изочаваните предмети  чувствително нараства, а убочението продължава  от 2 до 4 години  след завършване на  взаимната  степен. Най-известните класни училища  се намират в Пловдив, Търново, Елена, Свищов, Велес. Тези училища народът нарича “даскалоливници”, защото в тях фактически  се подготвят бъдещите училелски кадри и новото поколение възрожденска интелигенция.

След Кримската война  и прокламирането  на хатихумаюна  от 1856г се създават относително  по благоприятни условия  за развиване на българската просвета  и проникването и в  най-отдаличените части  на българските земи. Нарасналите икономически възможности  и все по-будното народностно съзнание, съчетани със засиленото влияние на  европейските държави  и култура над Османската империя  създават възможнст  за засилване на  възрожденските процеси.

До Освобождението възникват  и първите три гимназии, които се създавата на основата  на съществуващите  вече класни училища. Първата е открита  в Болград през 1859г., последвана през следващите години  от Пловдивската и Априловската  гимназия  в Габрово. На няколко пъти  са обсъждани дори проекти  за откриване на университети, но тази идея  се реализира едва през 1888г.

През 50-те -70-те години  на ХІХв  чувствително нарастват  и броя на убочаващите се  в чужбина българи. На първо място по численост  са възпитаниците  на руските гимназии  и университети,следвани  от обучаващите  се  в румънските  учебни заведени,в Гърция, Чехия, Сърбия, Франция, Австрия.

Като цяло годините след Кримската война  отразяват апогея  на движението за новобългарска просвета. Но постигналите успехи  не трябва да се подценяват. Действително, за около половин век  в българските земи  е изградена училищна мрежа  от около 1500-2000 училища, но повечето от тези училища  са килийни   иначални. Практически  новобългарското училище  подготвя предимно лица  с килийно,основно или  най-много с класно образование. По онова време  учебните програми  се определят  от самите учители.

В крайна сметка  всичко зависи  от възможностите  и от инициативността на  училищните настоятелства. В Габровското училище  например се изочават  25предмета, а във врачанското-само 9. В някои селища  един учител  преподава  по всички предмети, другаде за всяка дисциплина  има специално подготвен учител.

Напровените до тук  констатации  показват, че реформирането на  просветната система  в българските земи  от Освобождението не трябва да се разглежда  само като непрекъснато възходящ  процес. Промените в традиционното образование  се осъществяват  неравномерно и бавно. Крайните резултати  за всички региони  на страната не са еднакви, силно влияние върху просветното движение  оказват и редица  външни фактори.

Освен в  големите  европейски университети, мнозина българи продължават  образованието си  в самата  Турция, тъй като след Кримската война  Портата съдейства  за създаването на  колежи и  лицеи  по западен образец  в редица градове на империята. Най-предпочитани от българите  са американският “Робърт колеж” и  френския лицей  в столичния квартал Галата, Цариград. Широко разпространение  получават и училищата  изградени от католически  и протестантски  мисионери. Такива са създадени в Пловдив, Стара Загора, Самоков, Шумен,  Търново и др.

Съществена е помоща  която новобългарското образование  плучава  от Русия от 40-те години на ХІХв  нататък в руски училища  и университети  се подготвя  основоното ядро на  новобългарската интеграция. Същитски принос за това имат  добрудетелната дружина  и одетско българско  настоятелство, което ежегодно осигорява  стипендии за българските младежи.

Русия подпомага учебното  дело и чрез изпращането на  книги, помагала  и  финансови средства.

Въпреки  посочените недостатъци  движението за новабългарска просвета  играе решаваща роля  за формиране на националното  съзнание  на българите през  Възраждането. Точно това подтиква  и управителя  на Дунавския вилает Мидхад паша  да разработи в началото  на 60-те години  на ХІХв проект за създаване на  общоосмански училища. Срещу реализирането на подобни идеи обаче се надига  недоволство и скоро  Високата порта  се отказва от изпълнението им. Сериозно затруднение среща  просветното движение  и в Македония, където  от 50-те  годинин нататък трябва  да се преодоляват  опитите  на Гърция и Сърбия да наложат  своето  културно присъствие.

Предпоставките за културата са: духовно обновление на българското общество,просветното движение, нарастналите възможности  на възрожденската боржоазия, увеличение броя на  българите учещи в чужбина, влиянието на големите европейски държави, модернизацията на Османската империя.

Най-важно значение  за развитие на  възрожденската книжнина  има  започналия  през първата половина на ХІХв процес на формиране и утвърждаване на  единен национален  книжовен  език. Този процес придобива ясни контури  още в началния етап на  формирането на българското национално съзнание, но във входа на просветното движение  и особенно с появата на периодичния  печат въпросът за характера на  българския език привлича вниманието на  цялата възрожденска  интелигенция  и става обект на оживени  понякога и доста  острастени дискусии.

Споровете за това  какъв да е книжовния език  водят до обособяване на  три основни течения,условно  определени  като църковнославянско,славянобългарско и новобългарско.

Представителите на  първото направление,сред който са  Константин Фотинов и Христаки Павлович, настояват да се запазят  типичните за  старобългарската  книжовност  езикови елементи. Славянобългарското направление  има по-умерен характер. Според неговия главен  защитник Неофит Рилски книжовният език трябва да се опира  на народната реч, но за да се избегнат  говорните различия, може да се използват  някои от най-характерните  граматични белези  на църковнославянския.

Третото направление, олицетворявано  от Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др., защитава идеята  книжовният език да се развива  единствено на основата  на говоримия български. Към средата на ХІХв  точно това направление  взема връх  и чрез творчеството на  тогавашните писатели, публицисти, вестникари и книжари, на основата на източнобългарския  диалект окончателно  се оформя  обликът на новобългарския  книжовен език.

Силен тласък  за развитието на  възрожденската литература  дава и родното книгопечатане. Всъщност  първата  новобългарска печатна книга  се смята молитвеника “Абагар” отпечатан през 1651г от Филип  Станиславов. До края на ХVІІІв обаче в българските земи проникват  твърде малък брой  печатни книги. След появата  през 1806г на Софрониевия “Неделник” българската печатна книга  навлиза по-осезаемо в  живота на просветните българи. Огромна част  от българските книги  продължават да се печатат в чужбина или  в Цариград.. Опити за откриване на печатници  в българските земи  са направени  в Солун и Самоков ище през 30-те години  на ХІХв.

През първата половина на ХІХв в книжовния живот  на  българите се появяват  и някои нови жанрове. За нуждите на просветното дело  се развива т.нар даскалска поезия, обособява се и  специално учебникарско  направление, в което са съсредоточени  основните усилия  на прохождащата възрожоденска книжовна  интелегенция. Между имената  на авторите  на такъв вид  книжнина  личат тези на Петър Берон, Неофит Рилски, Еманоил Васкедович, Васил Априлов,  Неофит Бозвели. Отначало учебникарите  превеждат  и адаптират  чужди образци. Постепенно тематиката  и съдържанието   на възрожденските учебници  се разнообразяват. През втората четвърт на  ХІХв., освен задължителните граматики, започват да се печатат учебници по история, география, физика. Тази тенденция се запазва и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на  на учебникарската книжнина  се включват и Петко Славейков, Добри Войников, Тодор Шишков, Христо Ботев и др.

В периода след Кримската война  възрожденската литература  преживява изключителен подем. Жанровото разнообразие  става по-голямо, авторовото присъствие  се засилва, обогатяват се художествените  направления. Най-силно се развива поезията,  която е застъпена във всички видове-от лирическата песен до поемата.

След първите си изяви  от 40-те год на ХІХв  продължават своето поетично творчество. Началото на новата бълг.поезия е поставена от Найден Геров  с поемата “Стоян и Рада” през 1835г. известни са и Добри Чинтолов, Петко Славейков. Широка  популярност  придобива и Георги Раковски,който отпечатва през 1857г поемата си “Горски пътник”, Григор Пърличев,който през 1860г с поемата си “Сердарят” печели първа награда  на годишния  поетическия конкурс в Атина, Константин Миладинов, Райко Жинсифон и др.

Първите си поетични опити по това време прави и Иван Вазов, Любен Каравелов “Хубава си моя горо”, “Пременуват годините” Най-висок връх достигат Стефан Станболов  и Христо Ботев които през 1875г издават  обща книжка с  революционни стихове.

През 60-те год на  миналия век творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков и  Любен Каравелов поставят началото на  съмостоятелното развитие на  българската белетристика. През 1860г Васил Друмев  публикува повеста  “Нещастна фамилия”. Почти по същото време  Илия Блъсков  отпечатва  “Изгубена Станка”. По-късно Л.Каравелов  написва “Мамино детенце”, “Вайвода”, “Неда”, “Хаджи Ничо”, “Крива ли е съдбата”-повести, в които той  не само проявява  писателския си талант,но и завещава на  бъдните поколения  българи  ной-добрите  образци  на възрожденската  ни белетристика.

След Кримската война  се ражда и българската драматургия. Първите стъпки в това направление  са направени  под формата на  кратки диалогочни  текстове , представяни на  годишните  училищни изпити. Впоследствие  започва попългаряването  на чужди  сценарии, какъвто  опит прави  Сава Доброплодни с пиесата  си “Михаил  Мишкоед”. През 1857г се  появява и първата оригинална  българска пиеса-“Ловчанскийт  владика или бела  на ловчанскийт  сахатчия”. Тя е комедия, написана от Теодосий  Икономов,в която се  разобличава   развратът на  гръцкото  духовенство. По-късно в драматургичната  област  се появяват Васил Друмев и Добри Войников, чиито  пиеси  “Иванко убиеца на  Асеня І” и “Криворазбраната цивилизация” спечелват за дълго възрожденският зрител.

Интереса на възрожденския  българин  към литературата  намира израз  и в разширяване  на  преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на  литературната критика, в  обособяването на  активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството  определя  облика на  възрожденската интелигенция.

Едно от  най-ярките  проявления  на модернизацията  на българската култура  през ХІХв  е свързано с появата на  периодичния  печат. Първите стъпки са направени през 1842-1844г от Константин Фотинов, който на два пъти  започва  да издава  в  Смирна сп.”Любословие”. През 1846г Иван Богоров издава в Лайпцих в. “Български орел”, а две  години по-късно  пак той става  редактор на  “Цариградски вестник”.

Постепенно, след първите плахи  и  несигурни изяви, възрожденската периодика  набира сила и в навечерието на  Освобождението  броят на вестниците  и списанията  достига  над 90, а весникарската  професия  се упражнява  от около  133 души. Особен проблем печатът изживява  след Кримската война, когато периодиката  се  разнообразява. Паявяват се специализирани  издания  за просвета, наука,  палитика,  търговия и занаяти. Подобрява се  външното  оформление, нарасва обществения интерес към пресата. През 1865г Портата издава  дори специален закон, които създава известни  улеснения  за периодичния печат,  но като цяло  съществуващата  държавна цензура  и типичната  за Ориента  безскруполност на властта  продължават да тегнат  над българските весникари  чак до  Освобождението.

Възрожденските вестници  и списания  се печатат  в 16 селища. В Цариград и Русе се печатат легални издания, а в  Белград, Букурещ, Браила се печатат  революционни вестници. Там се издават “Македония” и “Гайда” на П. Славейков, “Право” и “Век” на Марко  Балабанов униатския вестник “България” на Драган Цанков протурският в. “Турция”, пробританския в. “Източно време” и т.н.

Най-важно място  в  бълг.периодичен печат  заема революционната  преса. Нейното  начало  е поставено  от Георги Раковски с вестниците му  българската дневница  издавана в  Нови Сад “Дунавски лебет” в Белград, “Будущности”, “Бранител” в Букурещ. Като основен център  на българската емигрантска преса  са оформя Букурещ. Там се издават вестникът на добрудетелната дружина “Отечество”. Вестникът  на ТБЦК от Иван Касабов-“Народност”, в-те на Л.Каравелов “Свобода” и “Независимост”, Ботевите “Знаме”, “Тъпън” и  “Будилник”.

Друг важен център  на българската преса  е Браила, там се издават  “Дума на българските емигранти” на Ботев, “Дунавска зора”, “Хъш”. Така с неумоверни усилия  са наложени основите на  бълг.печат които се превръща в индикатор  на общи настроения , откликва незабавно  на всички актуални  събития и изгражда  в съзнанието  на своите  читатели  идеята  за бълг.държава  далеч прдеди нейното възстановяване.

През ХІХв отделни възрожденски дейци  насочват вниманието си  и към  научната област. Макар и  скромни, нерядко  лишени от  оригиналност, тези занимания имат  своето място и значение  в изграждането на новобългарската култура особено ща се отнася  до популяризирането на  модерната ивропейска  наука.

Най-сериозни успехи  възрожденските  българи   постигат  в изследванията  на собственото си  минало. След Паисий Хилендарски  интересът  към историята нараства  и подтиква редица  учители  и обществени дейци  целенасочено да издирват  исторически паметници. Паявяват се  популярните учебници  на Христаки Павлович на Добри Войников, Гаврил Кръстевич,Тодор Шишков. Към средата на века публикуват своите  съчинения  и Спиридон Палаузов и Марин Дринов-първите  професионални  български историци.

Откъслечни опити  за научна дейност са направени  и в  обрастта  на философията на езикознанието, на природните науки. През  септември  1869г по-инициативни бълг-ки емигранти  създават в Браила  и Българско книжовно дружество,което си поставя  за цел да  разпространява  всеобщото  просвещение  у българския народ и да му показва  пътя към неговото  веществено  обогатяване и същевременно да полага грижи  за обработване на  българския език, на българската история и на народната наша  словестност въобще. За популялизиране  на своята  дейност дружеството  започва да издава  и “Периодично списание”.

Общия културен подем  в българското възрожденско  общество  оставя видими белези  и в развитието  на  традиционните  художествени  занаяти, на живописта, музиката, архитектурата. Още през  довъзрожденската  епоха  се обособяват  дърворезбарски и зографски школи,  преживяват през  ХVІІІ-ХІХв истински  просперитет. Особено прочути са  тревненските, банскалийските и самоковските  майстори. Постепенно  сред заграфите  се формира  интерес  към светската живопис. Паявяват се първите портрети,  продължава развитието на  графиката. В годините след Кримската война  започват да творят и първите художници  с академично образование  като Станислав Доспевски, който завършва  Московското училище  за живопис и Петербургската  худ.академия. Николай Павлович  получава образованието си  в Мюнхенската академия, Христо  Цокев  учи в Московското училище.

Осезаем напредък през 50-70-те год.на миналия век  е осъществен в музикалното дело. С утвръждаването  на нац.самосъзнание  и с консолидираното  на  българската  възрожденска  нация  нарасва ролята на  народната песен. Раковски, Каравелов, Славейковн целенасочено изочават и записват  народните песни, а братята Миладинови  издават “Български народни песни от Македония”. Започва създаването на ученически  хорове и оркестри.Първите хорове са създадени в Свищов и Русе.

През 1856г в Шумен, Лом, и Свищов  е положено началото на  чиалищната дейност. Читалищата са  специфична форма на  културно просветна дейност, едновлеменно място за  библиотека и читалня  за научни и просветни беседи, за театрални представления.

Големи успехи през епохата на възраждането  са отбелязани в областа на архитектурата. Нейните най-значими представители са: Никола Фичев, Генчо Кънев,и др. Обособяват се няколко типа  жилищно строителство  които дават  съвършенно нов облек на  възрожденската къща. Най-ярки образци  днес могат да се видят в Трявна, Копривщица и др.

Всички тези прояви  благоприятстват  развитието на новите културни  тенденции  в живота на  възрожденските българи  и оказват решаващо въздействие  за изграждането на новобългарската  култура. Това от своя страна изиграва съществена роля  не само за духовното обновление  на българското общество, но и за окончателното  формиране на облика  на българската възрожденска нация.

Вашият коментар


3 × five =