ОТ ПРАИСТОРИЧЕСКО ВРЕМЕ ДО МЮСЮЛМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

Публикувано на януари 29 2011 Добави коментар

Следи от праисторически селища са открити в  три зони:                                                                                                                                            —        на северозапад, където в много пещери в областта Сантандер (Пуенте
Виесго и най-вечс Алтамира) могат да се видят възхитителни скални рисунки с
изображения на бизони, коне, елени – твърде сходни с рисунките, открити в доли­-
ната Везер, което говори за идентичност на цивилизациите, а съответно и на населението:

— терасите по бреговете на Харама и Мансанарес в Централна Месета;

—      Леванте, между Лерида и Албасете и по-специално областта Теруел, къде­
то в началото на XX в. са открити скални рисунки на животни, но също и на
мъже, жени, деца, ловни и бойни сцени, които напомнят на откритите в Сахара,
а това се явява в подкрепа на теорията за население от африкански произход.
Специалистите обаче са на две мнения. В противоречие с това на абат Брьой,
Мартин Алмагро не е сигурен, че разпознава в рисунките бизони и носорози.
Навярно става въпрос за по-късни от кантабрийските палеолитни изображения.

Пет хиляди години преди християнската ера, привлечени от медните и кала­ените залежи, в Южна Испания навярно се заселват цели колонии.

2. Гърци, финикийци и картагенци

Най-старите гръцки извори обозначават с името Тартесос първо река, след това територия, но никога град. Това царство, простирало се навярно до Вален­сия, се отличавало с голямо богатство на метали (сребро, мед, калай-добивите са от мините в Рио Тинто и в Линарес), както и с доста развито говедовъдство, откъдето навярно произлиза легендата за Герион, убит от Херкулес. Именно с това иберийско население влизат в контакт финикийците. В общи линии исто­рическите изследвания потвърждават сведенията, дадени от Диодор Сицилий-ски. Една от първите финикийски фактории навярно е основана отвъд Херку­лесовите стълбове в залива на Кадис, за който Страбон казва, че по негово време е бил един от най-големите градове в света. Кадис (или Гадир) е разпола­гал е крепост и крепостна стена, имало е храм, посветен на Молох и друг, на „Морската Венера“. Светилището на Херакъл – където, според ле­гендата, бил погребан Мелкарт, Херкулесът на Тир – е било най-голямото на полуострова. Ханибал, Цезар и Траян са го посещавали с благоговение. В гроб­ницата, разположена извън града, били открити саркофази и златни бижута, мо­нети с лика на Херкулес-Мелкарт и две риби тон, символизиращи риболова, с който се е славела областта. От тази първа колонизация не са се запазили вели­чествени останки. Тя би трябвало да датира от 1100 г. пр. Хр., година, която Бош-Жимпера намира за прекалено ранна.

От края на V в. пр. Хр. датира иберийското селище Санта Пола (Аликанте), оградено със стена и ров, разположено в областта – устието и низината на Сегу-ра, където по време на римското завоевание трябва да е бил установен Портус Илицитанус (Елче). Там е открита работилница за осоляване на риба, а за голя­мото значение на тази област за средиземноморската търговия свидетелстват останките от керамика, сред които има амфори от различен произход (Андалу-сия, Ибиса…). Съвсем наблизо, в Кабесо Лусеро, са намерени следи от древни заселници, може би от бронзовата ера, археологични останки от финикийски произход, както и иберийско селище, в което е възможно да са живели гърци, с гробове с трупоизгаряне без надгробни плочи, какъвто е бил обичаят при ибе-рийците. Дамата от Кабесо Лусеро, открита през 1987 г. . Иберийците са познавали форми на писменост, от които са намерени фрагменти, датиращи от V в. и написани на непознат език, който наподобява баския и във всеки случай не е индоевропейски.

Съперници на финикийците в Средиземноморието, гърците идват доста след тях, приблизително през VI в. пр. Хр. Те първи споменават за държава на ибе­рийците, когато говорят за средиземноморския бряг, където установяват факто­рии. Впоследствие с този термин се обозначава целия полуостров. Тяхната най-стара колония е Майнака – или Менака – близо до Малага. Привлечени първо­начално от славата и природните богатства на Тартесос, те се установяват на източния бряг, в залива Рода (Росас, провинция Херона), навярно още през VIII в. пр. Хр., а по-вероятно през VI в. пр. Хр., когато основават града Емпорион (Ам-пуриас).

Към 800 г. пр. Хр. други групи заселници – келтите, които идват от Цен­трална Европа и носят една по-примитивна култура, проникват в Испания от Западните Пиренеи и се установяват в долината на Ебро и по склоновете на Леванте. През VI в. пр. Хр. други келтски племена избират долината на Дуеро в Централна Месета. На тях се приписват Тогоз йе Ожвапйо – които са предпола­гаемо тяхно творение и представляват каменни блокове, чиято форма напомня бикове.

Идването на картагенците през VII в. пр. Хр. води до промени в обстановка­та на Иберийския полуостров. По традиция 654 г. се счита за годината на осно­ваването на Ибиса, Балеарите. Разположен между Сицилия и Южна Италия от една страна, и между Лионския залив и Леванте, от друга, островът е източник на вино, зехтин и овце. Търгува се и с риба. Въпреки това постепенното завою­ване на полуострова от картагенците започва от Кадис, а не от Ибиса. Хамилкар Барка (237-228) акостира там през 237 г., преодолява съпротивата на местните заселници и прекосява крайбрежието на изток. Между 228 и 221 г. Хасдрубал продължава нашествието и основава Картахена (Нови Картаген).

3. Римска Испания

Намесата на римляните в Испания не може да бъде разграничена от много по-обхватния конфликт с Картаген. През 226 г. пр. Хр. е подписано споразуме­ние с цел да се определят зоните на влияние на двете съперничещи си сили. Атаката на картагенците срещу Сагунто е приета като casus belli. Стратегичес­ки съображения подтикват римляните към действие. След като е извървял две хиляди километра, Ханибал печели блестяща победа в Кана (236 г. пр. Хр.) и вече заплашва Рим, но тъй като флотата му не е в състояние на прекоси напряко разстоянието между Картаген и Сицилия, той е принуден да прекара бойците и цялото снаряжение по сухоземен път през Северна Африка, Иберийския полу­остров и средиземноморското крайбрежие. Следователно целта на Рим е да пресече пътя на Ханибал и да го изолира. Тази втора пуническа война дава на римляните, солидно подкрепяни в гръб от Тарако (Тарагона), възможност за лесна победа над противниците им. Римляните се възползват от разгрома на Картаген още през 206 година. Веднъж пристигнали, те си дават сметка за инте­реса, който представлява Испания, по-специално заради богатите залежи на злато, сребро, мед и желязо. Те решават да я завладеят, което се оказва дълго и скъпо струващо начинание, завършило едва два века по-късно, през 19 г. пр. Хр. Това се дължи на факта, че, с изключение на Сагунто и Ампуриас, в Испания по това време има малко елинизирани градове, където римляните биха могли да наме­рят съюзници. Във вътрешността има само племена, повече или по-малко авто­номни, които нашествениците трябва да покосяват едни след други или да насъскват едни срещу други. В самия полуос­тров те се сблъскват с една често пъти ожесточена съпротива, белязана с епизо­ди като обсадата на Нумансия (153-133) или съпротивата на Вириат в Лузита-ния (147-139), събития, които впрочем не се оказват решаващи, защото един век дели превземането на Нумансия (Сципион Емилиан) от завоюването на астуро-кантабрийското укрепление {Октавиан Август).

Завладяването на страната става на три етапа:

—между 218 и 172 г. пр. Хр., средиземноморското крайбрежие и Андалу-
сия;

—между 194 и 172 г. пр. Хр., долината на Ебро;

—след 123 г. пр. Хр., Балеарите и останалата част от територията.
С възкачването на Веспасиан на престола през 69 от н. е. започва великата епоха на Испания под римско владичество. Жителите й биват удостоени jus latii, който им осигурява гаранции, макар и да не ги превръща в пълноправни граждани. Много градове стават римски муниципии. Народите на Иберийския полуостров се интегрират в икономическия ареал на Империята. Просперитетът на Испания под римско владичество започва да запада през Ш век. През 212 г. император Каракала издава за жителите на страната из Котапогит, по силата на който те стават пълноправни римски граждани, но дейността в градовете среща икономически трудности. Много заможни гражда­ни предпочитат да се установят на село, в така наречените villae, които пред­ставляват големи земеделски стопанства, съставени от три елемента: резиден­цията на собствениците, сградите за персонала и добитъка, и самото имение. Една такава villa свиде­телства едновременно за уседнал начин на живот, за разпръснатост на селища­та, за водещото значение на земеделието спрямо животновъдството и за по-си­гурния живот на село. Всичко това може да се изтълкува като знак за прогресив­ния упадък на урбанизацията, някога отличителен белег на романизацията.

4. Испания на вестготите

Тези варвари първо са вандали, свези и алани. Вестготите пристигат по-късно, на прииждащи една след друга вълни, между 409 и 507 г., след края на Западната римска империя и на Готското кралство в Тулуза. Те не са точно на­шественици, тъй като са съюзници на Рим – може би дори са по-романизирани от германските народи. На един от техните крале, Атаулф, се приписват следни­те думи от 417 г„: „Рим ще бъде защитаван от силата на готите“, което, по ня­какъв начин, е трябвало да се случи през 451 п, когато в битката при Каталонските полета Атила е спрян от обединените армии на Аеций и на Теодорих. От 468 г. те се заемат да установят господството си над целия Иберийски полуост­ров. През 531 г. Амаларих се установява в Барселона. Атанагилд (551 -567) фик­сира окончателно столицата на кралството в Толедо. През следващия век Свин-тила (621-631) завзема анклава, който Византийската империя е запазила в об­ластта Гранада, факт от първостепенно значение, подчертано и от свети Изидор Севилски.

При това вестготите са малцинство: по-малко от двеста хиляди срещу чети­ри или пет милиона хиспано-римляни. Освен това те са ариани по вероизпове­дание (отказват да приемат единството и единосъщността на трите лица на Тро­ицата), което ги противопоставя на едно население, останало в мнозинството си вярно на католицизма. Независимо от това, че увеличава териториалното, политическо и дори юридическо обединение на кралството, Леовигилд остава безсилен пред задачата да накара масата от хиспано-римляни да приемат ариан-ството. Рекаред си взема поука от това: през 587 г. той приема католицизма. Две години по-късно Третият църковен събор в Толедо освещава тази промяна — католицизмът става официална религия на Вестготското кралство. От този мо­мент нататък между католическата църква и държавната власт се установява своеобразно отъждествяване, което ще остави трайни и дълбоки следи в Испа­ния. Кралската власт и духовенството се обединяват и определят съвместно глав­ните насоки в развитието на кралството на периодични събрания. Това са църков­ните събори в Толедо. Събранията са свиквани винаги от краля, който определя дневния им ред. Аристократи и духовници участват в обсъждането на полити­ческите дела. Религиозните въпроси духовниците обсъждат сами, но, за да вля­зат в сила, решенията им трябва да бъдат одобрени от краля. В Испания от XVII в. споменът за готите добива измеренията на мит — готският произход е знак за аристократизъм. Испанците се позовават на вестготската традиция в стремежа си да оправдаят териториалните искания и политическото влияние на Испания. Тя е и пример за управление, който те про­тивопоставят на надигащия се абсолютизъм. Вестготската епоха ражда един мислител, когото се изкушаваме да наречем национален: свети Изидор Севил­ски (ок. 560 – 636). Изидор е не само най-големият представител на испанската култура от вестготската епоха; той се радва и на бляскава слава и огромен престиж в цяла Европа заради начина, по които събира и предава на читателите науката за Античност­та, и съумява да постигне оригинален синтез между знанието на древните и християнската вяра. Алкуин вижда в него „докторът на всички църкви, служе­щи си с латински език“.

Вестготската монархия остава изборна, след като Леовигилд (568-586) се проваля в опита си да установи наследствена кралска власт в полза на семей­ството си. Кралете възприемат синовете си като евентуални наследници на тро­на с надеждата да установят наследствеността поне като принцип, но правила­та, определени на Четвъртия църковен събор в Толедо (633), са безкомпромис­ни: при смърт на владетеля аристократите и духовниците трябва да се догово­рят, за да посочат наследник на трона сред аристократите от готски произход. Следва религиозният ритуал на освещаването, чрез който на избрания се дава необходимата му власт и той в някакъв смисъл бива сакрализиран.

От мюсюлманското нашествие през 711 г. до наши дни се очертават три големи периода. През първия период Иберийският полуостров е разделен меж­ду Изтока и Запада, между мюсюлманството и християнството. Някои еврейски общности се възползват от това, за да се задържат, а по-късно да процъфтят, преди да срещнат една нарастваща враждебност. Именно тази Испания можем да наречем Испания на трите религии.

ИСПАНИЯ НА ТРИТЕ РЕЛИГИИ (711 – 1474)

Арабското нашествие от 711 г. променя историята на Испания. След тази дата Иберийският полуостров е разделен между две цивилизации: мюсюлман­ския Изток и християнския Запад, особена ситуация, която довежда до трайни последствия, осезателни и днес.

МЮСЮЛМАНСКА ИСПАНИЯ ОТ АРАБСКОТО ЗАВОЕВАНИЕ ДО КРАЯ НА ХАЛИФАТА (711 – 1031)

1. Загубването на Испания

Борбите за надмощие по повод поредната смяна на владетеля стават причи­на за края на вестготската монархия. След смъртта на крал Витиза през февруа­ри 710 г. група аристократи възнамеряват да поделят кралството между децата му. Противопоставят им се други аристократи, поддържащи кандидатурата на Родриго, който в крайна сметка взима надмощие след кратка гражданска война. Противниците му не се признават за победени. За да се домогнат до изплъзваща­та им се корона, те се обръщат за помощ към някой си комит Юлиан, наместник на византийския император в Сеута. Навярно Юлиан е бербер, свързан с мюсюл­маните, които от няколко месеца заемат територията на Северна Африка. Той изиграва ролята на посредник между синовете на Витиза и мюсюлманите. Пред-вождани от Тарик, те преминават протока през април 711 година1. Почти веднага след това Родриго е убит (битката при Гуадалете), но вместо да се върне в Афри­ка, Тарик навлиза във вътрешността на страната и стига до Толедо. През юни-юли на следващата година висшестоящият в йерархията Муса пристига с под­крепление. Двете обединени армии минават през Сарагоса и долината на Ебро, прекосяват Пиренеите и превземат Каркасон и Ним през 725 година. През 732 г. при Поатие мюсюлманите са разбити от Карл Мартел, след което се оттеглят обратно към полуострова.

За няколко години Иберийският полуостров пада под властта на сарацини­те. За да обяснят един толкова бърз срив, някои автори не пропускат да споме­нат предателството и потърсената от чужденците помощ – което не е грешка. Освен това търсят и романтични мотиви.

2. От емирите до халифите на Кордова

През 711 г. Испания става провинция (емирство), подчинена на халифата в Дамаск. Това е период на заселване, белязан с вътрешни борби между завоева­телите (араби и бербери), между семейни вражди и междуплеменни съперниче­ства. Арабите от север задържат властта до 755 г, когато пристига един потомък на последния омаядеки халиф, спасил се от избиването на семейството му на Изток. През следващата година Абд-ал Рахман I се провъзгласява за емир на ал-Андалус в Кордова и поставя халифа на съответната дистанция. До смъртта си през 788 г. той успява да възстанови политическото единство на мюсюлманска Испания в своя полза. Но единството се оказва нетрайно и шестте емира, които управляват след него, срещат големи трудности, за да го запазят. Налага им се да воюват непрекъснато на няколко фронта: срещу християните, укриващи се в северните планини, и срещу норманите, които идват в Галисия за първи път през 844 г., след това потеглят на юг, изкачват се по течението на Тахо и на Гуадалкивир и разграбват Севиля. Преди всичко емирите трябва да се справят с вътрешните борби. Арабското малцинство на няколко пъти се сблъсква с бербе-рите, с ренегатите, а също и с останалите в страната християни. Най-големият от тези бунтове очевидно е метежът на Омар бен Хафсун в края на IX век. Про­изхождащ от приело исляма вестготско семейство, Омар бен Хафсун застава начело на недоволните и задълго организира малка независима държава в пла­нините на Малага. Той допуска грешката да отхвърли исляма и да се върне към християнството. Християните му стават съюзници, но това му струва загубата на мюсюлманските привърженици и той е победен през 917 г. при царуването на Абд-ал Рахман III (912-961). Добил самочувствие от победата си над бунтовни­ците, този владетел се опитва да наложи властта си над цялата ал-Андалус. Ус­пехът му е относителен. Един голям град като Толедо, например, винаги остава враждебно настроен към Омаядите, които го карат да плати за непокорството си. От друга страна Абд-ал Рахман III се застъпва за правоверните сунити срещу шиитските ереси и узаконява фактическата автономия, с която ал-Андалус се ползва от средата на VIII век. Той получава титлата предводител на правоверни­те, която предците му Омаяди са носили в Изтока от 660 г. до 750 г. и през 929 г. се провъзгласява за халиф. От този момент нататък съществуват два центъра на ис­ляма: халифатът в Багдад, на Изток, и халифатът в Кордова, на Запад.

Десети век е най-славната епоха от историята на мюсюлманска Испания. По това време властта на халифа в Кордова се разпростира над по-голямата част от Иберийския полуостров, както и над Балеарите и над част от Мароко. Силата на режима се поддържа от служебна аристокрация: издигнали се в йерархията араби или бербери, магребински наемници, чиновници и служители с нисък про­изход, обучавани още от детството за тези служби в самия палат. Сред тези хора, съставляващи двора и охраната на халифа, има и роби от черна Африка (судан­ците), но особено място трябва да се отдели на тези, които са наричани sakaliba или праславяни, християнски роби, доведени от източна Европа, често пъти сла­вяни, взети за заложници от тевтонските рицари. Всъщност средновековният Запад продава много роби на исляма, човешки добитък, събиран от земите отвъд Елба и по-голямата част от който е превеждан към Испания през Вердюн и до­лината на Рона. Това е първата черта, която трябва да се изтъкне, когато говорим за хиспано-мюсюлманската цивилизация — робовладелското общество. Освен това то е об­щество на градовете. Те представляват едновременно крепости и религиозни и културни средища, с техните джамии, минарета и училища. Най-накрая те са и търговски центрове, предлагащи стоки от цял свят и в които е предвидено всич­ко необходимо за приема и настаняването на търговци: пазари, кервансараи, бани… Градовете се намират в значителен възход из целия мюсюлмански свят: Медина, Багдад, Техеран, Мосул, Алеп, Дамаск, Кайро — в Средния Изток; Са-марканд в Централна Азия; Кайроан, Фес, Севиля. Гранада, Кордова, Палермо на Запад. Тези връзки свидетелстват за единството на една цивилизация, в която свободно се движат хора, стоки и идеи, цивилизация, надхвърляща старата регионална, земеделска и номадска основа, от която произлиза. В контраст с останалата част от Европа през тази епоха, ал-Андалус се отличава с големината и богатството на градове­те си: през X в. Обществените сгради са малко (джамии, пазари), докато частните владения заемат почти цялото свободно пространство и носят белега на интимността и уюта на семейния живот. Естествено столицата на халифа твърде много превъзхожда останалите градове. Кордова представлява забележителна агломерация. Той е нещо много повече не само от градовете в Западна Европа, които през този период изглеждат като обикновени селища, но и от останалите метрополии в ислямското Средиземноморие: Палермо, Кайро­ан, Кайро. Със сигурност това е един великолепен град със стотици джамии, хиляди бани и кервансараи, десетки хиляди магазини. Богатството на ал-Андалус се дължи на производствената и търговска дей­ност. В многобройните текстилни работилници (по времето на Алморавидите в Алмерия са били около 800) се обработва коприна, вълна, памук; изработват се копринени изделия, брокат, завеси, килими.Развитието на културата усилва още повече блясъка и славата на халифата. Заедно с Багдад и Кайро, Кордова е един от трите върха на ислямската цивили­зация през Средновековието и той се ползва с подкрепата на останалите два. Ал-Хакам II (961-976) приема в Кордова учени от Изтока и основава обществе­на библиотека, която, макар и да не е толкова богата колкото тази в Кайро, съдържа не по-малко от петстотин хиляди произведения — само каталогът е в четиридесет и четири тома. Интересът към науката датира едва от средата на IX век. Започват да се правят преводи от гръцки на арабски на античните текстове. В ислямския свят истинските специалисти са малко. Обикновено става дума по-скоро за ерудити, интересуващи се от всички сфери на знанието. В областта на медицината се отдава почит и се развиват достиженията на класици като Хипократ и Гален“. Можем да посочим като пример Ибн Вафид (1008-1074), най-големият арабски лекар в Толедо, чиито трудове са преведени на латински и на каталонски.

3. Араби, бербери и хиспано-римляни

Във всички вълни, нахлули през VIII в., взети заедно, броят на завоевателите е по-малък от сто хи­ляди, а в него този на арабите едва ли надвишава трийсет хиляди – според нис­ките хипотези, а според високите – петдесет хиляди. Следователно със сигур­ност няма да сгрешим, ако кажем, че берберите са много по-многобройни от арабите. Именно затова, когато споменават мюсюлманското владичество, испанците предпочитат да говорят за маври, т. е. за мавританци’4, Араби и бербери си поделят зоните на влияние. Арабите, например, се настаня­ват в богатата долина на Гуадалкивир. Арагон също е завладян от араби с йемен-ски произход и остава сравнително еднороден като етническа структура. В дру­ги области положението е различно.Следователно не бива да си представяме инвазията от 711 -а и от следващите години като вълна от хора, връхлетяла полуострова. По-скоро става дума за ма­лобройни ударни войски, съставени предимно от бербери, които бързо се спра­вят с политическата и обществена суперструктура на вестготите. Масата от на­селението не прави нищо, за да защити предишните си господари, които навярно чувства като потисници, а новите не искат от тях нищо, освен умерени данъци, в сравнение с онези, които са свикнали да плащат. Населението приема исляма по-скоро бавно, и то по съвсем спонтанен начин.

Арабизацията, под която трябва да разбираме използването на арабския език, върви заедно с ислямизацията, двете движения са паралелни. Арабският е езикът на победителите и на администрацията. През тази епоха той е също и езикът на прогреса, науката и културата. Разбира се, арабският е приет по цялата терито­рия на ал-Андалус, макар и до XII в. да се наблюдават случаи на билингвизъм.

Малобройни завоеватели, сред които самите араби са малцинство. Местни жители, които, приели или не исляма, остават на територията на страната и продължават да съставляват основната част от населението. Те подчертават малобройността на завоевателите, вялостта на вярата им и свързването им с жени от местното население16, за да стигнат до извода, че по­бедителите са асимилирани от победените.  В началото на XX в. арабистът Ху-лиан Рибера се заема да докаже просъществуването на административните, ези­кови, културни и дори икономически структури от вестготска в мюсюлманска Испания, а по-късно и в Испания след Реконкистата. Според него цивилизация­та на мюсюлманска Испания дължи малко на завоевателите и почти всичко на предходните хиспано-римски елементи. Той предполага, че класическият араб­ски е език само на културата, чужд на по-голямата част от населението, което говори свободно простонародния арабски и т. нар. готапсе — език, получен от западането на латинския, който е в основата на романските говори на полуост­рова.

Това е тезата, която неуморно поддържат видни испански медиевисти, наче­ло с Рамон Менедес Пидал и Клаудио Санчес-Алборнос – завоеванието от 711 г. не довежда до въздействие с трайни последствия за историческото развитие на Испания. Завоевателите, шепа невежи бедуини и няколко хиляди слабо ислями-зирани и все още не арабизирани бербери, навярно бързо са хиспанизирани. Така на Иберийския полуостров се оформя едно повече хиспанско, отколкото ориенталско общество. Анри Терас отбелязва, че ислямът в Испания за кратко време, още в средата на VIII в., е отделен от останалия мюсюлмански свят, с учредяването в Кордова на автономно емирство, трансформирано по-късно в халифат. Той също стига до извода за хиспанизация на исляма и за формиране на една оригинална цивилизация, сходна с тази, развиваща се в Изтока, но в която елементите от преди завоеванието заемат важно място.

Един от най-често споменаваните аргументи в иолза на просъществуването на „западно“ мислене в ал-Андалус се основава на статута на жената. Дошли без семейства и без жени, воините от 711 г. сигурно се приобщават към Запада чрез контакта с жените, конкубинките и робините си, всички те от местен про­изход. Децгта на „арабските“ семейства са отглеждани именно в тази чисто хиспанска среда. Потвърждение на това влияние е схващането за жената и за лю­бовта, което у мюсюлманите в Испания е твърде различно от това в Изтока. В тази връзка като особено характерен пример се цитира „любовният романтизъм“ в Огърлието на гълъбицата, един от шедьоврите на класическата хиспано-араб-ска литература.

Тези идеи не са поддържани единодушно. Дори и арабските елементи да навлизат в нищожно малка степен в общест­вената закваска на мюсюлманите в Испания, те налагат определена религия, оп­ределена политическа организация, определени нрави и най-вече един език, който е мощен фактор за културна асимилация. Арабският навлиза много бързо. Аме-рико Кастро намира в това аргумент срещу тезата за хиспанизация на африкан­ските завоеватели. И има право. Езикът, който се говори и на който се пише, не е без значение — той изразява умствена нагласа, начини на мислене и на възприя­тие, дадено състояние на цивилизацията. Приемайки арабския език, Испания се оказва интегрирана в мюсюлманския свят, „един доста еднороден географски блок, съставен, на края на океана и в двете крайни точки на средиземноморския свят, от мюсюлманска Африка и Иберийския полуостров“ (Е. Леви-Провенсал), макар и да запазва една специфична особеност, която впрочем е обща за нея и за разположената от другата страна на протока част от Африка. И така, макар и често това да се забравя, през VIII в. ислямът пуска корени в една романизирана, а впоследствие християнизирана част от античния свят. Това, което Санчес-Алборнос разглежда като характеристики на исляма на полуострова, се открива в средновековна Берберия: до XI в. продължава да се говори диалект, произлязъл от латински; поддържат се християнски общности; хората се отказват от виното бавно, независимо от предписанията на Корана, и т. н.

Макар етническият състав на Испания да не се променя чувствително след инвазията през 711 г, полуостровът се оказва обвързан за няколко века с една цивилизация, която няма много общо с римската. Хуан Вернет отбелязва след­ното: днес съществува основателен стремеж да се изтъкват англицизмите в всекидневния език, с цел да се открие степента, в която страните от Западна Европа са пропити от северноамериканската цивилизация. По същия начин мо­жем само да останем поразени от арабските заемки в испанския речник, които са напълно живи и днес, петстотин години след премахването на исляма в Испа­ния. Този факт говори красноречиво за обхвата, който арабизацията на полуост­рова има през първите векове на Средновековието. Езикът, разбира се, е само един аспект, но особено показателен за това обсебване на антична Испания от исляма.

4. Евреите на ислямска земя

Често пъти мюсюлманска Испания бива представяна като страна, където трите монотеистични религии – ислямът, християнството и юдаизмът, същест­вуват в мир и разбирателство. Освен това евреи и христи­яни са подложени на различни видове цивилна и юридическа дискриминация. Те са поставени под нещо като опека, но въпреки всички законови ограничения този статут теоретично ги предпазва от гонения. Това именно обяснява факта, че могат да запазят, наред с материалните си блага, свободата на вероизповедание­то си, както и относителна юридическа автономия. Едните и другите определят делегати, които да ги представляват пред мюсюлманските власти, а общините си християни и евреи управляват сами. Сведенията, с които разполагаме, са по-многобройни и по­точни за вестготската епоха. Тогава евреите формират религиозна общност, а не етническа група, нито дори социална класа. Първите вестготски владетели проявяват към тях по-скоро търпи­мост. Нещата се променят в края на VI в., след като Рекаред приема католицизма (587). Загрижен за религиозното единство, кралят предприема първите мерки срещу евреите: забранено им е занапред да се женят за християнки, да заемат държавни постове, да имат роби християни, което за мнозина от тях означава, че нямат възможност да извличат доходи от земите си, да правят религиозна пропа­ганда и да строят нови синагоги.

Евреите бързо се интегрират в новото общество. Те са почти навсякъде. В някои градове съставляват мнозинството от населението, например в Лусена, известна с равинското си училище, просъществувало навярно до XII век. Също така арабските географи говорят за Гранада и за Тарагона като за еврейски гра­дове. В крайна сметка евре­ите приемат арабския като език на общуването и на културата, следователно са асимилирани от мюсюлманското общество и властите охотно наемат евреи и им поверяват непопулярни длъжности, като събирането на данъци, например. Не­рядко евреи заемат високо отговорни длъжности в управлението на държавата.

Най-добрите времена за еврейската общност в мюсюлманска Испания е пе­риодът към края на халифата в Кордова и XI век. Тогава общността, под закри­лата на автономния си статут, се управлява сама и свободно посочва своите ма­гистрати и равини; тя има синагоги, равински училища, болници. Поддържа връзки с други еврейски общности по света. В Гранада ХасдаЙ е един от хората, допринесли наЙ-много за новия блясък на равинската наука и на литературата на иврит.

5. Християните в ал-Андалус

Както евреите, така и християните, които живеят в Испания в момента на нашествието от 711 г., могат да останат в земите си и да изповядват свободно религията си, без с това да нарушават пакта dhimma. Наричат ги мосараби. Още от началото на мюсюлманската ера се организират християн­ски общности в Толедо, Кордова, Севиля, Мерида, както и в друга области. Тези общности се управляват сами, подчинени на техните управители, натоварени в частност със събирането на данъци. Законът на готите- lex gothorum същест­вува като юридически кодекс за разрешаване на евентуални спорове между хри­стияни. Мосарабите винаги гледат на собственото си положение като на най-малка­та възможна злина. При всяка представила им се възможност те емигрират на християнска територия. Думата и понятието мосарабин се появяват късно — с тях се обозначава не толкова религиозно явление, колкото културна реалност. Мосарабите са двойно арабизирани християни: те говорят арабски, а при досега с арабите възприемат и техния начик на живот. Смесени с маврите (изглежда, че те не живеят в отделни квартали), мосарабите, подобно на евреите, постепенно се интегрират в мю­сюлманското общество. Латинският остава литургичният им език, но освен него те приемат арабския като език на културата и на общуването. Мосарабските духовници, които не са могли да останат рав­нодушни към богатството на мюсюлманските литература и култура, започват да четат по-добре на арабски, отколкото на латински. Тази арабизация се осъщест­вява постепенно.

Езикът е най-ясно забележимият знак за приобщаване към културата, което се проявява и в много други аспекти. Мосарабите приемат както арабски имена, така и дрехите и начина на живот на мюсюлманите. През X в. например те вече не ядат свинско, в църквите си избягват да слагат изображения (картини и скулп­тури) на Бог, на Дева Мария и на светците. Продължават да почитат традицион­ните си празници, но им се струва естествено да канят на тях понякога и моха­медани; ето как в средата на X в. халифът на Кордова организира конно състеза­ние по случай празника св. Йоан.

6. Испания на трите религии

До края на XI в. мюсюлмани, евреи и християни изглежда живеят в разбира­телство на Иберийския полуостров. Този факт ни дава право да говорим за Испа­ния на трите религии, но в никакъв случай за Испания на трите култури. Разгра­ничавайки култура и цивилизация, ще избегнем много недоразумения. За етно­лозите и антрополозите културата „в дадена група е това, което, извън биологич­ната наследственост, се предава чрез обществената наследственост“. Цивили­зацията е по-скоро съвкупност от факти – техниките, изкуствата, религията, иде­ите, институциите…, „историко-географски комплекс, който, ако не собствени очертания, има свой ареал, във всеки случай свои жизнени центрове, свои огни­ща на лъчение, свои зони на влияние“. В случая, който ни интересува, ще спе­челим много, ако говорим за цивилизация, а не за култура. От тази гледна точка можем да кажем, че в средновековна Испания съжителстват, добре или зле, три религии – мюсюлманската, християнската и еврейската. Не може да се говори обаче за три култури, а само за две форми на цивилизация: арабската и западната християнска цивилизации, които имат последователно надмощие. Първата е по-богата и по-бляскава, докато, от XII в. нататък, втората взима окончателен пре­вес.

ИСПАНСКАТА РЕКОНКИСТА (VIII -XIII век)

1. Възникването на християнските кралства

Под Реконкиста се разбира многовековната борба на християнска Испания срещу исляма, която започва няколко години след мюсюлманското нашествие и свършва през януари 1492 г., когато Кралете Католици влизат в Гранада. Това е най-значимото събитие в историята на Испания: Испанската Реконкиста се оп­ределя като отхвърляне на исляма. За да се разбере нейното значение, е достатъчно да се проследи съдбата на Северна Африка, също християнска земя, дълбоко повлияна от римската цивилизация. Северна Африка приема свършения факт — днес там се говори арабски и ислямът е доминираща религия.

Думата Реконкиста внушава две допълнителни идеи:

–– идеята за територия, която да бъде освободена от нечие чуждо владичество;

–– идеята за борба в името на вярата, тъй като нашествениците са неверници
в очите на тези, които ги отблъскват.

Първият аспект е изцяло преобладаващ за периода от 711 г. до 1492 г.: маврите са възприемани на полуос­трова като чуждо тяло, като завоеватели или узурпатори, които жителите искат да прогонят, макар и често да са принудени да си сътрудничат с тях. Едва през втората поло­вина на IX в. битката при Ковадонга става символ на съпротивата, отправна точ­ка на едно голямо начинание. Към началния момент съпротивата може да се тълкува като отхвърляне на чуждото от страна на планинските жители, които винаги са се бунтували срещу всякакви нашественици, каквито и да са те — те вече са отказвали да се подчинят на римляните и на вестготите,

В началото на X в. тази съпротива се вписва в определена историческа пер­спектива: възстановяването на политическото единство на един свободен от ма­ври Иберийски полуостров. Тази перспектива не възниква спонтанно. Тя е дело на мосарабски монаси, избягали от ал-Андалус и намерили убежище в астурий-ското кралство. Християните от север отначало се противопоставят, но впос­ледствие се организират и предоставят териториите си, и специално Астурий-ското кралство, за убежище на стария елит от вестготска Испания. Монасите пренасят там традиции, исторически спомени, политически идеи. Те подстре­кават краля на Астурия да се представя като наследник на вестготското кралст­во, с което да противопостави историческата законност на завоевателното пра­во. Ос­таналите християни, създали междувременно свои общини – наварци, арагон-ци, каталонци, не признават властта на Леон. Скоро се появяват нови държави -Кастилия, Португалия… Леонската имперска идея се разсейва след Алфонсо VII (1126-1157). Защото Реконкистата остава дело на разединените християни. Съпротивляващи се общности, без връзка помежду си, се създават в Астурия, в баските земи и в Пиренеите. Някои се оказват по-динамични и се разрастват, други биват погълнати от тях, трети тепърва възникват.

Мюсюлманското завоевание не е пълно, било защото нашествениците ре­шават да се оттеглят от някои изолирани или негостоприемни зони, било защото срещат на места силна съпротива. Затова в северната част на полуострова, от Астурия до Каталония, остават редица християнски средища, които в последст­вие се превръщат в отправни точки на Реконкистата. Християнизацията е много слаба. Съпротивата срещу сараци­ните се вписва в тази обща линия на противопоставяне на чуждото, каквото и да е то, от страна на планинците, свикнали да живеят отделно от всички останали и естествено враждебни към всяка власт, идваща отвън. В източния край на полуострова напредването на сарацините е спряно от Карл Велики, който окупира Памплона и Уеска, преди да претърпи провал при Сарагоса. На връщане от тази експедиция, през 778 г., ариергардът му е атакуван от баски отряди, без да е известно къде точно се е случило това: във Вале де Ечо, в прохода към град По, който е връзка с долината Лескюн, или в Ронсесвалес, както по традиция се твърди. Тогава Карл Велики отклонява поглед от Испа­ния, но през 785 г. Херона, а малко по-късно Уржел и Сердания, спонтанно се поставят под негово покровителство. През 801 г. Людовик Аквитански окупира Барселона и създава редица графства на юг от Пиренеите; Паларс-Рибагорса, Уржел-Сердания, Ампуриас, Барселона. Те именно са наричани „Хиспанска марка“, поставена теоретично под властта на Западната рим­ска империя. Всъщност терминът няма никакво политическо, нито дори географ­ско значение — той просто указва границата между Каролингската империя и мюсюлманска Испания. Каталонските графства – Барселона бързо взима превес над останалите – се считат за малко или повече автономни. Нищо от тази карти­на не прилича на „пустинята“ в долината на Дуеро: границата между християн­ските и мюсюлманските зони се стабилизира около 814 г. и почти не се променя до средата на XI век. Това се дължи на факта, че за да избегнат опеката на фран-ките, каталонските графове не се колебаят да сключват споразумения за доб-росъседство със сарацините в Лерида и Тортоса. Граф Борел (947-992) стига още по-далеч в сближаването с Кордовския халифат, докато през 985 г. Ал Ман-сур не предприема нападение и не плячкосва Барселона. Графът намира в това основание да скъса с Каролингите, които не идват на помощ на Марката. Ката-лония става официално независима през 987 година.Бъдещите кралства Арагон и Навара също първоначално са само подчинени области на империята на Карл Велики. Арагонското графство, ограничено в рай она на Хака и Уеска, се освобождава в началото на IX в. и неговите първенци се сродяват с управляващата фамилия в Памплона. От този момент нататък си я ос­порват империята на Карл Велики и Кордовският халифат. Карл Велики надде­лява през 806 п, но Людовик Благочестиви няма такъв успех: армията, която изпраща на юг от Пиренеите, е разбита през 824 година. Принцовете на Памп­лона – те се титулуват крале едва през XII в., сключват съюзи с Астурийското кралство, без обаче да си развалят отношенията с мюсюлманите. Навара се офор­мя истински едва с идването на новата династия, чийто родоначалник е Санчо Гарсес I (905-925). Той окупира Нахера и част от Риоха. При царуването си Сан­чо Големия (1000-1035) разширява кралството до Собрарбе и Рибагорса, при­съединява графство Кастилия (1029) и дори завзема Леон през 1034 година. На­вара по това време изглежда най-мощната държава в християнска Испания.

От всички територии, които отхвърлят мюсюлманското владичество, един­ствената, която има възможност да се разраства е Астурийското кралство. Навсякъде другаде християнските принцове са принудени да бъдат много внимателни —всеки пряк сблъсък може да се окаже фатален за тях. Ето защо Астурийското кралство бързо заема челно място в битките на Реконкистата, подтикнато от двама от неговите владетели, Алфонсо II (791-842) и най-вече Алфонсо III (866-911).

Алфонсо II разширява владенията си на изток до Панкорбо и Кастрохерис, със земите, които по-късно ще се превърнат в Кастилия и които все още са само погранична територия (марка) на кралството, поверена на граф. Алфонсо Ш продължава и разширява експанзията в три направления:

–– на запад, където изцяло окупира Галисия и зоната между Миньо и Дуеро,
Порто е превзет през 868 г., а Коимбра – през 878 г.

–– на юг от Кантабрийските планини, с настаняването на колонисти в райо­
на на Леон и Асторга – град Самора е основан през 893 година.

––на изток, до Риоха, която му оспорват кралете на Памплона. Ясно е, че
Алфонсо III е истинският автор на идеята за Реконкиста, подсказана му от моса-
рабските монаси. Той претендира за връзки с вестготската монархия, изчезнала
през 711 година.

За Алфонсо Ш Реконкистата не е кръстоносен поход срещу неверниците. Никакви скрупули не го спират да изпрати сина си, бъдещия Ордоньо II, да се учи при мавърския владетел на Сарагоса. Въпреки това кралят не пренебрегва религиозните мотиви, когато сметне, че те са от полза за престижа на държавата му и за повдигане ентусиазма на бойците му. По негово време се развива култът към свети Яков. Давайки тласък на култа към свети Яков, Алфонсо III сигурно не си е пред­ставял грандиозните перспективи, които той ще открие. Остава да обясним при­чините за този успех. Америко Кастро се опитва да направи това. Той припомня митичния корен: смесването в хорското съзнание на двамата Яковци – Големият и Малкият, и влиянието на езическия култ към диоскурите Кастор и Полукс, синове на Юпитер. Много по-късно, в края на XI и през XII и ХШ в., ЗасоЪиз тйез СНгШг45 заема своето място сред воините на Реконкистата, но контекстът тогава е съвсем различен, а именно кръстоносният поход, проповядван от френските монаси.

Всичко това е все още много далеч в началото на X в., когато Ордоньо II (914-924) се счита за достатъчно силен да установи своята столица отвъд пла­нините, в Леон, който иска да превърне в достоен заместител на вестготския Толедо. Кралство Леон наследява Астурия. Владетелите наричат себе си импе­ратори, за да изразят по-ясно амбицията си да възстановят около себе си един­ството на християнска Испания. Реконкистата продължавала напредва. Преми­ната е линията на Дуеро, Саламанка е отвоювана през 941 година. Но голямото събитие се случва на югоизток – възправя се Кастилия, този извисен връх на Леонското кралство, пред който се откриват светли хоризонти, Кастилия, земя, населявана от свободни хора, едно отворено общество, обърнато към Европа, което в края на XI в. ще намери своя герой: Сид.

Сид е човекът от границата (Лун Бертран), или от обширната територия, разделяща малкото Леонско кралство от мощната мюсюлманска Испания. Мно­го пъти в годината маври-воини прекосяват тази зона, нападат северните хрис­тиянски села, след което се оттеглят с плячката от набезите. Този особено неза­щитен район започват да наричат Кастилия, може би заради многобройните кре­пости (сазННоз), строени там, за да приютят хората, които въпреки опасността упорито не напускат тези земи. Животът на тези хора не е лесен. Земя без богатства, постоянно застрашена, постоянно атакувана – „без нито едно мирно десетилетие“, пише Санчес-Алборнос, Кастилия не е много привлекателно мя­сто за аристократите, които предпочитат сигурността и удобството на столицата Леон, разположена във вътрешността, далеч от фронта. И все пак теренът тряб­ва да бъде зает, населен, защитаван. Бургос, основан през 882 г. от граф Диего Порселос, става център на тази оспорвана територия. За да бъдат привлечени колонисти, им предлагат различни облаги, гаранции и /иегоз*7: хората, които приемат да се установят в Кастилия, ще бъдат свободни; дава им се земя срещу задължението да я обработват и, в краен случай, да я защитават от маврите. Ето защо Кастилия през Средновековието представлява остров на свободни хора във феодална Европа, подчинена на крепостничеството. В Кастилия няма юри­дически притеснения за селяните —те са собственици на земите си и са свобод­ни. В средата на XIV в. там все още съществуват шестстотин петдесет и девет ЬеНегпаз, т. е. села, които имат изключителното за Европа право да избират гос­подаря си и да го отпращат в случай, че не им харесва. Това е именно отликата на Испания и в частност – на Кастилия по времето на Реконкистата: феода­лизмът не пуска там дълбоки корени, с изключение на Каталония и, в по-малка степен, на Арагон, където франкските институции са оставили отпечатъка си. Делегиран от краля, владетелят разполага с юридически права над своите подчинени: той раз­дава правосъдие в гражданското и в наказателното право, понякога и в двете (тего у тгх1о гтрепо), но в тази област кралят не се отказва от нито едно от изключителните си права. Тази особена ситуация се обяснява с двойния харак­тер на Реконкистата — едновременно завладяване на една територия и колониза­цията. Мюсюлманското нашествие слага край на големите владения от вестгот-ската епоха и засилва селския характер на обществото. По-голямата част от гра­довете по долината на Дуеро изчезват.

В отвоюваните територии възникват селища. Едни се установяват в изоста­вените места (Асторга, Леон), други са новосъздадени (Бургос, Самора). Те са основавани или възстановявани с различни цели: военни (защита на територия­та срещу маврите), политически (управление на населението от околностите), или религиозни (възстановяване или създаване на епископетва). До X в. населе­ните места са предимно бедни селища, а икономическият живот е сведен до ня­кои стокови размени по седмичните пазари – както в Леон или в Барселона.

Това свободно общество е също и отворено — хората не са затворени оконча­телно и веднъж завинаги в касти или класи. Както навсякъде в Европа, и в Кае-тилия има социална йерархия: на върха са тези, които наричат псоз НотЬгез -висшата аристокрация. След тях идва дребната аристокрация на т. нар. т/апгопез, или тези, които по-късно ще бъдат наречени НШа1§оз. Накрая е третото съсло­вие – обикновените хора и селяните. В Кастилия нищо не е окончателно: възмож­но е някой да промени положението си, да се изкачи по социалната стълбица, от обикновен ЬШа1§о да стане псо ЪотЬге, или от обикновен селянин – ЬШа1§0, Войната срещу Мавритания прави възможна тази изключителна за времето си социална подвижност. Ще дадем два примера.

Първият се отнася до удивителната институция на народното рицарство {саЬаПегоз уШапоз), формирано от селяни и граждани, достатъчно богати, за да поддържат боен кон и въоръжение. Този вид рицари са потомци на първите ко-лонисти.

Имай друг начин някой обикновен войник да стане рицар —той трябва про­сто да вземе кон от неприятеля по време на битка. Този случай често се споме­нава в Поема за Сид, еквивалент на френската Песен за Ролан, първата в испан­ската литература епопея, в която обаче романтичното и приказното имат много малко място.

Приключението на Сид и необикновеното му издигане, такова, каквото е представено от анонимния автор на Поемата, е илюстрация на Кастилия от края на XI век. Първоначално Сид е просто дребен благородник, на последното стъпало на благородническата стълбица, един т/апгдп. Той е в немилост пред краля Алфонсо VI, който го изгонва от двора и забранява на всички да му дават подслон. Така Сид е принуден да напусне родината си. Той прекосява Бургос — съгласно заповедите на краля и въпреки симпатията, която изпитват към героя, жителите отказват да го приемат дори и за една нощ: „Моят Сид влезе в Бургос. В дружината му – шестдесет конници. / Мъже и жени излязоха да го видят, / граждани и гражданки са по прозорците, / те проливат сълзи, понеже толкова им бе мъчно.“53 Сид и другарите му трябва да спрат за почивка извън града, край бреговете на река Арлансон. Малката войска се впуска в приключения, воюва с маврите, натрупва огромна плячка и спечелва необикновена слава. Валенсия е завладяна.

Докато на юг има земи за отвоюван е от маврите, по-предприемчивите и по-амбициозните хранят надежда да подобрят положението си — само с меч в ръка могат да се постигнат едновременно богатство и почести (Нопга у ргоуеско). Тази възможност продължава да съществува до превземането на Гранада (1492), а дори и след това, понеже откриването на Америка й дава нов тласък. Именно от такива воини и авантюристи произлизат т. нар. сощиШаЖогез, които тръгват към Новия свят.

Господарите, живеещи в Кастилия, споделят несигурния живот на подчине­ните си, които виждат в тях по-скоро бойни другари, отколкото феодали, целя­щи да ги експлоатират. Обвързани от силна солидарност, те се отнасят с еднакво подозрение към аристократите от столицата Лсон. Кастилия може да разчита единствено на себе си. Това особено положение обяснява в голяма степен по­следвалите събития: общество, постоянно изложено на опасността от война, чувстващо се повече или по-малко изоставено от далечната кралска власт, сво­бодно общество без могъщи феодални господари и крепостни селяни, силно обединено около водачите си и, в крайна сметка, осъзнаващо своята идентич­ност. Фернан Гонсалес, граф от 932 г, прави следва­щата стъпка: той обединява отделните кастилски територии и дава на Кастилия фактическа независимост. След това графството минава под властта на навар-ския крал Санчо, който го превръща в кралство за сина си Фернандо. През 1037 г. той добавя към титлата си и тази на крал на Леон – всъщност той се оженва за Санча, сестра на Бермудо Ш, която умира през същата година. Така с Фернандо I започва дългата история на двете кралства, ту обединени, ту разделени, до мо­мента, когато Кастилия окончателно измества Леон.  Преди смъртта си през 1065 г. той завещава Кастилия на сина си Санчо II, а Леон – на Алфонсо VI, докато друг един негов син, Гарсия, става крал на Галисия. Санчо II е убит през 1072 п, което позволява на Алфонсо VI да вземе кастилската корона. Кастилия временно поглъща Леон. В този момент тя е първо­степенната политическа сила в християнска Испания; тя е тази, която, до голяма степен, впоследствие ще създаде Испания, а кастилският език е призван да ста­не испански, един език с универсален потенциал.

2. Тш/аз, Алморавиди и Алмохади

Властта на халифите на Кордова над ал-Андалус е по-скоро номинална, от­колкото реална. В края на X и началото на XI в. тя е все повече оспорвана от засилващия се местен сепаратизъм. Безпорядъкът залива всички провинции. Сил­ната личност на Ал Мансур (Алмансор) поддържа като цяло политическото им единство още няколко години, но след смъртта му мюсюлманска Испания се разпокъсва н се появяват десетки малки автономни държави; това са т. нар. (т/аз. Така възникват арабски (т/аз, берберски (ш/аз, склавински (т/аз… Броят, както и границите им, варират, тъй като тези кралства не са в съгласие помежду си и воюват, вследствие на което по-силните присъединяват към себе си по-слабите.

При (ш/аз се наблюдават две характеристики, от които едната бележи при­емственост, а другата – разрив с периода на халифата.

В културно отношение нищо не е променено, освен че се наблюдава нещо като специализация: поетите предпочитат да се събират в Севиля, докато науч­ната и философска дейност се измества на север, в Толедо и Сарагоса. Това кул­турно обновление е съпътствано от връщане към източните извори.  „Ако навре мето Омаядите налагат западното влияние в Изтока, кралете на т. нар. 1а1/а.$ отново ориентализират Запада. Багдад се отразява в микроскопични багдади“ (Емилио Гарсия Гомес). Именно тогава, под влиянието на Ориента, започва изу­чаване на арабските философски произведения, а посредством тях и на гръцки­те, по-специално на Аристотел. Приемствеността се явява правило и в отноше­нието към мосарабските и еврейски религиозни малцинства.

В политическо и военно отношение положението на 1сп/аз не е вече същото като това по времето на емирите, а след това и на халифите на Кордона. Разеди­нени и съперничещи помежду си, техните владетели вече не представляват за­плаха за християнските кралства на север. Нещо повече: за да оцелеят, тези владетели имат нужда от съюзничеството или от неутралитета на християните, което откупват със злато. Сега Ш1/йа плащат данък на християните, т. нар. рапаз*1, който представлява значителен доход за християнските държави. Благодарение на тези налози мюсюлманското злато се стича към Севера и към християнска Европа, което спомага да се даде нов тласък на икономиката и търговията по протежението на пътя на Сантяго и позволява на кралете, аристократите и пре­латите да построят великолепни архитектурни паметници, между които са: Си-лос, Бургос, „Сан Исидоро“ в Леон… Владетелите на Щ[ая се държат все пове­че като васали на господарите от Севера и не се колебаят да търсят помощта им в случай на затруднение. Християнски наемни войници се зачисляват на служба към тази или онази ш!/а. Много кастилци, баски, навар-ци, арагонци и каталонци практикуват в ислямските земи службата на сопсШ-йегб, което за тях се превръща в средство за съществуване. Един от тези глава­тари влиза в легендите. Това е Родриго Диас де Бивар, роден около 1040 година. Този епизод най-добре илюстрира сложните отношения, които възникват между двете съперничещи си Испании. Ето че един млад кастилски аристократ се заема да защитава мюсюл­мански емир, приема бойното си кръщение в редиците на мюсюлманска армия и се бие срещу испанци християни! Това е най-известният, но не и единственият пример.

Завладяването на Валенсия от Сид е епизод без бъдеще. Други събития оба­че, в края на XI в., имат съвсем различна значимост. На запад Фернандо I, граф на Кастилия (1029-1065) и крал на Леон (1038-1065), определя границата на държавите си до реката Мондего и окупира Визеу и Коимбра. Малко след това първият крал на Португалия, Алфонс Енриксш, идва чак до Тахо (Тежу) и оку­пира Лисабон през 1147 година. Християните продължават да напредват в Ест-ремадура, буквално — земите, разположени отвъд Дуеро (Ех1гета Оош). В края на XI и началото на XII в. две победи свидетелстват за жизнеността на главните християнски държави в този момент, а именно Кастилия на Алфонсо VI и Ара-гон на Алфонсо I Войнствения (1104-1134): превземането на Толедо (1085), по­следвано тридесетина години по-късно от това на Сарагоса (1118). Те са съпътствани от повторното завладяване и населяване на Саламанка, на Авила, на Сеговия и на Сепулведа, докато графът на Барселона, Рамон Беренгер IV, за­взема Лерида и Тортоса (1148-1149). На изток са завладени двата бряга на Ебро. В централната и в западната част р. Тахо ще бъде занапред южната граница, разделяща християнските от мюсюлманските владения. Северната половина на полуострова е отвоювана.

Превземането на Толедо остава неясно събитие, въпреки официална версия, установена век и половина по-късно от архиепископа Хименес де Рада. От мно­го години шг/а-та на Толедо е протекторат и кралете на Кастилия изглежда не бързат да я окупират — предпочитат да получават налози и да им бъдат пре­отстъпвани крепости в околностите, което им позволява да властват над цялата област. Смъртта на емира ал-Ма'мун през 3075 г. изглежда ускорява събитията. Двамата наследници, синът му, а после и внукът му, са неспособни да се справят с една трудна вътрешна ситуация. Алфонсо VI се възползва от това. През есента на 1084 г. той обсажда Толедо и шест месеца по-късно, в неделя на 25 май 1085 г., кралят влиза тържествено в града.

Маврите усещат опасността. Отговорът идва от Африка. Това са Алморави-дите6', „ветровете на пустинята", които в отговор на призива на владетеля на Севиля и на улемите", дсбаркират през 1086 година. Това религиозно движе­ние, възникнало в Кайроан в началото на XI в., си поставя за цел да се бори срещу деградацията на исляма и да го възстанови в неговата чистота и сила. Един от неговите последователи, живеещ в Сенегал, тръгва на север. През 1061 г. Алморавидите поставят началото, на нова династия, основават Маракеш през ] 068 г. и завземат Фес през 1069 година. Забулените хора от Сахара „връхлитат върху Испания като ято скакалци“ (Ортега~и-Гасет). Едва пристигнали, през октомври 1086 г., близо до Бадахос, те печелят голяма победа над християните, които са ужасени от африканските камили, тътена на барабаните и гъстите орди от конници. Те завладяват отново Валенсия през 1100 г. и напредват по среди­земноморския бряг, за да спрат едва на петдесетина километра от Барселона. На запад те прогонват португалците от Лисабон. Тш/аз падат една след друга в ръцете им и през 1103 г. мюсюлманска Испания отново е обединена под тяхна власт. Те налагат из­ползване изключително на арабския език, претендират да възстановят догмата в изконната й чистота, преследват и изселват евреите и мосарабите, които отново масово се изтеглят в християнска Испания. Всъщност Алморавидите остават малцинство и чужденци в страната. Могъществото им се сгромолясва след пет­десетина години. На тяхно място идват Алмохадите. Това са бербери, чието име означава поборници на единия Бог. Те също се проявяват като безкомпромисни по отношение на чистотата на вярата и произтичащите от нея задължения – под това разбират връщане към Корана и към традицията на Пророка. Африканските нашествия на Алморавидите, а след това на Алмохадите пре­дизвикват отпор в Испания, включително и сред мюсюлманското население, стреснато от религиозната строгост на новите господари на страната. Под „франки“ следва да разбираме не само французи предимно от Южна Франция, но също и италианци, англичани, изобщо всякакви чужденци, дошли .™ ттЛТ1,,лг,т.пЛГ.-1 споп лтозпаиртп ня Пт.тя ня С.янтяго — поклонници, бойци, воде ни от желанието за приключения и плячка, колонисти, изкушени от земите за обработване… Много от тези „франки“ участват в превземането на Толедо, за което са възнаградени с привилегии и земи при царуванията на Алфонсо VI и на Алфонсо VII.

Наред с рицарите и авантюристите, черните монаси от Клюни и белите мо­наси от Сито се стичат, за да преустроят религиозния живот, да го хармонизират с този в останалата част от Европа и да подобрят материалното и морално поло­жение на духовенството. Всички християнски владетели на полуострова подкрепят това начинание, което не е без политически последствия, тъй като клюнийците служат и като съветници, те подтикват към съюз управляващите испански родо­ве и големите френски феодални домове.

Цистерцианците пристигат малко по-късно, от Клерво, разбира се, но пре­димно от гасконското абатство Моримонд. Първо се установяват във Фитеро, на границата между Навара, Кастилия и Арагон. Скоро след това Клерво и Мори­монд си поделят отвоюваните територии, основават „Поблет“ и „Санта Крус“ в Каталония, „Алкобаса“ в Португалия… На цистерцианците се дължи създаване­то в Испания на военни ордени по модела на Ордена на братята хоспиталиери (или рицарите на св. Йоан Йерусалимски) и на Тамплиерския орден (1130), има­щи за задача да пазят поклонниците, които отиват в Светите земи. През 1131 г. кралят на Арагон, Алфонсо Войнствения, дава големи привилегии и владения на тези два ордена, както и на един трети, Ордена на Светия гроб. След разпускане­то на Тамплиерския орден неговото имущество минава към новия арагонски орден – Монтеса. През 1157 г, в разгара на настъплението на Алмохадите, тамп-лиерите преценяват, че са неспособни да защитят местността Калатрава, южно от Толедо. Цистерцианците поемат отговорността и отиват да се бият добровол­но. Така се създава Орденът на Калатрава, който получава устава си от папа Александър Ш през 1164 година.

Рицарите на духовно-рицарските ордени са монаси-воини. Те дават класи­ческия троен обет: за подчинение, за бедност и за целомъдрие64. Носят белите одежди на цистерцианците (с червен кръст за Ордена на св. Яков). Като воини, рицарите имат като главно задължение борбата срещу маврите — следователно те трябва във всеки един момент да са готови да тръгнат на бой. Ето защо рица­рите от Калатрава са задължени да спят напълно облечени. Подчинени на стро­га йерархия, с велик магистър, когото избират, сановници (тринадесет в Ордена на св. Яков), командори и рицари, членовете на рицарските ордени заемат първо­степенно място в Реконкистата.

Присъствието на воини и на монаси, дошли от другата страна на Пиренеи-те, повлиява на развоя на битките в полуострова. Това с епохата, през която цялото християнство се готви да посрещне удара на исляма. В Южна Италия норманите започват отвоюването на Сицилия. Скоро, през 1095 п, папа Урбан II призовава рицарите да вземат кръста и да тръгнат за Светите земи. За да ги окуражи и освети делото им, той им дава индулгенции, с които им осигурява опрощение на греховете. Това е Първият кръстоносен поход, който завършва с превземането на Йерусалим (1099). Християнска Испания не остава встрани от това движение. Папската власт дава благословията си за борбата, която тя води срещу исляма, и й придава характер на кръстоносен поход. Много франки чуват този призив и прекосяват Пиренеите, но поведението им изненадва испанските им съюзници, които са свикнали да виждат в маврите противници, но в отделни случаи, и партньори, събеседници, помощници. Победата отваря пред християните пътя през долината на Гуадалкивир. Веднъж преодолели преградата на Сиера Морена, вече нищо не спира армиите от севера. Фернандо III превзема Кордова през 1236 г., Хаен през 1246 г. и най-накрая Севиля през 1248 година. За малко повече от тридесет години цялата Андалусия е отвоювана. Тези успехи на кастилците не трябва да стават причина да се забравят успехите, които португалците и арагонците жънат по същото вре­ме в крайните западни и крайните източни части на полуострова. През XIII в. кралете на Португалия продължават да напредват на юг и стигат до нос Сан Висенте. От своя страна, кралят на Арагон Хайме I окупира Майорка (1229-1235 п), Валенсия (1239-1253 г.) и Мурсия (1265-1266 г.). Смъртта на Ал Мансур (Алмансор) (1002) и африканските нашествия като че ли пренасочват развитието на Реконкистата, започнала да придобива все повече облик на кръстоносен поход. Победата при Лае Навас де Толоса слага край на този период. Оттеглянето на френските дружини преди началото на бит­ката има символична стойност: духът на кръстоносния поход отново минава на заден план. В средата на XIII в. от предишното могъщество на ал-Андалус оста­ва само малкото емирегзо в Гранада, където от 1238 г. властва династията на Насридите71. За да запазят властта си и да удържат на напора на християните, Насридите често призовават на помощ Меринидите от Мароко. Те периодично нахлуват на полуострова и се впускат в грабежи, но щом понечат да се устано­вят за постоянно пребиваване, емирите на Гранада молят християните за подкрепа срещу тях. Сблъсъците по границата между двете владения продължават, но това са по-скоро отделни битки, даващи възможност на рицарите от двата лагера да премерят храброст, което не им пре­чи и да извлекат полза под формата на плячка и роби72. Християнските кралства по това време вече са заети с други грижи: усвояването на отвоюваните терито­рии, организацията на обществото, вътрешните борби за надмощие. Това обяс­нява затишието по фронтовете, продължило повече от един век, докато Кралете Католици не решават да премахнат онова, което е останало от исляма в Испания.

3. Петте кралства

Завоеванията от ХШ в. се обясняват с динамичността на християнските крал­ства, които тогава приемат почти окончателен облик. От политическа гледна точка се оформят петте кралства, които съставляват Испания: короната на Кастилия, Португалия, Навара, каталонско-ар агон ската конфедерация и мюсюлманското емирство Гранада73.

Португалия

Една от неочакваните последици от влиянието на Клюни е създаването, в западната част на полуострова, на едно независимо кралство: Португалия. Ал­фонсо VI Кастилски се оженва за една от дъщерите на херцога Робер Бургунд-ски, племенница на абата на Клюни Юг. През 1097 г. той омъжва дъщерите си за бургундски кръстоносци. Единият от тях, Анри Лотарингски, получава като зес­тра територията, разположена на юг от Галисия, между Миньо и Тахо, т. е. обла­стите Брата, Порту, Коимбра и Визеу, заедно с титлата граф на Порту (РогШса-1епзе). Мечтата му е да стане единствен господар на страната, но умира, без да може да реализира амбицията си. Вдовицата му не я изоставя и подтиква него­вия син и наследник Алфонсу Енрикеш да я осъществи. През 1139 г. той се провъз­гласява за крал. През 1143 г- Кастилия признава това като свършен факт. Създа­дена е една нова нация, която занапред не спира да се бори за своята индивиду­алност и която продължава сама отвоюването на това, което ще се превърне в Португалия.

Навара

Векове наред границите на Навара, откъсната от Риоха след 1035 г, остават неясни: те се менят според завещанията на владетелите й, чиято грижа е да оси­гурят владение на всяко от децата си. В един момент тя приема в границите си Кастилия, в други периоди се простира върху територии, които днес се считат за арагонски. Санчо Велики (1004-1015), например, успява да обедини под властта си Леон, Кастилия, Арагон, Собрарбе и Рибагорса. Впоследствие навикът иму­ществото да се дели при всяко наследяване на властта значително намалява тази териториална цялост. Нещата приемат окончателна форма едва през 1234 г., ко­гато един французин, Тибо дьо Шампан, става крал. С него започва царуването на френските династии, което продължава до началото на XVI в.: първо Шам-пан от 1234 г. до 1305 п, след това Еврьо от 1328 г. до 1479 г. и накрая Фоа от 1472 г. до 1512 г., с кратко прекъсване между 1307 г. и 1327 г., когато територи­ята е присъединена директно към кралския дом във Франция.

Короната на Кастилия

Отново през ХШ е. в централната част на полуострова се уточняват очерта­нията на кастилската корона. Тъй като владетелите гледат на държавите си като на наследствени имущества, с които могат свободно да разполагат, кралството Леон и графството Кастилия, станало по-късно кралство, биват ту разделяни, ту обединявани под една и съща власт, в зависимост от решенията на владетелите. Алфонсо VI (1065-1109) и Алфонсо VII (1126-1157) например носят титлата крал на Кастилия и на Леон, но вторият от тях прави ново разделение: в завещанието си той дава Кастилия на Санчо III, а Леон на Фернандо II. Окончателното обеди­нение на Кастилия и на Леон става едва през 1230 г. и се дължи отново на слу­чайното стечение на обстоятелствата при едно онаследяване. От този момент нататък двете кралства стават едно.

След териториалните завоевания през ХИ и ХШ в. Кастилия става най-ди­намичната от всички държави на Иберийския полуостров. Владетелите й жаду­ват да възстановят в своя полза вестготската монархия и да поемат управление­то на една обединена Испания. Това, което наричат Леонската имперска мечта, Реконкистата, става причина за създаването на няколко християнски кралства. Съществуването им поотделно не се поставя под въпрос, но възниква идеята, че едно от тях трябва да има водеща роля. Кралят на Леон (или на Кастилия, или на Кастилия-Леон, според обстоятелствата) се счита за законен наследник на вест-готските монарси. Той претендира да стане цар на царете, или император. Така, след превземането на Толедо, с мълчаливото съгласие на монасите от Клюни, Алфонсо VI се титулува император на цяла Испания (ХтрегаХог гоиш Шзратае). Алфонсо VII последва примера му—той се провъзгласява за император и е коро-нясан в Леон през 1135 година. След него имперската идея залязва, без да изчез­не напълно. Тя е подета под още по-амбициозна форма от Алфонсо X Мъдрия (1252-1284), който се стреми да стане император на Запада. Окуражен от постъпките на град Пиза, който вижда в него най-просветения монарх на своето време, Алфонсо X предлага кандидатурата си на изборите за владетел на Све­щената империя75. През 1257 г. той е избран, но заедно с един англичанин, Ри­чард Корнуъл! Спорът между двамата кандидати трае двадесет години. Папата мисли, че Алфонсо X се е съюзил с Гибелините7* и не желае той да става импера­тор. В крайна’сметка кралят на Кастилия се отказва от претенциите си през 1275 г. след една среща с папата в Бокер. Освен анекдотичния си аспект, този епизод е показателен за мястото, което Кастилия вече заема в Европа. Тя вече не е терито­рията, разположена на границата на християнския свят и заета е това да се бори срещу маврите за съществуването си. Тя вече е европейска сила, с която трябоа да се съобразяват.

Короната на Арагон

В началото на ХИ в. Арагон все още е само едно малко кралство около Хака. За няколко години то се разраства до Усска, а след това и до Сарагоса. Значимото събитие е династичното обединение на кралство Арагон и графство Барселона. Алфонсо I Войнствения умира през 11 34 година. Тъй като няма деца, той заве­щава кралството на рицарските ордени. Това решение е оспорено. Потърсили Рамиро, братът на починалия крал, в един бенедиктински манастир, където той се е оттеглил, и го убедили да се откаже от обета си. Рамиро се съгласява – за времето, необходимо да осигури наследник на трона. Той царува под името Ра­миро II, жени се и има дъщеря Петронила, която се ражда през октомври 1136 година. Рамиро веднага я сгодява за Рамон Беренгер IV, граф на Барселона, след което, през август 1137 г., абдикира в негова полза, определя зет си за регент и постъпва в манастир в Уеска. През 1162 г. синът на Рамон Беренгер и на Петро­нила Алфонсо II получава двете наследства. Кралство Арагон и графство Барсе­лона вече образуват конфедерация, която приема окончателния си облик през 1344 п, при царуването на Педро IV Церемониалния. Към първоначалното ядро скоро се прибавят отво­юваните територии в Балеарите (кралство Майорка) и на юг (кралство Вален­сия), а след това и завоеванията по Средиземноморието: Сицилия, Сардиния и по-късно кралство Неапол.

Минава време, преди да се прокара ясна грани­ца между баските провинции, Навара, Арагон, Каталония и това, което по-късно става Франция. В другия край на веригата Капетингските крале дълго поддържат принципа на феодална власт над Каталония, бившата Свободна марка на Карл Велики. През втората половина на XII в. ситуацията се променя. Този път ката­лонците са тези, които навлизат на север от Пиренеите. Те възнамеряват да обра­зуват една пиренейска и средиземноморска държава, която да се простира от Гарона до Ебро и Прованс. В този период, когато очертанията на националните държави са все още крехки, един такъв проект е не по-абсурден от всеки друг. Тази зараждаща се нация носи черти, които я противопоставят на провинциите в Северна Франция и на останалата част от Иберийския полуостров; най-напред провансалските диалекти, макар и още неоформени като език – какъвто никога и няма да станат; светската култура, за разлика от тази на север, която е почти изцяло клерикална; един по-силно развит градски живот, с неговите търговски и занаятчийски съсловия; законодателни форми, в които водещо е влиянието на римското право; най-сетне, изкуството да се живее, различно от това на север. В края на XI и началото на XII в., вследствиепулверизвцията на властите (Филип Волф) в Южна Франция, Беарн и Бигор попадат в иберийската зона на влияние.Отвоюването на долината на Ебро променя условията на задачата – Арагон вече е получил власт в излишък. През 1170 г. наследницата на Беарн Мария се признава за васал на краля на Арагон Алфонсо II. Като граф на Барселона същият Алфонсо II наследява феодални права над тери­ториите, разположени на север от Пиренеите: графството Прованс (1166), Ру-сийон (1172), а неговият по-малък брат Педро упражнява властта си над Серда-ния, над владението Каркасон, над град Нарбон. Проектът може да предизвика само отпор от страна на графовете на Тулуза, тъй като засяга територии, разположени в тяхната зона на влияние. За да пре­одолее препятствието, Рамон Ееренгер IV се споразумява с Хенри II Плантаге-нет, господар на Аквитания: през 1158 г. двамата съюзници решават да си поде­лят владенията на графа на Тулуза и през 1159 г. една англо-гасконска армия тръгва да ги завоюва; на помощ идват каталонски войски. Петдесет го­дини по-късно нещата ще се развият по-благоприятно за каталонските интере­си. Новият граф на Тулуза Реймонд VI се одобрява с Плантагенетите. През 1196 г. той се оженва за сестрата на Ричард Лъвското сърце, която му донася като зест­ра Ажен. От страна на Испания нещата не се уреждат — напротив. Кралят на Арагон не се отказва. Една от сестрите му встъпва във втори брак с Реймонд VI, през 1211 г. друга негова сестра се омъжва за наследника на графа. Накрая, на 27 януари 1213 г. Педро II Арагонски получава васална клетва от графа на Тулу­за, от сина му и от по-големите владетели на желаната област — графовете на Коменж, на Фоа и на Битор, виконт па Беарн… „Картата показва, че на тази дата Педро II постига целта на своите предшественици от времето на обединението на Каталония и Арагон: голямата пиренейска и южна държава става реалност“ (Пиер Тюко-Шала).

Албигойският кръстоносен поход поставя отново всичко на карта. Според папата местните владетели, като се започне от графа на Тулуза, не са враждебно настроени спрямо катарите, ако не са и открито благо­склонни към тях. Затова лапата поверява на един владетел от севера, Симон дьо Монфор, мисията да укрепи правата вяра в областта. Зад прикритието на кръстоносния поход той отгатва амбиции, които нямат нищо общо с религията. В началото на ХШ в. кръстоносният поход постига по-голя­мата част от целите си, религиозният въпрос минава на втори план. В очите на южняците в Тулуза, както и в Барселона, този кръстоносен поход придобива облика на варварско нашествие, което застрашава да унищожи една самобитна цивилизация. Ето защо Педро II счита за свое задължение да се притече на по­мощ на графа на Тулуза Реймонд VI, който е негов зет и васал. Той защитава васалите си—Тренкавелите, както -. п-чшпта ь-остп м™тяр. ггя пбелини межпу Р.бпо и Ница и към която имат амбиции френските барони от севера. Педро II е убит в Мюре на 12 септември 1213 г. На графа на Тулуза са отнети всички владения, Лангедок и Прованс влизат във френ­ската зона на влияние. Каталонците са прогонени на юг от Пиренеите. От този момент нататък каталонците вече обръщат поглед не на север, а на изток, за да създадат една средиземноморска държава, която ще просъществува до началото на XV век.

4. Испания на трите религии

Нашествията на африканците и напредването на Реконкистата през XII и XIII в. водят до три последици: изчезването на мосарабските общности, устано­вяването на евреите на християнска територия и появата на едно ново малцинст­во, това на т. нар. мудехари или мюсюлмани, зависими от христи­янски владетел.

Мосарабите

Въпреки безкомпромисността си, Алморавидите разбират значението на мо-сарабите за развитието на икономиката – те са опитни зидари, лесовъди и умели в напояването. Затова се постарават да ги задържат в страната, поради което и арабските извори от началото на XII в. свидетелстват за съществуването на общ­ности, организирани в Севиля, Гранада, Малага и др., с техните епископи, све­щеници и монаси.При отвоюването на Толедо (1085) хиляди мосараби са интегрирани наново в християнската общност, този път не по тяхно желание, а вследствие на военна победа. Мнозина сред тях са безразлични към политическия режим, някои дори напускат града заедно с мюсюлманите. Малцинство са тези, които желаят смяна на властта и които подпомагат победата на християните, защото очакват да из­влекат полза от нея. Ето какво всъщност се случва в началото: Алфонсо VI опре­деля магистратите в отвоювания град, избирайки по един от мосарабите и от преселниците. Това е краткият период на толерантността в Толедо.

Евреите

С африканските нашествия броят на евреите и тяхното положение също се променят, особено след пристигането на Алмохадите през 1147 година. Извест­но е, че някои – като фамилията на Маймонид например, биват принудени да приемат исляма. В средата на ХШ в., след разгрома на Алмохадите, не е устано­вено масово връщане към юдаизма в областите, някога подчинени на евреите. Повечето от тях предпочитат да емигрират в християнските територии, където владетелите ги приемат без условности, като в Толедо, Сарагоса и на други ме­ста. Те се управляват сами в автономни общини (а^атаз), със свои магистрати, свои равини, свои синагоги и свои търговци.

Мудехарите

От момента, в който явлението мосараби изчезва заедно с породилите го обстоятелства, мюсюлманите в християнските кралства стават все повече. До­тогава отвоюваните територии са или много слабо населени, или изоставени от окупиралите ги преди това мюсюлмани, заминали по своя воля или прогонени от победителите-останали са само отделни общини, разположени в някое пред­градие. Положението се променя след превземането на Толедо (1085) и на Сара­госа (1118). В зоната на Тахо, в долината на Ебро и във Валенсия много мюсюлмани се подчи­няват на християнски владетели, които обещават да уважават техния език, веро­изповедание, права и обичаи. Винаги, когато тяхната численост позволява, му­дехарите, както и евреите, се организират в автономни общини със собствена обществена йерархия. Тя включва: т. нар. сйатт, отговорен за иконо­мическите и финансовите въпроси – всъщност той е посредник между владете­ля на дадената територия и населението; съвета на старейшините, общото събра­ние, мюезинът, кадиите – едновременно магистра­ти и нотариуси, които управляват колективното имущество на общината, пишат и изпълняват завещанията, регистрират браковете и разводите, раздават пра­восъдие както в гражданското, така и в наказателното право в случаите, когато са засегнати само мюсюлмани, но присъдите трябва да бъдат разглеждани от християнските юридически власти. Т. нар. аЦатаз разполагат с поне две обще­ствени сгради: джамията и кланицата, като последната е е цел да се гарантира, че животните се колят съобразно правилата на Корана. Следователно, както и евреите, мудехарите съществуват легално в християнските държави. Алфонсо VI се обявява в Толедо за „император на двете религии“ и нарежда да се секат монети с надписи на арабски. Дори и през 1369 г., надгробният надпис на Педро Жесто­кия е написан на латински, на иврит и на арабски.

Колкото до мюсюлманите, т. нар. проблем мудехар се поставя след XII век. В кастилските земи той е решен много бързо. Влиятелните монаси от Клюни проявяват безкомпромисност. Един от тях, дом Бернар, новият епископ на отво­ювания Толедо, превръща голямата джамия в катедрала, нарушавайки обещани­ята на Алфонсо VI. Кортесите, свикани във Валядолид (1293) искат на мудеха-рите на Кастилската корона да се забрани да притежават земи и дори те да бъдат принудени да продадат имотите си. Въпреки това владетелите възобновяват га­ранциите в тяхна полза. Християнската Реконкиста се характеризира с две го­леми движения на хора: прогонването на маврите и повторното заселване с до­шлите от север колонисти, привлечени от грамотите.

Съображения от същия порядък мотивират политиката на кралете на Ара-гон. Когато Алфонсо Войнствения превзема Сарагоса през 1118 г., той влиза в град, който мюсюлманският елит, занаятчиите и търговците са напуснали. Мно­го селяни също искат да избягат — владетелят полага много усилия, за да ги спре. Един век по-късно във Валенсия и Мурсия се повтаря същото. И в двата случая арагонските владетели нямат избор. Във Валенсия те се вдигат на бунт през 1258 г., а след това през 1275-76 г., но с превземането на Мурсия им се отнема всякаква възможност за бягство. Принудени са да останат и да обработват земите на новите си господа­ри, християнските владетели, които им дават свободата да изповядват религия­та си, но ги поставят в една почти робска зависимост. В долината на Ебро и във Валенсия мюсюлманите са по-многобройни и по-добре организирани, отколко­то в короната на Кастилия, където са много по-разпръснати.

Силата на обстоятелствата прави възможно съществуването на християн­ски общини в ислямска земя и малцинства от мудехарите в християнските крал­ства, без да говорим за евреите, които са навсякъде. Следователно, уместно е да се нюансира своеобразието на средновековна Испания. Както видяхме, налице е една фактическа толерантност, по-скоро наложена от обстоятелствата, откол­кото желана.

Мудехарите формират една обществена група, принудена да изпълнява под­чинени функции. Влиянието им е още по-скромно и поради факта, че християн­ските маси са повече от сдържани по отношение на всичко, което може да им напомня за исляма. Елитът е по-възприемчив към някои аспекти на една вече победена арабска цивилизация. Така някои аристократи възприемат арабо-ис-лямски начин на живот. Това е началото на явлението, наречено маврофилство, т. е. увлечението по дрехите, мебелите, празниците, изкуството и рицарските нра­ви на исляма, увлечение, което трае до XVII в., но което не пречи на тези госпо­дари да експлоатират своите поданици мудехари и техните наследници, морис-ките. Изкуството мудехар се появява по-рано. То включва една архитектура, ко­ято съчетава формите и методите на християнското и мюсюлманското изкуство. Изкуството мудехар е сравнително евтино. Всъщност готическият стил изисква един материал, камъка, който понякога трябва да се пренася от далеч, преди да се дяла. В изкуството мудехар се предпочитат тухлата, дървото, гипсът, които по-лесно се съчетават в декора и украсата: хаотично редуване на растителни, епиграфски и геометрични теми и мотиви. В този стил се строят тухлени църкви с мавританска украса. Това изкуство е и дворцово, както показват баните в Тордесиляс, пост роени от Алфонсо XI за любимата му Елеонора де Гусман, за които кралят поръчва майстори от Гранада. Едно от най-успешните произведения на стила мудехар е от по-късен период-това е един а1сагат- дворец в Севиля, датиращ от средата на XIV век.Всичко, което е плод на специфичната еврейска култура, а през известни периоди тази култура е блестяща в Испания, остава известно само в рамките на еврейските общини. Ето защо, нека да кажем още веднъж, можем да говорим в краен случай за Испания на трите религии, но не и за Испания на трите култури.

5. Преводаческата школа в Толедо

Установяването на мюсюлманите на Иберийския полуостров съвпада по вре­ме с мобилизирането на политическите и културни сили на изток и на запад. По това време три култури си поделят познатия свят— Арабската империя, Визан­тийската империя, Каролингската империя, т. е. западният християнски свят. Първите две не знаят почти нищо за третата, латинският свят е отделен от из­точното гръцко християнство. След XII в. Испания става посредник между Из­тока и Запада. От VIII до XII в. интелектуалното и културно богатство на Испа­ния контрастира с разпръснатостта и бедността, с които се характеризира хрис­тиянството по това време. Там знанието се трупа в енорийски, манастирски, капитулни и епископски школи. През XII в. две поредици от събития слагат край на културната изолация на християнския Запад:На Иберийския полуостров големите походи на Реконкистата отварят очите на християнска Испания за културното богатство на ал-Андалус. До този мо­мент двете цивилизации, поделящи си полуострова, воюват и не знаят нищо една задруга. Мюсюлманите се отнасят единствено с презрение към бедните кралст­ва от Севера. Християните виждат в своите могъщи съседи просто неверници и обръщат поглед по-скоро към християнския свят, от който очакват много: на първо място, военна помощ, но също и културна подкрепа. Това е епохата на големите поклонения в Компостела, когато са поканени монасите от Сито и Клюни. Нови отношения се установяват едва през XII и ХIII век.По същото време възникват и процъфтяват университетите на християнския свят: Париж и Оксфорд през XII в., Саламанка (1220), Тулуза (1230), Коимбра (1308) и т. н. Преподавателите съзнават, че техните философски и научни знания са непълни, особено що се отнася до наследството на гръцката Античност. Те се обръщат към Испания с намерението да се възползват от опита на мосарабите и евреите, пропити с арабска култура, за да пренесат, от арабски в латински, мно­жество знания, останали недостъпни до този момент.Именно в тези условия се заражда т. нар. преводаческа школа в Толедо. Из­разът е двустранно неточен, първо, защото не става дума за специализирано за­ведение, и второ, защото Толедо не е нито първият, нито единственият център, послужил като посредник между Изтока и Запада. Връзките между арабската и латинската култура минават през няколко ета­па. На първо място, не на монасите от Клюни се дължат първите прояви на инте­рес към научните и философски произведения на арабите. Първосте­пенна роля изглежда изиграва един покръстен евреин от Уеска, Педро Алфонсо, автор на Писмо до перипатетиците от отвъд планините (1106), целящо да стимулира пътуванията с научна цел в латинския свят. По същото време – нача­лото на XII в., в Тарасона Уго де Санталя превежда на латински за новия епископ на града десетина арабски научни книги. Малко по-късно се появява Хуан Севилски, мосарабин или покръстен евре­ин от района на Толедо, който изглежда ръководи работата по преводите между 1120 и 1130 година. Неговата роля е много по-съществена от участието на архи­епископа Рамон (1125-1152), който идва след него и когото една наскоро устано­вена традиция, датираща от края на XIX в., определя като създател на превода­ческа школа. Най-сетне Алфонсо X Мъдрия (1252-1284), образован владетел с буден ин­терес към интелектуалния блясък на ал-Андалус, подема интелектуалното дело и му дава официален статут. Той окуражава продължаващата работа по прево­дите, разбира се в Толедо, но най-вече в Севиля: под негово покровителство еврейските равини и мюсюлманските alfaquis работят заедно с христи­янски църковни служители, за да предадат на народен език най-различни араб­ски трактати.

Във всички случаи методът е прост: един евреин (или мосарабин) превежда устно арабския оригинал на romance, един църковен служител записва този пре­вод и му прави писмен превод на латински. Така през XII в., в областта между Ебро и Тахо, едно относително взаимопроникване между арабската и християн­ската култури позволява на европейските университети да се запознаят с араб­ското знание и да възобновят връзката си с античната философия.Що се отнася до точните науки, най-значителен принос е постигнат в об­ластта на астрономията. Сравняват се различните теории за движението на звез­дите—Древните (Хипарх, Птолемей) и тези на арабите, с надеждата да се нама­лят противоречията, които ги разделят. От тези съпоставки са извлечени Табли­ците на Алфонсо, съставени между 1263 и 1272 г. по заповед на Алфонсо X от християнски, еврейски и мюсюлмански астролози.

Арабите отдават голямо значение на медицината, както и, като цяло, на есте­ствените науки. Много от философите са едновременно естественици и лекари. В онова, което се нарича арабска медицина, трябва да се разграничи античното наследство от оригиналния принос на арабите. Тази медицина е продължение на делото на Хипократ, на Гален и на ботаника Диоскорид (грък от I в.). Тези книги са преведени на арабски много рано —през XII и XIII в. са направени преводи на латински. Ролята на арабите се оказва определяща за развитието на западната мисъл най-вече в областта на философията. От тази гледна точка решаващ момент на­вярно е пътуването до Испания на Петър Достопочтени, абат на Клюни, през 1143 година. Благодарение на него и на Жерар дьо Кремон е осъществена връзката с френските школи, по-специално с тази в Шартр. Последните се показват много по-взискателни в избора на книги за превод. Тогава е преоткрит Аристотел, но един Аристотел, обременен от множество коментари и допълнителни бележки от елинистичната епоха, които арабите благочестиво са запазили и усложнили. „На арабската литература дължим възстановяването на сериозните изслед­вания в Европа“ пише в края на XVIII в. йезуитът Хуан Андрес. Век по-късно Ренан още веднъж подчертава ролята на арабите в историята на западната фило­софия. Няма съмнение, че в трите важни области (математика, медицина и фи­лософия) Западът научава много от арабите: косвено той отново влиза във връзка с учените и мислителите от Античността, запознава се с оригиналния принос на самите араби. В този момент Испания се оказва в ролята на задължителен по средник между Изтока и Запада. Без нея средновековната схоластика не би съще­ствувала, или поне не би имала същата форма.Една област не е породила никакво любопитство: това е диалогът между религиите. Съжителството на мюсюлмани, християни и евреи в средновековна Испания не довежда до никакво усилие от страна на едните да разберат другите.

КРАЯТ НА СРЕДНОВЕКОВИЕТО (XIII-XV век)

1. Короната на Кастилия

Две велики управления доминират периода – царуването на Алфонсо X Мъдрия (1252-1284) и на Алфонсо XI (1312-1350). Тези двама крале превръщат Кастилия във велика сила.

Развитието на икономиката

На християните са нужни четири века, за да завладеят териториите между кантабрийското крайбрежие и Тахо. За по-малко от четиридесет години, в пери­ода между победата при Лае Навас де Толоса (1212) и превземането на Севиля (1248), те завладяват долината на Гуадалкивир. Тогава цялата южна половина на полуострова, от Тахо до устието на Гуадалкивир, от Мурсия до Атлантика, пре­минава под тяхно господство. Тази промяна в ритъма обяснява не само различи­ята в аргарната структура между Севера и Юга, но и новите форми, които при­ема икономиката, което неизбежно довежда до важни промени в обществената организация и в манталитета. Завладените през Х‖ в. територии са богати и населени, но, непринудено или насилствено, мюсюлманите ги изоставят. От съо­бражения за сигурност християнските владетели решават да изгонят мюсюлма­ните от градовете. Преместването на големи групи от хора, които Алфонсо X решава да осъществи, предизвикват бунт на мудехарите през 1264 п, последван от масово прогонване. Тази политика предизвиква изселването на мюсюлмани­те. Общественият, културен и технически елит заминава за Гранада, а основната част от населението – за Магреб“. Жителите на Севиля напускат града веднага след превземането му. Истината е, че по тези земи остават много малко мюсюлмани – те представляват едва 0,5 % от населението. Андалусия е населена отново от хрис­тияни, дошли от северната част на полуострова, които новите господари привличат, като им дават земя. Ситуацията е по-сложна. Всъщност андалуската латифундия има далечни корени, които тръгват още от римската епоха. Арабската цивилизация не променя съществено аграрния пейзаж. През XIII в. областта привлича малко колонисти, защото тя остава зона, граничеща с маврите в Гранада. Хората, уста­новили се там, са свободни собственици на земите си, но техният брой не е голям. Владетелите поверяват на отделни благородници отговорността да сто­панисват и да колонизират отвоюваните области: големите общини (Севиля, Кор-дова…) получават много широка юрисдикция. Рицарските ордени поемат уп­равлението на стратегическите зони. За облагодетелстване на аристократите и на духовенството се създават огромни феодални владения. Основният проблем остава работната ръка, прекалено недостатъчна и скъпа. За земеделска работа са запазени най-плодородните земи. Останалите – съставляващи по-голямата част, са определени за екстензивно животновъдство, което изисква малко работ­на ръка. Такова решение вече е приложено в долината на Дуеро и най-вече в териториите, разположени отвъд реката: на Леонска Естрсмадура (около Сала-манка) и на Кастилия (областите Авила, Сеговия, Куенка), които дълго време бележат границата между кралствата Леон и Кастилия. В тези области вече е даден тласък на животновъдството с цел да се оползотворят земите. През XIII в. това решение се налага като водещо. През 1273 г. Алфонсо X му дава юридиче­ски статут, като създава т. нар. Места – асоциация на животновъдите, натоварена да развива и осигурява високопланински пасища за овцете.В началото mestas са наричани местни събрания, целта на които е на всеки
собственик да се върнат загубените овце, макар и пасищното отглеждане да не е
единственият въпрос, който ги занимава. Местата, такава, каквато я институци-
онализира Алфонсо X, се занимава само с това. Стадата са облагани с пътна такса, предназ­
начена по принцип за кралската хазна. Но всъщност, градовете и местните гос­
подари получават пълно или частично право върху нея. Овчарите също се полз­
ват с известни привилегии: те имат право да търгуват на местните пазари, освободени са от тежки такси върху солта, тоест Мощта на Местата се дължи, не толкова на привилегиите, колкото на ефикасната й организация. Специални ма­гистрати – alcades entregadores, разполагащи с множество помощници – нотари­уси, юристи, адвокати, съдия-изпълнители, постоянно бдят над интересите на членовете на Местата. Те следят да бъдат зачитани сапайаз, както и за тяхната поддръжка, грижат се за доброто състояние на поилките, защитават овчарите от разбойниците, от селяните, от общините. Мес­тата облагодетелства двойно аристократите-земевладелци, собственици еднов­ременно на овцете и на пасищата. Освен това тя насочва икономиката към голя­мата търговия на износа, за сметка на занаятчийството, тъй като вълната пред­ставлява най-важното перо във външната търговия на Кастилия. Така се получа­ва обединяване на интересите на животновъдите, търговците и краля, които по­лучават пътните и митнически такси. Обратите на Реконкистата през XIII в. позволяват ясно да се види формата, която приема тогава кастилската икономика, с превес на животновъдството над земеделието и с подем на външната търговия, основана на износа на суровини. Тогава в Кастилия вълната става основен продукт за износ и наред с желязото от Бискайския район, тя започва да се конкурира с вълната от Англия. Това е началото на икономическото благополучие на кралството и на богатство­то на Бургос. Преимуществото на търго­вията в града е обяснимо: областта няма много природни богатства. Бургос се насочва към търговията, за да внесе отвън липсващите продукти и да ги прераз­предели. Градът се превръща в приемателен център на стоки за износ и в прераз-пределител на вносни стоки. Географското му разположение е превъзходно за тази цел. Бургос се намира между кастилското плато, където са многобройните стада на Местата, и пристанищата по кантабрийско-баското крайбрежие, които започват да се развиват по същото време (Кастро-Урдиалес, Сан Висенте де ла Баркера, Сантандер, Билбао…) Някои от тези пристанища се специализират в лов на китове. Още през 1281 г. Ал-фонсо X предоставя като привилегия защитата на всички търговци от Бургос, били те испанци или франки, привилегия, която е утвърдена в края на XV в. чрез създаването на най-важното в Испания консулство. Тези търговци образуват ари­стократична група, която поема управлението на града.На юг Кастилия разполага с второ морско средище, което също започва своя подем през ХШ век. Пристанищата Севиля, Пуерто де Санта Мария, Санлукар де Барамеда, Кадис са в пълен възход по това време. Там успешен е ловът на риба тон, както и търговията с Африка и Италия, а по-специално, разменя се жито срещу златото на Судан. Изнасят се олио, жито, вино, сушена риба, суше­ни плодове, шафран, кожи, живак, оръжия, сапун… Внасят се хартия, галанте-рия, платове от Италия, платно от Англия и от Фландрия.Между двата морски центъра, северния и южния, се простират обширните земи на континенталната част на Кастилия, разделена от Сиера Гуадарама, коя­то по това време изобщо не представлява непреодолима преграда. Напротив, тя е насечена от множество пътища, които свързват Гуадалахара със Сеговия, а Толедо със Саламанка, с Валядолид, със Сеговия и с Бургос. Тези пътища са два вида, в зависимост от релефа: по едните, които са по-обходни, могат да пътуват каруци; другите са запазени за конете и мулетата, които пренасят стоки. Разпо­ложени от двете страни на планинската верига, Сеговия и Толедо служат за раз­пределителни центрове: единият за Бургос и пристанищата на Кантабрииския бряг, а другият за Андалусия. Така от Билбао до Севиля се оформя една ос се-вер-юг, която минава през Бургос, Сеговия и Толедо. През Средновековието южната част на Кастилия все още не е развила всич­ките си възможности. Икономическата активност е концентрирана по-скоро на север, около градовете, някои от които са обвързани с поклонническите пътува­ния до Сантяго де Компостела (Сантяго, Овиедо, Леон, Бургос…), а други – с нуждите, които налага Реконкистата (Саламанка, Авила, Сеговия, Куенка…). Раз­растването на тези градове води до развитие на занаятчийство, което да отговаря на нуждите на местното население.

Политическият живот

Алфонсо X Мъдрия (1252-1284) е водеща фигура през своята епоха. Сложна личност, този владетел – чиято роля за развитието на т. нар. преводаческа школа в Толедо проследихме, е едновременно поет, историк и любител на окултиз-ма… В областта на политиката той мечтае да стане император и да превземе Божи гроб. Началото на неговото царуване съвпада с края на големите походи на Реконкистата, което му позволява да посвети част от усилията си на преустрой­ството на кралството. Алфонсо X се стреми да уеднакви правото и да сложи край на разнообразните в различните градове порядки. С тази цел той обнародва два юридически кодекса, а именно Fiero real (между 1252 и 1255 г.) и „Седем ча­сти“. Вдъхновени от римското право, тези сборници целят да установят едно право, валидно за цялата монархия, и да заменят различните об­щински fieros. Резултатът обаче не отговаря на тези големи надежди.При царуването на Алфонсо X започват да се създават и Кортесите. Твърди се, че тази институция е възникнала през 1388 година. Всъщност в края на XI и началото на XII в. владетелите от време на време правят събрания, на които свик­ват т. нар.cives – дребната аристокрация? Без съмнение това все още не са Кортесите, а някаква предходна тяхна форма. През XIII в. вече има Кортеси, ко­ито включват представители на духовенството, на аристокрацията и на общини­те. Кралят се стреми да получи съгласието им по най-важните според него реше­ния, без от това да следва обаче, че събранията участват наравно с краля в зако­нодателната власт.

За Алфонсо X Кортесите са средство, чрез което да осигури на Короната редовни приходи, каквито племената от мюсюлманските държави вече не й оси­гуряват. Става въпрос най-всче за преките данъци, плащани от селяните  и за напреките данъци: такси за пашата на добитъка, митнически такси, доходи от собствените имущества на короната (пътни такси, солни рудници, железни мини, данъци, плащани от евреите и мудехарите…). Един век по-късно Алфон­со XI прибавя към тях т. нар. alcabala, такса, възлизаща на около 10 % от търгов­ските операции. Тъй като тези приходи не са достатъчни, короната постепенно свиква да взима данъци от духовенството и да прибира две девети от десятъка – tercias reales. За да се сдобие с допълнителни приходи, тя прибягва до крайни средства — обезценяване на парите и принудителни заеми.Колонизационната политика, продължила приблизително от 1050 г. до 1250 г., е специфичното събитие, попречило на феодалното общество в Кастилия да до­стигне същата степен на развитие като останалата част от Европа. Тук владете­лите имат по-малко основания, отколкото другаде, да преотстъпват част от пра­вата си — те винаги са успявали да владеят положението. За благородниците краят на Реконкистата означава край на лесната плячка, Тогава те се обръщат към краля, за да получат от него земи, доходи и права. Според Кастро християните запазват за себе си управленските функции, като оставят на мудехарите задачите по изпълнението, а на евреите – финансовите и културните дейности. Това, което се знае за кастилското общество, опровергава тази схема. Макар и всички местни владетели да са християни, а много от евре­ите – финансисти и търговци, има християни, които обработват земята и се за­нимават с търговия и занаятчийство. Колкото до мюсюлманите, както вече ви­дяхме, по-голямата част от тях са прогонени от отвоюваните земи. Феодализмът не се установява под същите форми както на други места, но силно развитата и ясно изразена йерархия на местните благородници в Кастилия, много прилича на него. На върха са богатите хора , след тях са hidalgos, следва­ни от т/апгопез, и рицари. Рицарите могат да бъдат два вида: едните са благо­родници по рождение, другите са потомци на селските рицари (caballeros villanos) от първите векове на Реконкистата, т. е. селяни, разполагащи със средства да закупят оръжия и коне и да участват във войната срещу маврите.Една от своеобразните черти на средновековна Кастилия, която просъщест­вува до модерната епоха, всъщност са общинските феодални владения. Някои градове, и то не най-малките – Валядолид, Сеговия, Толедо, без да споменаваме общините в Андалусия, се държат като колективни владетели на управляваната от тях територия (alfoz), която понякога се равнява на цяла провинция. По отно­шение на главния град, селата се намират в същото зависимо положение като селяните {уазаНоз), подчинени на един светски владетел или на едно духовно лице.Общинската реформа на Алфонсо XI (1312-1350) се ограничава с това да регистрира тази еволюция. Под претекст да сложи край на конфликтите, пораж­дани от някогашните общи събрания, реформата официално дава властта в ръцете на олигархии. От този момент нататък градовете се управляват от малка група общински съветници, избирани от краля, който се стреми да наложи равновесие между съперничещите си фракции: клановете на Товар и на Реойо си поделят постовете във Валядолид, hidalgos и буржоата – тези в Севиля, и т. н. На теория общинските съветници трябва да бъдат избирани за ограничен период.

2. Короната на Арагон

Наследниците на Педро II, победен и убит в битката при Мюре (1213), се отказват от амбицията да създадат една голяма пиренейска и средиземноморска държава, простираща се от Барселона до Ница. Отвъд Пиренеите те запазват само Сердания и Русийон, което им струва безкрайни дипломатически и военни сблъсъци с Френското кралство до сключването на Пиренейския договор (1659), по силата на който тези територии са присъединени към Франция. След 1213 г. короната на Арагон търси да разшири владенията си не на север, а на изток, по крайбрежието. Първият етап бележи завземането на Балеарските острови. Май-орка е превзета през 1229 г., Ибиса-през 1235 г., аМенорка-през 1287 година. В следващия етап Педро III Велики навлиза в Сицилия, откъдето бунтът „Сици-лийски вечерни“ (1282) е прогонил Анжуйците. Каталонските наемници, Ал-могаварите, започват завоеванието. По-късно част от тях, под командването на пълководеца Рохер де Флор, се притичват на помощ на Византия, която е запла­шена от турците. Рохер де Флор е убит през 1305 година. Тогава неговите сърат­ници окупират херцогство.Атина (1311) и го превръщат в подобие на военна република. Малко по-късно по същия модел те създават херцогство Неопатрия, на юг от Солун, чиито територии в края на века минават под властта на короната на Арагон. Политиката в Средиземноморието на Хайме II (1291-1327) има по­добни цели. Този крал се отказва от Сицилия, която отстъпва на брат си Федери-ко, но се установява трайно в Корейка и в Сардиния. В определен момент той дори обмисля да покори Пиза, което би му осигурило господство над Южното Средиземноморие. Педро Церемониалния (1336-1387) продължава политиката на предшествениците си. След смъртта на крал Федерико (1377) той претендира за Короната на Сицилия, но е принуден да се откаже заради противопоставянето от страна на папата и на Анжуйците. Едва век по-късно Сицилия е присъединена полу­чават Исабел и Фернандо, бъдещите Крале Католици, преди да се възкачат на трона на Кастилия.Тези териториални завоевания са знак за една търговска експанзия, която следва да се отдаде на каталонците. разгръща инициативите си и развива връзките, обме­на и влиянието си в международен план, из целия средиземноморски басейн. Барселона е не само пристанище и център на търговията, тя е също производствен център (занаятчиите представ­ляват 80 % от населението), средище, в което живее една десета от населението на принципата (княжеството). Тук се стичат ресурси от вътрешността на стра­ната: хранителни продукти (виното е достатъчно за местните нужди, месото понякога се внася от Арагон, зехтинът и сушените плодове са за износ, житото се внася от Сицилия и от Лангедок; шафранът, високодоходна култура, заради която са занемарени зърнените култури и чийто износ позволява да се компен­сира дефицитът от останалите хранителните продукти), полезни изкопаеми и производствени суровини (Каталония внася мед, калай, металургични изделия, восък, кожи, корали, коноп, лен, памук, коприна и изнася живак и антимон). Тази търговия поддържа голямо разнообразие от занаяти, което задоволява еже­дневните нужди на населението, без да говорим за производството на луксозни стоки (на ножарството, на кожарството, коралови бижута, захар, сребро) и най-вече едно значително текстилно производство, чийто разцвет е през периода 1293-1313 година. Просперитетът на града се дължи на търговията, която се развива в няколко посоки: на Иберийския полуостров (долината на Ебро, край­брежието на Леванте); на континента, от южната част на Лангедок, която доста­вя жито и багрила, купува платно и реекспортни стоки – захар, стипца, сушени плодове, памук, подправки и т. н., до Нидерландия и Англия, минавайки през земите на Рона и на Сона; на италианския полуостров (Тоскана, където обаче каталонците се сблъскват с конкуренцията на Генуа и Венеция); в Централното Средиземноморие (Сардиния, Неапол, Сицилия, Северна Африка) и, най-сетне това, което наричат „задморските територии“ – Родос, Егейско море, Сирия, Египет. Голямото икономическо значение на Барселона се дължи на факта, че тя е център на търговски обмен. Търговската флота, шафранът и производст­вото на платове са нейни преимущества, но от друга страна, ролята на посред­ник я прави уязвима спрямо конюнктурните промени. През XIV в. градът е в апогея на своята мощ. Благоденствието на Барселона засенчва останалата част от конфедерацията. В каталонските села положението на селяните се влошава през втората полови­на на ХШ век. Именно тогава възникват лошите порядки (malos usos), които да­ват в ръцете на местните владетели прекомерна власт. Ге взимат една трета от наследството на всеки селянин, починал, без да остави завещание. Получават процент от имуществото на жена, извършила прелюбодеяние. Имат право на обезщетение в случай, че някоя ферма е унищожена от пожар… Също така от 1123 г. господарите задължават селяните, които не искат повече да обработват дадените им земи, да заплатят определена сума — това е т. нар. право на откуп. По този начин те се превръщат в крепостни. Като цяло, положението на селяните в земите на короната на Арагон е много по-тежко и несигурно, от­колкото в Кастилската корона, а благородниците имат много по-голяма власт.

Политическите институции имат малко възможности да противодействат на това надмощие на аристокрацията. За короната на Арагон е определящ т. нар. пактизъм (договореност): от институциите се очаква да ограничат авторитарю-ма на владетеля и да изискат от него да уважава свободите на териториите по силата на нещо като договор между него и подвластното му население. Кортеси-те са замислени като противовес на своеволието. Ролята на Кортесите е да следят за защита­та на fueros. Така всяка сесия започва с изложение относно злоупотребите, извършени през изтеклото време от предишното събрание, и едва след като бъде даден удовлетворителен отговор на оплакванията, се преминава към следващи­те точки от дневния ред и по-специално към разглеждане на данъчните искания, представени от владетеля. В Каталония и във Валенсия това представителство се нарича женералитат: то следва да представлява интересите на цялото населе­ние на страната. Тези общи правила съществуват във всички части на Короната, като на места са подпомогнати от допълнителни институции. Най-известната, е lusticia в кралство Арагон – висш магистрат, избиран от краля измежду благо­родниците, върховен съдия, чиято задача е да определя правните норми, да тълку­ва т. нар. fueros и да определя какви посегателства са извършени над същите тези fueros.

Тези институции сериозно ограничават начинанията на владетелите.

3. Смутните времена

През втората половина на XIV в. цяла Европа е разтърсена от опустошени­ята на Черната чума, която се разразява след 1348 година. Иберийският полуос­тров не е пощаден. Дори е възможно той да се е оказал благоприятен терен за епидемията заради икономическите трудности, които тегнат над обществото вече години наред, Поредица от лоши реколти водят до повишаване на цените и при­чиняват мизерия, и то в момент, когато владетелите увеличават данъчното бре­ме, за да запълнят дефицита във финансите на държавата. Чумата връхлита над един омаломощен народ и последиците от нея са катастрофални. Смъртността достига ужасяващи размери. В някои области измира три четвърти от населени­ето. Селата се обезлюдяват и стават плячка на бандити и грабители. Много земи запустяват. Работната ръка намалява, заплатите се покачват, както и цените. Много земи запустяват. Работната ръка намалява, заплатите се покачват, както и цените. Досегашните политическо равновесие и обществени взаи­моотношения са нарушени. Тази всеобща криза има сходни последствия в чети­ри от петте държави на полуострова – Португалия, Навара, Кастилия и Арагон. Избухват социални конфликти, които довеждат до създаването на нова аристокрация и до политически революции, съпътствани от смяна на царуващите ди­настии. Антисемитизмът също набира мощ. Емирството в Гранада през този пе­риод изглежда в откъснато от другите четири кралства.

Португалия

Португалия е най-малката от християнските държави, създадени след Ре-конкистата. Тя е и първата, която постига национално единство. Още през 1238 г. Португалия достига окончателните си граници. За двадесетина години, в нача­лото на XIII в., страната присъединява цялата територия между Тахо и Алгарве. За да запази независимостта си от съседна Кастилия, през 1373 г. Португалия се обръща към Англия. От този момент нататък съюзът с англичаните остава по­стоянна даденост в португалската дипломация. По време на кризата от 1383-1385 г., едновременно династична, социална и национална, сблъсъкът е: от една страна, между благородниците, по-скоро под­крепящи Кастилия, й от друга, между буржоазията и обикновеното население. Един незаконен син на кралското семейство, оглавяващ рицарския орден Авис, застава начело на протестиращите и се обявява за крал под името Жуау I. Кас-тилците се опитват да наложат със сила своя кандидат. Те обсаждат Лисабон, но на 14 август 1385 г. в Алжубарота претърпяват поражение, което ги принуждава да преминат обратно границата и временно да се откажат от претенциите си. Случаят има сериозни последствия – мирът е подписан едва през 1411 година.Честта на Португалия е спасена, но кризата взема жертви, а именно старата аристокрация, застъпила се за кастилския претендент. Новата власт конфискува принадлежалите им някога земи, за да възнагради с тях собствените си поддръжници. По този начин в Кастилия се създава една португалска партия, чийто глас се чува през следващи­те години. В Португалия новите хора получават земи и влияние. Новата динас­тия и новата управляваща класа, по-предприемчива от предишната, ориентират Португалия към земите отвъд моретата. Това е началото на една забележителна експанзия за тази страна, която по това време има по-малко от един милион жи­тели.

В средата на XV в. Португалия изглежда е силно ангажирана в това, което вече не е изучаване, а експлоатиране на черна Африка. Впрочем на португалски има само една дума (ехрЬгаг) за обозначаване на двете действия, които обикно­вено следват едно след друго, но в случая са едновременни. При това Португа­лия все още не се е отказала напълно от намеса във вътрешните работи на полу­острова. През 1428 г. крал Дуарте се жени за Елеонора, дъщеря на Фернандо Арагонски, а и други инфанти се венчават за кастилски принцове. Това показ­ва, че въпреки историческите борби за надмощие управляващите фамилии не губят надеждата да постигнат династичното единство поне на част от полуост­рова.

Революцията на Трастамара в Кастилия

За да се борят с несигурността в селата, големите общини в Кастилия дей­стват така, както са правили неведнъж в миналото: организират братства (herman – dades) т. е. самите те плащат на войници, за да им оказват въоръжена помощ. Генерал­ното братство (Hermandad general), създадено през първата половина на XIV в., има съвсем различно поле на действие. То се явява група за оказване на натиск, насочен срещу кралската власт и аристокрацията. Това е опит да се вземат мер­ки срещу тенденцията към централизация от страна на едната и срещу опитите за обсебване от страна на другата. Кризата се отразява сериозно и върху местните владетели. Много села из­чезват, а в останалите производството е понижено. В този случай също възниква проблем, свързан с властта: в състояние ли е кралят да се противопостави ефи­касно на частните интереси и на вълната от искания?

Всъщност Черната чума и социалните последици от нея съвпадат по време с кризата на кралската власт. Алфонсо XI умира през 1350 година. Синът му Педро I Жестокия наследява трона, но неговата власт е оспорвана. Новият крал създава впечатлението, че властта му се крепи на най-динамичните елементи в страната: секторите, заети в международната търговия, търговските градове (Бургос, Самора, Ла Коруня, Севиля…)- Аристократичните градове. Кризата не се свежда до тези контрасти между отделни области-тя засяга цялата страна. За да бъде тя преодоляна, е необходи­ма промяна на не един социален и политически ред, и дълбока реорганизация на създаденото вследствие на Реконкистата общество. Това е смисълът на револю­цията на Трастамара.

След период от петнадесетина години, през 1366 г. скритият конфликт пре­раства в гражданска война. В извес­тен смисъл гражданската война в Кастилия представлява част от всеобщия сблъсък, познат под името Стогодишна война. Намесата на Франция и на Ан­глия оказва влияние върху развитието и резултатите от него. Първите битки са по-скоро благоприятни за опозиционерите. Педро Жестокия намира убежище в Гаскония, където получава подкрепа от страна на уелския принц Едуард. Благо­дарение на английските наемници той се връща с подкрепление в Испания и побеждава противника си в Нахера (1367). Тогава идва ред на Енрике де Траста­мара да потърси помощ от чужбина. Той се съюзява с Франция. Дюгесклен и неговите войници заявяват, че ще му служат. Решаващото събитие за войната се разиграва в Монтиел през март 1369 година. Победен, Педро Жестокия се затва­ря й крепостта. Под претекст че иска да преговаря, Дюгесклен го убеждава да излезе в нощта на 27 срещу 28 март, като му урежда среща в палатката си … където го чака неговият противник. Там двамата братя се бият с ножове. Те па­дат на земята пред очите на.Дюгесклен, който с един ритник променя положени­ето на борещите се: Енрике взема надмощие и се възползва от него, за да наръга Педро.

Благодарение на това убийство Енрике II става владетел на Кастилия. Ре­жимът, който той налага, води до коренни промени. Най-значителната е появата на една нова аристокрация. Така е поставено началото на онова, което в Кастилия през XV в. се нарича господарски владения (зепопоз), чиито площ и граници се менят в зависимост от решенията на владетеля и съотношението на силите. Господар­ското владение става социалната основа на новата аристокрация. По същото време се появяват големите фамилии, чиито имена изпълват аналите на модерна Испания. Тези обществени промени са съпътствани от политическа еволюция, започ­нала още при Алфонсо X, но която първите Трастамара – Енрике II (1369-1379), Хуан I (1379-1390) и Енрике III (1390-1406) – осъществяват систематично с по­мощта на юристи, възпитани в духа на доктрините на римското право. Целта е кралската власт да се засили и да се превърне в основен източник на правото. Кралят си присвоява всички права в областта на правосъдието и обществения ред. Съветът на краля става основен орган в управлението. През 1371 г. Енрике III обнародва редица разпоредби, с цел създаването на върховен съд, наречен Ау­диенция, чиято задача е да се запознава пряко със споровете, възникнали между общините и местните господари, и да изпълнява ролята на апелативен съд за частните лица. Аудиенцията, съставена от осем професионални магистрати и оглавявана от един епископ, няма определено седалище до края на XIV в., кога­то се установява във Валядолид. Тенденцията властта да се концентрира на върха, се осъществява във вреда на посредническите институции и по-специално на Кортесите, които са свиквани възможно най-рядко и които са все по-малко пред­ставителни. В тях членуват вече депутати само от седемнадесет града. Благо­родниците и духовенството вече не са представени и предпочитат да отнасят проблемите си направо към краля, което също крие рискове. Историята на Кастилия при царуването на Хуан II (3406-1454) и на Енрике IV (1454-1474) е заета от конфликта между една малобройна благородническа оли­гархия – най-много две дузини фамилии – и.твърде слабите като личности вла­детели. Енрике III умира през 1406 година. Неговият син и наследник Хуан II е едва на една година. Чичо му Фернандо управлява като регент. Докато изчаква, той се възползва от положението. Фернандо притежава в центъра на Кастилия обширни владения, от които се добиват големи количества вълна и жито, и които му осигуряват значителни приходи. Застава начело на походите срещу маврите в Гранада. Един от тези походи, завършил с превземането на Антекера през 1410 п, прави Фернандо прочут – занапред той ще бъде наричан само с името Фернандо де Антекера. Регентът има чувство за семеен дълг. Той се постарава да осигури на децата си доходни места. Санчо  е поставен начело на ордена Алканта-ра, Енрике – на Сантяго, а Хуан – бъдещият крал на Арагон – става херцог на Пеняфиел. Когато Фернандо става крал на Арагон през 1412 г., той продължава да се интересува отблизо от работите на Кастилия и неговите деца – които вече наричат инфантите на Арагон, са истински господари на кралството, дори и след като Хуан II е обявен за пълнолетен през 1419 година.

Това развитие на нещата тревожи аристокрацията, която намира интелиген­тен и действен лидер в лицето на Алваро де Луна. Той се налага бързо като личност. Партньорите в играта стават трима: фаворитът, инфантите на Арагон и благородниците. Играта се развива в три етапа;Първо, Алваро де Луна се съюзява с благородниците по въпроса за това
Кастилия да се върне на кастилците. Тогава Алваро де Луна се заема да възстанови авторитета на краля и да му
върне прерогативите. Той иска силна кралска власт. Алваро де Луна достига върха на своята мощ. Той действа в две направле­
ния: в дипломатически план, за да надвие влиянието на Арагон, той се сближава
с Португалия и подтиква краля да се ожени за португалска инфанта. В сферата
на вътрешната политика той мисли, че проявява проницателност, като се сбли­
жава с благородниците, раздавайки им земи и титли.Алваро де Луна не действа от безкористни подбуди – той се възползва от овластяването си, за да натрупа богатство. Но неговият разгром е разгром на кралската власт, която той се стреми да засили и да освободи от опеката на бла­городниците. Декларацията пред Кортесите през 1445 п, след победата в Олме­до, ясно изразява неговите намерения. Хуан II умира през 1454 година. Наследява го Енрике IV. Никой в историята не е охулван повече от него. Първите години от царуването са мирни. Нещата се влошават след 1460 г., заради зле проведената парична реформа, която предизвиква протести и дава повод на група благородници отново да нападнат монархията. Начело на тази група е фамилията Пачеко. С Хуан Пачеко са неговият брат, Педро Хирон, и чичо му Карильо, архиепископ на Толедо. Фамилията Пачеко поддържа добри отноше­ния с Арагон, чийто крал е не друг, а един от инфантите, Хуан II.Кланът предприема една от най-мощните кампании срещу краля. През сеп­тември 1464 п, чрез манифест, към Енрике IV са отправени редица обвинения: че живее заобиколен от неверници – става дума за охраната му от маври. Че дава държавни длъжности на лица от нисък произход – има се предвид Белтран де ла Куева. И накрая, тьй като съществуват сериозни съмнения относно законността на инфантата Хуана, уместно е за наследник на трона да бъде обявен Алфонсо, полубрат на краля.

Въпреки всичко Енрике IV не е напълно изолиран. Една част от аристокра­цията – по-специално фамилията Мендоса и домът Алба, му остава вярна. Ня­кои от градските милиции са готови да го защитят. През юли 1468 г., когато съперникът му Алфонсо умира от чума, се представя удобен случай да се при­ключи със заговорниците. Настоятелно уговарят краля да не чака повече, да излезе на бой и да смаже противниците си. И този път Енрике IV предпочита да преговаря. Всъщност неговите против­ници не се отказват. Смъртта на Алфонсо ги обърква. Те се обръщат към полу-сестрата на Енрике IV, инфантата Исабел и я извеждат напред с намерението да отслабят още малко кралската власт и да издигнат на трона един владетел, кой­то ще им дължи всичко и ще бъде техен слуга. Исабел е само на седемнадесет години, но не е наивна. Бъдещата Исабел Като­личката, която в този момент тръгва към властта, макар и сама да извлича полза от това, никога не забравя униженията, които съзаклятниците са причинили на монархическата институция. Когато поеме властта, тя ще бъде твърдо решена да не я дели с никого.Между 1406 и 1474 г. конфликтът между амбициозните благороднически кланове и слабата, безволева кралска власт довежда до значително засилване на режима на местните владетели. По този начин короната губи все повече територии, които ми­нават под пряката власт на местните владетели.Владенията, които се дават на аристокрацията, съдържат два елемента: земи, които са изцяло нейна собственост, и площи, над които има юридическа власт и от които събира данъци. И в двата случая отклонява в своя полза част от земе­делското производство.

Някои магнати увеличават още повече своята мощ, като си уреждат при кра­ля държавни длъжности, пенсии и чисти доходи. Високите лостове в рицарските ордени са най-желаните заради властта, която дават, и заради средствата, които осигуряват. Недоволни от това, че владеят само селата, местните господари искат да установят влиянието си и в големите градове. Много от тези кастилски господари, алчни за печалба, са също така и люби­тели на изкуството и литературата. Те добиват вкус към културата — стават меце­нати, някои от тях са поети. Тази промяна започва да се чувства още през първа­та половина на XV в. и една голяма фамилия като Мендоса е пример за това. Тези явления в областта на културата и на духовния живот свидетелстват за жизнеността на Кастилия през XV век. Рецесията, преди и след Черната чума, е отминала. Подемът се чувства във всички области, в демографския растеж и в търговската експанзия. Просперитетът в икономиката контрастира с политиче­ската анархия и слабата кралска власт. В средата на XV в. Кастилия жадува за граждански мир, тя е уморена от произвола на господарите. Кралете Католици разумно ще се опрат на тази нужда и на тези настроения, за да възстановят пре­стижа и авторитета на короната.

Кастилска династия в Арагон

В момен­та, в който Кастилия поема нагоре, в короната на Арагон се задълбочава упадъкът и свиването на икономическата активност причинява серия от социални и поли­тически конфликти.Династичните проблеми не разрешават нищо. Мартин I Човечния (1395-1410) умира без преки законни наследници. Двама кандидати се стремят към трона: Фернандо де Антекера, племенник на Мартин I, който преди е бил регент на Кастилия, и графът на Уржел – Хайме, син на един кралски братовчед. За да се избегне разрешаването на спора с оръжие, се взима решение изборът да бъде направен от един комитет от мъдреци, съставен от девет члена, избрани от три­те клона на короната на Арагон. През 1412 г. мъдреците, събрали се в малкото градче Каспе, постигат съгласие и препоръчват кандидатурата на Фернандо, който става крал под името Фернандо 1 (1412-1416). Бенедикт ХШ, арагонският анти-папа, жертва много, за да постигне този резултат. Чрез Фернандо короната на Арагон е наследена от един по-млад клон на Трастамара.

Алфонсо Великодушния (1416-1458) поема средиземноморската мисия на Арагон, като се установява в Италия и завоюва през 1443 г. кралство Неапол, но положението никак не се подобрява. Майорка е в пълен упадък, принципатът в Барселона едва успява да се справи с трудностите. Единствено кралство Вален­сия изглежда успява да избегне упадъка. Алфонсо превръща Неапол в интелектуално и артистично средище, достойно да съперничи с двора на Медичите. Любител на книгите, колекционер и меценат, той окуражава проявите на арагонския хуманизъм – движение, на което в края на XIV в. дава тласък велики­ят магистър на ордена на Радост, Хуан Фернандес де Ередия (1310-1396), ели-нист и латинист. Алфонсо няма пряк наследник и преди смъртта си през 1458 г. разпределя териториите си. Той оставя Неапол на незаконния си син Феранте, а останалата част от държавите си – на брат си Хуан II (1458-1479). Именно при управ­лението на Хуан II тлеещата от дълго време криза избухва в открита борба и в гражданска война както в самата Барселона, така и в селата на принципата.

Преди да стане крал на Арагон, Хуан II е вече крал на Навара. От първия си брак с Бланка Навар-ска той има син, Карлос, принц на Виана, който се надява да го наследи. Но ето че през 1447 г. Хуан II се жени отново за една кастилка, Хуана Енрикес. Този втори брак води до скарване с принца на Виана, чиито политичеки позиции не съвпадат с тези на баща му. Хуан II арестува сина си през декември 1460 годи­на. Каталонците правят всичко възможно, за да бъде освободен принцът, но той умира три месеца след това. В същото време той предлага графската корона после­дователно на краля на Кастилия Енрике IV, на контабъла на Португалия, на Рене Анжуйски – граф на Прованс1„, както и на други.Жестоко пострадала от глада още след 1333 г., след това и от чумата (1347-1351) и най-накрая от цикличните епидемии, които продължават до средата на XV в., Каталония се намира в период на сериозни трудности. Английските пла­тове конкурират каталонските. Производството намалява, многобройните фалити оставят без работа много работници. Кризата нанася удар и на корабострое­нето и международната търговия. Пристанищният стокооборот намалява с три четвърти между 1434 и 1454 г. Държавният дълг нараства вследствие на заеми­те, дадени от Сметната камара (Taula de Canvi), основана през 1401 година. В града се сблъскват две партии: Визса и Вща, буквално – талаш и греда.По същото време в селата селяните се вдигат срещу потисничеството на местните владетели. Демографските сривове от XIV в. довеждат до опустяване-то на много обработваеми земи. Оцелелите селяни се възползват от това: те се настаняват на земи, много от които безстопанствени, и започват да ги обработ­ват отново. Именно надигащото се недоволство и създалите се условия – градските кон­фликти в Барселона и проблемът с гетепзаз в селата, са същинският смисъл на гражданската война от 1462-1474 година.

Хуан II, победител през 1472 п, не злоупотребява с успеха си. Той потвържда­ва привилегиите на Барселона и на принципата, подобрява отношенията си с Църквата и с местните владетели, и успява да овладее за известно време кон­фликта с гетепзаз. Но кризата не е преодоляна. Напротив, гражданската война окончателно разорява страната. Тя ускорява упадъка на Барселона, която влага много средства във войната и вдига изключително високо данъците, за да поддържа армията. В момента, когато Фернандо, син и наследник на Хуан П, се готви да се свърже с Исабел и кралството си – с Кастилия, короната на Арагон е загубила много от своята предишна динамичност. Позицията й е по-лоша от тази на Португалия и най-вече на Кастилия.

Навара

След смъртта на Санчо VII (1234) на власт в Навара са френските принцове – графовете на Шампан. И Арагон не изглежда засегнат от това. През 1304 г. се създава нова ситуация; стечението на обстоятелствата около един брак стават причина Навара да бъде присъединена към френското кралство. Тя възвръща независимостта си едва при възкачването на Жана II (1329-1349), дъщеря на Луи X Високомерния, която е омъжена за граф д’Еврьо. На свой ред Навара е разкъсана от гражданска война. Около двете съперни­чещи си фамилии Бомонте и Аграмонте се оформят две коалиции, които на тео­рия защитават правата на краля на Арагон или на неговия син, принца на Виана. В крайна сметка Хуан II печели половин победа след смъртта на принца (1461). Той се съгласява короната да се върне на дъщеря му Елеонора, омъжена за Гас-тон, граф на Фоа. След тази дата кралете на Навара са подложени на силен на­тиск от страна на Франция и Арагон. Ситуацията се влошава, когато на трона в Навара се възкачва една друга френска фамилия – Албре (1484).

Гранадското емирство

От средата на ХШ в., след експедициите, довели арагонците и каталонците до Валенсия, кастилците до устието на Гуадалкивир, а португалците до нос Сао Висенте, ал-Андалус е сведена до границите на емирството в Гранада, където от 1232 г. на власт е династията на Насридите. В продължение на още един век християните трябва да отблъскват опитите на Меринидите от Мароко да стъпят на полуострова. Тези набези спират след разгрома на Меринидите при Саладо (1340), но между Гранада и Испания възникват сложни отношения, които траят до 1482 година. Това са само епизодични откъслечни битки, най- често индивидуални инициативи на андалуски местни владетели, които са алч­ни за плячка и роби или просто искат да се бият. От своя страна маврите постъпват по същия начин. От двете страни на границата си правят посещения едни на други, ценят се взаимно, съпер­ничат си по смелост и щедрост. Един век по-късно Хинес Перес де Ита предава в синтезиран вид, като я идеализира, епичната рицарска атмосфера на последните години на мюсюлманска Гранада, в книгата Гражданските войни в Гранада (1595). В нея историята и легендата се преплитат и образованите евро­пейци й се наслаждават чак до епохата на Романтизма, а и след това.

Тази романтична представа не бива да заблуждава. Държавите не се включ­ват в тези самостоятелни приключения, защото Кастилия няма за какво да се бои от Гранада, а Гранада няма интерес да предизвиква Кастилия. Емирството заема територия от около тридесет хиляди квадратни километра, което отговаря приблизително на сегашните провинции Малага, Гранада и Алмерия, плюс част от Хаен и Кадис. Жителите на емирството са по-малко от триста хиляди. То извлича основната част от приходите си от износа на сушени плодове и на ко­прина. Всъщност то представлява протекторат, който купува скъпо своята неза­висимост, като плаща данъци на кастилските крале. Това е начинът, по който, до средата на XV в., златото от Судан пристига в Европа. След установяването на португалците в Гвинея част от този трафик е отклонен към Лисабон. Това се отразява на финансите на емирството; то все по-трудно плаща данъка, който е и залогът за независимостта му. От този момент нататък емирството е обречено. Християнска Испания така и не се отказва от желанието да си възвърне от маврите целия полуостров. Месианските течения, поддържани именно от фран-цисканските среди, допринасят за подхранването на тези амбиции. През седем­десетте години на XV в. един монах, Иниго де Мендоса, припомня главната цел: Гранада, а след това – Йерусалим. За да се осъществят тези тенденции, са необ­ходими политическа воля и силна власт. Тези две условия са изпълнени еднов­ременно, с възкачването на Кралете Католици.

АНТИСЕМИТИЗМЪТ В СРЕДНОВЕКОВНА  ИСПАНИЯ

1. Доктринален антиюдаизъм и народен антисемитизъм

През Средновековието позицията на папската власт по отношение на евреи­те е противоречива и се колебае между два полюса: закрилата и гонението, като второто започва да преобладава в края на XII и най-вече през ХШ в., за което свидетелстват големият брой диспути и полемични произведения. От тази глед­на точка важно събитие е първият църковен събор в Латерано (1215), който привли­ча вниманието върху опасностите, които крият за християните контактите с ев­реи. Съборът съветва тези контакти да се ограничат до търговския обмен.

За момента Испания сякаш не обръща много внимание на тези препоръки. Едва век по-късно испанските свещеници възприемат аналогични позиции по време на събора, който прелатите от епископията Сантяго де Компостела орга­низират в Самора през 1312 година. Съборът припомня заявеното на четвъртия църко­вен събор в Латерано и иска тези наредби да бъдат приложени в Испания. Това е доказателство, че до този момент за тях не е държана сметка. Някои историци омаловажават последствията от тази позиция на Църквата. Според тях става дума просто за общи принципи, чието изпълнение никой не изисква. Те считат, че в Испания по това време съществува доктринален анти-юдаизъм, който има слабо влияние върху развитието на народния антисемитизъм. Все пак, въпреки предразсъдъците, до XIV в. евреите в Испания имат възможност да водят едно относително спокойно съще­ствуване. Това се дължи на факта, че имат закрилата на владетелите и на статута си, който им дава известни гаранции.

2. Евреите в християнска Испания

По-голямата част от евреите, които живеят в мюсюлманска Испания, я на­пускат по време на гоненията на Алмохадите и намират убежище в християн­ските кралства в северната част на полуострова. Там ги приемат с готовност. Тъй като идват от страна, която в този момент е силно развита, в християнска Испания евреите са ценени заради тяхната професионална квалификация, ком­петентност и култура. Ето защо до XIV в. владетелите не обръщат никакво внимание на препоръките на Църквата. Юридическите кодек­си на Алфонсо X (Partidas and Fuero real) в Кастилия и законодателството, обна­родвано от Хайме I в Арагон, повтарят формално тези препоръки на религиозни­те власти. На практика повечето от тези забрани остават мъртва буква. Всички тези положения почиват на един общ принцип, за който се напомня, например, fuero от Теруел (1176): евреите са считани за лична собственост на краля, който единствен може да решава съдбата им. Това именно дава основа­ние на владетелите да позволят на еврейската община организация, която далеч надхвърля религиозната свобода — тя се приближава по статут до относителна автономия вътре в кралството.

Винаги когато са достатъчно многобройни, евреите формират т. нар. aljama. Това в никакъв случай не бива да се превежда като гето. Основната роля на аЦата е да разпределя и събира данъците, и да следи интересите на общината да не бъдат нарушавани. Освен данъците, дължими на владетеля – по-високи от тези, които плащат християните, aljama събира так­си, предназначени за финансиране на общинските служби, и по-точно за поддръжка на равините и на синагогата, която е нещо повече от място за бого­служение. В средновековна Испания евреите не представляват нито раса151, нито кас­та, нито социална класа —те са едно микрообщество в мнозинството на христи­янското общество. Това микрообщество дължи своята цялост на изповядването на едно малцинствено вероизповедание, иначе то не е еднородна група. В него има богати и бедни, членовете на това общество упражняват всякакви профе­сии, от земеделци до финансови магнати. През целия период на Средновековието евреите се специализират в някои свободни професии, по-специално в медицината, където имат заслужено висока репутация на компетентни лекари. Владетелите и големците – както благород­ници, така и прелати, се обръщат често, ако не и изключително, към лекари ев­реи. По-късно, през XV в., когато част от еврейската общност в Испания приема католицизма, някои новопокръстени се изявяват в интелектуално отношение като мислители или писатели. Безспорно евреите се радват на голям престиж в тази област. Остава да се проучи ролята на испанските евреи в икономическия живот. Известна част от тях са заемодатели срещу залог, други събират данъци; трети се специализират в международната търговия и едрия капитал. Най-много сведения има за придворните евреи. Някои, които разполагат с големи капитали, подпомагат с тях владетелите. Именно те финансират, напри­мер, последния етап от Реконкистата, кампанията, завършила с победата при Лае Навас де Толоса и завземането на Валенсия и на Балеарите. Като гаранция те получават правото да откупуват данъци. Едновременно банкери, търговци и бирници, в няколко случая тези придворни евреи спечелват също и доверието на кралете. Именно сред дворцовите евреи постепенно настъпва отделянето от обичай­ните обреди на юдаизма. Убедени в своето превъзходство, те често проявяват снизхожденис и презрение към своите братя по религия. Към предупреждения­та на равините остават равнодушни. Докато тези тенденции се развиват сред ограничен кръг придворни евреи и интелектуалци, мнозинството от евреите е подтиквано от равините към повече стриктност в спазването на предписанията на Закона, към повече внимание в изучаването на свещените текстове и към повече усърдие в молитвите.

3. Кризата през XIV век

Общо правило е, че антисемитизмът е свързан с конюнктурата. Променя се не начинът на мисле­не, а икономическите условия. Златното време на Испания на трите религии съвпа­да с период на териториална, демографска и икономическа експанзия. Тогава евреи и християни не са конкуренти на пазара на труда, а напротив, и едните, и другите допринасят за всеобщото процъфтяване и си поделят благата от него. Войнстващият антиюдаизъм на Църквата и на монасите има слаб отглас. Обще­ствените, икономически и политически сътресения през XIV в., войните и при­родните бедствия, от преди и след Черната чума, създават нова обстановка. На­влиза се във фаза на рецесия, на трудности и напрежение. Всичко се променя както за християните, така и за евреите. Новото положение е валидно не само за Иберийския полуостров. Навсякъде в Европа – във Франция, в Германия и т. н. -народите изпадат в безизходица пред нещастията, които не разбират и които са безсилни да предотвратят. Те се считат жертви на някакво проклятие, наказани за грехове, които са извършили. Монасите подканят вярващите да се покаят, да променят живота си и да се обърнат отново към Бог. Именно тогава присъстви­ето на народа-богоубиец сред християните започва да изглежда скандално. На­всякъде хората се обръщат срещу евреите. През Средновековието съществува правило да не се дават лихвени заеми на едноверци – от християнин на християнин и от евреин на евреин. За сметка на това християнин може да заеме пари на евреин и обратното. Кредитът представ­лява важно средство в икономическия живот. Що се отнася до частните заеми, практиката на кредита не е осъди­телна дейност. Тя е регламентирана със закон, който фиксира позволения лих­вен процент: 20 % за короната на Арагон и 33,3 % за короната на Кастилия. Над този процент се счита, че има лихварство. Кралят е призован да бъде арбитър в проблема с дълговете, но самият той има проблеми със своята хазна. За да ги разреши, той има нужда да му бъдат отпуснати заеми от евреите. За тази цел е необходимо самите те да разполагат с пари, т. е. частните длъжници да им се издължат. Освен това засилването на кралската власт минава през ефикасен държавен апарат: бюрокрация, военни способи и т. н., което предполага по-големи финансови приходи. А все още ев­реите са тези, които събират данъците. Така се създава стереотипът за евреина, който пие кръвта на бедните хора, инструмент на финансовото потисничество и облагодетелстване. В крайна сметка опозицията се заема с проблема и го експлоатира политиче­ски. Антисемитизмът става пропагандно оръжие за благородниците, които ос­порват властта на Педро I и които, за да спечелят християнското население, за­стават в защита на неговите искания. След като спечелва битката за властта, Енрике II де Трастамара продължава само частично да следва афиширания по време на гражданската война антисе­митизъм.

4. Проблемът с conversos

От XV в. в Испания възниква езиков проблем, когато се говори за евреите. Прави се разлика между тези, които продължават да проповядват юдаизма -евреи в истинския смисъл .на думата, и тези, които са се покръстили, заедно с техните потомци: тях ги наричат нови християни. В Испания е прието вътре в тази втора категория да се прави разлика между евреите, които приемат положе­нието и решават да живеят занапред като християни – т. нар. конверси (сопуегзоз), и евреите, които не се примиряват. Те водят двойнствен живот: преструват се на християни на публични места, но в частния си живот спазват ритуалите и обре-ядите на юдаизма —за тях казват, че следват еврейския закон и ги наричат марани (marranos).

Останалите верни на юдаизма са по-малобройни от приелите Светото при­частие: по-малко от сто хиляди на целия Иберийски полуостров. Испанската еврейска общност е дълбоко разтърсена и изтерзана след годините 1391 -1415. В короната на Арагон еврейските aljamas изчезват или загубват до голяма степен своята значимост. Такава е съдбата им в Барселона, Валенсия и Палма. Единст­вено общността в Сарагоса остава незасегната. Меж­ду 1419 и 1422 г. кралете Хуан II Кастилски и Алфонсо V Арагонски отменят повечето от дискриминационните мерки, наложени от предшествениците им. Ев­реите отново стават собственици на синагогите и на книгите, които са им били отнети, отново могат да упражняват забранените им преди професии, освободе­ни са от задължението да носят червено кръгче.

Позициите, изгубени от евреите, се заемат от conversos. Това е вярно, първо, от географска гледна точка. В Барселона, във Валенсия, в големите градове в Андалусия и в Кастилия (Севиля, Кордова, Толедо, Сеговия, Бургос и т. н.) сопуегзоз вече съставляват големи групи, привлечени от бизнеса: едрата и дреб­ната търговия, финансите и занаятчийството. Много от тях са буржоа в двойния смисъл на думата: те живеят в града и са съставна част от оформящата се средна класа. Така цели династии на търговци conversos заемат влиятелни позиции в Бургос – градът на голямата международна търговия на вълна. Новото е, че бла­годарение на покръстването си сопуегзоз получават достъп до професии, които както преди, така и в този момент са забранени за евреите. Това обществено издигане на conversos не остава незабелязано. То предиз­виква реакции в народните среди. Всъщност, ако елитът – кралската власт, ари­стокрацията, църковната йерархия, подкрепя асимилацията на сопуегзоз, масите остават враждебно настроени и някогашният антисемитизъм продължава да се проявява в неодобрението, с което хората гледат както на евреите, така и на но­вите християни; остава мнението, че и едните, и другите експлоатират народа и си присвояват хубавите постове. Освен това обвиняват сопхетоз в това, че са лъже-християни – обвинение, което не е лишено от основание.

Старите християни се боят от лъже-покръстените, но и някои от запазилите еврейската вяра също гледат с подозрение на conversos. Те ги обвиняват, че сме­лостта им се е пречупила пред изпитанието или че са изменили на вярата си заради удобството да не се разделят с материалните удобства. Истината е, че известна част от евреите загубват вярата си. Както през XIV в., равините заклей­мяват лошите влияния. Философията на Аристотел и творбите на Маймонид посяват съмнението и подкопават устоите на вярата и морала. През XV в. авероистките и рационалистичните течения печелят нови привърженици както сред евреите, така и сред conversos. Простите вярващи не си задават въпроси, но елитът се съмнява. Те просто са склонни да дадат на Тората едно алегорично тълкувание, предпочитат поученията на Аристотел пред предписанията на Закона, мнозина вече не вярват нито в провидението, нито в безсмъртието на душата.

Правоверните равини не са единствените, които се тревожат. Някои conversos влагат цялото си усърдие на новопокръстени в това да се борят както срещу евреите, така и срещу marranos – срещу едните, защото упорито не признават грешката си, и срещу другите, защото хвърлят сянката на съмнението върху ис­крената вяра на всички нови християни. . В средата на XV в. под перото на двама conversos излизат най-язвителните памф-лети срещу техните бивши едноверци. Това са двама монаси, единият францис-канец, Алонсо де Еспина, а другият йеронимит, Алонсо де Оропеса. Според Алонсо де Еспина marranos заслужават да бъдат наказани, а евреи­те, със самото си присъствие, пречат на сопуегзоз да се асимилират напълно. Тези спорове не интересуват народните среди, които не правят никаква раз­лика между евреи и сопуегзоз, между истински и лъже-покръстени, но антисе­митизмът се насочва по-скоро срещу conversos, дотолкова, доколкото много от тях заемат видни постове. Именно това се наблюдава в Кастилия между 1449 и 1474 година. Бунтът в Толедо през 1449 г. няма друго обяснение. Алваро де Луна, който се мъчи да осигури победа на кралската власт над благородниче-ските клики. решава да събере принудителен заем.

В крайна сметка, в Толедо пак се установява ред, поне временно. Смутовете се подновяват през 1467 година. Причината отново е в непопулярните финансо­ви злоупотреби и в съперничеството между поддръжниците и противниците на Енрике IV. Тогава се разгарят истински улични битки, в които са избити conversos, разграбени са домове, опожарени са къщи. Така вълната от насилие продължа­ва, Събитията от 1473 г. напомнят за случилото се през 1391 г. – те се разиграват почти на същото място и са предизвикани от аналогични причини. Този път сигналът идва не от Кастилия, а от Кордова. Върху недохраненото население връхлитат чумни епидемии. Богатите са мразени за това, че не са изложени на глада и болестите. Обвиняват търговците, че складират житото, за да покачват изкуст­вено цените. Хората разграбват едни другиму къщите си, но не се насочват спе­циално срещу сопуегзоз. Групировките и демагозите са тези, които се възполз­ват от отчаянието на народа, за да ге настроят срещу сопуегзоз, чийто рефлекс е винаги един и същ – те са лоялни към кралската власт, защото тя единствена може да гарантира сигурността им. През 1473 г. Кордова се превръща в кървава сцена на улични битки и грабежи. Тогава някои hidaldos и големи сеньори, като херцога на Медина Сидония, рискуват живота си, за да защитят застрашените от смърт conversos. С тези сцени на насилие завършва царуването на Енрике IV и такова е положението, с което, след 1474 г., трябва да се справят Кралете Ка­толици.

От 14 до 24 стр. остават

.

Вашият коментар


− three = 5