ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ И ЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК

Публикувано на декември 30 2010 Добави коментар

В края на VII век прабългарите създали Дунавска България, отвоювайки от Византия плодородни земи с хубав климат и особено важно геополитическо значение – кръстопът на важни международни пътища, в близост до най-големия културен и търговски център в Европа и Източното Средиземноморие през Ранното средновековие – Константинопол. Това засегнало жизнените интереси на Източната римска империя и предопредилило непрекъснатите войни и интриги, съпътствали многовековните отношения на двете държави.
До средата на VIII в. българската държава укрепнала значително. За това допринесли и последните български ханове от рода Дуло – Кормесий и Севар. Владетелската династия била сменена през 753 г. с възцаряването на Кормисош, който бил от рода Вокил. През следващите години българският престол станал обект на домогвания от страна на прабългарската аристокрация, което довело българската държава до сериозна политическа и управленска криза. Краят на тази криза се свързва с името на хан Телериг, който успял да ликвидира агентите на Византия в ханския двор и да подготви почвата за стабилизирането на държавата при приемника му хан Кардам (777 – 802). Новият български хан след успешна война с Византия през 792 г. успял да подпише нов мирен договор, с който Византия подновила плащането на ежегоден данък. Кардам ликвидирал междуособиците и умиротворил страната. България излязла на пътя на успеха и международното признание.
За последвалият период на стабилизация и могъщество на българската държава историческата наука черпи сведения от историколетописните, строителни, надгробни и др. каменни надписи от тази епоха. Особено важни са Хамбарлийският, Сюлейманкьойският, Търновският, Чаталарският надпис, както и Маламировата летопис, добавките към Манасиевата хроника и пр. Редица данни за епохата дават и много чужди извори: Хрониката на Теофан, Продължителят на Теофан, лексикона „Свидас“, Фулденските анали и Бертинските летописи.
Началота на IХ век бележи разширяване на кръга на външнополитическите партньори на Бъллгария и активизиране на външната й политика. През 803 г. начело на българската държава застанал хан Крум (803 – 814 г.). Той поставил началото на нова династия, към която принадлежали най-забележителните владетели на първото българско царство. Външната му политика била подчинена на идеята за приобщаване на всички славяни в границата на българската държава. Тази идея става определяща не само в отношенията между България и Византия, но стои в центъра и на отношенията между българските ханове и Франкската империя. Началото на Крумовото управление съвпаднало с издигането на Франкската държава и успешните й опити за териториално разширение. Около 803г. франкските войски разгромили Аварския хаганат, а през 805 г. хан Крум успял да помете остатъците му. С този успешен ход Крум присъединил славянските племена, живеещи по средното течение на река Дунав и в Трансилвания. Наред с това тази успешна война с аварите имала и голямо политическо и икономическо значение. Присъединениете територии били богати на каменна сол и други природни богатства, а България се превърнала в непосредствен съсед на Франксаката империя и в значим политически фактор в Централна Европа.
Две години по-късно, през 807 г. се разбунтувалите славяните от югозападния край на полуострова. Крум видял в това възможност за усилване на държавата /основната мярка за мощта на дадена държава била броя на населението й/ и приобщаване на славяните от Беломорието и Македония към българската държава. Византия реагирала мудно и нерешително. Византийският император Никофор ! Геник организирал военна експедиция срещу България, но успял да стигне само до Одрин. Българският владетел се възползвал от това и през 808 г. войската му проникнала по течението на р. Струма и не само разбил местните войски, но и пленил цялата им заплата на стойност 1 100 литри злато. С тази акция той доказал, че има траен интерес към Северна и Средна Македония, населени изключително със славяни от българската група.
През 809 г. вниманието на Крум се насочило към крепестта Сердика . Той осъзнавал, че който владее тази крепост и Софийското поле, притежава всички възможности за безпрепятствено нахлуване към югозападните райони и Беломорието. Въпреки яростната съпротива , градът бил превзет, а стените му разрушени.
Успехите на Крум предизвикали сериозно безпокойство в Константинопол. В началото на 811 г. Никифор I Фока подготвил грандиозен поход срещу България. Византийският император бил сигурен, че ханът няма сили да му се противопостави и „заслепен от собственото си зломислие“ отхвърли предложението за мир, което му било предложено. Пред стените на Плиска Крум направил отчаян опит да спре ромеите, но войската му била разбита. Никифор I влязал в Плиска и разрушил града, опожарил и ограбил околностите му и ги подложил на жестока сеч. Тогава хан Крум мобилизирал всички годни да носят оръжие, включително жените и аварските военнопленници и завардил проходите в Стара планина. В ранните часове на 26 юли 811 г. византийската войска била разбита при Върбишкия проход. В битката загинал и самият император. Макар и тежко ранен, успял да се спаси синът му Ставракий, но не след дълго умрял от раните си. На престола в Константинопол се възкачил Михаил Рангаве. Новият император продължил същата външна политика, което дало повод Крум през юни 812 г.да навлезе с войските си в Тракия, превзел Девелт с прилежащата му област и разселил тамошното византийско население отвъд Дунав. През септември същата година Крум изпратил в Константинопол славянина Драгомир с предложение да се възстанови мира от 716 г. , но Михаил Рангаве отхвърлил предложението. Веднага след неуспешните преговори Крум обсадил Месемврия и след двуседмична обсада, превзел града като успял да плени 36 медни сифона – оръжие, което ромеите пазели в пълна тайна.
През зимата на следващата година Крум неочаквано се появил в Тракия. На 15 февруари 813 г императорът излязъл от столицата и с „божията помощ“ сполучил да го отблъсне. Този полууспех го насърчил да предприеме по-решителни действия, които завършили с катастрофално поражение за Византия при Версиникия – 22 юни 813 г. Няколко дни след битката Крум построи и укрепил лагера си пред стените на Константинопол, демонстрирайки превъзходството на българското оръжие. По негово предложение била организирана лична среща с новия император Лъв V Арменец, на която трябвало да се обсъдят условията за мир. По време на срещата византийците се опитали да убият Крум от засада. Разярен от коварството и лъжливите клетви, хан Крум подложил на страшно опустошение околностите на Константинопол и цяла източна Тракия до град Одрин, който превзел и изселил жителите му отвъд Дунав.
През зимата на 813 – 814 г. Крум извършвал нескрита подготовка за нов поход срещу византийската столица, целящ превземането й. Той наел многобройна аварска войска, построил голям обсаден парк, който включвал големи бойни кули, „костенурки“ за разбиване на стените, огнехвъргачки и много други. Докато траели приготовленията една 30 000 – на българска армия, „облечена в желязо“ непрекъснато действала в Източна Тракия, за да не даде възможност на империята да организира отпор. Били пленени повече от 50 000 войници, които също били отпратени на север от Дунав. В разгара на тези приготовления Крум починал внезапно на 13 април 814 г. В един византийски разказ, преведен на български през 13 век, се разказва, че Крум бил удушен с въже от своите сънародници. Това е напълно възможно, като се има предвид, че у прабългарите се срещало т. нар. сакрално (свещено) убийство, свързано с вярата им в орендата.
След кратка династическа криза, за която липсват достатъчно исторически извори през 814 г. Крум бил наследен от сина си Омуртаг (814 – 831) който продължил външната политика на именития си баща, отхвърляйки мирните предложения на Лъв V, но претърпял поражение в битката при крепостта Бурдизо. Неуспехът го принудил да започне преговори за мир. В началото на 815 г. в тържествена обстановка бил сключен мирния договор – императорът се заклел според езическата традиция, а българските пратеници според християнската. Част от клаузите на този 30- годишен мирен договор са запазени в Сюлейманкьойския надпис. На първо място била определена границата между двете държави – тя започвала от Дебелт, стигала до р. Марица и източния рид на Родопите. По този начин Омуртаг узаконил присъединяването на една голяма част от Тракия към българската държава. Другите точки на мирния договор уреждали положението на славянските племена, живеещи в Тракия, и условията, при които трябвало да стане размяната на пленниците. Определял се и откупът, срещу който българската страна трябвало да върне пленените от Крум византийци. Въпреки че целия текст на договора не е запазен, може да се направи извода, че след договора от 716 г. този този е най важния договор, който регулирал отношенията между България и Византия. За втори път империята юридически признавала българските завоевания и се отказвала от стари свои територии. Договорът бил подновен през 820 г., когато на престола в Константинопол се възкачил император Михаил !! Балба. По-натаък българо – византийските отношения продължили да се развиват все в тази мирна посока, очертана през 815 г. Даже в момент на затруднение българският владетел действал като съюзник на Византия. Такива били събитията от 821 – 823 г., когато във Византия избухнал бунта на Тома Славянина. Бунтът започнал в Мала Азия, разраснал се твърдо бързо и се превърнал в заплаха за империята. Въстаническите войски обсадили Константинопол, но през лятото на 823 г. българските войски ги разбили, като пленили водача им.
След като гарантирал съюза си с Византия, хан Омуртаг активизирал външната си политика по североизточната и северозападната граница. На североизток, около река Днепъл той воювал номадски племена, граничещи с България. Някои историци смятат, че това са маджарите, а други предполагат, че трябвало да уреди старият българо – хазарски конфликт. Безспорен е само фактът, че Омуртаг водил война по р. Днепър и запазил контрол над тези области.
Между 824 и 829 г. силно се изострили българо – франкските отношения по северозападната граница. Спорът между двете страни се породил поради стремежите на славянските племена тимочани, абодрити и браничевци, да се откъснат от българската държава. Тези племена преминали на страната на хърватския княз Людевит, но след като той бил разбит от франките, през 822 г. попаднали под властта на Людовик Благочестиви. Между 824 и 826 г. Омуртаг се опитал да реши проблема по дипломатичен път, но след като срещнал категоричния отказ на франкския крал предприел решителни военни действия. Франкският летописец Айнхард съобщава, че през 827 г. славяните били разорени с огън и меч, местните князе – прогонени, а на тяхно място били назначени български управители. Успехът на Омуртаг срещу франките и в потушаването на бунта потвърдил властта на българите над среднодунавските земи.
Независимо от сравнително спокойната външна политика през този период България продължила да се утвърждава като сила в тази част на Европа. Курсът към териториално разширение и приобщаване на славяните към българската държава бил продължен и от наследниците на хан Омуртаг.
Хан Омуртаг имал трима сина: Енравота, Звиница и Маламир. Най-големият Енравота бил лишен от престола заради християнските си убеждения и по-късно убит. По-малкият Звиница починал много млад и затова на престола се възкачил малолетния Маламир (831-836г.), който управлявал заедно с кавхан Исбул. Още през 832 г. договорът с франките бил подновен и той запазил добросъседските отношения с тях, установени в последните години от знаменития си баща. твърде малко сведения има за това как са се развили българо – византийските отношения. Знаем само, че в началото на управлението си Маламир се опитал да запази мирните отношения, но мирът бил нарушен от страна на империята. След краткотрайна военна кампания били присъединени Родопите и Филипопол, с прилежащите му области.
Краткото управление на Маламир било плодотворно и донесло определени успехи на българската държава. Той умрял млад и не оставил преки наследници, затова короната била наследена от Пресиан, който бил син на Звиница.
Продължителното управление на Пресиан (836 – 852 г) било изпълнено с бележити събития, но сведенията за тях, достигнали до нас са много оскъдни. Около 837 г. в Солунската област избухнало въстание на местните славянски племена, което българите отново подкрепили. По същото време византийският император Теофил изтеглил с флота насилствено заселените от хан Крум ромеи в отвъддунавска България. В отговор на това хан Пресиян нахлул в Беломорието, а по-късно завоювал Центарлна и Южна Македония, както и част от Албания. За да спре българското настъпление на югозапад византийците подтикнали сърбите към война с България. Така близо 150 годишните мирни отношения между българи и сърби били нарушени. Войната продължила три години, но без особен успех за едната или другата страна.
Войната между България и Византия продължила близо десетилетие. След 845 г. империята активизирила действията си и успяла да възвърне под свой контрол Беломорието, но Пресиян укрепил властта си в Родопите и в Македония на север от Солун.
Така в резултат на усилията на българските ханове Крум, Омуртаг, маламир и Пресиян през първата половина на 9 век българската държава уголемила значително своите територии. Тя се изправила като могъща сила редом с франксаката империя и с Византия. При хановете Крум и Омуртаг били хвърлени сили най-вече на северозапад, където живеели многобройни славянски племена. Там България преодоляла съпротивата на Аварския хаганат и Франкската империя. Същевременно водили и успешни военни действия в ююозападните райони. Превземането на Сердика позволило на следващите ханове Маламир и Пресиян да овладеят Македония, Горнотракийската низина и Родопската област. С направените завоевания България не само разширила територията си, но и поставила под свой контрол важни търговски пътища.
В началото на 9-ти век стават и редица вътрешнополитически промени, които са от особено значение за бъдещото централизиране на държавното управление и стабилизирането на българската средновековна държава. Важен принос в това отношение имали законите на хан Крум.
Законодателството на Крум е запазено в един късен извор (лексикона Свидас от X век), който звучи легендарно. Законите на Крум предвиждали утежнени санкции спрямо просията, кражбата и разбойничеството и били стожер за запазването и утвърждаването на частната собственост, както и уреждането на имуществените отношения – безимотните селяни били поставяни във феодална зависимост спрямо едрите поземлени собственици. Този момент означава, че старата родова аристокрация постепенно отстъпвала мястото си на аристокрацията, свързана със земята или с личността на хана, издържаща се с управлението на административните области на всички нива /служебна аристокрация/. На практика новото законодателство означавало, че обичайното право на славяни и прабългари преставало да съществува и било гаранция и условие за последвалата административната реформа.
Освен, че уреждали тези обществени отношения, значението на Крумовите закони може да се потърси и в още една посока – те съдействали за сливането на двата етноса в държавата – славяни и прабългари били еднакво отговорни пред тях.
Големи били заслугите на Крум за реорганизирането на държавно управленския апарат и новото административно устройство на вече голямата държава. През 7-8 век държавата била изградена на федеративен принцип, т.е. славяни и прабългари запазили своето самоуправление и териториалната си обособеност.
Стабилизацията на държавата и бързият териториялен растеж през първата половина на 9-ти век изисквал нов, по-ефективен начин на устройство, който да бъде насочен към една цел – централизация на държавата и укрепване на монархията.
Първи стъпки в тази насока Крум направил след завладяването на Тракия. От Хамбарлийския надпис научаваме, че новозавладените земи били разделени на три части – център, ляво и дясно крило, начело на които поставил „свои хранени хора“, които били пряко подчинени на хана. Така изобщо не се вземали предвид обстоятелствата, свързани с племенната или етническата принадлежност на населението. Тази му дейност била продължена от неговия наследник хан Омуртаг, разделил държавата на тарканства, комитати и жупи, начело на които стояли назначени и отговарящи пред него управители. През 837 г. хан Пресиян поставил местен български управител и на север от р. Дунав наричан „комес“. Той разполагал с войска и имал значителни пълномощия и права. Така държавата била разделена на големи административни единици – комитати, чийто брой не бил постоянен, а се менял според територията на държавата. Възможно е комитатите да са били обединени в още по-големи административни области – тарканства. Най-малките административни единици били жупите. С въвеждането на тази стройна добре организирана бюракратична и чиновническа система през първата половина на 9-ти век била постигната централизация на държавата.
В нашата история времето на хан Омуртаг с основание се посочва и като епоха на съзидателното начало – негова е заслужената слава на първостроител на материалната култура през IX век. За активната строителната дейност на Омуртаг свидетелстват множеството мемориални надписи, някои от които са съхранени до наши дни. С името на хан Омуртаг се свързва възстановяването на опожарената Плиска – от укрепен град те се превърнала в истински средновековен град, заобиколен с яки каменни стени. Към великолепните постройки, с които той украсил столицата, на първо място археолозите сочат т.нар. Омуртагов дворец, езическото светилище и др. По заповед на хана били построени и един дворец на р. Тича, а друг – на р. Дунав, много обществени сгради и светилища. при хан Маламир продължило благоустройството на столицата. От един надпис научаваме, че кавхан Исбул построи водопровод и го подарил на своя владетел. А археологическите данни показват, че в Плиска били построени и обществени бани с басейни.
Системата на властта също се развивала и усъвършенствала непрекъснато. Ханът бил върховен законодател, съдия и главнокомандващ армията. Той бил и върховен жрец и при определени случаи лично извършвал жертвоприношения.
Ханската власт се предавала по мъжка линия на най-големия син, който носел специална титла – канартикан. При смърт на престолонаследника или по друга причина вторият син на хана /волиатаркана/ също имал право да наследи властта.
Втори в йерархията след хана бил кавханът. В някои случаи той бил съуправител на хана или регент, а при отсъствие на хана – главнокомандващ армията. Водел дипломатически преговори или други важни политически мисии.
След кавхана идвал ичиргу боилът. Той командвал вътрешните крепости на страната и бил командващ на столичния гарнизон.
Изввестни са и много други длъжности с различни функции, което говори за задълбочилата се социална диференциация в българската държава през първата половина на 9 век. Основната маса били свободните хора, които се препитавали със собствен труд. Постепенно сред тях се появили обезземлени или малоимотни селяни.
Аристокрацията също не била хомогенна – от една страна били боилите, най-висшите представители на прабългарската аристокрация и славянските князе и старейшини, а от друга – багаините, които попълвали по-нисшите длъжности в армията и администрацията.
През първата половина на 9-ти век в България се осъществили колосални промени – територията на страната почти се удвоява, увеличило се населението, издигнала се военната и политическа мощ на държавата. Обединението на славяните от т.нар. българска група, обитаващи областите Тракия, Македония и Мизия, както и централизацията на властта, превърнали България в решаваща политическа сила в Европейския югоизток. Съсъ своята активна политика хан Крум и неговите наследници създават всички необходими обществено – политически условия за успеха на такива съдбоносни за страната стъпки, предприети от княз Борис, като Покръстването на българите и разпространението на славянската писменост.

Вашият коментар


+ nine = 15