Религиозни движения и ереси в Средновековна България – богомилството

Публикувано на септември 18 2011 Добави коментар

Съдържание

1.Увод

2.Причини и условия за  възникване

3.Основни възгледи

4.Влияние и разпространение

5. Дуалистично гностическият светоглед на богомилите

6.Извори за богомилството

-С против богомилско съдържание
-Извори с богомилски произход и характер

7.ТАЙНА КНИГА НА БОГОМИЛИТЕ

8.Центрове на богомилското учение

9. Заключение

10.Учителят Петър Дънов

УВОД

Още в пъвите векове на своето съществуване християнството се сблъсква с ересите.Ерес се нарича всяко отлонение от официалната църковна догма,записана в т.нар. „Символ на вярата“,приет на Никейския вселенски събор от 325 г. Арианство,несторианство,монофизитство и дуги ереси спечелват значителен брой привърженици.Причините за това са скрити най-напед във вътрешната противоечивост на самото християнско учение.Някои свещеници не се задоволяват с библейските постановки и тълкуванията им от църковните отци, а търсят нови възгледи по основни духовни въпроси, често пъти влизащи в противоречие със „Символа на вярата“.Така възникват ересите.Някои от тях обаче се превръщат в истински социални движения,далеч надхвърлящи догматичните религиозни спорове.Едно такова голямо еретично движение първоначално се заражда и развива в нашите земи, за да се разпострани след това в много европейски държави и да просъществува няколко столетия.Това е богомилството.

Причини и условия за  възникване

Конкретните причини за появата на този ерес са няколко:противоречивото християнизиране на България(разпостраняване на християнството на непонятни за мнозинството от населението езици);наличието на еретични традиции в българските земи (павликяни);влошаването на обществено-икономическите условия в страната през Х в.;негативната промяна на Българската църква след превръщането й в богата институция.При такива благоприятни условия възниква и се разпостранява в страната богомилството.То се появява по времето на цар Петър I редом с отшелничеството.

Отшелничеството е своеобразна форма на протест срещу суровата действителност в търсене на път към лично спасение.Това соcиално-религиозно движение има за основоположник св. Иван Рилски.Отшелничеството е стремеж към постигане на духовно съвършенство и приближаване до Бога, но не в света на всекидневната реалност, а в далечни и пусти местности,извън обществото.Иван Рилски се усамотява най-напред в Осоговската планина,а след това се оттегля в Рила,където остава до края на живота си.Твърдата му вяра и чудесата, които извършва , събират около него голям брой ученици и сподвижници, с чиято помощ е основано монашеското общежитие.По-късно там възниква известния Рилски манастир.Няколко години преди смъртта си Иван Рилски оставя на последователите си своя Завет:да се презират земните блага, защото сребролюбието е корен на много злини;да не се уповава човек на благоразположението на царе и боляри;да се спазват правилата на християнската вяра и се поучават хората в истинското християнство и т.н. Църквата не само ,че не преследва отшелниците , но дори след смъртта му (18 август 946 г. )провъзгласява Иван Рилски за светец.

Старото библейско схващане,че стремежът към трупане на материални блага не бива да се поощрява,защото „всеки имот е скоропреходен”’бързо отстъпва място на друго гледище:”Не е нещо лошо богатството за ония,които умеят добре да си служат с него”(Черноризец Петър).Но големите различия между имащите и нямащите,между охолния  и бедния живот,между думите и делата на църковните служители почват да правят лошо впечатление на обикновените християни.Появяват се съмнения,възникват настроения да се пренебрегват доводите на свещениците.Една твърде нерадостна картина относно духовенството по онова време рисува Презвитер Козма в „Беседа против богомилите”:”Защото всички се отклониха от тебе (Бога):едни в еретичество,други в грабеж,други във вражда,други в блудство,други в клевети и братска ненавист,други в гордост и ленивост,други в пиянство,в безаконни игри и в други грехове,от които се отрекохме при светото кръщение.А тебе,който виждаш и знаеш всичко,смятаме за невежа:съчиняваме лъжи и тънем в неправди;работиме повече за корема,отколкото за тебе(Бога);оставяме небесното и клоним към земното;обичаме повече домовете на богатите отколкото черквите…”

Именнно при тези условия възниква ереста на богомилите.Тя носи името на своя създател –поп Богомил,сведенията за когото са изключително оскъдни.Вероятно произлиза из средите на низшето духовенство.Възможни центрове на еретическото учение са Тракия,Македония или околностите на Велики преслав.

Изворите за богомилството могат да се разделят на две групи:противобогомилски и богомилски,които ние ще разгледаме подробно.Най-пространно богомилството е проучено от акад.Д.Ангелов(„Богомилството в България”),проф.Б.Примов(„Бугрите”),акад.Вл.Топенчаров(„Две жарави-един пламък”) и др.

Като учение богомилството се опира на някои предхождащи го ереси-манихейство,павликянство и масалианство.От първите две то взаимства идеята за двете начала в света (дуализма), а от третото-усъвършенстването чрез непрекъснати молитви(„масалиани“означава „молещи се“).

Основни възгледи

Според богомилството отначало съществува само Бог,който почва да твори огромната вселена.Той има двама сина: по-големият е пръв негов помощник – Сатанаил („строител на всички неща и подражател на Отца“), а по-малкият – Исус Христос. Около Бога се намират хиляди ангели – небесното войнство.Сатанаил се възгордява от голямата власт и сила,които притежава,  завижда на Божията слава и решава да си построи свое царство.За целта той привлича част от ангелите , като обещава да им намали данъците.Но Бог го изхвърля в бездната, заедно с последвалите го в бунта ангели.Понеже не загува творческата си сила, Сатанаил се захваща за работа и създава Земята,Слънцето,Луната,звездите,растенията и животните и на края – пъвите хора Адам и Ева от пръст.Но той не успява да им вдъхне живот и се обръща за помощ към своя Отец.Бог дава душа на Адам и Ева и те оживяват.Чрез змията обаче Сатанаил съблазнява пъвите хора и поставя началото на смъртните грехове , заради което Бог го лишава от творческата му сила.Грехът придобива здрави устои в света.Налага се Небесния Отец да изпрати своя втори син Исус Христос на земята, за да покаже на хората пътя към доброто и спасението от погибелта.След кръстната смърт и възкресението на Исус Хистос , Сатанаил е заловен и захвърлен в преизподнята(ада),като му е отнета божествената частичка „ил“ от името и той става просто Сатана(дявол).Сатаната успява да се измъкне от ада и подължава да мами хората ,отдалечавайки ги от Бога и небесата.

„Умереният дуализъм“ на еретиците , предвиждащ крайна победа над Сатаната и възтържествуване на Божията правда чрез Исус Христос , прави тяхното учение по-привлекателно,отколкото мрачният и безнадежден дуализъм на другите ереси.Отчасти с това може да се обясни големият брой богомилски привърженици и широкото разпостранение на учението в Европа.

Богомилите отричат църквата и не я признават за организация на истинските християни.Според Презвитер Козма те поставят църквата между всичко онова ,което създава Сатанаил:“Небе,слънце,звезди,въздух,земя,човек,ЦЪРКВА,кръстове и всичко Божие приписват на Дявола“.Според богомилите дейността на свещениците е напълно ненужна, защото всеки човек може да се помоли на Бога и молитвата му да бъде чута.Следователно еретиците са за т.нар. непосредствен контакт , изключващ посредническата роля на свещеника в отношенията“човек – Бог“.

Богомилите не признават основните църковни символи и обреди.Така например те отричат кръщенето, не само защото се извършва с вода, която не съдържа „нито святост, нито благодат“, но и защото е безмислено да се прави този обред с деца, които нямат понятие от вяра в Бога.Богомилите признават само кръщенето  в зряла възраст, смятайки, че го осъществява Светия дух.Богомилите намират за напълно ненужна изповедта пред свещеника, защото отричат светостта на самите духовни лица:“Ако сте свети, защо не живеете, както ви е заповядано?… Свещениците вършат всичко наопаки: опиват се,грабят,скришом вършат и други лоши неща….“(Пезвитер Козма).Еретиците отхвърлят кръста,иконите,светите мощи.А така се унищожава вярата на хората в църквата въобще.

Богомилите проповядват не само против духовенството и църковния институт, но и срещу светската власт в страната:“Като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си;ненавиждат царя,ругаят старейшините , укоряват болярите, мислят, че са омразни на Бога, които работят за царя, и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар…“(Презвитер Козма).

Като отричат църквата и държавността , богомилите обаче не предлагат нищо на тяхно място! При неприязненото си отношение към богатството и богатите еретиците възхваляват бедността.На последователите си те внушават, че човек трябва да живее крайно умерено и просто: да яде растителна храна, да се въздържа от вино, да се облича в скромно облекло, без украшения.Богомилите решително се обявяват против убийствата, войните и кръвопролитията.Те имат отрицателно отношение и към брака;според тях този, който се жени, не може да разчита на вечния живот.Но отношението на богомилите към жената е различно от това на официалната църква.Известно е , че тогава жената е считана за второстепенно същество, стоящо много по-долу от мъжа(нали Ева е създадена от реброто на Адам?) и предназначено сляпо да му се подчинява във всичко.Според богомилите обаче Адам и Ева са създадени поотделно, следователно са равни.Ето защо жената заема важно място в богомилската община.Вижданията на богомилите за труда са противоречиви.

Богомилите се делят на три групи:“слушатели“,“вярващи“ и „съвършени“.Обикновените привърженици на ереста („слушателите“), които „поради неведение, без да подозират, са се присъеденили към тях,…. за да узнаят по-добре ереста…“ (патриарх Теофилакт), не се посвещават на тънкостите на богомилското учение.Някои съвремени учени (проф.Ив.Божилов)дори не ги смятат за богомили.Пред втората гупа(„вярващите“) т.нар. „апостоли“ (проповедниците на ереста) разкриват основно богомилската идеология,без обаче да ги посвещават във всички тайни.(Другите пък от тях,които са били заблудени…без да бъдат в състояние да оценяват точността на догмите”(патриарх Теофилакт)).Всеки от „вярващите”може да достигне последния,най-висш ранг в в стълбицата на богомилската йерархия,този на „съвършените”.Пътят за това е продължителен и труден.”Първите от тях,които са учители на чуждите на църквата учения”(патриарх Теофилакт),познават основно богомилската книжнина и алегоричните тълкувания на библейските текстове.”Съвършените” възприемат един аскетичен начин на живот и се наричат помежду си „небесни жители”,напълно убедени,че заслужават Божия рай.Техния брой е твърде малък.

Богомилите се обединяват в общини по примера на първите християни.През 12 в. са известни имената на две големи общини-„Драговичия”(„Драгувития”) в Тракия и „България” в Македония.Общините излъчват богомилските прпповедници-„апостолите”.Пръв измежду „съвършените” в в дадена община е старейшината”(дедецът),най-възрастният и почитан богомил.Той има помощници-„старец”,”гост”,”стройник”.

Богомилите се събират на общи молитвени събрания.Опрощават си един другиму греховете,чрез взаимна изповед,приемането на „слушатели”  в степен „вярващи” и посвещаването на „вярващ” за „съвършен”.Най-висшият богомил носи името „Учител”.

Богомилството получава широко разпространение в България по времето на цар Петър 1.Тогава са предприети и първите гонения срещу еретиците.

Влошеното състояние на българския народ след завладяването на България от Василих 2 Българоубиец дава нов тласък на ереста.Богомилството не само се засилва,но става и по-войнствено.Книжнината им нараства и бързо се разпространява между населението.

Нещата се променят коренно при цар Борил(1207-1218).Отслабването на централната власт,външнополитическите неуспехи,толерирането на православната църква-всичко това създава благоприятни условия за ново широко разпространение на ереста.За да се справи с богомилите,Борил свиква църковен събор(11 февруари 1211г.) в Търново.Съборът осъжда еретиците и им налага различни строги наказания.Решенията са му вписани в Синодик на българската църква,по-известен под името Борилов синодик.

Влияние и разпространение

Споровете за мястото на възникването на богомилското учение не са получили еднозначен отговор и до днес. Преобладава мнението, че това е станало в днешна Македония или нейде в района на столицата Велики Преслав. Някои учени (Пламен Павлов, Петър Ангелов и др.) се опират на един показателен текст в Сръбския Синодик (1222 г.), създаден на основата на по-стари български и византийски извори — в него категорично се твърди, че поп Богомил е действал в „българска Македония при Филиповград“ — Пловдив и Тракия, което съответства на византийските представи от Средните векове. Разпространено първоначално в Мизия, Тракия и Македония, богомилското движение създава там първите си църкви. Въпреки преследванията, на които е била подлагана богомилската ерес, особено по времето на византийското господство, това религиозно учение просъществува в България чак до XV век. Голяма част от изповядващите го приемат исляма след османското нашествие: от тях произлизат днешните помаци, торбеши и пр. Последното наименование също е свързано с богомилството. Според Димитър Ангелов така били наричани част от богомилите в Македония. Само една част от павликяните запазили своето, макар и доста поизбледняло учение чак до XVII век, когато францисканците ги обръщат към католицизма. В Рашка през XII век след събора на Петрова църква, богомилите са безмилостно преследвани от Стефан Неманя, а книгите им изгорени. Значително по-сигурно те се укрепват в Босна и Херцеговина. Някои от тях бягат натам след 1170 година, където намират сериозна подкрепа от босненските владетели /банове/ и по-късни крале. Владетелят бан Кулин бил страстен богомил и сектата наброявала десетки хиляди привърженици в страната. Оттам разпространението ѝ стига до сърцето на Западна Европа. В средновековна Македония богомилите са наричани бабуни, название което идва от планината Бабуна.

В Западна Европа

Според Житието на сръбския княз Иван Владимир, още по времето на българския цар Самуил „заблудените народи на масалианските и богомилските български еретици, (които) проникнали в Мизия, Албания, Далмация, Илирик и Сърбия“.[4] През XI–XII в. се множат сведенията за разпространението на „българската ерес“ (Bulgarorum haeresis) в цяла Европа. На Запад, от Далмация до Атлантика, католическите папски наместници от бенедиктинския орден изучават византийския опит в борбата срещу еретиците, чиято мисионерска дейност се счита като основополагаща при възникването на западноевропейските религиозни общности на патарени, катари (албигойци) и валденси в Далмация, Италия, Германия, Фландрия, Англия, Франция, Лангедок и Арагон (обхващащ и днешна Каталония). Разпространението се осъществявало от търговци и занаятчии, предимно тъкачи[5], пътешественици и богомолци, а идейната им връзка с трубадури и минезингери им осигурила широка гласност и достъп до управата на свободните градове в Северна Италия и кралските дворове на Южна Франция и Арагон. През XI в. се появяват първите новини за присъствието им, а през XII в. сведенията за тях „заливат цяла Европа“, назовавайки ги с различни имена: бугри (българи), бабуни (в Босна), катари, манихеи, павликяни, патарени, албигойци и т.н. Самите те се наричали просто християни, а хората ги определяли като „добри хора“ и „добри християни“, заради скромния им начин на живот, простотата с която се обличали и мисионерския им жар, които ярко се отличавали от помпозността и претенциозността на папския двор и висшия католически клир, и разпуснатостта и невежеството на провинциалното католическо свещенство. В Ломбардия (Северна Италия) движението било добре организирано още през XII в. Негово средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария. Горе-долу по същото време се появяват новини за значимо присъствие на еретици в Лион, Шампан и Фландрия, където учението изглежда обхващало най-често тъкачните работилници. Главните му средища в Рейнската област били Страсбург и Кьолн.

Във Византия

Богомилството възниква и в съседна Византия.Въпреки гоненията от страна на църковната и светска власт, появилата се в различни краища на Византийската империя ерес не могла да бъде заглушена и намерила свои идейни поддръжници в самата византийска столица. Един от най-значимите от тях е мислителят Йоан Итала — ученик на именития философ, историограф и писател Михаил Псел, свободно проповядвал сходно на богомилството и павликянството платоническо учение в края на XI в. до възкачването на престола на Алексей I Комнин. През 1081 г. бива изправен на съд в Цариград. Възгледите му, противоречащи на църковните догми, били осъдени и проклети с анатема в Синодика в неделята на православието. Десет години по-късно, през 1092, пред същото синодално съдилище бива изправен нов обвиняем — Нил, за когото се предполага, че бил особено популярен сред арменското население монофизит. Наскоро след това започнал процес срещу свещеника Влахернит, поддържащ връзки с ентусиастите, т.е. евхитите (масалианите), за когото Ана Комнина твърди, че измамил много люде и докарал до гибел знатни семейства в столицата. Подобно свидетелство дава и за проповядващия из балканските земи Василий, за когото разказва и Евтимий Зигавин в своята Паноплия Догматика. Други ценни сведения се откриват във византийските хронисти Йоан Зонара и Михаил Глика, а също и в Бориловия Синодик(1211 г.). Задържането и разпитите на богомилския „патриарх“ Василий, послужили на императора за опознаването на основната еретическа доктрина и излавяне, и разправа с по-отявлените ѝ последователи. След напразните опити да бъде сломен и върнат към правоверието , се решава, за назидание, да бъде изгорен на клада на хиподрума, в близост до двореца и църквата „Св. София“, ок. 1111 г. Следващата новина за процес срещу богомилски проповеди се появява едва през 1140 г., по времето на Мануил I Комнин. Споменати са Константин Хризомала, Георги Памфил и други двама монаси. Книгите на Хризомала — Господни златни слова, се ползвали с голямо уважение сред монасите в манастирите „Св. Никола“ и „Св. Атеноген“. Само две години по-късно пред Цариградския синод са обвинени двама висши духовници от Кападокия: епископите на Сазимон и Балибоса Климент и Леонтий. Непосредствено след това бил изправен пред същия съд монахът Нифон, от Кападокия. Различни свидетелства за тези събития дават Йоан Кинам и Никита Хониат. Запазено е и едно известие на правния тълковател Тодор Васалмон (1170-1180), което гласи, че по онова време в пределите на империята имало „цели крепости и области“, заразени от богомилската ерес

В Мала Азия

За разпростанението му и по територията на византийска Мала Азия разказва цариградският монах Евтимий от Акмония (след 1034 г.), според когото някой си Йоан Чурила бил първият разпространител на ереста в областта на Опсикион, Кивереотон и Тракезион. Център на дейността му била Смирна, а активен негов съратник — Рахей. „Лъжесвещениците“ на учението наричали себе си апостоли и се смятали за християни. Наричали се още христополити (поданици на Христа), но и богомили, както и на „други места“, свидетелства Евтимий. Противниците им в тема Опсикион ги наричали фундагиагити (фундаити), т.е. торбоносци или торбеши , с цел да осмеят водачите им, които се посвещавали на митарства (мисионерска дейност) и се оставяли да бъдат поддържани от последователите си.

В Киевска Русия

Важна предпоставка за проникването на богомилството в Киевска Русия през XI в. оказват покръстването ѝ в православната вяра (988 г.) и безспорните ѝ културни, исторически и народностни сходства с България, както и оживените ѝ по това време търговски и политически контакти с Балканските страни и Византия. С разпространяването на славянската писменост в сравнително новопокръстената държава, навлиза значителна по обем религиозна книжнина, както на официалната литература, така и с апокрифно или еретическо съдържание. За широкото разпространение на този вид народна литература, способствали не само живият спомен от доскоро изповядваното езичество, но и лесният и разбираем език и иносказателната форма на творбите ѝ. Съдейки по многобройните преписи, широко разпространение получили дошлите от българските земи апокрифи, сред които: Видение Исаево, Енох, Варух, Животът на Адам и Ева (с епозода за Аврамовия запис), Йоановия апокалипсис, Томиното евангелие, Прението на Христа с дявола, Ходене на Богородица по мъките и Повест за кръстното дърво на поп Йеремия, ползвало се с голяма популярност, както и легендата за Тивериадското море. С течение на времето тези разкази станали известни в Русия с характерното название “български басни“.

Бурната обществена среда, от своя страна, ознаменувана с народни вълнения през целия XI в., също спомогнала за навлизането на антицърковните и антифеодални настроения, силно повлияни от дуалистичното мировъзрение на павликяни и богомили. Има сведения, че двама от водачите на едно селско въстание в Ростовска област (1071 г.), представящи се за „влъхви“ (магове, мъдреци), изповядвали докетични становища и спорели, че „дяволът сътвори човека, а бог вдъхна в него душа“. Сведения за подобни вярвания се появяват и в Новгород, а представителите на официалното християнство не се поколебавали да назоват произхода му, наричайки еретиците „българи“, както и западноевропейските им единоверци. Пример за това е полемичното съчинение Слово некоего христолюбеца и ревнителя по правой вери съставено по същото време, което обявява отстъпниците за езичници и хора по-лоши от еретиците, и от евреите. Друга полемична творба с антиеретическо съдържание е Слово Йоанна Златоустаго, ценни сведения дава и руският Номоканон (Кръмчая книга), а първият индекс със забранени книги, преведен от гръцки, е поместен в Светославовия сборник (1073). През XIV в. е публикуван собствен разширен и пригоден за нуждите на руското духовенство индекс на неподходящите за четене и вредни книги. Често използвана и цитирана била „Беседа против богомилите “ на Презвитер Козма, позната в Киевска Русия още през 60-70-те г. на XI в. Не по-малко популярно било и Житието на непримиримия борец срещу павликяни и богомили Иларион Мъгленски.

Дуалистично гностическият светоглед на богомилите

Богомилството, тъй както го намираме в неговата ранна фаза през X век,  било тясно свързано с дуалистичния светоглед, който бил залегнал в  ученията на павликяни и месалиани и който отговарял на създадените през  това време настроения сред част от населението в страната. Заедно с  дуализма в богомилството намерили израз и гностическите тенденции,  дошли пак предимно чрез проповедта на павликяни и месалиани. Дуалистическите и гностическите възгледи на богомилите намерили образно  отражение в един подробен разказ, в който се излага историята на  вселената и на човешкия род от най-първите дни на тяхното създаване до  повторното идване на Христос на земята и завършъка на света. Този  разказ образувал „веруюто“ на еретиците и се състоял от две главни  части, органически свързани помежду си — космогония (т. е. изложение за  произхода на вселената и човека) и есхатология (т. е. изложение за  крайната съдба на света и на човечеството). Богомилската космогония и  есхатология била създадена още през X век в резултат на  проповедническата и литературната дейност на поп Богомил и неговите  последователи. За това свидетелстват отделни данни в писмото на  патриарх Теофилакт до цар Петър и особено редица пасажи от Беседата на  презвитер Козма. От разказа на Козма личи, че богомилите били развили  доста обстойно своите дуалистични възгледи и че отделяли много място в  своето учение за обяснение на ролята и мощта на злата сила. В Беседата  нееднократно се споменава за вярата на еретиците в творческата дейност  на злия дявол, обявяван от тях за „неправеден уредник“ или „паднал  ангел“. Отбелязва се, че богомилите си служели пред своите слушатели с  разни „басни“, под което се подразбират вероятно дуалистичните им  разкази. За съжаление обаче българският писател не ни дава по-подробно  и пълно изложение на техните космогонични и есхатологични представи, а  се задоволява с откъслечни данни, въз основа на които ние не можем да  си създадем цялостна и свързана картина. Той е премълчал в своята  творба редица подробности от учението на богомилите навярно между  другото и поради това, че не е бил напълно осведомен за тях. При това у  Козма явно преобладава стремежът да разобличи главно една страна на  богомилската ерес — а именно нейното отрицателно отношение спрямо  църквата и светската власт. Поради това той не е отделил достатъчно  място за разкриване на нейната идейно-теоретична основа.
Значително по-обширни сведения за богомилската космогония и есхатология  намираме в съчиненията на Евтимий от Акмония и Михаил Псел (и двете от  XI век). От съдържащите се в тях данни се вижда ясно, че космогоничните  и есхатологичните възгледи на еретиците били проповядвани под форма на  образен и жив разказ, с който те запознавали своите слушатели и  привърженици и който представлявал същината на тяхната ерес.
Най-добре и най-цялостно е предадена обаче богомилската космогония и  есхатология в написаната през началото на XII век противоеретическа  книга на Етимий Зигавин „Паноплия догматика“ и в Йоановото евангелие  (Тайната книга), съставено пак през същото столетие. В него  космогоничният и есхатологичен разказ е доведен от началото до края,  той представлява едно завършено, органическо цяло. Поради това този  апокриф е безспорно най-важният и ценен извор.
Според учението на богомилите отначало съществувал само добрият бог ,  който бил безтелесен и човекоподобен. Той бил сътворил огромната  вселена, която се състояла от четири основни елемента — огън, въздух,  вода и земна твърд. Сътворил бил и седем небеса, които образували  неговото царство. На седмото, най-ниското, било жилището на бога, който  седял облян в ослепителна светлина на своя трон. Под последното,  първото небе, започвала въздушна шир, а под нея идели води, които  обвивали отвсякъде земната твърд. Земята стояла пуста и необитаема. Под  нея се намирали две големи риби, „съединени като волове за оран“, които  я крепели по нареждане на бога. По-долу плували огромни облаци, която  държали море, а най-долу, на дъното на вселената, се намирала огнената  геена.
Заедно със сътворяването на вселената бог бил създал, учели богомилите,  безброй хиляди ангели, които образували небесното войнство. Тези ангели  били пръснати из цялата вселена и били управлявани от свои началници.  Йоановото евангелие се говори за ангел, началник на въздушната шир, и  за ангел, началник на водите. Макар и да не е посочено в този апокриф,  вероятно е да се приеме, че богомилите учели, че ангели началстват и  над другите два елемента (огън и земна твърд), както и над седемте  отделни небеса. Като подчинени на своя отец-създател ангелите  изпълнявали определени от него задължения, а освен това му плащали и  данъци. Едни от тях давали като данък сто мери жито, а други — сто  делви масло. С други думи, богомилите си представяли небесния мир като  едно земно царство начело с бога-властелин, който Управлявал своите  поданици и ги облагал с данъчни задължения.
Наред с многобройните ангели, които му служели вярно, бог бил създал,  проповядвали богомилите, и един свой главен помощник. В „Поноплия  догматика“ той е споменат под имената Самаил или Сатанаил , а в  Йоановото евангелие се среща съкратената форма Сатана (Satana). У Козма  тези названия не се срещат и там се говори само за „дявол и „мамон“. По  въпроса за неговата власт и положение на небето между богомилите през X  век, както свидетелстват данни от Беседата, съществували разногласия.  Според едни той бил обикновен ангел, който по-късно бил прогонен от  бога и станал „паднал ангел“, а според други бил главен управник на  небесните селения с названието „иконом“. Този управник, както личи от  космогоничния разказ на богомилите в „Паноплия догматика“, бил син на  бога и приличал на него по външен вид и облекло. Задачата му била да  следи за живота в цялата вселена и да надзирава работата на ангелите.  „Той слизаше — описва неговата дейност съставителят на Йоановото  евангелие — от небето в преизподнята и от преизподнята възлизаше до  престола на невидимия отец.“ С други думи, божият син правел обиколки  по създадения от бога свят, за да проверява на място дали всичко е в  ред.
Но въпреки голямата си служба Самаил не бил доволен от положението си.  Той завидял,. учели богомилите, на славата на своя отец и решил да се  отметне от него и да си създаде собствено царство. „Всичко това е мое —  говорел той пред ангелите, като им посочвал вселената, която обхождал  непрестанно. — Ако ме послушате да поставя седалището си на облаците,  аз ще стана подобен на всевишния и като издигна едни от водите горе на  тая твърд, а другите събера в широки морета, тогава вече няма да има  вода по повърхността на цялата земя и ще царувам с вас во веки веков.“  Наред с примамливите обещания за „ново царство“ Сатанаил обещавал на  ангелите и намаляване на данъчните тежести. Той запитал първия ангел,  когото искал да завербува за своето “ съзаклятие: „Ти колко дължиш на  своя господар?“ На отговора му, че му дължи „сто мери пшеница“,  Сатанаил отвърнал: „Вземи перо и чернило и пиши шестдесет.“16 На втория  ангел, който дължал „сто делви масло“, той намалил данъка наполовина.  „И като влизаше към всички небеса — пише съставителят на Йоановото  евангелие, — той все така говореше дори до петото небе и съблазняваше  ангелите на невидимия отец.“
Разказът на богомилите за желанието на Сатанаил да се вдигне срещу бога  и да си създаде собствено царство, като прелъсти. ангелите, е заимстван  в общи линии от по-стари съчинения с каноничен или апокрифен характер.  Има в него обаче и един по-оригинален момент, създаден от самите  богомили. Това е мотивът за примамването на ангели за привърженици с  обещание, че ще им се намалят данъците. Подобен сюжет за намаляване на  данъците се съдържа, както е известно, в една притча от Евангелието; на  Лука (16,6), където се говори за „неправедния иконом“. В богомилския  разказ обаче действащите лица са съвършено други и ние трябва да видим  в него едно самостойно развиване на притчата, създадено в обстановката  и при условията на средновековния феодален строй. Бог е представен като  държавен глава, а ангелите като негови данъкоплатци. Прави впечатление,  че данъците се дават в натура, практика, която господствала в България  през цялото Първо царство. Любопитно е също така, че плащането на  данъка се преценява от гледна точка на съставителя на космогонията като  голямо бреме, чието премахване е най-сигурното средство да се отделят  ангелите от „добрия бог“, за да минат на страната на Сатанаил. Тази  преценка на богомилския писател била отражение на мислите и  настроенията на експлоатираните селяни, които страдали от фискалния  гнет на държавните органи и феодалните си господари и виждали в лицето  на всеки, който би ги ограничил, свой защитник.Любопитно разказаните  подробности за Сатанаил, който обещава данъчни намаления, са безспорно  доказателство покрай посочените вече по-рано данни за свързаността на  богомилската идеология преди всичко с живота и настроенията на  селячеството в средновековна България.
Но въпреки умелата си агитация сред ангелите Сатанаил не успял да  осъществи своите планове, проповядвали богомилите. Бог узнал навреме за  готвения бунт, разгневил се страшно и решил да накаже отстъпника. Той  го лишил от божествената светлина и го изтласкал от небесния свят  заедно с изменниците-ангели. Сатанаил паднал на земната твърд. „Моят  отец — четем по този повод в Йоановото евангелие — го преобрази поради  неговото високомерие: светлината му бе отнета, лицето му стана на цвят  като нажежено желязо и се уподоби изцяло на човешко лице. С опашката си  той повлече третината божии ангели. Тогава той бе изхвърлен от божието  седелище и лишен от управлението в небесата.
След идването му на земята той решил да си създаде царство, но без  позволението на баща му това не можело да стане. Затова Трябвало да  построи царството си където ще живее седем века и за това време ще  трябва да възстанови всички загуби които е причинил.
След постигнатото споразумение Сатанаил подхванал веднага своя план за  създаване на земно царство. Картинно е предадена неговата дейност в  Йоановото евангелие. „И така — казва се там — Сатаната седна на твърдта  и заповяда на ангела, който беше над въздуха, й на оня, който беше над  водата, и те подигнаха земята (която беше във вода), и тя стана суха.  После взе венеца на ангела, който беше над водите, от едната му  половина направи светлината на месеца, а от другата — светлината на  звездите, а от камъните на венеца направи всички небесни войнства и  звезди.“ „И след това направи своите служители-ангели според реда,  установен при всевишния, и създаде гръмотевицата, дъжда, градушката и  снега и над тях изпрати свои служители-ангели. Той заповяда на земята  да произвежда всякакви хвъркати и влечуги, дървета и треви, а на морето  да произвежда риби и птици небесни.“ Той направил също така и още едно  небе под останалите седем. По такъв начин общият брой на небесата  станал осем.. Така Сатанаил си съградил благодарение на творческата си  сила и ненамесата на бога един собствен свят, а именно видимия свят с  издигнатото над него небе и небесните светила, разположени на него.

Стар и Нов завет!

Богомилите не признавали стария завет. Вярвали, че той бил творение на  Сатаната и всичко там е не вярно. Наричали пророците „лъжци и  грабители”. Приемат и ценят само седем книги – псалмите, книгата на  шестнадесетте пророци, евангелията според Йоан и шестата книга от  Деянията заедно с всички послания и откровенията на Йоан Богослов.
Отношението им към новият завет е съвсем различно. Те признавали като  извор на християнството всички четири евангелия (на Матей, Марко, Лука  и Йоан), но предпочитали Йоановото евангелие, тъй като в него се  съдържали спиритуалистично-гностични тенденции, свойствени на тяхното  учение. В него се споменава по често духовната страна на битието и на  човешкия живот. Всички проповедници носели новозаветни книги, а дори  имало и такива които цитирали цели пасажи и се гордеели с това, че са  достигнали до „книжовните глъбини”

Извори за богомилството


-С против богомилско съдържание.

Хронологически погледнато, първият важен извор с против богомилско  съдържание представлява едно писмо на цариградския патриарх Теофилакт  (933—956 г.), съставено на гръцки език, в което той отговаря на  българския цар Петър (927—969 г.) по повод запитването му как да  постъпва с новопоявилите се в страната му еретици и какви наказания да  им се налагат. За разрешаване на този въпрос патриархът изхожда от  предпоставката, че тези еретици принадлежат към различни категории и  съобразно с това трябва срещу тях да се приложат различни мерки.  Изложението завършва с 14 анатеми на главните догми и учители на  ереста. Както се вижда от съдържанието на писмото, Теофилакт не е бил  запознат добре със същината на новопоявилото се в България богомилско  учение, тъй като не е имал възможност да черпи данни за това от  непосредни извори. Той е познавал обаче добре съществуващата във  Византия антиеретическа литература и по-специално съчиненията на  презвитер Тимотей срещу манихеите и на Петър Сицилийски и патриарх  Фотий срещу павликяните. Поради това, като излага учението на  българската ерес и анатемосва нейните учители, той дава да се разбере,  че тази ерес не представлява нищо друго освен продължение на  павликянството, смесено с
манихейски догми.Новото и оригиналното в богомилската идеология е останало за него чуждо  и непознато и всичко онова,, което той приписва на еретиците, се  съдържа в старите книги, четени и използвани от него при съставяне на  писмото до българския цар.


Вторият и особено важен извор за богомилското учение е тъй нар.  „Беседа“ против богомилите, чийто автор, презвитер Козма, е живял през  средата и втората половина на X век, а самата му творба е била  съставена вероятно след смъртта на цар Петър, между 969—972 г. Тя се  състои от две части — в първата Козма се спира на отделните възгледи на  богомилите и поле Мизира с тях, за да им докаже, че се заблуждават. Във  втората той се обръща с укорни и поучителни слова към монасите,  духовниците и миряните, като им посочва недъзите и пороците и ги  съветва да се оправят и станат истински християни. От тона на автора се  вижда, че когато е писал своята Беседа, той е заемал висш духовен сан и  е бил може би епископ. Ако се съди по езика, на който е написано  неговото съчинение, може да се предположи, макар и за това да няма  преки данни, че Козма е живял и действал като писател и проповедник в  Североизточна България, а не в Македония, както приемат някои учени.  Обстоятелството, че в своята творба той сипе укори не само срещу  богомилите, а и срещу висшето духовенство и монашество, като се пази да  упрекне дори само с един израз представителите на светската власт  начело с царя, показва, че е бил навярно в близки връзки със самия  дворец в Преслав и че се е намирал сред онези литературни и писателски  среди, които са ни познати от времето на Симеон и Петър.
Стойността на съчинението на Козма се свежда главно в това,, че той е  познавал добре възгледите на богомилите и ги описва като непосредствен  очевидец и наблюдател. За разлика от патриарх Теофилакт, който  заклеймява „новата ерес“, като си служи с данни от по-стари съчинения,  авторът на Беседата не използва такива данни, а изхожда от самата  действителност, от това, което сам е видял и чул. Поради това  сведенията, които намираме в неговата творба, са свежи и оригинални и  въз основа на тях може да се създаде точна и достоверна картина на  богомилското учение в неговата цялост. Целта му била да обори само  някои от възгледите на еретиците и да им посочи, че те се заблуждават.  Поради това в Беседата са изпуснати някои важна страни от богомилската  идеология и по-специално от богомилските космогонични и есхатологични  представи. Но въпреки това данните на Козма са извънредно важни главно  защото са автентични и са почерпани от самия живот, а не от литературни  образци и описания на по-стари еретически учения, както е случаят с  писмото на патриарх Теофилакт.

Това личи още от самото означение на „новопоявилата се ерес“, която  патриархът назовава като „смес от манихейство с павликянство”  сътворил Личи ясно и  съдържанието на някои анатеми- Така в първата анатема се казва, че  еретиците вярвали в два бога — единия на доброто, който бил творец на  светлината  и другия на злото, който бил творец на нощта и тъмнината). По същия начин с представи за „светлина“ и „тъмнина“  са означени двата бога в ма-нихейската космогония. В  шестата анатема става дума за привидкостта на кръста и на Христовата  смърт, което е също типично за учението на маня-хеите В  четвъртата анатема патриархът проклина онези, които наричали  увеличаването и продължението на рода „законоположение на дявола. Това е пак манихейска догма, споделяна и от  масалианите. При изброяване на учителите на ереста той дава поред имената  на манихейските проповедници и след това анатемосва и павликянските  учители, като почва от Павел и Йоан и завършва със Сергии (Тихик).

През XI век богомилството, както е известно, започва да се  разпространява вече и вън от границите на България. То прониква в  съседните сръбски земи, а също така и в пределите на Византийската  империя, под чиято власт през 1018 г. попада българският народ. За  разпространението на богомилството в сръбските земи (в Зета, Захълме и  Требине) намираме интересни сведения в житието на дуклянския княз Иван  Владимир, зет на българския цав Самуил. Славянският оригинал на това  житие, което е било съставено вероятно през първата половина на XI век,  за съжаление не е запазен и понастоящем ние разполагаме само с един  гръцки текст, и то в две редакции — кратка и обширна. Този текст е бил  съставен в края на XVII век от гръцкия владика Козма. За основа на своя  текст Козма е използвал вероятно първоначалното и не дошло до нас  славянско житие, както и устни разкази на съвременници. В така  съставената гръцка редакция житието на Иван Владимир (и в краткия, и в  обширния вариант) съдържа някои очевидни грешки и анахронизми, които  снижават стойността му на исторически извор. Независимо от това обаче в  него намираме и някои напълно сигурни данни и известия, които Козма е  почерпил направо от славянския оригинал и които могат да бъдат  използвани от изследвачите като достоверен исторически материал.
Освен в сръбските земи богомилството през XI век проникнало и във  Византия (и то както в нейните балкански владения, тъй и в Мада Азия).  За малоазийските богомили, известни още с прозвището „фундагиагити”  пише специално Евтимий, монах от цариградския манастир „Богородица  Периблепта”. Роден в град Акмония (в тема Опсикион), той познавал добре  отличен досег еретиците от Мала Азия и написал след 1034 г. едно  полемично съчинение срещу тях, в което излага и оборва главните им  възгледи. Евтимий е бил, както личи от съдържанието на неговата творба,  доста необразован човек, малко осведомен по църковната и  противоеретическата литература, слабо запознат и с начина на писане на  полемични съчинения. Изложението му изобилства с цитати от всичко  онова, което бил прочел по един или друг въпрос, и страда от  разводненост, а на места и от голяма наивност при обясняваш на  събитията. Въпреки това обаче данните, които се съдържат в него, са  твърде полезни за изследвача, тъй като произхождат от непосредствено  наблюдение, от разговори, които авторът е водил със самите еретици.  Заслужава отбелязване обстоятелството, че за разлика от Козма, който не  посочва никакво име, Евтимий е знаел вече, че дуалистите на Балканския  полуостров са били означавани като „богомили“. Това е едно твърде ценно  известие. Малоазийският писател не е бил запознат обаче с началата на  богомилското учение и по-специално с дейността на поп Богомил, тъй като  той не е познавал беседата на презвитер Козма. Ето защо, когато говори  за произхода на оборваната от него дуалистична ерес, Евтимий не е в  състояние да обясни кой е нейният създател и писаното от него по този  въпрос е съвсем недостоверно.

За възгледите на богомилите и за техния аскетичен идеал знаем и от историческия извор на византийската принцеса Анна Комнина,дъщеря на Алексей 1 Комнин,византийският император.Анна Комнина(края на 11 и началото на 12 век).В заключителната част на книгата си „”Алексиада” тя описва борбата на своя баща Алексей Комнин срещу богомилите и изгарянето на клада в Константинопол на духовния глава на богомилите във  Византия  Василий Врач.В резултат на същия съд-императорски и патриаршески-е подготвена и книгата на византийския монах Евтимий Зигавин „Догматическо всеоръжие” по идея и лична поръка на императора.

Борѝловият синодик е един от най-старите запазени старобългарски писмени трудове от началото на 13 век. Той е важен документ за историята на Второто българско царство.Създаването му е продиктувано от необходимостта да се документират решенията на събора срещу богомилите, свикан от цар Борил през 1211 година. По негово нареждане е преведен на български език гръцкият Синодик от 843 година, в който се съдържали изложения и анатеми срещу различни по-стари ереси, разпространявани във Византия. В преведения на български Синодик е прибавена специална глава, в която се излагат и проклинат схващанията на богомилството.По-късно Бориловият синодик е допълнен от Патриарх Евтимий. След падането на Търново е пренесен и разпространяван в Сърбия и Русия, където по негов образец са съставени сръбски и руски синодици.

-Извори с богомилски произход и характер

Броят на запазените извори с богомилски произход и характер, както вече  се спомена, е значително по-малък, тъй като богомилството е било във  вражда с официалната църква и неговите творби са били подлагани на  унищожаване.
От съчиненията, които са изцяло богомилски, на първо място трябва да се  спомене апокрифът, озаглавен „Запитване на апостол и евангелист Йоан на  тайната вечеря на небесното царство за устройството на света и за  началото, и за Адам”. В научната литература си е пробило път краткото заглавие  Йоановото евангелие. Самите богомили са го  наричали и с прозвището Тайната книга.Апокрифът е  запазен в две латински версии, едната от които се съдържа в архивата на  инквизицията в Каркасон (във Франция), а другата — в един Виенски  пергаментен кодекс. Както изглежда обаче, тези версии не са оригинални,  а представляват превод от славянски първоизвор, който досега не е  намерен. Ако се съди по изложението на богомилската ерес в „Паноплия  догматика”, както и от някои гръцки и славянски апо-крифи, следва да се  приеме, че този славянски първоизвор вероятно е възникнал през XII век.  За пръв път се споменава за Тайната книга в съчинението на итиалианския  писател Райнер Сакони. Там се казва, че този важен богомилски апокриф  бил пренесен към 1190 г. от България и предаден за използване на  Назарий, епископ на дуалистичната катарска община в Конкорецо (близо до  Милано). Назарий го бил получил от епископа на богомилската община  България и от неговия помощник) Това известие на Райнер свидетелства ясно, че първоначалната  редакция наапокрифа е била българска и съставена на български език, а  впоследствие е била преведена на латински за нуждите на италианските и  френските дуалисти. Този именно превод по оригинала, дошъл от България,  попаднал по-късно в каркасонската инквизиционна архива. Що се отнася до  другия латински превод, запазен във Виенския пергаментен кодекс, то той  произхожда вероятно от изчезнал босненски славянски текст. Тайната  книга представлява по съдържанието си диалог между Христос и неговия  любим ученик Йоан. Йоан задава въпроси, а Христос отговаря. По такъв  начин пред читателя се разкриват основните положения на богомилската  космогония и есхатология: за първоначалното устройство на вселената, за  отпадането на злата сила от небето, за сътворението на видимия свят и  човека, за идването на Исус и борбата му с дявола, за завършъка на  света и за съдбата на праведниците и грешниците. В общи линии  изложението е сходно с разказа на Зигавин, предаден в „Паноплия  догматика”, но съдържа известни и немаловажни отлики.
Езикът на Тайната книга е прост и образен. Целта на нейния съставител е  била да изложи по лек и разбираем начин основните положения на  богомилската вяра и да разгърне преди всичко идея- та за борбата между  доброто и злото и за крайната победа на бога над дявола. В своя разказ  той се е ръководел от творческото си въображение и е създал оригинални  образи, но заедно с това се е ползвал широко и от образи в по-стари  апокрифни съчинения, разпространени през X—XII век в българските земи.  Особено внимание заслужават като литературни извори на Тайната книга  такива апокрифни творби като „Видение Исаево”, „Енох”, „Варух”,  „Палея”, апокрифния „Йоанов апокалипсис“ и др. Използвана е била при  съставянето на Тайната книга и канонична християнска литература  (предимно книга първа от Библията за „Сътворението” и пасажи от  Матеевото евангелие за завършъка на света и за второто пришествие).  Всички тези източници са били преработени обаче от богомилския писател  с оглед да се подчинят на основната дуалистична идея, която е прокарана  в цялата творба от началото до край.
Докато Тайната книга представлява основният богомилски извор за  разкриване на дуалистичните, космогонични и есхатологични възгледи на  еретиците, друг един извор с богомилски произход, познат под наслова  „Катарски требник”, дава много ценни сведения за характера и  организацията на еретическите общини. В него се съдържа описание на  всички обреди, които са били в употреба там, а именно: взаимната  изповед, приемането на членове з братството, посвещаване на „вярващ“ в  степен „съвършен“. Раз- личните проповеди, които били произнасяни при  извършване на тези обреди, са от особено значение за разкриване на  етичните и социалните възгледи на еретиците. Катарският требник е  познат от едно доста късно време (втората половина на XIII век) и при ‘  това е бил използван от южнофренските катари, поради което е бил  написан на провансалски език. Твърде вероятно е обаче, ако се съди по  съдържанието на този паметник, че той е бил съставен в един значително  по-ранен период, и то сред богомилите в България, които са имали нужда  от организация и от ръководство за своите извършвани з братствата  обреди, твърде сходни с обредите на катарите. С други думи, подобно на  Тайната книга и Катарският требник е бил от славянски произход, но за  съжаление неговият оригинал не е запазен.
Наред с Катарския требник от известно значение за разкриване на  богомилската идеология е и един друг, обширен дуалистически трактат,  открит и обнародван през 1939 г. от A. Dondaine и познат под заглавието  „Книга за двете начала” (Liber de duobus principiis). Неговото  използване за богомилското учение трябва да става обаче твърде  предпазливо, тъй като той изяснява преди всичко философско-религиoзните  позиции на италианските еретици от XIII век и е написан от техен  изтъкнат теоретик. При това той разкрива вярата в абсолютния дуализъм,  докато българските богомили са били предимно умерени дуалисти. В своята  книга А. Донден е издал и един намерен във Флоренция фрагмент от  требник, употребяван от катарите в Италия, който в известно отношение  допълва Провансалския требник и съдържа важни положения във връзка с  обредите в дуалистичната катарска община, които, могат да бъдат  използвани за сравнителен материал при изследването на богомилството и  неговите религиозни общини.
Като сравнителен материал за учението на богомилите може да бъде  използвана една неотдавна открита и обнародвана творба(средата на  миналия век), съставена от привърженик на катаризма към 20-те години на  ХIII век. В тази творба неизвестният автор излага обстойно  дуалистичните схващания на еретиците за природата и човека, и то с  вещината на богослов, който добре познава каноничната литература. Това  катарско по характера си съчинение е било поместено в по сочената вече  антиеретическа творба на каталонеца Дуран де Хуска, който си поставил  за цел да го разобличи и опровергае. Освен чисто дуалистичните книги,  писани от привърженици на богомилството и катаризма, известни данни за  учението на богомилите могат да се намерят и в някои апокрифни (тайни)  съчинения, познати в България през средновековната епоха. Едни от тези  съчинения са възникнали още преди появата на богомилството и те са  дошли в България от съседната Византийска империя. Такъв е например  апокрифът „Видение Исаево“, който, без да бъде богомилски по произход,  съдържа елементи, които са близки до дуалистичната идеология и са били  използвани от богомилите и техните последователи. Други апокрифи са  възникнали в резултат на разпространението на богомилството в  българските земи и отразяват неговите главни възгледи. Това са именно  разните дуалистични приказки и легенди, в които под форма на популярен,  общодостъпен, изпъстрен с интересни образи разказ се говори за борбата  между бога и дявола като представители на доброто и злото начало. Тези  дуалистични приказки и легенди са били съставени вероятно още от  времето на поп Богомил и неговите сподвижници, както може да се заключи  от думите на презвитер Козма, че еретиците разправяли пред своите  слушатели разни „приказки“. Дали тези „приказки“ са били предавани  само устно, или са били вече записани, не може да се каже със  сигурност. Във всеки случай, ако се съди от някои по-късни данни, може  да се предположи, че както поп Богомил, тъй и неговите близки  привърженици са развивали литературна дейност, т. е. съставяли са и  съчинения, а не се задоволявали само с устни проповеди. Особено  показателен е един препис на индекс за забранени книги, където поп  Богомил е посочен като техен автор наред с други лица. Книжовната  дейност на първия български богомилски проповедник била продължена и  по-късно. В резултат на тази дейност, подпомогнати и от устната  традиция, броят на дуалистичните разкази и легенди нараствал  непрестанно и те се превръщали все по-подчертано във важна съставка от  книжовното и словесно творчество на българския народ, в любима негова  духовна храна.

ТАЙНА КНИГА НА БОГОМИЛИТЕ

В науката произведението е известно освен с това име още като ”Свети Йоанова книга” и “Лъжовно евангелие на Йоан”. Запазено е в два латински преписа — т. нар. Каркасонски от XIV в. и Виенски от XII в. Възниква в България като книга на богомилите най-вероятно през XI—XII в. Съчинена е въз основа на по-стари апокрифни извори. Двата преписа на творбата се различават помежду си по езика и по отделни подробности. Те са два различни превода от един общ оригинал.

1. Аз, Йоан, ваш брат, който участвувах в скърбите, за да бъда съучастник и в небесното царство (и търпението на Исуса Христа), когато на тайната вечеря се бях облегнал до гърдите на господа нашего Исуса Христа, рекох: “Господи, кой ще бъде този, който ще те предаде?” И като ми отговори, каза: “Който затопи в блюдото заедно с мен. Тогава сатаната ще влезе в него и той ще поиска да ме предаде.”

2. После запитах: “Господи, преди да беше паднал Сатаната, каква слава имаше той пред твоя отец.” — “Той имаше, отговори ми, такава слава, че заповядваше на небесните добродетели. Аз пък седях при моя отец. Сатаната беше строител на всички неща и подражател на отеца. Той слизаше от небето в преизподнята и от преизподнята възлизаше до престола на невидимия отец. И като наблюдаваше славата на оня, що движи небесата, намисли да постави своето седалище над облаците и пожела да стане подобен на всевишния. Па като слезе във въздуха, той рече на ангела, що заповядваше на въздуха: “Отвори ми вратите на въздуха!” И той му отвори вратите на въздуха. После, като се стремеше по-надолу, срещна ангела, що заповядваше на водите, и му рече: “Отвори ми вратите на водите!” И той му ги отвори. И като слизаше, той се вести пред лицето на земята, цяла покрита с вода, а като премина под земята, намери, лежащи на водите, две риби, които бяха съединени като волове за оран и подпиращи, по заповед на невидимия отец, цялата земя от запад до изток. И когато слезе по-долу, срещна надвиснали облаци, които държаха морето, а още по-долу намери своя пъкъл, т. е. геенната огнена. След това вече не можа да слезе по-нататък поради пламъка на горещия огън. Тогава Сатаната, изпълнен от злоба, върна се назад и отиде при ангела на въздуха и при оня, що беше над водите, па им рече: “Всичко това е мое. Ако ме послушате да поставя седалището си на облаците, аз ще стана подобен на всевишния и като издигна едни от водите горе на тая твърд, а другите води събера в широки морета, тогава вече няма да има вода по повърхнината на цялата земя и ще царувам заедно с вас по веки веков.” Това като каза, възлезе и към другите ангели, дори до петото небе, и на всекиго от тях говореше така: “Ти колко дължиш на своя господар (бога)?” Първият отговори: “Сто мери пшеница.” И сатаната му рече: “Вземи перо и чернило и пиши: шестдесет.” И на втория каза: “А ти колко дължиш на своя господар?” Той отговори: “Сто делви масло.” — “Седни, рече му, и напиши: петдесет.” И като възлизаше към всички небеса, все така говореше дори до петото небе и съблазняваше ангелите на невидимия отец.

И излезе глас от престола на отца, говорещ: “Какво вършиш ти, отстъпнико от отца, прелъстителю на ангелите? Ти, създателю на греха, скоро извършвай онова, каквото си наумил!” Тогава бог отец заповяда на своите ангели, казвайки: “Вземете одеждите им!” И те взеха одеждите, престолите и венците на всички ангели, които бяха послушали сатаната.”

3. И пак аз, Йоан, попитах господа: “Когато падна сатаната, на кое място той обитаваше?” Отговори ми: “Моят отец го преобрази поради неговото високомерие: светлината му бе отнета, лицето му стана на цвят като нажежено желязо и се уподоби изцяло на човешко лице. С опашката си той повлече третината божи ангели. Тогава той бе изхвърлен от божието седалище и лишен от управлението на небесата. Но като слезе сатаната тук на твърдта и не можа да намери мира нито той, нито ония, които бяха с него, замоли отца, казвайки: “Бъди търпелив спрямо мене, аз всичко ще ти върна.” Тогава бог отец се смили над него, даде му спокойствие, нему и на ония, що бяха с него, за да направи каквото пожелае до седем деня. И така сатаната седна на твърдта и заповяда на ангела, който беше над въздуха, и на оня, който беше над водите, и те подигнаха земята [която беше във вода] и тя стана суха. После взе венеца на ангела, що беше над водите. От едната му половина направи светлината на месеца, от другата — светлината на звездите, а от камъните на венеца [короната] направи всички небесни войнства и звезди. И след това направи своите служители ангели, според реда, установен при всевишния, и създаде гръмотевицата, дъжда, градушката и снега, и над тях изпрати свои служители ангели. Той заповяда на земята да произвежда всякакви хвъркати и влечуги, дървета и треви, а на морето — да произвежда риби и птици небесни. После намисли да направи човека да прилича на него и да му слугува. За тая цел той заповяда на ангела на третото небе да влезе в глинено тяло, па като взе част от това тяло и направи друго във вид на жена, заповяда на ангела на второ небе да влезе в женското тяло. Ангелите, щом видяха, че са облечени в смъртна форма и че са различни по вид, много плакаха. После сатаната им заповяда да извършат плътско деяние [съвокупление] с глинените си тела, без те да проумеят, че с това правят грях. При това създателят на злото намисли в своя ум да направи рай и там въведе човеците. Сетне дяволът посади тръстика в средата на рая и от храчката си направи змия, на която заповяда да влезе в тръстиката. Така дяволът скри своето намерение от човеците, та да не узнаят неговата измама. После той влезе при тях и им рече: “Яжте от всички плодове, които са в рая, но да не ядете от плода на дървото за познание на доброто и лошото.” А в туй време той влезе в змията и прелъсти ангела, що имаше женски вид, изля неговият брат греховна похот и изпълни с похотта си Ева при свистенето на змията. Ето защо са наречени рожби на дявола и рожби на змията ония, които вършат сладострастието на своя отец дявола, дори до свършека на тоя век. И пак дяволът изля в ангела, що беше у Адама, своята отрова и сладострастие, което ще наплоди рожби на змията и рожби на дявола, дори до свършека на тоя век.”

4. После аз, Йоан, запитах господа, казвайки: “Ако е тъй, как тогава разказват людете, че Адам и Ева били създадени от бога и настанени в рая, за да слушат заповедите на отца, и като ги престъпили, били обречени на смърт?” И господ ми рече: “Слушай, Йоане, възлюблен на моя отец. Невежите злоупотребяват също като казват, че моят отец бил направил тела от пръст; всъщност той създаде чрез духа светаго всички небесни добродетели, те обаче, поради вероломството си, получиха смъртни тела от пръст и бидоха осъдени на смърт.” И пак аз, Йоан, запитах господа: “Как тъй може човек от дух да бъде в плътско тяло?”, на което господ ми рече: “Паднали от небето ангели влизат в тялото на жените и приемат плът от плътска похот, и от духа се ражда дух, а от плътта плът; така се свършва царството на сатаната в тоя свят у всички народи.”

5. И запитах господа, казвайки: “Докога сатаната ще царува в тоя свят над човешкия род?” Отговори ми: “Моят Отец му позволи да царува седем деня, които са седем века.” И пак запитах аз господа: “Какво ще бъде в това време?”, а той ми отговори: “Дяволът, откакто отпадна от божията слава и пожела да въздигне своята слава, седна на облаците и изпрати своите огнени служители ангели при людете, като се почне от Адама, та до своя служител Еноха. Той издигна Еноха над небесната твърд, показа му своята божественост и заповяда да му дадат перо и чернило. Енох седна и написа шестдесет и седем книги. После дяволът му заповяда да ги занесе на земята и да ги предаде на своите синове. Енох свали книгите на земята, предаде ги на синовете си и почна да ги учи как да принасят жертви и да извършват незаконни тайнства, и така той скри от людете небесното царство. И дяволът им казваше: “Знайте, че аз съм ваш бог и освен мене няма друг бог.” Ето [продължава Исус] моят отец ме изпрати на тоя свят да разкрия на людете да познаят лошите намерения на дявола. И когато сатаната узна, че съм слязъл от небето на света, изпрати един ангел, който взе три дървета и ги даде на Мойсея, за да ме разпънат на тях; тия дървета и досега се пазят. Мойсей проповядваше пред народа божествеността на дявола, който му заповяда да даде закон на синовете Израилеви и да ги преведе по сухо пред морето. Когато моят отец намисли да ме изпрати на тоя свят, проводи преди мене своя ангел, по име Мария, който да ме приеме. Аз, като слязох, влязох през едното ухо на Мария и излязох през другото. Тогава сатаната, господар на тоя свят, като узна, че съм слязъл да диря и спасявам людете, що бяха загинали, изпроводи своя ангел пророк Илия, който кръщаваше във вода и който се наричаше Йоан Кръстител. Илия запита господаря на тоя свят: “Как ще мога да го позная [Исуса Христа]?”, на което господарят му рече: “Над когото видиш да слиза дух във вид на гълъб и да стои над него, той е същият, който кръщава с дух свети за опрощаване на греховете, той, който може да погубва и да спасява.”

6. И пак, аз, Йоан, запитах господа: “Може ли човек да бъде спасен чрез кръщението Йоаново, без твоето кръщение.” Господ отговори: “Освен ако аз не бъда кръстил някого за опрощение на греховете, никой други не ще може да види царството небесно чрез водно кръщение, защото аз съм хлябът на живота, слязъл от седмото небе, и тия, които ядат моето тяло и пият моята кръв, ще се нарекат синове божи.” После запитах господа: “А какво ще рече — който яде моето тяло и пие моята кръв?”, на което той ми отговори: “Преди още дяволът и всички негови войнства да бяха отпаднали от славата на отца, те го прославиха и му се молеха така: “Отче наш, който си на небето…”. И тъй всички техни песни се възнасяха пред престола на отца; а когато те паднаха, вече не можеха да славословят бога с тая молитва.”

7. И запитах господа: “Как тъй всички приемат кръщението Йоаново, докато пък твоето не всички приемат?”, на което той ми отговори: “Защото делата им са лоши и не дохождат при светлината. Учениците на Йоана [Кръстител] се женят и ходят по сватби; моите пък ученици никак не се женят, а са като божиите ангели на небето.” Аз рекох: “Ако наистина е грях с жена, то човек не би трябвало да се жени?” Господ пък ми каза: “Не всички разбират тая дума, освен ония, на които е дадено. Има скопци, които тъй са родени още от утробата на майка си, има скопци, които са направени такива от людете; а има и такива, които сами себе си скопяват за царство небесно. Който може да разбере, нека разбере.”

8. После попитах господа за съдния ден: “Какъв знак ще покаже твоето пришествие?” Господ ми отговори, казвайки: “Когато се навърши броят на праведните според броя на падналите венци, тогава сатаната ще се освободи от затвора си и много разгневен, ще отвори война на праведните, които ще нададат силен вик към господа. И на часа господ ще заповяда на архангела да засвири с тръба, и тръбният глас на архангела ще се чуе от небето до пъкъла. Тогава слънцето ще се помрачи, месечината няма да праща своята светлина, звездите ще попадат, четирите ветрове ще излязат от своите източници и ще направят да се разтърси земята, морето, планините и хълмовете; небето силно ще се разлюлее, ще затъмнее слънцето и ще свети до четвъртия час. Тогава ще се покаже знакът на Сина человечески и всички свети ангели с него, и той ще постави седалището си над облаците и ще седне на престола на своето величие заедно с дванадесеттях апостоли на дванадесет седалища на неговата слава. Ще бъдат отворени книгите и той ще съди цялата вселена за вярата, която е проповядвал. Тогава синът человечески ще проводи своите ангели да изберат неговите избраници от четирите края на света, от висините на небесата дори до краищата им; и те ще ги приведат. Тогава син божи ще прати лошите бесове да доведат при него всички народи и ще им каже: “Елате, вие, които казвате: да ядем и да пием, и ще получим съответната награда от тоя свят.” После ще бъдат доведени всички народи, които, разтреперани, ще застанат пред съдния престол. И като бъдат разтворени книгите на живота, ще бъде открито неблагочестието на всички народи, праведниците ще бъдат похвалени за тяхното търпение, добри дела, почтеност, непоквареност и послушност спрямо ангелските заповеди; що се отнася до неправедниците, върху тях ще се излее господният гняв и те ще бъдат обзети от скърби и притеснения. Тогава син божи ще. изведе своите избраници измежду грешниците и ще им рече: “Елате, благословени на моя отец, да наследите приготвеното за вас царство още от сътворението на света!” А на грешниците ще каже: “Махнете се от мене, проклети, идете във вечния огън, който е приготвен за дявола и за неговите ангели.” И те ще бъдат отлъчени и хвърлени в пъкъла. И по заповед на невидимия отец неверните духове ще излязат от затворите. Тогава ще се чуе моят глас и ще има едно стадо и един пастир. А от най-долните части на земята ще излезе мрак, който е мрак на геенната огнена; тя ще затъмни вселената отдолу та до твърдта на въздуха. И господ ще бъде в твърдта дори до най-долните части на земята. И ако човек, който е на тридесет години, дигне камък и го хвърли долу, камъкът би стигнал до дъното едва след три години: толкова голяма е дълбочината на огненото езеро, гдето ще обитават грешниците. Тогава сатаната ще бъде вързан, както и всички негови войнства, и ще бъдат хвърлени в огненото езеро. Син божи ще излезе да се разходи със своите избраници по небесната твърд, и ще затвори дявола, като го върже с яки, неразрушими вериги; плачещите пък и вайкащи се грешници ще рекат: “Погълни ни, земьо, за да ни довърши смъртта!” Тогава праведниците ще засияят като слънце в царството на невидимия отец, казвайки: “Ето ме, аз и моите чеда, които ми даде бог. Светът не те позна, но аз те познах в истината, защото ти ме проводи. И тогава отец ще отговори на сина си, казвайки: “Сине, възлюблени мой, седни от дясната ми страна, докато положа за подножие на краката ти твоите врагове, които не ме признаха и казваха: “Ние сме богове и освен нас няма други бог”, които убиха твоите пророци и преследваха твоите праведници, и ти ги прогони във външните мракове. Там ще бъде плач и скърцане на зъби.” Тогава син божи ще седне в дясно от отца и отец ще заповядва на своите ангели, както и на праведниците, които ще бъдат причислени в хора на ангелите, па ще ги облече в одежди неразрушими, ще им наложи неувяхващи венци, ще им даде неподвижни седалища, и бог ще бъде посред тях. И не ще да имат вече ни глад ни жажда, ни ще ги жари слънчев пек или друга горещина. Бог ще изтрие всички сълзи на очите им, и син божи ще царува със своя свет отец во веки веков.”

Това е пълната със заблуждения тайна [книга] на еретиците от Конкорецо , донесена от България от Назария ,неин епископ.

-Центрове на богомилското учение

Труден за разрешаване е въпросът, къде точно е възникнало богомилското  учение. Изразът, че поп Богомил започнал да проповядва ерес „в  българската земя“, е твърде общ и може да се отнесе към различни  области на българската държава през X век. „Българска земя“ по това  време са били и Мизия, и Тракия, и Македония, т. е. трите главни  територии, които са влизали в границата на държавата. Богомили, ако  може да се съди от Беседата на Козма, са живеели и проповядвали в  самата българска столица — Преслав, където вероятно е действал самият  Козма и където е било съставено и неговото антиеритическо произведение.  Освен в Североизточна България значително разпространение е имало по  това време богомилството и в югозападните български краища. Това са  били области, сравнително отдалечени от средището на българската  патриаршия, което създавало благоприятни предпоставки за възможността  да се проповядва едно антицърковно учение. Едно сравнително сигурно  доказателство, че през X век в югозападните български краища се ширели  еретически възгледи, ни дава заключителният пасаж от пространното  Климентово житие, съставено от византийския архиепископ Теофилакт. В  него се казва, че след смъртта на- този голям български проповедник и  просветител („Изгони гибелната ерес, която след твоята смърт в Христа  се вмъкна сред твоето паство като заразителна болест и която разпръсва  и погубва овцете от стадото ти, което ти укрепи, о свети и предобри  пастирю” ), и се отправя подкана към светеца да я прогони и така да  спаси своите пасоми. Макар и името на тази ерес да не е посочено,  най-вероятно е да се приеме, че в случая става дума за богомилите,  които се появили и проповядвали в югозападните български земи след,  смъртта на Климент (т. е. след 916 г.).
Интересно е да се отбележи, че като борец срещу богомилите е споменат и  Климентовият сподвижник Наум, който също е работил, както се знае, в  югозападните български земи. На една стара иконка в охридската църква  „Св. Богородица“ той е изобразен в една планинска местност, преследван  от богомилите, както гласи изрично гръцкият надпис на нея.
Свързването на Наум, който умрял през 910 г., с борбата срещу  богомилите е безспорно анахронизъм и представлява легендарно известие,  но независимо от това то свидетелства за значителната роля на ереста в  югозападните български земи през X век, което дало основание на автора  на иконата да представи този български светец като обект на тяхното  преследване.
Заслужава да се отбележи обстоятелството, че в югозападните български  земи през IX—X век все още имало известен брой езичници. Това се вижда  пак от Пространното Климентово житие, където четем, че големият  български просветител полагал неуморни усилия да привлече това езическо  население в лоното на християнската вяра. За наличието на езичници в  югозападните български краища може да се заключи и от житието на Наум,  за което вече стана дума. А езичеството, както добре се знае, е било  благоприятна предпоставка за пораждането на антицърковни възгледи,  отразени в богомилското учение.
Освен настроени езически хора в югозападните български земи в края на X  век живеели и доста арменци. Това се дължало на колонизаторската  политика на византийския император Василий II (976—1025 г.), който по  думите на арменския историк Асохиг докарал през 988/989 г. една  значителна арменска колония в македонските области, за да укрепи  границата си на север. Между тези арменци е имало и павликяни. А  наличието на павликяни-дуалисти е създавало благоприятна почва за  пораждането на богомилството, твърде близко по своите схващания с  павликянството.
Не е без значение да се изтъкне и фактът, че югозападните български  земи през IX и X век се превърнали в резултат на делото-на Климент  Охридски и неговите ученици в едно от главните средища на образованост  и просвета. Там са били обучени, ако се съди по житието на Климент, над  3000 души за учители и свещеници. А създаването на образовани хора,  които знаят да четат и да пишат, които умеят да проповядват, е било  важна предпоставка за появата на богомилството като едно учение, което  се е градяло не само на стихийни, спонтанно бликнали антифеодални и  антицърковни настроения, но и на добро познаване текстовете на  „свещените книги“
Обстоятелството, че югозападните български земи били през X век един от  центровете на богомилството, обяснява голямото му разпространение в тях  през следващите столетия. Там възникват, както ще видим по-късно,  главните еретически религиозни общини, с които властта е била принудена  да води борба. За силата на богомилското движение в тези краища говорят  и запазени до ден днешен топонимически названия, например селата  Торбачи, Богомила, Кутугерци, Богослов, Богословец, Йеремия и др.,  долината Богомилско поле и пр. В югозападните области са били  разпространени такива названия за означаване на богомилските  привърженици като бабуни, торбеши и кудугери, които се появяват в  по-късно време и които свидетелстват също за голямата популярност на  ереста в тези краища. Заслужава да се отбележи най-сетне, че към  югозападните български земи ни насочва и една легенда във връзка с поп  Богомил, запазена сред населението на Бабуна планина, Богомила,  Нежилово и др. Тази легенда гласи, че родното място на поп Богомил било  селото Богомила и че неговият гроб се намирал до самото село. Там бил  изграден малък параклис, който според преданието служел на богомилите  за молитвен дом. Пак по предание се говори, че богомилите се събирали в  пещерата до селото Нежилово. Разбира се, тия легендарни сведения не  могат да се докажат със сигурност, но самият факт, че те са били  създадени в тези области, е указание за това, че през средновековната  епоха богомилското учение там е било действително силно разпространено.
Фактът, че богомилството през X век е имало за средище югозападните  български краища, не изключва обаче и други центрове на  разпространение. Такъв център е била по това време Тракия и  по-специално областта около Пловдив. За това свидетелства изрично един  текст от сръбския Синодик, съставен през 1221 г. по повод църковния  събор в гр. Жича, Сърбия, свикан срещу тамошните богомили. В този текст  се проклинат най-напред „всички еретици, иконоборци и павликяни, и  богомилци, сиреч не богомилци”, след което се отправя отделна анатема  срещу ереста на богомилите и нейните разпространители, която била  възникнала според думите на съставителя „в Македония българска, във  Филипопол и околността му. Разпространяването на богомилството около  Пловдив през разглеждания период не било случайно. В този град, както  вече се отбеляза, били заселени през втората половина на IX век голям  брой павликяни, а по-старо павликянско население имало в Тракия още от  средата на VIII век. Към тия павликяни се прибавили сега и богомили.  Ако се съди от израза „ „, следва да се заключи, че неизвестният автор  на анатемата е имал пред вид в случая такива богомили, които били преки  последователи на поп Богомил, макар че неговото име е пропуснато в  текста. Това известие на сръбския Синодик, макар и от по-късен  произход, е твърде важно. То доказва, че наред с Македония Тракия е  била също център на новата ерес.
Освен в югозападните български земи и в Тракия през X век привърженици  на богомилството са проникнали и в други краища на България. Ако се  съди от Беседата на Козма, чийто автор е живеел и действал вероятно в  Североизточна България и е заемал служба в самата столица Преслав, би  трябвало да се приеме, както се каза, че през разглеждания период  богомили е имало вече и там. Заплахата от новата ерес стигнала до ушите  на самия цар Петър и това го накарало на два пъти да се обръща с писма  до цариградския патриарх Теофилакт и да го запитва как да се справи с  еретиците.

Заключение

След падането на България под турска власт тези социално-религиозни учения бързо упадат.Богомиството изчезва просто светкавично.Причината за това е ,че новите господари изповядват друга религия-исляма,против която богомилите не са пригодени да се борят.Отпорът срещу мюсюлманството и ислямизацията се осъществява в името на православието,т.е. от странана официалната църква.с отпадането на „главния враг”-църквата,богомиството напрактика губи смисъла си.Ето защо то престава да съществува.

Оценките,давани на богомилството,са противоречиви.От пълното му заклеймяване като деструктивна сила(„религия на отрицанието),според проф.П.Мутафчиев,до до издигането му за най-голямо постижение на българския народ през Средновековието,според акад.Д.Ангелов-в тези рамки се лутат учените,опитвайки се да дадат отговор как трябва да се възприема това еретическо учение.Не може да се оспори нприносът на богомилите за развитието на обществено-религиозната мисъл в средновековна Европа.Но едва ли трябва да се гордеем с това,че точно в България се появява една така популярна ерес.Наистна богомилите носят нещо свежо,нехарактерно за тогавашната обстановка.Оказва се лесно да се отрича църквата и да се хули властта.но трудно е да се предложи какво да замени тези утвърдени стожери на обществото.за това са нужни реформатори.Богомилите обаче не са такива.В това отношение те се отличават от Джон Уиклиф,Мартин Лутер,Жан Калвин и др,които векове по-късно ще се борят срещу католическата църква,предлагайки радикални промени.Историците сочат,че идеалът на богомилите е времето на първите христянски общини от 1-2в.,т.е. една епоха,отдалечена с осем века от времето на цар Петър 1.Но историята не познава такива връщания назад.

Освен това богомилите се оказват радетели на един строг аскетичен живот,изключващ обикновените човешки радости.Дори отношението им към жените и труда не говори в тяхна полза.

Жените се оказват еманципирани,изравени с мъжете,така,както това ще стане реалност едва през 20 век.

И все пак,въпреки сериозните си недостатъци,богомилството си остава най-голямото социално-религиозно народно движение през Средните векове и то далеч не само в България.

Учителят Петър Дънов

Петър Константинов Дънов, наричан от последователите си Учителя или Беинса Дуно е българин, основател на религиозно-философско учение, което се самоопределя като „езотерично християнство“ и окултизъм[1], и което е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името дъновизъм, а последователите му – дъновисти. Последователите му се наричат ученици на Всемирното Бяло Братство.

Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в Османската империя, село Хадърча, днес Николаевка, Област Варна, България. Петър Дънов е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805-1865), български възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият български свещеник във Варна. До шестгодишната си възраст Дънов е ням. С часове се вцепенява на едно място и гледа в една точка, което издава ранна шизофрения.

През 1872 година Петър Дънов постъпва в основно българско училище в село Хадърча, а след освобождението от османска власт завършва петокласна мъжка гимназия във Варна. На 24 юни 1886 година завършва американско методистко училище в Свищов, в което изпада под влияние на протестантството. От есента на 1887 до лятото на 1888 година учителства в русенското село Хотанца.

През август 1888 г. заминава за САЩ и се записва студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щата Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране” и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина.[3]

През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България, установява се във Варна и отказва предлаганите му длъжности на методистки и теософски проповедник. През 1896 г. издава книгата „Науката и възпитанието”, в която анализира пътя на човека в световната драма и говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век.

През 1896 г. е един от учредителите на Дружественото читалище „Петко Рачов Славейков”, избран е за негов библиотекар-домакин и през следващите години държи пред варненското гражданство сказките: „Произхождението на человека”, „Преглед върху древната и модерна философия”, „Науката и философията”, „Защо и как живеем” и „Основите на просвещението”.

През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което по-късно членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоименов, Пеню Киров, Анастасия д-р Желязкова и Милкон Партомиян. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил”. Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906 г.) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918 г.), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище, след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 30-те години на 20 век. Според някои източници етимологията на името „Беинса Дуно“ е със санскритски корени и според една от интерпретациите може да се преведе като Този, който носи доброто чрез слово. [4] Според други интерпретации на негови последователи, името е с корени в така наречения ватански език, който според Дънов е първичният протоезик на човечеството. Самите последователи на Дънов не са единни в тезата за произхода на името. Теологът Светослав Иванов твърди, че: Беинса Дуно е окултно име, отразяващо духовното и творческо взаимодействие между Господ, Учителя-Петър Дънов и учениците Му при съвместна работа върху Словото, музиката и Паневритмията. Беинса Дуно не е духовен псевдоним на Петър Дънов. Ясно се вижда, например, че в Свещения подпис той се е подписвал със стилизирана лигатура от буквите П Д, голям юс и котва. Съчетания от имена като „Учителя Беинса Дуно“ или „Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) са абсурдни и неисторически. [5]

През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка” беседата „Призвание към народа ми” , която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни” и „Божието обещание”. От 1900 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори, които първоначално нарича „срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през месец август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места – във Варна (1900,1903, 1905-1909), в Бургас (1901, 1902 и 1904), в Търново (1910-1925), в София (1926-1941), на планините Рила и Витоша.

От 1901 г. до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска” 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.

През 1912 г. в село Арбанаси, Търновско, работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината”, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.

На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“, с която слага начало на сериите „Сила и Живот” Петър Дънов, „Сила и Живот“.. В тях Петър Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.

На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон” (днес „Мусала”) и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 30-те години на 20 век достига около 40 000.

На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от два класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота”, а Специалният (Младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя“. Лекциите пред двата окултни класа продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г.

През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г., на годишния събор на Всемирното бяло братство, изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика”.

В периода 1929-1932 г. Дънов осъществява контакт с теософския водач Джиду Кришнамурти (в град Омен, Холандия), който по същото време излиза от Теософското общество и разпуска ордена „Звездите на Изтока”.

През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.

На 4 май 1936 г. активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой, който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването, на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.

На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа”. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово”.

На 27 декември 1944 г. умира вследствие на пневмония. Тялото му е погребано в квартал „Изгрев“.

Идейна и методологична доктрина

Различните аспекти в учението на Петър Дънов са изложени и развити в около 4 000 негови проповеди, изнасяни в периода 1914-1944 г. Публикувани са в няколко многотомни поредици: лекции пред Общ окултен клас, лекции пред Специален окултен клас, неделни беседи, съборни беседи, утринни слова и други.

Главни категории в учението са любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, схващани като атрибути на разбирания като историческа, космическа и мистична личност Христос. Централна макро и микрокосмична категория в дъновизма е любовта, която функционира в различните аспекти на човешкото битие като стремеж – в емоционалната сфера, като чувство – в душата, като сила – в идейната сфера на Аз-а или ума, и като принцип – в духа. Основен космогоничен възглед е така нареченото Велико всемирно братство – организъм, съставен от еволюиралите човешки души – ложи на Великите посветени и техни ученици – и деветте степени на йерархията от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.

Историята на световната култура Петър Дънов разглежда като проекция на космически ритъм, структуриран от глобални периоди – полярен, хиперборейски, лемурийски, атлантски, пети, шести и седми – и подпериоди. Подпериодите в настоящия пети период се наричат културни епохи: Рак (древноиндийска), Близнаци (древноперсийска), Телец (древноегипетска), Овен (гръко-римска), Риби (западноевропейска), Водолей (славянска) и други. В тях човешкото съзнание се проявява и еволюира през степени на колективно, индивидуално, висше колективно и космическо. Според Петър Дънов от 1914 година човечеството навлиза в епохата на Водолея, тоест осъществява еволюционен преход от Пета към Шеста културна епоха в рамките на Пети период. В него водеща в еволюционен смисъл е индоевропейската раса. През настоящия междинен етап се правят първи стъпки във висшето колективно съзнание. Една от неговите социални форми е постигнатият чрез висшите аспекти на любовта живот за Цялото. Разширеното колективно съзнание, осъществяващо живота за Цялото, се разглежда като атрибут на предстоящата Шеста (Славянска) културна епоха и на произтичащата от нея бъдеща Шеста раса. Шестата раса ще се прояви в бъдещия Шести голям период и ще реализира в още по-голяма пълнота културата на любовта.[12]

Психологичният аспект на човешкото развитие според Петър Дънов е последователната трансформация през четири културологични архетипа: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик. Преходът към последния се схваща като съвкупност от школски езотерични методи, целящи преобразуване на представно-понятийното съзнание в образно (имагинативно), и се обозначава с термина „разцъфтяване на човешката душа“. Езотеричният ученик трайно свързва съзнанието си с Христос, непрекъснато го преживява в своята мисловна, емоционална и волева сфера, и постоянно се учи от това, което той върши в него. По този начин съзнанието на ученика, и специално неговото етерно тяло, естествено се приема за обект и субект на така нареченото. „Второ пришествие на Христос“.

Основни методи за духовна работа в Школата на Всемирното бяло братство са молитвени събрания, музикални и дихателни упражнения, четене на Словото на Учителя, посрещане на изгрева на слънцето, Венера, Сириус и други небесни обекти, планински екскурзии, живот в братски общности, годишни събори и други. Специални методи са Заветът на цветните лъчи на Светлината, работата с езотеричния символ Пентаграм, и танцът паневритмия. Всички методи се схващат като езотерични практики за преживяване на Христос посредством целостта на човешкото същество и специално чрез неговото етерно тяло.

Христология

Петър Дънов говори преди всичко за божествената същност и изява на Христовото същество. Той най-общо казано определя Христос като Божествено космично същество, идващо от централното слънце на нашата Галактична система, което слънце Дънов нарича с името Алфиола. Според Дънов Христос е колективен Дух, сбор от всички Синове Божии. Той утвърждава максимата: „Христос е Глава на Великото Всемирно Братство“, като изтъква, че Христос е един и неделим, и представлява в макрокосмичен и психологичен план най-пълната изява на Любовта като принцип в Битието. Под термина Велико Всемирно Братство Дънов разбира организъм, съставен от еволюиралите човешки души и девет ангелски йерархии.

Петър Дънов категорично отхвърля второ физическо въплъщение на Христос. Той изтъква, че възгледът, че Христос ще се роди отново като малко дете, е неправилен и твърди, че днес Христос не може да се роди от жена. Дънов смята, че Христос се е родил и се ражда в сърцата и в душите на хората, при това едновременно в много души. Белегът, по който може да се различи това раждане на Христос вътре, е че човек ще бъде полезен както за себе си, така и за окръжаващите, ще настъпи едно вътрешно оживление и възкресение, така нареченото пробуждане на човешката душа, а хората ще си подадат ръка като братя.

Петър Дънов се защитава срещу нападките на някои православни изследователи, които го набеждават, че се е самообявил за прероден Христос: „Понякога казвате: „Господин Дънов дали е Христос, или Христос е в него?” Ще ви кажа: Христос не съм. Но Христос е в мен. Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да управлявам целия свят; щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят.”

Дънов говори за Второто пришествие на Христос в така наречения Астрален план в настоящата епоха. Той смята, че няма епоха в човешката история, в която Христос да е работил така. Според него в настоящето Христос е слязъл по-ниско, в Астралния и Етерния свят, по-близо до материалния свят. Дънов смята, Христовият Дух ще започне да се вселява в подготвените души, като това вселяване може да се различи, като се съзерцава във вътрешното мисловно поле на съзнанието и в социалния живот проявата на Христовите Добродетели.

Принос към окултизма

В периода 1901-1912 г. Петър Дънов провежда квазинаучни френологични изследвания върху избрани представители от българския народ. По-късно част от резултатите са изложени в неговите неделни проповеди, а с откриване на езотеричната школа на Всемирното бяло братство през 1922 се демонстрира цялостният му подход към така наречените окултни науки за себепознание – астрология, хиромантия, физиогномия, френология, кабала и други. Неговата оригинална методология в тази област включва следните основни принципи:

  • дава импулс на окултния ученик сам да изучава традицията на дадена окултна наука, коригирайки и насочвайки учебния процес и изследователските търсения;
  • забранява използването на окултните науки за персонална оценка и критика;
  • дава импулс за така нареченото еволюционно развитие на тези псевдонауки: към тях не трябва да се подхожда обективистично и позитивистично, а трябва да служат за развитие на добродетели в човешката душа и да помагат за раждане и познание на така наречения Вътрешен Христос;
  • утвърждава подход на синтез между различни окултни науки; например, според Дънов за да се схванат цялостно детайлите от даден хороскоп, човешка длан, лице или френологични параметри на череп, е необходимо да се проверят, обобщят и синтезират конкретни резултати от астрологичен, хиромантичен, физиогномичен, френологичен или друг анализ.

Някои негови идеи и подходи в цитираните окултни науки са използвани от Варненската астрологична традиция за създаване на така наречения триизмерен модел на хороскоп – смятан за иновация в астрологичната методология.

Според Дънов:

  • Съзнанието може да се движи и то с различни скорости – по-ниски и по-високи от скоростта на светлината.
  • Светлината е жива. Светлината също има съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание.
  • По светлината на слънчевия спектър би могло да се познае има ли същества на Слънцето, или няма.
  • Ако се направи средата на мислите по-рядка или по-гъста те ще претърпят пречупване.
  • Волята представлява строго определено движение в съзнанието – наклон в съзнанието.
  • Атомите имат съзнание и тяхното съзнание еволюира в зависимост прехода им през различните природни царства: минерално, растително, животинско и човешко.

Музикално творчество

Петър Дънов учи музика и цигулка през 80-те години на 19 век. През първото десетилетие на 20 век Петър Дънов започва да композира по библейски и свои текстове песни, наричани по-късно „братски песни“, а от 1922 г. дава в двата окултни класа на своята Школа песни и мелодии, които нарича окултни музикални упражнения. Според него те са метод за работа на езотеричния ученик и са предназначени да тонизират и хармонизират неговите психични процеси. Някои от текстовете на музикалните упражнения са на измислен, обявен от него за свещен протоезик, който Дънов нарича ватански и го определя като първичен език на човечеството.

Отглас в света

Разпространение на учението

През 40-те години на 20 век учението му става популярно в някои европейски страни като Франция и Литва, а през 70-те години навлиза в Русия, Канада и САЩ. През последното десетилетие на миналия век негови ученици и последователи се появяват във Великобритания, Германия, Австралия и Конго.

През 1995 последователи на Всемирното Бяло Братство в България юридически регистрират организация с идеална цел „Бяло Братство – България”, която се ръководи от Върховен братски съвет със седалище София. Извън пределите на страната съществуват десетки духовни центрове, най-голям от които е френският център в Бонфен. Той е основан през 1953 г. от Михаил Иванов (1900-1986) – ученик на Петър Дънов, наричан от последователите си Омраам Микаел Айванов. Иванов е осъден на затвор за изнасилването на негови последователки.

Духовно и културно влияние

Творчеството и дейността на Дънов са обект на изучаване и анализи от учени и духовни водачи.

  • По повод годишнина от рождението на Алберт Айнщайн през 1989 г. Френското национално радио излъчва предаване с негови изказвания, между които е и следното: „Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от България.”
  • Според мемоарите на Боян Боев, един от учениците на Петър Дънов, в разговор с него в Мюнхен през 1910 Рудолф Щайнер, основателят на антропософията, му казва: „На славянството е определено велика мисия. То, и в частност България, ще допринесе много за духовното повдигане на човечеството. Върнете се в България, там има мощно духовно движение, начело на което стои велик духовен посветен.”
  • Джиду Кришнамурти, лидер на Теософското движение, отхвърля идеята да бъде провъзгласен за Майтрея и Христос и споделя пред участници в световен теософски конгрес в Холандия, че Мировият учител е в България.Последното в това твърдение се отнася към събора от 2-ри август 1929 в Оммен,Холандия и рязко противоречи на речта произнесена от Кришнамурти в този ден по повод разпускането на „Ордена на Звездата“.
  • Алфред Лемоние, професор от Тулузкия университет, Франция, при посещението си в България се обръща към Дънов с думите: „Ние дойдохме да Ви благодарим от всичката си душа и всички си дух, също така и да Ви искаме нови благословения, съвети, пример, физическа, морална и интелектуална сила, за да можем по-добре да служим на Цялото.”

След 1925 г. учението на Дънов придобива световна популярност чрез редица публикации във вестници, списания и книги.

  • В Италия Алдо Лавини публикува в списание ”Ил Месаджеро дела Салуте” (1927) обширна биография и проучване за дейността на Петър Дънов. Излизащият в Палермо вестник „Алфа”, орган на Сдружението за психически експериментални науки, го нарича мистичен апостол на християнството в своята пълнота и величие. В Локарно издателство „Йога” подготвя и издава девет избрани беседи в превод на поетесата Мара Белчева и уводни думи на професор Джино Сордели. Луиджи Белоти, директор на Италианската академия за наука, литература и изкуство, в слово при откриването ѝ (24 октомври 1929) провъзгласява Учителя Петър Дънов за неин духовен ръководител.
  • В Чехословакия списание „Ди Глоке” публикува негова биография, а философът Рудолф Буркерт в книгата си “Божието царство на земята” го нарича „Пророк на бялата раса“.
  • В Германия вестник „Реформблат” отпечатва статия под заглавие „Предвестници на новата култура”, в която за Всемирното бяло братство се казва: „Истинската стойност на това движение не е само в неговите идеи, но и в непоколебимата му сила да се реализират тези идеи в живота.” Там е представен като „красива фигура, дишаща доброта.” Германското движение „Меншхайтспартай” (1932) се обявява за част принадлежност към Всемирното бяло братство в България.
  • Агнеса Хофман, деятел на Католическата либерална църква в Холандия, посещава България през 1928 година и споделя: „Аз дойдох да се срещна с Учителя Петър Дънов. Малко са Учителите на човечеството.”
  • В САЩ са публикувани на английски деветнадесет негови беседи, отбелязани с отзиви в пресата.
  • В Канада списание „Торч“, орган на Канадското астрологическо общество, публикува отзив за беседата „Великият закон”: „По своите достойнства тази малка книжка няма равна на себе си в цялата американска ораторска литература. Авторът е проникнал дълбоко в работата на духовната алхимия на вселената, показва как всяка добродетел спомага за изграждане на индивидуалното и общото благо на човечеството.”
  • В Полша списание „Хейнал” публикува отзив на Агни Пилшова: „Има много окултни школи по света, но тази в България се отличава с нещо специфично. Тя се старае да упражни възпитателно въздействие върху обществото чрез добрия си пример.”
  • В Швейцария пресата отпечатва отзив за книгата на Георги Радев „Учителят говори” (съставена по текстове на Дънов): „Никога досега не сме срещали толкова истини, изнесени в такава сбита форма, така живо и красиво.”
  • Във Франция Михаил Иванов, един от най-ревностните му ученици, създава през 1953 г. в Бонфен Всемирно бяло братство[17] , което в следващите години разгръща десетки духовни центрове по всички континенти. Последователите на Иванов практикуват паневритмия и специално изучават „мистичния български език”, за да пеят в оригинал музикалните упражнения на Дънов.
  • След демократичните промени в България стотици хора от цял свят посещават ежегодния дъновистки събор край Седемте рилски езера, за да участват в „Школата на Планината” и да изпълняват свещения за дъновизма танц паневритмия.
  • През 2005 г. интернет сайт, посветен на Дънов, стартира инициатива за многоезично превеждане на неговото литературно наследство на руски, немски, английски, испански, френски, полски и други.

Отношението на Православната църква към Петър Дънов

Създаденото от Дънов учение претендира да е християнско, но е в противоречие с Никейския символ на вярата[18], който се приема от почти всички християнски църкви (католически, православни и протестантски). Поради тази причина се разглежда от повечето християнски църкви като синкретично теософско учение или ерес.

Българската православна църква не приема идеите на Петър Дънов – неговата езотерична доктрина се основава на принципите на причинно-следствената зависимост и закона за реинкарнация и карма с цел усъвършенстване и повдигане на човешката душа все по-близо до Христовото съвършенство – принципи, напълно противоречащи на християнската доктрина. Обвързаността на учението на Петър Дънов с противоречащия на християнските норми окултизъм е още една от причините Православната църква да го обяви за еретическо.

На 7 юли 1922 г. Архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – „за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал”. Някои негови последователи също са отлъчени от Църквата. Главно обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос, въпреки недвусмисленото му изказване от 8 август 1920 г.:

  • „Не търсете Христа на физическото поле; не Го търсете и в един човек, защото Той е във всички хора. Само че там, където се проявява Христос, ще видите интензивна Светлина. Христос е един и много. Понякога казвате: „Г-н Дънов дали е Христос, или Христос е в него?” Ще ви кажа: Христос не съм, но Христос е в мен. Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да управлявам целия свят. Щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят.”

За неговата реакция твърденията са противоречиви: че не излиза публично в своя защита и не коментира събитието, а от друга страна, неизвестно къде и пред кого бил визирал единствено идеала на Великото всемирно братство: „Нека се реши този въпрос от Православната църква: възкръснал ли е Христос в Православната църква, приета ли е Любовта в Православната църква? Една църква има в света. Но вън от църквата е Всемирното Бяло Братство – то е по-високо от църквата. Но още по-високо от Всемирното Бяло Братство е Царството Божие. Следователно църквата е първото стъпало, Всемирното Бяло Братство е второто стъпало, а Царството Божие е третото стъпало – най-великото, което трябва да се прояви.” (24 юни 1923)

На събора на дъновистите през 6-15 август 1922 г. с участието на около 300 членове, се стига до сериозен конфликт с представители на Православната църква. Светият синод на БПЦ изпраща на събора своите пълномощници архимандрит Евтимий Сапунджиев и руснака М. Калнев. Според спомените на очевидци е решено да се проведе публичен диспут между православните богослови и Дънов, за което имало специална обява пред търновското читалище “Надежда”. Относно събитията, в читалището, версиите на засегнатите страни са различни. Архимандрит Евтимий и М. Калнев твърдят, че П. Дънов се уплашил от тях и неговите последователи са осуетили диспута. Според дъновиста Н. Дойнов, П. Дънов направил толкова убедително изявление, че след него никой не посмял да вземе думата. Всички свидетели са единодушни, че на предложението за диспут Дънов е отговорил с контрапредложение да се качат на Мусала и там да проведат полемиката.

Българската философска и теологична мисъл за Петър Дънов

Учението на Петър Дънов е обект на теологични и философски анализи. През 1917 г. теологът Даниил Ласков публикува във вестник „Духовна култура” статиите: „Какво нещо е теософията” и „Как гледа Библията на теософския спиритизъм и окултизъм”, а през 1922 г. излиза книгата му „Петър Дънов и неговото учение”, в което дъновизмът се определя като „сбор от езически суеверия, теософски спиритизъм и окултизъм”. През 1929 г. Ангел Томов анализира в списание „Философски преглед” религиозно-философската концепция на учението, изтъквайки, че то може да бъде разбрано само като съставка на мистичната вълна на новото време, характеризираща се с растящ интерес към спиритизма и с настъпателно движение на теософията и на различните окултни школи и мистични общества в света. (Виж списание „Философски преглед“, 1931, кн. II) По-късно авторитетният ремкеанец професор Димитър Михалчев публикува последователно в същото списание студиите „Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов” (1930) и “Против дъновизма като теософско учение” (1931). Според него става дума за пантеистична метафизика, която увлича масите в мистицизъм и ги прави „загубена част от народа” за държавата и нацията.(Пак там) През 1940 г. психиатърът доктор Кирил Чолаков, ученик на Михалчев, публикува в списание „Душевно здраве” три критически статии, в които дава на Петър Дънов и многохилядните му последователи клинични диагнози.

Марксическата философия след 1944 г. разглежда Петър Дънов като основоположник на „специфично българско теософско учение” в условията на буржоазното общество. Последователите му се определят като хора „глухи и слепи към болките на епохата”. Лансират се тенденциозни версии за „самоубийство” на Петър Дънов, въпреки съществуващи документални доказателства за пневмония като непосредствена причина за смърт.

В края на 20 век някои неформални философски кръгове в България предлагат метода на структуралистична реконструкция в интерпретацията на текстовете на Петър Дънов. Според тях, те са построени на троичен диалог Христос-Аз-Другия, което позволява да бъдат видени отвътре и да бъдат преживени като Слово или морално събитие. Изтъква се, че само структуралистичната интерпретация ги прави научно разграничими от други езотерични или религиозни текстове, тъй като в литературата на православното християнство, теософията и източния окултизъм не може да бъде открита морфологията Христос-Аз-Другия.

В противоположност на обвиненията за безструктурност на проповедите на Петър Дънов се обосновава т.нар. музикален принцип, схващан като духовна практика на така наречения езотеричен ученик, при която четенето и/или слушането на Словото на Дънов одухотворява интелектуализма на съвременното съзнание, възвръща в него живота на така наречената космическа интелигентност. Чрез този метод според дъновистите ученикът непосредствено преживява онова, което Учителят, като принцип на Светия Дух, върши в него.

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Богомилски книги и легенди-

Йордан Иванов (I изд. София 1925, II фототипно издание, изд. Наука и изкуство, 1970)

под редакцията на проф. Димитър Ангелов)

2.Из „Тайната(окултна)книга” на богомилите

3.Книга за богомилството-Боян Боев

4.И.Андреев-Историко-хронологически справочник(Издателство София 1988г.)

5.Донка Петканова-Стара българска литература.Апокрифи (София: Български писател, 1982.)

6. Богомилското учение“,Антон Глогов 1935

7. Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори- АНГЕЛОВ, Д. , ПРИМОВ, Б., БАТАКЛИЕВ, Г. София: Наука и изкуство (233 стр.), 1967.

8. БЛАГОЕВ, Н.П. Правни и социални възгледи на богомилите. София: Царска придворна печатница

9.История на България,БАН,т.2, София 1981г.

10.История  на България.БАН, т.3,София 1982г.

11. Филмът „Богомилите и Светият Граал”-Георги Василев

12. Биографията на Учителя Петър Дънов – Беинса Дуно, Езотерично Християнство

13. Проф. Андрей Пантев, доц. д-р Борислав Гаврилов100-те най-влиятелни българи в нашата история. С. 1997

14. История на Бялото Братство в България от представителния сайт на общество Бяло Братство

15. Учителя Петър Дънов, Пътят на Ученика, С. 1996г.

Вашият коментар


seven + = 16