5 МОГЪЩЕСТВО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И КУЛТУРЕН РАЗЦВЕТ ПРИ ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ (КРАЯ НА ІX — ПЪРВАТА ЧЕТВЪРТ НА X ВЕК)

Публикувано на декември 31 2010 Добави коментар

В края на ІX и началото на X век българската държава се изя-вява като една от най-могъщите сили в Югоизточна Европа. Българ-ските войски нанасят тежки удари на Византийската империя и дру-гите съседни държави и народи. Възходът на България намира израз и в областта на културата. Семената, посети от Кирило-Методиевите ученици попадат на благодатна почва и дават изобилни плодове. За кратко време в българските земи е създадена богата материална и духовна християнска култура, която нарежда страната сред водещите сили в средновековна Европа. Най-кратката и изчерпателна характе-ристика на този период от нашето минало се съдържа в лаконичното определение „Златен век на българската култура“.
Предпоставките за този политически и културен апогей на сред-новековната българска държава трябва да се търсят в значителните промени, настъпили в българското общество през ІX в. Голямото те-риториално разширение при хановете Крум, Маламир и Пресиян довежда до включването на редица славянски племена в пределите на Българ-ската държава; въвеждането на общо законодателство и централизи-рането на държавата подпомага издигането на положението на славя-ните до това на прабългарите; след покръстването двата етноса се изравняват и в религиозно отношение, а числеността и въвеждането на славянския език в богослужението дават предимство на славяните. Всички тези фактори довеждат до създаването през X в. на единна българска народност с изявен славянски облик. Започва изграждането на християнска средновековна българска култура, която въпреки че е силно повлияна от византийската, си остава преимуществено славян-ска по своя характер.
Управлението на цар Симеон І винаги е вълнувало историците от всички поколения. На него е посветен класическия труд на големия български историк Спиридон Палаузов „Векът на българския цар Симе-он“. Подробни изследвания на политическата история от онова време се съдържат във втория том на „История на българската държава през Средните векове“ от проф. Васил Златарски. Културният подем е обект на дългогодишни проучвания, систематизирани в книгата на Станчо Ваклинов „Формиране на старобългарската култура VІ – XІ в.“. Модерно обобщение на изследванията, посветени на цар Симеон І представлява книгата на проф. Иван Божилов „Цар Симеон Велики (893 – 927г.): Златният век на средновековна България“.
Симеон е третият от общо четиримата синове на княз Борис. Ня-кои сведения в писмата на патриарх Николай Мистик дават основание на учените да приемат, че бъдещият владетел на България е роден около 863 – 864г., поради което го наричат „син на мира“. Около 878г. той е изпратен от баща си в прочутата Магнаурска школа в Константинопол. Високото образование, което получава там, както и несъмнените му интелектуални възможности стават причина съвремен-ниците му да го наричат полугрък („емиаргос“, „семигрекус“).
Не е известно докога Симеон продължава заниманията си в Маг-наурската школа и дали напълно завършва обучението си. Ясно е, че след като напуска школата, той е изпратен при известния монах Ар-сентий, където дава монашески обет. Този акт намира обяснение в мнението на повечето историци, че княз Борис І готви третия си син за църковен глава на България. Предполага се, че Симеон се завръща в родината към 886г., след като неговият покровител патриарх Фотий за втори път губи високия си пост. По същото време в България при-стигат и откупените от робство Кирило-Методиеви ученици. Със свое-то високо образование Симеон се оказва изключително полезен в кни-жовната дейност, започната от Климент, Наум и техните сподвижници.
Междувременно през 889г., след 36-годишно управление княз Борис се оттегля доброволно от престола и се замонашва, за което свидетелства немският летописец от Xв. Регино. Властта преминава в ръцете на неговия най-голям син, канартикинът Владимир-Расате. Много скоро новият владетел, който вероятно е роден дълго преди покръстването и възпитан в езическа среда, започва жестоки гонения срещу християните, при които е убит архиепископ Йосиф, а много църкви, между които и Голямата базилика в Плиска са порутени. През 892г. князът променя и външната политика на България като влиза в съюз с немския крал Арнулф срещу Великоморавия. Вероятно договорът има антивизантийска насоченост. В този момент борбата срещу визан-тийското политическо и културно-религиозно влияние се преплита с опита на някои, подкрепяни от княза среди, да отхвърлят християн-ството и да се върнат към старите езически вярвания и обреди. Но действията на княза и неговото обкръжение не успяват, както е не-успешен и опитът на неговия идеен предшественик император Юлиян Отстъпник да възроди езичеството в Римската империя пет века по-рано.
През 893г. старият княз Борис-Михаил, след като се убеждава, че действията на Владимир заплашват делото на целия му живот, на-пуска манастира и подкрепян от верните си хора извършва държавен преврат. Владимир-Расате е свален от престола, ослепен и хвърлен в затвора. С един решителен удар княз Борис слага край на опита за промяна на курса в цялостната политика на България. Българските автори рядко споменават тази нова жестокост на първия български християнски владетел и светец. Има много горчива ирония във факта, че Борис-Михаил среща победата на бойното поле само когато е из-правен срещу свои.
Непосредствено след тези събития, за да довърши започнатото дело, княз Борис свиква всенароден събор в близкия до столицата град Преслав, където се вземат някои изключително важни за бъдещото развитие на България решения. На Преславския събор от 893г. за български владетел е провъзгласен третият Борисов син — Симеон, който е освободен от монашеския си обет. На събора се взема решение и за промяна в правото на престолонаследие — властта вече може да преминава не само от баща към син, но и от брат към брат. Друга важна промяна, обявена на събора, е преместването на столицата от Плиска в Преслав, като символ на новия път, който държавата окончателно поема. Освен това гръцкият език в богслужението и църковната книжнина са заменени съответно със славянския език и новите славянски книги.
След като извършва всичко това, Борис се завръща в манастира, където остава до смъртта си, която го застига, според приписката на Тудор Доксов, на 2 май 907г. Веднага след това първият български княз е канонизиран за светец, като по този начин църквата изразява своята признателност към неговото велико дело.
Събитията от 893г. коренно променят съдбата на Симеон. Вместо да се отдаде на духовна кариера, той става владетел на България. Скоро след тези събития, младият княз е принуден да воюва с Визан-тия. Вероятно в отговор на прогонването на гръцкото духовенство от България след Преславския народен събор, император Лъв VІ Философ премества пазара на българските стоки от Константинопол в Солун и ги облага с по-високи мита. Княз Симеон трябва да защити икономи-ческите интереси на България и след като императорът отказва да върне тържището обратно във византийската столица, българският владетел решава да започне война. Сведения за тези събития черпим от хрониката на византийския писател от Хв. Симеон Логотет.
През 894г. български войски навлизат в Източна Тракия и на-пълно разбиват византийската армия, която срещат по пътя си. Вед-нага след сражението княз Симеон се завръща в земите си, водейки много пленници. Но въпреки тази победа, българският владетел не успява да изпълни основната си цел — тържището на българските сто-ки остава в Солун. Междувременно Лъв VІ решава да си послужи с един от основните похвати, използвани от Византия в нейните между-държавни отношения — осигуряването на външен съюзник, който да поеме значителна част от тежестта в предстоящата война. В случая погледът на византийската дипломация се насочва към угрите (из-вестни още като маджари или унгарци), които по това време обитават земите между Буг и Днепър. В края на 894г. византийски кораби пре-насят маджарски войски по р. Дунав и ги прехвърлят в Североизточна България. По същото време към българските земи потегля една пехот-на византийска армия, командвана от пълководеца Никифор Фока, про-славил се с победите си срещу арабите в Италия. Симеон, който очаква нападение само откъм Византия, насочва основните си сили на юг. До сблъсък между двете армии обаче не се стига, тъй като ви-зантийците уведомяват българския владетел за нашествието на мад-жарите и предлагат преговори за примирие. Междувременно маджарите опустошават българските земи и претоварени с плячка се завръщат в местоживелищата си. Наскоро след това, въпреки взетите от българи-те мерки маджарите отново нахлуват южно от р. Дунав, разбиват вой-ските на Симеон и го принуждават да търси спасение зад стените на град Дръстър. Нашествениците достигат до Преслав и след като ог-рабват и опленяват страната, се завръщат в земите си отвъд р. Дне-пър.
Претърпяното поражение принуждава българския княз да започне преговори за мир с Византия, която иска бързо да изглади отноше-нията си със северния си съсед и да насочи всички свои сили срещу арабите. В България пристига опитният дипломат Лъв Магистър Хирос-факт, който трябва да осъществи размяната на пленените от бълга-рите византийци срещу откупените от маджарите българи. Симеон оба-че не се среща с него, а продължително време общува само с писма, целейки да проточи преговорите. Частта от тази кореспонденция, достигнала до наши дни, остава един от най ценните извори, свидетелстващи за характера и поведението на българския владетел. Междувременно Симеонови пратеници заминават далеч на изток, където сключват договор с печенезите, насочен срещу маджарите. Тук българският владетел използва старата изпитана византийска тактика, откривайки в лицето на печенезите съюзник, разположен в тила на неговите врагове. През пролетта на 896г. българи и печенези напълно опустошават териториите на маджарите, които след този тежък удар напускат земите си и се насочват към Централна Европа, където по-късно основават своя държава — Унгария.
След като разрушава антибългарската коалиция, княз Симеон навлиза във Византия и през лятото на 896г. разбива ромейските войски при Булгарофигон. Наскоро след това между двете държави е сключен мир, който урежда техните отношения и премахва основната причина за войната — преместването на българското тържище от Кон-стантинопол в Солун.
След тази трудна победа княз Симеон продължава политиката на своите предшественици за укрепване на българското влияние в юго-западните части на Балканския полуостров. Според Лъв Магистър Хи-росфакт, оглавената от него дипломатическа мисия в България се оказва успешна и Симеон връща 30 крепости от района на Драч на Византия. От сведението обаче не става ясно по какви причини кня-зът, който явно се опитва да ликвидира византийската власт по Ад-риатическото крайбрежие, връща споменатите крепости на ромеите.
Наскоро след тези събития, през лятото на 904г. голяма араб-ска флотилия обсажда Солун. Арабите, командвани от ренегата Лъв Триполит превземат града, ограбват го и откарват със себе си много пленници. Загубил значителна част от жителите си, Солун остава беззащитен. Този факт не остава незабелязан за българския владе-тел, който отчита стратегическото разположение на града и не крие намеренията си да го завладее. За да предотврати това, дипломатът Лъв Хиросфакт пристига в България за трети път. Българите се от-казват да превземат Солун, но за сметка на това получават значи-телни териториални придобивки в района на Беломорието.
С разширението си на югозапад, постигнато през 904г., Бълга-рия се превръща в най-обширната държава на Балканите. Постепенно българите скъсяват и огромната културна дистанция, която ги дели от империята. Тези успехи пораждат у Симеон идеята за обединяване на южните славяни под неговия скиптър, за унищожаване на Византия и за създаване на българо-византийска империя със столица Цари-град. Симеон вече не е доволен от титлата „архонт на България, давана му от ромеите. Той се смята за равен на василевса и се стреми да заеме мястото му. Според плановете на амбициозния владетел, България трябвало да замени Византия, приемайки нейното политическо и културно наследство.
Събитията във Византия от първата половина на X в. благопри-ятстват амбициозните намерения на българския владетел. През май 912г., след смъртта на Лъв VІ Философ, на престола се възкачва Константин VІІ Багренородни. Поради неговото непълнолетие властта попада в ръцете на чичо му Александър (912 — 913г.), който без яс-на причина нарушава мира с България още същата година. В отговор на предизвикателството, през лятото на 913г. Симеон застава начело на войските си и се отправя към Константинопол. Междувременно Александър внезапно умира и новосформираното регентство начело с патриарх Николай Мистик разчита, че мирът може лесно да бъде въз-становен, след като виновникът за конфликта вече не е между жи-вите. Писмата на патриарха обаче не трогват особено Симеон и той обсажда Константинопол, защото не личната обида е основната при-чина за войната. Тя е само част от амбициозната политическа про-грама на българския владетел, за осъществяването на която моментът изглежда подходящ.
Симеон вероятно си дава пълна сметка, че без специална подго-товка превземането на Византийската столица е немислимо, поради което започва преговори за мир с Николай Мистик. Българският вла-детел заедно с двамата си сина е приет тържествено във Влахернския дворец. След това се пристъпва към основното споразумение, постиг-нато при преговорите — провъзгласяването на българския владетел за василевс (цар). Според византийския хронист Симеон Логотет патри-архът извършва молитва и полага на Симеоновата глава своя епирип-тарий (патриаршеска наметка) вместо корона. Според много историци с този акт патриархът провъзгласява Симеон за василевс (император) на българите. Това мнение обаче е подложено на много критики, кои-то се основават както на мъглявото известие на Симеон Логотет, та-ка и на факта, че дори столетия по-късно за пръв български цар се смята Симеоновият син Петър І. Именно затова трима водачи на осво-бодителни въстания приемат името Петър. Ако действително Симеон е бил признат за василевс (цар), те биха взели неговото далеч по-авторитетно име. От друга страна Петър І е христолюбив владетел, което също би обяснило стремежа но въстаническите водачи да приемат неговото име, а неяснотата в сведенията на византийските хронисти би могла лесно да се обясни с опит да се прикрие болезнената истина, че българският владетел налага със сила волята си на ромеите. Така или иначе, въпросът за титулатурата на Симеон все още не може да получи еднозначен отговор в историческата наука.
Освен коронясването на Симеон е постигнато принципно съгласие за женитбата на Константин VІІ Багренородни с една от дъщерите на Симеон. Споразумението открива пред българския владетел възможност да стане тъст на императора, т. е. да получи високата титла „васи-леопатор“, и тъй като Константин VІІ е малолетен — да оказва сери-озно влияние върху управлението на империята.
През февруари 914г. обаче, императрицата-майка Зоя взема властта в свои ръце, отстранява патриарх Николай Мистик от регентството и отхвърля споразумението за женитба между нейния син и Симеоновата дъщеря. Нарушаването на договора принуждава българския владетел да поднови военните действия срещу Византия. През есента на 914г. войските на Симеон превземат Адрианопол, а през 915г. опустошават Драчката и Солунската области. Агресивната българска политика кара императрицата да започне мирни преговори с арабите, за да може да прехвърли войски от Изтока срещу Симеон. Освен това Зоя се опитва да създаде могъща антибългарска коалиция, включваща сърби, маджари, печенези и ромеи. В този момент българският владетел отново показва блестящите си дипломатически умения като разстройва коалицията и дори успява да привлече маджарите и печенезите на своя страна.
Решителното сражение между българи и византийци се провежда на 20 август 917г. при р. Ахелой край Анхиало (Поморие). Според Йоан Скилица първоначално превесът е на страната на ромеите, но след напускането на бойното поле от техния пълководец Лъв Фока, в редиците им настъпва смут. Цар Симеон използва умело създалата се ситуация и нанася тотално поражение на врага. Загиват много ромеи, а доместикът Лъв Фока се спасява с бягство в Месемврия. Историкът Лъв Дякон, който половин век по-късно посещава мястото на сраже-нието с болка пише, че се виждат купища от кости край Анхиало, „…където тогава позорно била съсечена бягащата войска на ро-меите“.
След този голям успех българските войски опустошават цяла Из-точна Тракия и още веднъж разбиват Лъв Фока в околностите на Кон-стантинопол. Но преди да настъпи към византийската столица, цар Симеон решава да се справи със сърбите, които като византийски съ-юзници неведнъж проявяват враждебно отношение към България. Една българска войска сваля от престола княз Петър Гойникович и го за-меня с пробългарски настроения Павел Бранович. След тези събития, през 918г. български войски нахлуват дълбоко в Елада, обезлюдя-вайки тамошните византийски земи като отвеждат част от местното население със себе си, а друга прогонват в Пелопонес и по Егейски-те острови. Крайната цел на Симеоновата политическа програма — ликвидирането на византийското влияние върху Балканите и влизането му в Константинопол като василевс — изглежда все по-достижима. Из-глежда, че през същата година Симеон въздига българската архиепис-копия в Патриаршия, а първият български патриарх коронясва владе-теля за „василевс на българи и ромеи“. Запазени са оловни печати, върху които българският владетел се титулува „Симеон, в Христа Бо-га василевс на ромеите“. Симеон узурпира титлата на византийските владетели, поддържайки утопичния си блян по Константинопол, който го преследва до самата му смърт.
Междувременно през 919г. е извършен преврат — императрица Зоя е свалена от престола и начело на държавата застава друнгарият на флотата Роман Лакапин. Скоро той се издига до съимператор на Кон-стантин VІІ и се превръща в основен противник на Симеон, за когото остава само един начин да осъществи целите си — превземането на Константинопол.
През есента на 920г., с цел да постигне контрол върху Дарда-нелите, цар Симеон обсажда малоазийския град Лампсак. На следваща-та година български войски отново достигат Константинопол и опожа-ряват Златния рог, но поредните враждебни действия на сърбите, подклаждани от Византия, приуждават българския владетел да се от-клони от основната си цел. Изпратената българска армия поставя на сръбския престол княз Захарий. През 922г. българите отново опусто-шават околностите на византийската столица, но Симеон вече си дава сметка, че без едновременна обсада по суша и море градът не може да бъде превзет.
През същата година цар Симеон започва преговори с владетеля на Египет Убайдаллах ал-Махди, предлагайки му съвместна обсада на Константинопол с българска сухопътна армия и арабски флот. Ал-Мах-ди показва заинтересованост към проекта, но на връщане от Египет корабът с българските и арабските пратеници, които трябвало да до-уточнят подробностите с българския владетел, попада във византий-ски ръце. Роман Лакапин, осъзнавайки огромната опасност надвиснала над империята, връща арабите в Египет с богати дарове за ал-Махди. Тази случайност решава съдбата на проектирания българо-арабски съ-юз. Последвалите нови опити на Симеон да създаде антивизантийска коалиция също не довеждат до желания резултат.
През 923г. последвала нова неприятна изненада. Сръбският княз Захарий отхвърля васалното си положение спрямо България и разбива изпратената срещу него българска войска. Във войната загиват спо-собните Симеонови пълководци Мармаис и Теодор. Поражението е при-дружено от вълнения в България, свързани с недоволството на част от населението срещу продължителните войни. Симеон се принуждава да започне преговори за мир с Византия. Примирието е сключено след лична среща между него и Роман Лакапин, състояла се на 9 септември 923г. при морския бряг близо до Константинопол. Българският владе-тел не желае окончателен мир, тъй като целите му все още остават неосъществени, но сключва примирие, което му гарантира временния неутралитет на империята.
Мирът с Византия позволява на цар Симеон още на следващата година да се справи окончателно със Сърбия. През 924г. страната е окупирана от български войски, като за няколко години става със-тавна част от България. Веднага след този успех царят започва под-готовка за война с Хърватското кралство, което дава убежище на сръбския княз Захарий. Напразни остават опитите на папските прате-ници, които пристигат в България през 926г., да помирят двете страни. Същите пратеници може да са коронясали Симеон за цар, как-то споменава в едно свое писмо до папата по-късния български вла-детел Калоян. Междувременно през 927г. българите нахлуват в хър-ватските земи, но понасят тежко поражение от войските на крал То-мислав, чиято държава се намира в период на небивал възход. В резултат на това в България се надига народно брожение срещу непрекъснатите войни, които българският владетел води вече четиринадесет години. Приемайки тежко несгодите, цар Симеон получава апоплектичен удар и на 27 май 927г. умира.
Въпреки че е изпълнено с многобройни кървави войни, времето на цар Симеон е наречено „Златен век на българската култура“. Това определение е оправдано, защото българският владетел е не само държавник и воин, а и виден книжовник. Той насочва голяма част от своята неизчерпаема енергия към създаването на една литература, творена на новата славянска писменост, която е достоен последовател на богатата византийска летописна традиция. До нас са достигнали имената на някои от неговите сподвижници в това велико дело — Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Наум Преславски, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Презвитер Григорий. Климент Охридски е автор на редица похвални слова (за св. Димитър Солунски, за св. Климент Римски, за св. Константин-Кирил Философ и др.), на множество поучения, проповеди, наставления и др. Важно място в Симеоновия кръг от писатели заема Константин Преславски, автор на проповедническия труд „Учително евангелие“, на стихотворенията „Проглас към евангелието“ и „Азбучна молитва“, както и на хрониката „Историкии“. Но може би най-талантливият автор от онова време е Йоан Екзарх. Негови известни тварби са „Небеса“ и „Шестоднев“. В последното произведение авторът прави едно великолепно описание на столицата Велики Преслав, на Симео-новия дворец, на самия български цар и неговите боляри. Черноризец Храбър е известен само със силната си полемична творба „(Сказание) за буквите“, която представлява истинска апология на славянската писменост и на правото на всеки народ да твори книжнина на родния си език. Самият цар Симеон съставя сборника „Златоструй“, който е подбор и превод на някои от най-забележителните слова на св. Йоан Златоуст, както и два други сборника, които представляват своеоб-разни енциклопедии на тогавашната образованост и наука. Голяма част от тогавашните творби са преводни, а не оригинални, но това е обяснимо във връзка с нуждите на църквата от разнообразни по жанр четива, както и с липсата на традиции в младата българска литера-тура.
По времето на цар Симеон голям разцвет постига и материалната култура. Подобно на хан Омуртаг, Симеон се прочува като владетел-строител. В един български апокрифен летопис от XІ в. се споменава за строежа на много градове, включително и на Велики Преслав, осъ-ществени от българския цар. Симеон превръща стария аул във велико-лепен град и център на голяма култура, с право наречена от проф. Иван Божилов „Преславска Цивилизация“. В представите на Симеон Преслав е трябвало да бъде за българите това, което е Константи-нопол за ромеите. Подобно на Плиска, новата българска столица включва две отбранителни линии, очертаващи „външен“ и „вътрешен“ град. Във „вътрешния град“ са разположени дворците, обществените постройки, както и част от църквите и жилищните сгради. Той е за-щитен от високи крепостни стени, построени от големи каменни квад-ри. Във „външния град“ са разположени множество имения, манастири, църкви, занаятчийски работилници, жилища и др. „Външният град“ на Преслав, за разлика от този на Плиска, също е обграден от високи каменни стени със защитни кули. Близките оконости на града също са богати на археологически обекти от времето на Първата Българска държава. В полите на Преславската планина са разположени няколко манастира, в които по времето на цар Симеон кипи усилена книжовна и занаятчийска дейност.
Църковното строителство заема важно място в културната прог-рама на цар Симеон. Ако първите християнски храмове у нас са бази-лики, то от началото на X в. като основен архитектурен тип се на-лага кръстокуполната църква. Във Велики Преслав са открити над 20 такива църкви. Особено интересна със своята архитектура е т.нар. Златна (Кръгла) Симеонова църква. Тя се намира във „външния град“, върху една тераса, близо до р. Камчия. Има правоъгален двор (атри-ум) и предверие (нартекс) с кръщелна (баптистерий). Самият храм представлява ротонда с 12 ниши (конхи), над които 12 колони крепят втория етаж, завършващ с полуцилиндричен купол. В центъра, точно под купола, се намира мраморният амвон. Според едно становище Златната църква е частна и принадлежи на Симеон и неговото семей-ство. Според друго мнение тази църква е архиепископска, а по-късно патриаршеска катедрала.
Широката строителна дейност в края на ІX — началото на X в. е причина за появата на един изключителен феномен — Преславската ри-сувана керамика. Става дума за изработването на плочки от бяла глина за стенна декорация, подови настилки, икони и др. С тази техника е изпълнена прочутата икона на св. Теодор Стратилат, със-тавена от 16 керамични плочки. По обхват, техника и стил Преслав-ската рисувана керамика няма равна на себе си в тогавашна Европа. За съжаление тя просъществува твърде кратко — появява се в края на ІX в., за да изчезне до средата на следващия.
Предсдтавите ни за Преславската цивилизация ще останат непъл-ни, ако не споменем и златарството. В своя „Шестоднев“ Йоан Екзарх дава една картина на истинско златно разточителство в царския двор. Описанието на старобългарския писател намери материално пот-върждение в откритото през 1978г. близо до Преслав богато златно съкровище, описано подробно в монографията на проф. Тотю Тотев. Към многобройните златни предмети са приложени разноцветен емайл, скъпоценни и полускъпоценни камъни. Много вероятно е всичко това да е укрито по време на бурните събития от 971г., когато Йоан Цимисхий превзема българската столица.
„Векът на Симеон“ безспорно е най-великото време в българ-ското средновековие. Самият Симеон се оказва най-надареният бъл-гарски владетел — той е пълководец и строител, дипломат и учен, преводач и писател; единствен измежду всички наши държавници той е наречен Велики. Въпреки това оценката на неговото дело остава про-тиворечива. Това се дължи на безкрайните войни, подчинени на една утопична идея — ликвидирането на Византия и създаването на една българо-византийска империя със столица Цариград. Симеон не си дава сметка, че наскоро покръстеният и тръгнал по пътя на своето ускорено развитие български народ не би могъл така бързо да се из-равни с ромеите в политическо, икономическо и културно отношение. Освен това продължителните войни надхвърлят възможностите на ук-репналата, но все още далеч от опита и ресурсите на Византия бъл-гарска държава. Техните последици стоят в основата на постепенния упадък на България през Xв., първите признаци на който се забе-лязват още в последните години от управлението на Цар Симеон.
Едно обаче не може да се отрече — създаването Преславската цивилизация прави делото на цар Симеон наистина безсмъртно. Реално Симеоново постижение са и отстъпките, които Византия прави на не-говия син Петър, обявен официално за „император (цар) на българи-те, и на българския църковен глава, провъзгласен за патриарх. Цар Симеон е не само пълководец и завоевател, но и творец, допринесъл изключително много за културното издигане на България. За това трябва да го запомним не толкова с политическата му програма, която остава неосъществена, колкото с личното му участие в градежа на Златния век на българската култура.

ТЕМА № 6 СЪЩНОСТ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА БОГОМИЛСКАТА ЕРЕС

Още в първите векове от своето съществуване християнството се сблъсква с ересите. Ерес се нарича всяко отклонение от официалната църковна догма, изложена в т.нар. Символ на вярата, приет на Ни-кейския вселенски събор от 325г. Арианството, несторианството, мо-нофизитизмът и други ереси спечелват много последователи. Причини-те за това се крият преди всичко в многобройните вътрешни противо-речия, заложени в християнското учение. Стига се дотам, че някои ереси се превръщат в мощни социални движения, излизайки извън рам-ките на догматичните религиозни спорове. Едно такова голямо ере-тично движение е богомилството, което се оформя в българските зе-ми, за да се разпространи след това в много европейски страни и да просъществува няколко столетия.
Причините за появата на богомилската ерес трябва да се търсят в няколко посоки. Най-напред би следвало да се посочат особеностите на българската християнизация — в началото новата религия е налагана на много места с насилие, проповядвана на неразбираемите за населението гръцки и латински езици. Освен това в Балканските провинции на империята живеят много павликяни, толерирани от някои императори по време на иконоборските борби. Политическата и социално-икономическа криза в България при цар Петър (927-969г.) и превръщането на църквата в богата и отдалечена от обикновените хора институция допълнително изострят обществените противоречия. Кризите и гладът винаги са добра почва за развитие на крайни политически и религиозни течения. Освен всичко, езическите вярвания и обичаи са много здраво вкоренени в съзнанието на българите, което е още един фактор за бързото оформяне и разпространение на богомилската ерес в страната. Тя се появява през втората четвърт на Xв. заедно с отшелничеството.
Отшелничеството е форма на протест срещу суровата действител-ност в търсене на път към лично спасение. Най-известният и популя-рен отшелник от времето на цар Петър е Иван Рилски, по-късно кано-низиран и обявен за покровител на българския народ. Отшелничество-то е стремеж към постигане на духовно съвършенство и приближаване до Бога чрез усамотяване в пустинни месности и отричане на мате-риалното добруване. Самият Иван Рилски се отдава на самотно съзер-цание първо в Осоговската планина, а след това в Рила, където ос-тава до края на живота си. Постепенно около него се събират голям брой ученици и сподвижници, с чиято помощ той основава монашеско общежитие, на чието място по-късно възниква Рилският манастир. Иван Рилски учи последователите си да презират земните блага и да не се уповават на благоразположението на царе и боляри. Той призо-вава към тих и скромен живот в монашеско уединение и вижда в среб-ролюбието един от най-големите пороци. Църквата не преследва от-шелниците, но и не поощрява масовото му практикуване поради него-вия ярко изразен антисоциален характер.
При цар Петър І (927 – 970г.) българската държава навлиза в период на икономически и политически упадък, чиито първи признаци се забелязват още в края на Симеоновото управление. Положението на народа се влошава от продължителните Симеонови войни, природните бедствия и маджарските нашествия. Земята във все по-голяма степен става притежание на аристокрацията и висшето духовенство, което задълбочава социалното разслоение. Голямата разлика между думите и делата на църковните служители правят лошо впечатление на обикно-вените християни. Нерадостната картина на духовния живот в българ-ското общество от втората половина на X в. е отразена в произведе-нието на Презвитер Козма „Беседа против богомилите“.
Именно при тези условия се оформя богомилството — като след-ствие от обществената реалност, оригинални и по-стари неформални религиозни учения. То носи името на своя създател поп Богомил, който излиза на историческата сцена през втората четвърт на X в. и вероятно произлиза от низшето духовенство. Сведения за неговата поява откриваме отново в „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма. Център на еретическото учение може би е Тракия, където още от VІІІ в. са заселени голям брой павликяни, чието учение играе основополагаща роля при създаването на богомилството. Македония също се сочи като евентуална родина на богомилството, тъй като в житието на Климент Охридски се споменава за ерес, появила се в тези земи след неговата смърт. Последната версия е свързана с Мизия, и по-точно със земите около столицата Преслав. Оттук можем да заключим, че новата ерес би могла да се появи навсякъде из земите на христолюбивия цар Петър. Изворите за богомилството могат да се разделят на две групи: антибогомилски (посланието на цариградския патриарх Теофилакт до българския цар Петър, споменатата вече „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма, „Синодикът на цар Борил“, „Догматическото всеоръжие“ на ви-зантийския богослов Евтимий Зигавин, „Алексиада“ от Ана Комнина, Житията на Иларион Мъгленски и Теодосий Търновски, написани от патриарх Евтимий и византийския първосвещеник патриарх Калист и др.) и богомилски („Тайната книга“, „Катарския требник“, Апокриф-ната българска летопис от XІ в. и др.).
Подобно на други ереси от античността и средновековието и богомилството в значителна степен се оформя под влиянието на пред-ходно мисловно наследство. Поп Богомил, а и следващи теоретици и проповедници възприемат и използват в готов вид или видоизменени по-стари идеи, най-вече от еретичните учения на манихеи, павликяни и масалиани. В основата на първите две учения стои крайният дуали-зъм, а третото обръща най-голямо влияние на усъвършенстването чрез непрекъснати молитви. И трите еретични учения отричат необходи-мостта от църковно съсловие, защото защитават мнението, че всеки човек може сам да тълкува Светото писание и не се нуждае от пос-редници в отношенията си с Бога. Манихеите и ранните павликяни обаче изповядват краен дуализъм — за тях доброто и злото начало в света съществуват независимо и нито едно от тях няма да надделее над другото.
Богомилството също признава двойното начало на света. Но тех-ният дуализъм е умерен — отначало съществува само Бог, който запо-чва сътворението на вселената. Той има двама сина — Сатанаил, кой-то е по-голям и пръв негов помощник, и Исус Христос. Около Бог се намират и хиляди ангели, съставляващи неговото войнство. След вре-ме Сатанаил се възгордява и решава да построи свое царство, подра-жавайки на баща си. За целта той привлича част от ангелите с обе-щание да им намали данъците. Но Бог изхвърля в бездната Сатанаил и бунтовните ангели. Въпреки това, използвайки творческата си сила, Сатанаил създава Земята и останалите небесни тела, растенията, жи-вотните и първите хора — Адам и Ева (от пръст). Но бунтовният син не успява да вдъхне живот на хората и се обръща за помощ към своя Отец. Бог дава душа на Адам и Ева и те оживяват, след което са на-станени в рая. По-късно Сатанаил отново показва природата си, като поставя началото на смъртните грехове чрез изпратената от него змия. Заради тази простъпка Бог лишава големия си син от творческата му сила. Въпреки това грехът вече има здрави устои в света и се налага Бог да изпрати втория си син Исус Христос на земята, за да покаже на хората пътя към доброто и спасението от смъртта. След възкресението на Христос Сатанаил е заловен и хвър-лен в ада, като му е отнета божествената частица „ил“ от името и той става просто Сатана (Дявол). Сатаната обаче успява да избяга от ада и продължава да прелъстява хората, отдалечавайки ги от Бога и небесата. Според богомилската есхатология, след Второто пришест-вие Бог завинаги ще унищожи Сатаната и верните му ангели заедно с всичките му грешни човеци, а праведните души ще вземе на небето. Това е накратко космогонията, христологията и есхатологията на бо-гомилите. Умереният дуализъм, предвиждащ крайна победа над Сатана-та и тържество на Божието царство, прави тяхното учение по-привле-кателно и до гляма степен обяснява по-късното му разпространение в Европа.
Богомилите признават само Новия Завет и отричат старозаветни-те пророци. Те отдават най-голямо значение на Йоановото евангелие, защото там намират известно основание на своя възглед, че Христос е станал човек във физическо отношение само въображаемо и привид-но, а неговата същност единствено духовна. Освен това те използват и някои забранени от официалната църква книги (апокрифи), като „Томиното евангелие“, „Никодимовото евангелие“ и др.
Богомилите отричат църквата и не я признават за организация на истинските християни. Отношението им към основните църковни символи и обреди също е отрицателно. Те отричат кръщението на де-ца, които нямат понятие от вяра в Бога, причастието, което възпри-емат като жертвоприношение и освен това не виждат в него нищо свя-то, и изповедта пред свещеника, защото не приемат светостта на са-мите духовни лица. Богомилите отхвърлят кръста, иконите и светите мощи и се обявяват срещу силно развития култ към Богородица, която смятат за обикновена жена, родила само човек (Христородица). Отно-шението им към учението за въскресение на мъртвите също е скептич-но — твърдят, че в гроба тялото се превръща в прах и не може нико-га да възкръсне.
Обект на богомилските критики е и държавата — те проповядват срещу светската власт на царя, старейшините и болярите и подтикват към неподчинение техните подвластни. С тези социални възгледи поп Богомил и неговите последователи се противопоставят на тогавашната обществено-политическа и религиозна действителност, използвайки само мирни форми на съпротива. Богомилите твърдят, че човек трябва съзнателно и с всички сили да се бори срещу Злото и всички изкуше-ния на плътта, отдавайки се на духовно усъвършенстване. Богомил-ското учение е свързано с редица ограничения — забранява употреба-та на месо и вино, отрича богатството и укорява онези, които носят скъпи дрехи. Богомилите открито се обявяват срещу войните и убий-ствата като смятат, че не трябва да се посяга върху живота на ни-кое живо същество, освен змията. Те имат отрицателно отношение към брака, но смятат жените и мъжете за равни — възглед, който отново се отличава от учението на официалната църква.
По принцип богомилите отричат ежедневния труд, защото смятат, че той отвлича вниманието на хората от мисълта за спасението на душата. Но обикновените последователи на ереста не могат да от-хвърлят трудовата дейност, която осигурява препитанието им, още повече че със своя труд те издържат и проповедниците си. Идеал за човешко общество богомилите виждат в раннохристиянските общини, където всички приобщени на теория са равни. Въпреки това, еретици-те си създават една специфична йерархия, която се основава на сте-пента на задълбоченост, която всеки последовател е достигнал в те-орията и практиката на богомилското учение.
Според сведенията на цариградския патриарх Теофилакт, бого-милите се делят на три групи. „Слушателите“ са най-голямата част от тях, които все още не са навлязли достатъчно в учението и дори трудно могат да се нарекат богомили. „Вярващите“ са втората група, пред която т.нар. „апостоли“ (проповедниците на ереста) разкриват основите на богомилската идеология, без обаче да ги посвещават във всички тайни. След като преминат през дълъг очистителен пост, „вярващите“ се подлагат на обред, наречен „кръщение от Светия Дух“. След него всеки от тях вече може да достигне и последната, най-висша степен в стълбицата на богомилската йерархия — тази на „съвършените“. Кандидатът се въвежда все по-пълно в тайните на учението, запознава се с „Тайната книга“, с богомилската космого-ния и есхатология, с алегоричните тълкувания на евангелията. Освен това той трябва да се откаже от жена си, ако е женен, или да остане ерген, както и да възприеме един напълно аскетичен начин на живот.
Богомилите се обединяват в общини по примера на първите хрис-тияни. През XІІ в. са известни имената на две големи общини — „Драгувития“ в Тракия и „България“ в Македония. Общините излъчват богомилските проповедници — „апостолите“. Пръв измежду „съвършени-те“ в дадена община е старейшината, наречен „дедец“. Той има по-мощници, наричани „старец“, „гост“ или „стройник“. Целта на бого-милските общини е разпространението на учението и практикуване на неговите основни принципи. Последователите на ереста се събират на общи молитвени събрания, където произнасят редица молитви, най-разпространена от които е „Отче наш“. Практикуват четири основни ритуала: молитвените събрания, взаимната изповед, приемането на „слушатели“ в степен „вярващи“ и посвещаването на „вярващ“ в „съ-вършен“.
Богомилството получава широко разпространение в България по времето на цар Петър І, когато са предприети и първите гонения срещу еретиците. При цар Самуил (997 – 1014г.) обаче гоненията са прекратени във връзка с вътрешната консолидация, от която се нуж-дае страната предвид надвисналата страшна византийска опасност. Засегната от ереста е дори царската дъщеря Теодора-Косара.
Влошеното положение на българите след завладяването на стра-ната от Василий ІІ Българоубиец дава нов тласък на богомилството. Ереста не само се засилва, но става и по-войнствена — богомили вземат участие във въстанието на Петър Делян. Освен това книжнина-та им нараства и бързо се разпространява сред населението както в българските земи, така и в останалите части на империята.
Липсват сведения за богомилското движение от времето на пър-вите Асеневци. Активността на еретиците е неразривно свързана с конкретната социално-политическа обстановка в страната — в години на възход те губят популярност, но кризите винаги спомагат за тях-ното възраждане. За това при цар Борил (1207 — 1218г.) отслабване-то на централната власт, външнополитическите неуспехи и толерира-нето на православната църква създават благоприятни условия за ново широко разпространение на ереста. За да се справи с богомилите и да отклони погледите от неуспешното си управление, цар Борил свик-ва църковен събор на 11. февруари 1211г. в Търново. Съборът осъжда еретиците и им налага различни строги наказания. Решенията на съ-бора са вписани в т.нар. Синодик на цар Борил.
При цар Иван Асен ІІ (1218 – 1241г.) богомилството постепенно затихва, вероятно в резултат от обществено-политическата стабил-ност в страната и толерантното отношение от страна на владетеля, заради което папа Григорий ІX го нарича „отстъпник“ и твърди, че земята му е пълна с еретици, които той (царят) защитава.
Активизиране на богомилското движение се наблюдава по времето на цар Иван Александър (1331 – 1371г.). То е предизвикано както от политическата нестабилност на българското общество през XІV в., така и от разпространението на други социално-религиозни учения и движения като исихазъм, варлаамитство, адамитство и др. Исихазмът, който проповядва път към лично спасение, не е обявен за ерес, а е приет от официалната църква и получава широко разпространение през втората половина на XІV в. Исихаст е дори последният български патриарх Евтимий Търновски. Варлаамитството, което се разпростра-нява по същото време, е религиозно-философско учение, което корес-пондира с античния гностицизъм и сочи доброто владеене на научното познание като един от пътищата към опознаването на Бога. Въпреки че сред привържениците на това учение има много видни българи, то е обявено за ерес, а последователите му са подложени на гонения. Същата съдба имат и адамитите, които подобно на богомилите пропо-вядват равенство между хората и отричат материалните блага, тър-сейки щастието в някакво отдавна отминало състояние на човешката общност. Впрочем, мистичните блянове по изгубения рай са характер-ни и за изходната позиция на исихазма. Адамитите обаче изпадат в крайности, като ходят голи за да се уподобят на първите хора и най-вече на своя праотец Адам, чийто образ идеализират.
Острата критика срещу обществените порядки, проповядвана от еретиците, е една от причините, довели до свикването на Търновския църковен събор от 1350 г. Главните богомилски учители Кирил Босота и поп Стефан са осъдени, а учението им е анатемосано. Въпреки то-ва, възгледи с дуалистична насоченост на богомили и павликяни про-дължават да се ширят. Към заплахите за православието трябва да прибавим и засилените еврейски проповеди в българската столица. Всичко това довежда до свикването на втори антиеретически събор през 1359 г., в който участват цар Иван Александър, висшето ду-ховенство и аристокрацията. Главен обвинител е исихастът Теодосий Търновски. Осъдени са не само привърженици на богомилството, но и видни проповедници на адамитството, варлаамитството и ереста на жидовстващите (евреите). Такава е атмосферата в едно общество, жи-веещо в смутно и размирно време на вътрешни противоречия и външен натиск, който от ден на ден добива все по-осезателни размери.
Последните гонители на богомилството са патриарх Евтимий Тър-новски (който влиза в полемика с двама еретични водачи — Пирон и Теодосий) и извесният духовник Киприян. След падането на България под османска власт богомилството изключително бързо отива към упа-дък — привикнали да атакуват слабостите на християнската църква, неговите последователи така и не намират средства за борба срещу исляма. През XV в.ереста изчезва от българските земи, но остатъци от нейното учение могат и днес да се забележат в отделни елементи на българския фолклор.
Още от XІ в. богомилкото учение е започва своето разпрост-ранение извън българските земи, намирайки последователи първо сред съседните народи, а по-късно и в Западна Европа.
През XІ – XІІ в. богомилството прониква във Византийската им-перия. Малоазийските последователи на богомилството се наричат „христополити“ („поданици на Христос“), а враговете им ги именуват „фундагиагити“ („торбоносци“), защото цялото им имущество се съ-държа в торбата, която носят на гръб. В началото на XІІ в. богоми-лът Василий Врач се прочува в Константинопол. Ана Комнина описва в поемата си „Алексиада“ съдът над Василий и неговото публично изга-ряне през 1111г. след категоричния му отказ да се отрече от уче-нието. По-късно дори император Мануил І Комнин за момент се откло-нява от официалната вяра, увлечен от богомилските проповеди.
През втората половина на XІІ в. богомилството намира все по-добър прием в Сърбия. Затова великият жупан Стефан Неман свиква църковен събор, на който се вземат жестоки мерки срещу еретиците. Богомилството се разпространява и в съседна Босна, където прониква масово и се превръща в държавна религия. Учението намира добра почва за развитие и в Унгария. Освен богомили, еретиците в тези страни са наричани бабуни, торбеши, кудугери, патарени.
Богомилството оказва значително влияние и в руските земи. След покръстването на русите през 998 г. в страната се разпространява българска книжнина. Наред с официалните църковни творби проникват и някои богомилски апокрифни съчинения. Мерките на властта и тук не дават особени резултати. Богомилството оказва силно влияние върху формирането на стриголничеството и на други ереси в Русия през XІІІ — XІV в.
Българското богомилство се разпространява успешно и в Западна Европа. Още през XІ в. то прониква в Северна Италия, където пос-ледователите му се наричат катари. Оттам ереста се разпространява във Южна Франция, чиито привърженици се наричат албигойци и бугри. Учения, производни на богомилската ерес се разпространяват и във Фландрия, Германия и Англия. Чрез богомилството българското народ-ностно име се разнася из много страни на средновековна Европа. През XІІІ и XІV в. името българин придобива ново значение в сми-съл на еретик. Силното разпространение на ереста предизвиква сериозното безпокойство на католическата църква. През 1179 г. е свикан църковен събор в гр. Латеран, където еретиците са анате-мосани. През 1215 г. папа Инокентий ІІІ свиква нов църковен събор против еретиците, който е проведен отново в Латеран. По-късно сре-щу катарите и албигойците е предприет кървав кръстоносен поход, воден от Симон дьо Монфор. Срещу еретиците се бори и германският император Фридрих ІІ Хохенщауфен. Дълго време из цяла Европа се говори за опасната българска ерес.
Оценките, които се дават на богомилството са крайно противо-речиви и зависят преди всичко от идейната ориентация на всеки ис-торик. Например, проф. Петър Мутафчиев стига до пълното отрицание на учението като деструктивна сила, наричайки го „религия на от-рицанието“. Напротив, проф. Д. Ангелов го представя като най-голя-мото постижение на българския народ през Средните векове. Това са рамките, в които могат да бъдат поместени всички останали мнения по въпроса. Но богомилството не може да бъде първопричина за упа-дъка на средновековната българска държавност, тъй като самото то е рожба на тези условия, от които е предизвикан упадъкът. То е пос-ледица, която веднъж проявена, съдейства за засилване на разложе-нието. Богомилството е и своеобразен индикатор за вътрешното състояние на държавата. В периоди на дълбока политическа, стопанска и социална криза то получава мощно разпространение. Обратно, в периоди на вътрешно стабилизиране на държавата, последователите на ереста намаляват. Отзвукът на учението сред народа е предизвикван от социално-политическата реалност, срещу която то е духовна реакция.
Богомилството трудно може да бъде определено и като най-голя-мото постижение на средновековните българи, но то допринася за разпространението на някои хуманни и прогресивни идеи, които противостоят на закостенелите догми на официалната църква. Взети в своята съвкупност, тези идеи обогатяват не само българската, а цялата европейска средновековна култура.

ТЕМА № 7 ЗАЛЕЗЪТ НА РАННОСРЕДНОВЕКОВНОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (927 – 1018)

По време на Симеоновото управление българската държава обхва-ща по-голямата част от земите на Балканския полуостров и се утвър-ждава като първостепенна сила в Европейския Югоизток. С цел да из-воюва за България ръководна роля в православната общност, цар Си-меон І създава условия за разцвет на българската култура, който наред с достигнатото политическо и военно могъщество дава основа-ние да се говори за Симеонов „Златен век“. Неговото управление обаче има и отрицателни последици. Като резултат от продължител-ните войни се наблюдава значително стопанско отслабване на държа-вата, намаляване на човешкия и военния потенциал, социално недо-волство. Всичко това принуждава България през следващите десети-летия да премине в отстъпление. Същевременно българската криза се развива успоредно с разцвета на Византия през XІ в., което очерта-ва една изключително неблагоприятна перспектива за България.
След смъртта на цар Симеон І, на българския престол се въз-качва неговият син от втория му брак — Петър. По неизвестни причи-ни първородният Симеонов син Михаил е лишен от титлата канартикин и замонашен. В началото на своето управление младият цар Петър І (927-969) е подпомаган в управлението от вуйчо си, болярина Георги Сурсувул. За кратко новият цар продължава политическата линия на баща си и дори превзема крепостта Виза, но крайните му намерения са мирните преговори. Чрез тях той коренно променя политическия курс на цар Симеон І. За вземане на подобно решение спомагат фактори от външно и вътрешнополитическо естество — настъпилият на Балканите глад през лятото на 927г., умората от дългите Симеонови войни, нападенията на маджари, печенези и хървати, вътрешното недоволство в страната и др. За промяната навярно допринася и характера на цар Петър, който е повече монах, отколкото воин.
На 8 октомври 927г. в Константинопол е сключен 30-годишен ми-рен договор между България и Византия. За този акт свидетелства Симеон Логотет в своята „Хроника“. Мирът е скрепен с брак между цар Петър и внучката на император Роман Лакапин Мария, приела в чест на събитието името Ирина (Мир). Границата между двете държави се установява според договора от 904г., на българския владетел се признава титлата „цар“ (василевс), Византия се задължава да плаща на България годишен данък, а българската църква е въздигната в ранг на Патриаршия.
Титлата „цар“, която намира широко разпространение сред южни-те и източни славяни, произлиза от латинската дума caesar — оби-чайното название на римските императори до ІІІ в. В гръцкия език тази дума звучи като „кесар“ и представлява висока титла, изпол-звана до XІ в. В този смисъл латинската дума imperator (равна на caesar), гръцката „василевс“ и славянската „цар“ равностойно изра-зяват идеята за най-висшата власт в християнския свят.
Признатата на Петър І титла „цар на българите“ не е равно-стойна на титлата, която носи византийският император — „василевс на ромеите, от бога поставен владетел на земята“. Все пак тя отре-жда на българския владетел най-високото място след византийския император в тогавашния християнски свят, като същевременно не се нарушава йерархията на т.нар. „семейство на владетелите“, сред което византийският василевс заема мястото на духовен баща. Сват-бата между Петър и Ирина е още един пробив във византийската поли-тическа доктрина, която до момента не допуска принцеси от констан-тинополския двор да встъпват в брак с „варварски“ владетели. Ком-промисите, които допуска Роман Лакапин не са напразни — мирът дава възможност на Византия да се стабилизира и да си осигури надежден тил на Балканите, който и позволява да спре своите стари източни врагове — арабите.
Промяната на следвания до момента курс предизвиква остра ре-акция от страна на онези Симеонови приближени, които са се обога-тявали от бойните победи и за които мирът не носи нищо. Именно те подкрепят бунтовете на двамата царски братя. През 928 г. срещу властта на Петър І се вдига по-малкия му брат Иван. Заговорът е разкрит, а метежникът е хвърлен в затвора, откъдето по-късно ус-пява да избяга с византийска помощ. Две години по-късно замона-шилият се Михаил вдига бунт по долината на р. Струма, който лесно е потушен след внезапната смърт на първородния Симеонов син. Неус-пешните опити за сваляне на цар Петър І намаляват влиянието на во-еннолюбивата част от българското болярство за сметка на тази, коя-то се придържа към мирната политика. Данни за тези събития получа-ваме от византийския хронист от XІ в. Йоан Скилица.
„Дълбокият мир“ с Византия не донася очакваното стабилизиране на изтощената от Симеоновите войни българска държава. Най-силно кризата се отразява на селяните, които са основната част от насе-лението на страната. Увеличава се броят на данъците и повинности-те, засилва се процесът на разоряване сред дребните собственици, зачестяват чуждите нашествия. Тежката социална действителност е един от водещите фактори, довели до появата на отшелничеството и богомилството, които като неформални религиозни течения представ-ляват своеобразна форма на протест срещу съществуващите обществени порядки.
Вътрешнополитическата криза и намаленият военен потенциал довеждат до чувствително отслабване на българската военна мощ. В резултат на това през 931г. сърбите отхвърлят зависимостта си от България — действие, което остава без реакция от страна на цар Пе-тър. Междувременно започват страшните маджарски нашествия — през 934г. те достигат околностите на Цариград, опустошавайки пътьом и българските земи. През 943г. страната е нападната от печенезите, които в този момент са съюзници на руския княз Игор. Външните на-шествия следват едно след друго и допълнително утежняват вътрешно-политическата криза в България.
През 955г. в битката при Лех германският император Отон І ра-згромява маджарите и така прекратява техните нашествия в Западна Европа. След тези събития маджарската експанзия се насочва изцяло срещу Балканите. Изоставен от съюзника си — ромейският император, цар Петър прави опит да получи помощ срещу маджарите от Отон І, но преговорите не дават желания резултат. През същата 965г. българ-ският владетел се принуждава да сключи сепаративен мир, предвиждащ свободен достъп на маджарите до византийските територии. Вероятно царят трудно взема това решение, след като през 963г., като гаран-ти на българо-византийския договор за взаимопомощ, Петровите сино-ве Борис и Роман са изпратени за заложници в Константинопол. Веро-ятно по това време първородният царски син Пленимир вече не е меж-ду живите. Именно договорът с маджарите по-късно дава основание за избухване на тлеещия конфликт между България и Византия.
През 966г., три години след поемането на властта в империята от популярния пълководец и победител на арабите Никифор Фока, бъл-гарско пратеничество пристига в Константинопол за ежегодния данък, изплащан от Византия. Императорът грубо отказва да плати и дори организира военен поход срещу България, който завършва безуспешно. Тези събития са описани от византийският хронист Лъв Дякон.
След безрезултатния си поход, императорът потърсва съюзник в тила на българите и го намира в лицето на русите, които срещу щед-ри дарове насочват амбициите си от византийските владения в Хер-сон, към българските земи. През 968г. киевският княз Светослав на-хлува с 60 000 войска в България и превзема около 80 крепости, след което се настанява в Преславец — важен български град, разпо-ложен в дунавската делта. Сведения за първото руско нахлуване в България откриваме в най-стария руски летопис „Повесть временных лет“.
Византийският замисъл против българската държава се оказва нож с две остриета. Според Лъв Дякон, византийският дипломат, който склонил русите да нападнат България, някой си Калокир, преминава в лагера на Светослав и не крие амбициите си за императорския престол. Тези обстоятелства довеждат до ново българо-византийско сближение, увенчано със сключения към есента на 968г. договор с антируска насоченост.
Междувременно печенегите като български съюзници обсаждат Киев. Княз Светослав е принуден да се оттегли, но това отстъпление е само временно — през лятото на 969г. той предприема втори поход в българските земи. Плановете на киевския княз са изключително ам-бициозни — той заявява (според руския летописец от XІІ в. Нестор), че Преславец на Дунава е в средата на земята му. Разтревожен от надвисналата над страната му опасност, цар Петър получава мозъчен удар и се оттегля в манастир, където умира в началото на 970г. Ме-ждувременно в края на 969г. император Никифор Фока и убит и заме-нен от Йоан Цимисхи (969-976г.). Държаните като заложници синове на цар Петър са освободени, и по-големият от тях заема престола под името Борис ІІ (970-971г.).
По време на своя втори поход срещу България княз Светослав окупира най-важните български земи — т.нар. „вътрешна област“ и превзема столицата Преслав. Това принуждава българския владетел да потърси сближение със Светослав и дори да участва с част от вой-ските си в последвалия антивизантийски поход в Тракия. След като превзема Пловдив, киевският княз обръща поглед към византийската столица. Борис ІІ е оставен на българския престол само защото завоевателят иска да си осигури тила с оглед на предстоящите войни с Византия. През 970г. с голяма, но недисциплинирана войска Свето-слав се насочва към Константинопол. Някъде близо до Аркадиопол обаче армията му е разбита от далеч по-малобройните части на ви-зантийския пълководец Варда Склир.
Император Иоан Цимисхи решава да се възползва от спечеленото преимущество и да покори България. На 5. ІV. 971г. византийците превземат отбранявания от българи и руси Велики Преслав. За да спечели на своя страна българите, византийският император обявява, че желае само да изгони езичниците на Светослав и да помогне на своя съюзник Борис ІІ. Осигурил тила си, Йоан Цимисхи обсажда ук-репилия се в Дръстър княз Светослав, който отново показва жесто-костта си, като обезглавява 300 български боляри, които отказват да се бият на негова страна. След тримесечна обсада по суша и во-да, двете воюващи страни стигат до споразумение, според което ру-сите получават възможност да се върнат в родината си при условие, че няма повече да се появяват в българските земи. На връщане към Киев княз Светослав е убит при едно печенежко нападение, някъде около р. Днепър.
След прогонването на Светослав, Йоан Цимисхи разкрива истин-ските си намерения. На връщане през Велики Преслав той обявява присъединяването на България към Византия и прекръства българската столица, давайки и своето име — Йоанопол. Синовете на цар Петър са отведени като пленници в Константинопол, където по време на три-умфа в чест на невижданата си победа императорът публично снема знаците на царското достойнство от Борис ІІ. Той получава ниската в сравнение с предишното му положение титла „магистър“, което е преднамерен жест на унижение от страна на императора. Изглежда, че добре познатата византийска доктрина, според която българската държава е временно образувание, възникнало на имперски земи, които рано или късно отново ще станат ромейска собственост, най-после възтържествува. Много скоро обаче византийците ще осъзнаят доколко погрешно е това гледище, тъй като под тяхна власт пада само Източ-на България, а обширните български територии на запад и югозапад остават свободни.
Причините за завладяването на Източна България са комплексни. При управлението на цар Петър българската държава навлиза в период на задълбочаваща се криза. Инспирираното от Византия руско нашест-вие се оказва свръх възможностите на страната. Наред с това визан-тийската империя навлиза в период на възход, който и позволява да се справи с арабите и отново да съсредоточи усилията си на Балка-ните.
Когато цар Петър получава удар, а страната се намира в със-тояние на „безцарствие“ и е подложена на чуждо нашествие, в запад-ните български земи се организира съпротивително движение, начело на което застават синовете на средецкия комит Никола — Давид, Мой-сей, Арон и Самуил. Според Йоан Скилица ромеите изпращат Брис ІІ и Роман В България, с надеждата да ограничат движението на комитопу-лите, т.е. на комит Николовите синове. Вероятно комит Никола е близък родственик на Преславската династия и точно заради това не-говите синове застават начело на съпротивата. Това мнение се пот-върждава и от думите на Йоан Скилица, според който „по традиция и закон“ българите поставяли начело на народа само хора от царски род. Братята си поделят свободните земи, като Давид заема най-юж-ните части с център град Преспа, Мойсей — Струмишката област, Арон — Средешката, а Самуил — вероятно Бдинската. След завладяването на Източна България в Средец се премества и българският патриарх Да-мян. Докато Борис ІІ и Роман са византийски пленници, именно пат-риарх Дамян символизира независимостта на България. А за това, че тя е независима държава говори фактът, че през 973г. българска де-легация е приета от германския император Отон І в Кведлинбург. Ко-митопулите търсят и помощта на унгарците, готвейки се за борба срещу Византия.
Активните действия срещу империята започват през 976г., кога-то умира Йоан Цимисхи и във Византия настъпва междуособица. Но още в началото на борбата загиват двамата по-възрастни братя Давид и Мойсей. Междувременно от Константинопол успяват да избягат цар Бо-рис ІІ и брат му Роман. Съществува възможност те да са освободени нарочно от новия император Василий ІІ (976-1025г), който се надява по този начин да внесе разкол във българския лагер. Според разказа на Йоан Скилица, на българската граница Борис ІІ е убит от един глух български войник поради това, че е облечен с византийско об-лекло. Роман успява навреме да разкрие своята самоличност и се спасява. Императорът сгрешава, ако с евентуалното освобождаване се е надявал да предизвика междуособна война в България. Комитопулите провъзгласяват Роман за български цар (976-991), а Самуил става негов пръв помощник. Новият цар обаче се занимава повече с цър-ковни дела, а Самуил съсредоточава по-голямата част от военната власт в ръцете си. Постепенно той се превръща в самовластен гос-подар на България. Сведения за последните събития ни дава и араб-ският хронист Яхия Антиохийски.
През 80-те години на X в. българските войски, водени от Саму-ил извършват няколко похода в Македония, Тесалия, Епир и Пелопо-нес. След продължителна обсада е завладяна крепостта Лариса, а нейното население е преселено в България.
Успехите на комитопулите принуждават Василий ІІ да вземе по-сериозни мерки срещу България. През лятото на 986г. той застава начело на голям военен поход. Войските му се насочват към важния български град Средец. Обсадата обаче се оказва несполучлива и императорът решава да се оттегли. В Ихтиманския проход („Траянови врата) той попада на засадата, устроена му от Самуил и Арон, и на 17 август 986г. претърпява пълно поражение. Василий ІІ се спасява само благодарение на светкавичните действия на личната му арменска гвардия. За тази битка се споменава в Битолския надпис на Иван Владислав.
Скоро след тази важна победа комитопулът Арон е заподозрян във връзки със византийците и след опит да завладее едноличната царска власт е заловен и екзекутиран заедно със цялото си семей-ство. Пожален е единствено Ароновият син Иван Владислав след за-стъпничеството на братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма се разиграва в местността Разметаница на 14 юни 987г.
След удържаната победа Самуил предприема голям поход и през 986 — 987г. освобождава от византийска власт цяла Североизточна България, включително и някои крепости в овъддунавска България. В българската историография няма единно мнение относно датировката на тези събития. Различните учени отнасят отвоюването на Източна България от 976 до 991г.
През следващите години (989 – 991) българският натиск е насо-чен главно към Солунската област. Самуил завладява важните кре-пости Верея и Сервия. Едва през 991г. Василий ІІ постига по-значи-телен успех, като пленява цар Роман. Въпреки загубата, Самуил про-дължава настъплението си на юг и запад. През 995г. към България е присъединена Драчката област, а на следващата година Самуиловите войски достигат чак до Пелопонес. На връщане от похода българите са причакани при Термопилите и претърпяват тежко поражение край бреговете на р. Сперхей от армията на новия солунски дук Никифор Уран. Самуил и неговият син Гаврил Радомир са тежко ранени и едва се спасяват заедно с малко на брой войници.
През 997г. цар Роаман умира във византийски плен. През същата година Самуил се провъзгласява за български цар (съществува мне-ние, че това става още през 991г.), след като династията на хан Крум е прекъсната по прякя линия. Все пак новият владетел се нуж-дае от международно признание — може да се предполага, че той се обръща към римския папа с тази цел. Два века по-късно цар Калоян твърди в писмо до папа Инокентий ІІІ, че Самуил е получил царска корона от апостолическия престол.
Към 997г. столица на България става град Охрид. Цар Самуил извършва редица строежи, с които допълнително укрепявя цитаделата и намиращия се в нея дворец. Базиликата „Св. София“ в града веро-ятно също е построена па времето на Самуил.
Около 997 — 998г. българският цар предприема голям поход по Адриатическото крайбрежие и достига чак до град Задар. Завладяни са сръбските княжества Босна и Рашка, а след упорита съпротива е заловен и князът на Зета, Требине и Захълмие Иван Владимир. Дуклянският летопис разказва за странната съдба на този владетел, който е хвърлен в охридския затвор, където го вижда и се влюбва в него Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. Българският цар дарява свободата на Иван Владимир, благославя брака му с дъщеря си и му връща владението. Там князът управлява като български васал чак до трагичната си смърт. По същото време Самуил омъжва и дъщеря си Мирослава — за пленения син на загиналия солунски дук, арменеца Ашот Таронит. По-късно той е назначен за управител на важния град Драч и прилежащата му област. В самия край на X в. цар Самуил ус-тановява приятелски връзки с Унгария, скрепени с династичен брак между българския престолонаследник Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския вожд Гейза (†997г.) и сестра на първия унгарски крал Ищван (997 – 1038) — Ана. Осигурявайки си тила, цар Самуил се под-готвя за по-активни действия срещу Василий ІІ.
В началото на XІ в. византийският император предприема ма-щабни военни действия срещу България. Към 1000 г. отново е поко-рена Източна България с крепостите Велики Преслав, Преславец и Плиска. На следващата година византийската контраофанзива се на-сочва на юг — във вражески ръце падат твърдините Верея, Сервия, Воден и Колидрон. Управителят на Верея предава крепостта на ро-меите, като примерът му е последван и от други български градона-чалници. Сериозна съпротива оказват малко Самуилови воеводи, между които се отличават Никулица и Драгшан. В крайна сметка ромеите си връщат Тесалия и Южна Македония към 1001г. По същото време Бълга-рия получава още един удар — унгарците опустошават северозападните предели на страната, възползвайки се от ангажираността на Самуил срещу Византия. Това довежда до разтрогване на брака между Гаврил Радомир и Ана, която е изпратена бременна при брат си.
През 1003 г. България понася още един тежък удар — след осем-месечна обсада е завладяна крепостта Видин, а унгарците окончател-но присъединяват Белградската и Браничевската области към крал-ството си. Цар Самуил се опитва да отклони вниманието на Василий ІІ от земите си, като внезапно превзема Адрианопол (1003г.), но действията му не дават желания резултат. През същата година импе-раторът завладява Скопие и се отправя към Средец. Победоносният ход на войските му е спрян пред стените на силната крепост Перник, отбранявана от болярина Кракра. След няколко неуспешни опита да влезе в крепостта, Василий ІІ вдига обсадата и се завръща в Константинопол през Пловдив.
Самуиловите неуспехи в началото на XІ в. подтикват все повече негови военачалници към предателство. През 1005г. Ашот предава из-ключително важната за българите крепост Драч и избягва заедно с жена си Мирослава във византийската столица. Опитът на цар Самуил да премине в контранастъпление е пресечен след поражението при Крета, близо до Солун през 1009г. Двубоят между България и Византия върви към своята развръзка. За да попречи на византийски-те нахлувания на запад, през 1014г. цар Самуил организира строежа на големи дървени прегради в прохода между планините Беласица и Огражден. През лятото на 1014г. Василий ІІ достига точно до този проход, но е спрян при крепостта Ключ, където българската войска, начело с цар Самуил успешно отбранява дървената преграда. В това време един византийски отряд заобикаля планината Беласица и удря българите в гръб. Това решава изхода от сражението — падат много убити, а 15000 български войници попадат в плен. Самият цар Самуил се спасява единствено благодарение на светкавичните действия на сина си Гаврил Радомир, който наскоро след битката успява да от-върне на удара, като разбива една византийска армия начело с импе-раторския любимец Теофилакт Вотаниат, който пада убит в боя.
За да прекърши окончателно българската съпротива, разгневени-ят Василий ІІ заповядва да бъдат ослепени пленените 15 хиляди бъл-гарски войници, като на всеки 100 души е оставен по един едноок, който да ги води. Ослепените войници са изпратени при българския цар в Преспа, който не издържа на покъртителната гледка и умира от сърдечен удар на 6 октомври 1014г. След нечовешката си постъпка, Василий ІІ получава прозвището Българоубиец.
Смъртта на цар Самуил, който повече от четири десетилетия стои в челото на антивизантийската съпротива, има пагубни последи-ци за бъдещето на България. Тя вече не може да възстанови предищ-ната си мощ и сила.
След смъртта на Самуил за български цар е провъзгласен синът му Гаврил Радомир (1014-1015г.) През краткото му управление про-дължава силният натиск от страна на Византия — България губи кре-постите Прилеп, Воден, Мъглен и др. Все пак младият цар успява да извоюва една победа срещу солунския управител, но скоро след това е убит от братовчед си Иван Владислав, син на Арон. Узурпаторът убива и съпругата на Гаврил Радомир, а най-големият им син е осле-пен. След тази разправа Иван Владислав (1015-1018) се провъзглася-ва за български цар. През 1016г. новият български цар убива и Са-муиловия зет, князът на Зета Иван Владимир.
През 1015г. византийците превземат външния град на Охрид, но са принудени да се оттеглят, за да помогнат на една своя армия, попаднала в тежко положение. Временен успех срещу империята пос-тига българският воевода Ивац, който през същата 1015г. разгромява една ромейска войска на Битолското поле и така принуждава Василий ІІ да се оттегли от България. Иван Владислав използва затишието по военните фронтове за да се укрепи в крепостта Битоля, за което свидетелства оставеният от него там надпис от 1016г. В надписа царят се определя като „самодържец български“ и „българин родом“, което опровергава твърденията на македонските историци, които търсят в лицето на Самуилова България някяква имагинерна „македонска държава“.
През 1016г. Василий ІІ провежда втора неуспешна обсада на Пернишката крепост. През зимата на 1016-1017г. българите се опит-ват да привлекат печенезите за съвместни действия срещу Византия, но имперската дипломация проваля и този отчаян план.
Междувременно през февруари 1018г. Иван Владислав прави пос-леден опит да продължи активната си политика срещу империята, като обсажда крепостта Драч. Под стените на града обаче царят е убит, а смъртта му послужва като сигнал за ускоряване на общото разложе-ние, обхванало българската аристокрация, която е изморена от вой-ните и отчаяна от многобройните поражения. Когато през март 1018г. Василий ІІ Българоубиец навлиза в западните български земи, той не среща почти никаква съпротива. Предава се и храбрият Кракра Перни-шки, а с него и още 53 управители на градове и крепости. Царица Мария и патриарх Давид отварят вратите на Охрид пред василевса, който щедро раздава титли и длъжности на склонилите глава българ-ски боляри. Частичен отпор дават воеводите Ивац и Никулица, както и канартикинът Пресиян, но и тяхната съпротива скоро е сломена. Последна пада крепостта Срем, която е отбранявана чак до началото на 1019г. от управителя на Сремска област Сермон.
В покорените български земи е наложена византийската темна военно-административна организация, а българската патриаршия е понижена в автокефална Охридска архиепископия.
Причините, давели до покоряването на България трябва да се търсят в различните посоки на развитие, по които поемат България и Византия след първата четвърт на X в. Въздигането на Византия и Унгария е съпътствано от упадъка на българската държава, което принуждава нашите владетели да преминат в дефанзивна политика спрямо своите съседи, която в крайна сметка става една от причи-ните за завладяването на страната. По-големият стопански и военен потенциал на империята и осигурява доминантна роля в продължител-ния българо-византийски двубой.
Византийското владичество лишава българския народ от възмож-ности за самостоятелно развитие за цели 168 години, през които не съществува българска държавна традиция. Наложените промени в поко-рените територии засилват данъчното бреме и пораждат народностна дискриминация.
Българската народност претърпява големи загуби — народът е подложен на физическо изтребление както от византийци, така и от други нашественици. Нарушена е самостоятелността на българската църква, унищожени са много български паметници на културата. Въп-реки тези неблагоприятни фактори, българският народ съхранява сво-ите традиции и идеята за българска държавност. В хода на продъл-жителните войни за запазване на държавна независимост укрепва мла-дата българска народност. Това дава възможност при възникване на благоприятна политическа ситуация в края на XІІ в. да избухне въс-танието на Асеневци, което възстановява българската средновековна държавност.
ТЕМА № 8 ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
(1185 — 1207г.)

С покоряването на България Василий ІІ осъществява една от ве-ковните мечти на византийските василевси. Но сама по себе си тази победа не би означавала нищо, ако българските земи не се приобщят трайно към империята. За да изпълни тази нелека задача, Българо—убиецът насочва усилията си в няколко посоки. Първата от тях има етнодемографски характер и се изразява в приобщаване на бъгарските първенци към византийската аристокрация и преселване на големи групи българи в източните провинции на империята. На второ място, василевсът включва българските земи в системата на византийската провинциална административна структура. Земите, заключени между Стара планина, Черно море и река Дунав са организирани в тема Паристрион с център Дръстър. Югозападните български области формират тема България с център Скопие, а от най-отдалечените северозападни територии, към които не крие апетитите си и Унгария, е създадена трета тема, наречена Сирмиум, по името на града, в който резидира нейният управител. Останалите български земи са включени към съответните съществуващи византийски теми. Византия не проявява интерес към българските владения, разположени северно от р. Дунав. Затова северозападните отвъддунавски земи постепенно са овладени от маджарите, а североизточните попадат под печенежки контрол.
Третата задача стояща пред Василий ІІ, е свързана със статута на българската църква. След края на войната императорът унищожава Българската патриаршия и създава на нейно място Охридската архи-епископия, пряко подчинена на Цариградската патриаршия. С изключе-ние на първия, българинът Йоан, всички архиепископи на тази църква са гърци. Най-задълбоченото изследване потози въпрос принадлежи на проф. Иван Снегаров — „История на Охридската архиепископия — патриашия.
Българските земи са включени и в системата на византийското земевладение. Така значително се увеличава броят на зависимите се-ляни и арендатори — парици, клирици, елевтери, мистоти, отроци. Свободните селяни се запазват най-вече в тема Паристрион и около р. Дунав, където изпълняват военни и граничноохранителни функции в качеството си на стратиоти. Въпреки тези мерки, Византия се оказва прекалено слаба, за да защити новоприсъединените български терито-рии от зачестилите през XІ в. нашествия на тюркски племена. Първо печенезите, а след тях узите и куманите не само атакуват, но и се заселват трайно на Балканите. Така те допълнително обогатяват пъ-стротата на населението, залегнало в основите на българската на-родност.
През същия период югозападните български земи са подложени на опустошителните нормански набези, а през 1096-1097г. по стария ан-тичен път от Белград през Средец, Плавдив и Адрианопол за Цариград преминават войските на Първия кръстоносен поход. По същия път се придвижват и войските на Втория кръстоносен поход през 1147г. За-падните рицари и съпровождащите ги тълпи жестоко опустошават бъл-гарските земи, без да получат адекватен отпор поради липсата на местна и незаинтересоваността на византийската държавна органи-зация. От липсата на държавно и църковно покровителство страда и българската култура, която изпада в тежка криза и забавя развитие-то си.
Въпреки тежките условия, идеята за възраждане на българското царство остава жива, за което говорят въстанията срещу византий-ската власт и няколкократните опити да се завземе властта в империята чре преврат, в които участват видни български аристократи. От този характер са действията на Елемаг и Гавра от 1019г., на Иван Владиславовия син Пресиян от 1028-1029г., на Арон и Теодор Арон към 1107-1108г., и др.
Пътят на откритата въоръжена борба е предпочетен от много по-вече българи, които през XІ в. вдигат няколко въстания. Две от тях имат освободителен характер, свидетелство за което е провъзглася-ването на съответния въстанически водач за български цар. Първото избухва през 1040г. след въвеждането на нов паричен данък, който се оказва крайно неизгоден за българското население, свикнало с натуралните данъци на своите предишни царе. Начело на въстанието застава Делян,син на цар Гаврил Радомир от унгарската принцеса Ана, който за да увеличи авторитета си приема името на царя-светец Петър І. Въоръжените действия започват едновременно и независимо в Белград (начело с Делян) и Драч, начело с Тихомир, който вероятно също е свързан по някакъв начин със Самуиловия род. Основен извор за тези събития е византийския хронист Йоан Скилица. За кратко време въстанието обхваща огромни територии от Белград до Тесалия и от Адриатическо море до Солун и Средец. След убийството на Тихомир е решен и въпросът с единоначалието, което още повече увеличава мощта на движението. В борбата настъпва обрат след предателството на братовчеда на Петър Делян — Алусиан, втори син на цар Иван Вла-дислав и царица Мария, който ослепява водача на въстанието и из-бягва при византийците. Старата, неугаснала вражда в Самуиловия род взема поредната си жертва и лишава българите от възможността да възстановят своята държавност само двадесетина години след като са я загубили, без дори да се налага да сменят династията. Войска-та на слепия цар бързо започва да намалява и лесно е разбита от наетите от Византия нормани, водени от Харалд Хардрад.
През 1072-1073г. избухва второто освободително българско въс-тание, начело с Георги Войтех, човек от стар кавхански род. Въста-ниците използват поредната криза във византийската империя, нас-тъпила след катастрофалното поражение, нанесено на войските и от селджукските турци в битката при Манцикерт (1071г.). За да леги-тимира действията си пред очите на българите, които според Скилица тръгвали само след „хора от царски род“, въстаническият водач се обръща с молба за помощ към Самуиловия внук, сръбският княз Миха-ил. Князът изпраща своя син Константин Бодин заедно с 300 конника, за да застане начело на въстанието. Вероятно обаче тези действия са продиктувани не толкова от желанието на княз Михаил да постави сина си начело на една възродена България, колкото от сремежа да разшири княжеството си за сметка на Византия.
Константин пристига в България, приема името Петър (ІІІ) и в началото постига известни успехи в борбата срещу ромеите. Но този път въстанието има много по-ограничен размах и в крайна сметка българската войска е разгромена от византийците на Косово поле. Константин Бодин е пленен и заточен в Антиохия, откъдето успява да избяга с помощта на подкупени от баща му венециански моряци. Към 1081г. Бодин се възкачва на сръбския престол. Георги Войтех също е пленен, но неговата съдба е далеч по-тежка — той умира от мъчения-та, на които е подложен във византийската тъмница.
Към тези значителни въстания, целящи възстановяването на бъл-гарската народност трябва да прибавим и няколкото бунта от втората половина на XІ в., които избухват в резултат на суровата данъчна политика на империята. През 1066г. Никулица Делфина застава начело на един такъв бунт, в който вземат участие тесалийските българи и власи. Осем години по-късно, през 1074г. българското население от крайдунавските градове взема активно участие в бунта на дръстър-ския катепан Нестор. През 1079г. избухват вълнения в Месемврия и Средец, начело с Добромир и Лека, а през 1084г. избухва сериозен бунт на павликяните в Пловдивско, начело с Травъл. Така в продъл-жение на повече от половин век българите не се примиряват със съд-бата си и полагат много усилия, за да отхвърлят ромейската власт. По ред причини тези усилия не довеждат до желания резултат, умо-рата си казва думата и постепенно борбите за освобождение секват за цели сто години. За това допринася и стабилизирането на Визан-тия при силната династия на Комнините. Остават единствено пасив-ните форми на съпротива, най-ярка от които е богомилското движе-ние, което преживява нов разцвет по време на византийското гос-подство. Във връзка с това през 1111г. в Константинопол е свикан голям антибогомилски събор, за който свидетелства панегиричното произведение на Анна Комнина „Алексиада“. На събора е изгорен из-вестния еретик Василий Врач, който въпреки изтезанията и мъчени-ческата си смърт не се отказва от богомилското учение.
През втората половина на XІІ в. постепенно се усилва запа-зилото се в Мизия българско болярство, което все по-често се свър-зва чрез бракове с представителите на куманската аристокрация. То-ва е един напълно логичен процес, който често се наблюдава в кон-тактни зони, каквато безспорно е тема Паристрион. Според сведения-та на византийския хронист Никита Хониат, българите разполагат с множество крепости, разположени на труднодостъпни места. Именно затова водачите на третото голямо освободително въстание на бъл-гарите произлизат от средите на мизизийската аристокрация — тя разполага със средства, укрепления и най-вече — със сигурни съюз-ници извън пределите на Византия.
Събитията, свързани с въстанието на Асеневци са много добре проучени в историческата литература. Голямо внимание им отделят в своите трудове проф. В. Златарски, проф. П. Мутафчиев, акад. Ив. Дуйчев. На въстанието е посветена монографията на проф. П. Петров „Възстановяване на българската държава“. Важни са и изследванията на проф. Г. Цанкова-Петкова („Блгария при Асеневци“), на проф. Ив. Божилов („Фамилията на Асеневци“) и др. Ценни извори за епохата са произведенията на византийските автори Никита Хониат, Георги Акро-полит, Никифор Григора, както и писмата на римския папа Инокентий ІІІ до Калоян.
Движението на българите, ръководено от братята Асен (Белгун) и Теодор (Петър), съвпада по време с поредната криза във Византия. При управлението на последния владетел от династията Комнини — Ан-дроник І Комнин (1183-1185 г.), едрите земевладелци (динати) се противопоставят открито на централната власт, срещу което импера-торът не успява да намери начин за ефективно противодействие. През същия период зачестяват и чуждите нашествия във византийските пре-дели. През 1183 г. маджарите присъединяват към държавата си Бел-градската и Браничевската области и превземат Средец, откъдето от-насят мощите на св. Иван Рилски в своята столица. През същата го-дина сърбите, действащи в съюз с Унгария, отхвърлят васалната си зависимост от империята и окупират Нишката област. Две години по-късно, през лятото на 1185 г. норманите атакуват Баканския полу-остров и завладяват важните византийски градове Драч и Солун. След това завоевателите се насочват към Константинопол, което предиз-виква свалянето на последния Комнин от престола и възкачването на династията на Ангелите.
При така създалата се ситуация е необходим само някакъв по-вод, за да се продължи прекратената в продължение на цял век въ-оръжена борба за възраждане на българската държавност. Такъв повод се оказва извънредният данък (в животни), който новият император Исак ІІ Ангел (1185-1195 г.) налага на част от българите, за да може да отпразнува по подобаващ начин свадбата си с унгарската принцеса Мария. Както свидетелства византийският автор Теодор Ску-тариот, мизийските българи се насочват към открито въстание веднага след откарването на добитъка. Ако намери подходящ водач, всяко едно такова масово брожение може да се превърне в страшна заплаха за съществуващия ред.
По същото време двама търновски боляри — Теодор и Асен (Йоан Асен, Белгун) посещават Исак ІІ Ангел в Кипсела, където императо-рът събира войски за поход срещу норманите. Според Никита Хониат, двамата братя поискват да им се отстъпи едно поземлено владение в Стара планина и да бъдат зачислени в списъка на прониарите. Импе-раторът обаче отказва да изпълни искането на българските боляри и ги отпраща с обидни думи. Братята се завръщат обратно в земите си, като заявяват, че ще си отмъстят, и дори загатват за възможно въс-тание.
Според проф. П. Мутафчиев, подобен развой на събитията е мал-ко вероятен, тъй като не е логично императорът да постъпи така с двамата молители в момент, когато има нужда от всеки войник. Спо-ред бележития наш историк, Теодор и Асен искат да бъдат назначени за стратези (военни управители) на тема Паристрион — нещо, което наистина не би могло да се хареса на императора, като имаме пред-вид, че византийската власт в Мизия през този период и без това е само номинална.
Така или иначе, обидата нанесена на Асеневци, съчетана с все-общото недоволство от данъчните чиновници и свободолюбивия дух на българите, лесно прераства от стихиен бунт в организирано въстание срещу византийската власт. За него съдейства и пуснатия слух, че покровителят на солунчани св. Димитър напуснал града (поради което норманите сполучват да го превземат) и станал защитник на бълга-рите. Този момент не е за подценяване, тъй като религиозните чув-ства през средновековието са изключително силни. Точно за това възстановяването на българската държавност е обявено при откриването на новопостроената в Търново църква „Св. Димитър“. Трима византийски свещеници са принудени да ръкоположат българина Василий за търновски архиепископ, а той от своя страна коронясва по-големия брат Теодор за цар, при което той, вече по традиция, приема името Петър. Всичко това, според различните становища на нашите историци, става през есента на 1185 г. или през пролетта на 1186 г.
Още от самото си начало въстанието взема големи размери. Бъл-гарската войска се насочва първо към Велики Преслав — действие, което както и приемането от Теодор на името Петър, е изпълнено с дълбок символизъм. Петър І е известен като „царят-светец“, комуто Византия признава титлата „василевс“, а Велики Преслав е неговия престолен град, град, който неведнъж е посрещал победоносните Си-меонови войски. Всеки камък от неговата стена напомня за славата на Първата българска държава. Така конкретните действия на самите Асеневци опровергават спекулативните твърдения за някаква влашко-българска империя, битуващи и днес в официалната румънска исто-риография.
За известно време ромеите успяват да задържат яката Преслав-ска крепост, въпреки че впоследствие тя пада в ръцете на въста-ниците. Малко преди това Асеневци провъзгласяват Търново за свой престолен град. Там те обявяват и своята политическа програма, която според византийския историк Никита Хониат включва възста-новяване на българската държава в нейните етнически е политически граници от преди 1018 г. Всичко това далеч не е по вкуса на визан-тийския император, който се отправя на поход срещу въстаниците още през лятото на 1186г. Въстаническите сили са разбити, а Асеневци намират спасение при своите съюзници — куманите, обитаващи влаш-ката низина. Според някои извори, използвани от проф. Ив. Дуйчев, по това време възниква разногласие между братята относно бъдещето на въстанието. Затова при куманите бяга само Асен, а Петър остава в Мизия, склонен да се подчини на императора срещу запазване на владенията си. Това обаче е твърде малко вероятно, тъй като Петър взема участие в преговорите с куманите за продължаване на войната срещу Византия.
След като не среща сериозна съпротива, василевсът опожарява земите, през които минава и се прибира в Константинопол, смятайки, че бунтът вече е потушен. Но още през есента на 1186 г. начело на многобройна куманска войска, Асен и Петър се завръщат и трайно от-воюват Подунавието, увличайки след себе си хиляди българи. Веднага след това военните действия са пренесени на юг от Балкана, където българските войски постигат значителни успехи, а Асен се проявява като даровит пълководец.
През зимата на 1186-1187 г. Исак ІІ Ангел съсредоточава вой-ските си около Средец, за да може веднага след настъпването на пролетта да проникне в Мизия през западните проходи на Стара пла-нина. Той избира тази стратегия, за да е по-близо до своя съюзник — унгарския крал Бела ІІІ, както и поради факта, че българите се съюзяват със сръбския жупан Стефан Неман за съвместни действия срещу империята.
През ранната пролет на 1187 г. византийската войска преминава в Северна България и се насочва към Търново. Българските войски обаче се укрепяват в Ловеч и императорът е принуден да започне об-сада на силната крепост. След тримесечни безплодни действия Исак ІІ Ангел сваля обсадата и сключва с българските водачи т. нар. Ло-вешки мирен договор (май или юни 1187 г.), според който императо-рът признава българската власт северно от Балкана, а Петър и Асен се задължават да не нападат повече земите на империята. Като га-ранция за спазването на задълженията от българска страна най-мал-кият от братята Асеневци – Калоян, заминава като заложник за Константинопол, откъдето успява да избяга само две години по-късно.
С Ловешкия мирен договор завършва първият и най-важен етап от освободителната борба. Българската държава е възстановена след близо два века ромейска власт на Балканите, а труднодостъпният град Търново става нейна столица. Но освободителното дело още не е завършено — предстоят нови борби за окончателното премахване на чуждата власт от всички български земи.
През 1189 г. настъпва рязка промяна в международното положе-ние на Балканския полуостров, донесена от участниците в Третия кръстоносен поход. Една голяма част от тях, водена от германския император Фридрих І Барбароса, преминава по стария път от Белград за Константинопол, на път за Светите места. При Адрианопол гер-манският император е известен за предложението на българския вла-детел Петър, който иска да подпомогне едно евентуално щурмуване на византийската столица от кръстоносците с 40 000 свои войници. Сре-щу това българинът иска от Фридрих ІІ, който е другият признат им-ператор освен византийския, да признае царската му титла. Скоро обаче се стига до споразумение между Византия и кръстоносците, които предпочитат да продължат към първоначалната си цел. Въпреки този неуспех, извършената мобилизация на българските сили дава своите резултати още през лятото на 1190 г., когато Исак ІІ Ангел предприема своя трети поход в българските земи. Византийската ар-мия преминава Балкана в неговата източна част и след кратък поход достига до стените на Търново. Градът е спасен само благодарение на хитростта, която Асен проявява в критичния момент. Българинът увпява чрез един подставен пратеник да измами императора, че от север се придвижва голяма куманска войска. Исак ІІ е изненадан до такава степен, че веднага сваля обсадата и се насочва към Тракия не по най-безопасния (Източностаропланинските проходи), а по най-краткия (Тревненския проход) път. Точно тук ромеите попадат на за-сада и претърпяват тежко поражение, съизмеримо само с битките при Върбишкия проход (811 г.) и Траянови врата (986 г.). Сражението се оказва и повратен момент във войната — оттук нататък българите преминават в настъпление, а империята — в отбрана. И накрая, след победата при Тревненския проход, цар Петър доброволно отстъпва първото място в държавата на своя втори брат, като същевременно се оттегля в Преслав, запазвайки царската титла и за себе си. Още от самото начало, в българската държава няма строго установена цен-трализирана система на управление. Дори в хода на освободителните борби ясно личат опитите на част от българското болярство да про-явява стремеж към сеператизъм, като се противопоставя на центра-лизаторската политика на Асен І. В резултат на тези процеси, само шест години след блестящата победа започва една продължителна по-редица от политически убийства, която дестабилизира държавната власт в продължение на десетилетия.
През периода 1191- 1196 г. цар Асен провежда редица успешни военни акции южно от Стара планина, в резултат на което са отво-ювани нови територии в Тракия и Македония. През 1195 г. Асен ос-вобождава Белградската и Браничевската области от унгарска власт. През 1196 г. българите се сдобиват с още една победа — този път срещу зетя на новия император Алексий ІІІ Ангел (1195-1203 г.), който година по-рано сваля от престола и ослепява брат си Исак. Наскоро след блестящата победа край Сяр, цар Асен става жертва на заговор, в който главно действащо лице е неговият братовчед Иван-ко. Веднага след престъплението той се укрепява в Търново, очак-вайки византийска помощ, която така и не пристига. След като Петър и Калоян се насочват към столицата, Иванко бяга във Византия, къ-дето е назначен от императора за управител на Пловдивска област. Властта отново поема Петър, който също не съумява да се справи с болярската опозиция и става жертва на нов заговор през следващата 1197 г. Българският престол е зает от по-малкия брат на Асен и Пе-тър — Калоян (1197-1207 г.).
Пред новия владетел стоят множество трудни задачи. Той трябва да укроти сепаратизма на болярството и да укрепи централната власт; предстои завършването на политическото обединение на сред-новековната българска народност, както и международното признаване на България. Като цяло, Калоян трябва да възроди политическата доктрина на своя славен предшественик, цар Симеон І.
Следвайки държавните интереси, Калоян не се спира дори пред съюз с убиеца на брат си, Пловдивският управител и зет на импе-ратора Иванко, който към 1198 г. се обявява за самостоятелен вла-детел. Скоро след това царят се съюзява и с обособилия се като самостоятелен владетел в Просек Добромир Хръз, както и с двама ви-зантийски отцепници — Йоан Спиридонаки и Мануил Камица. Кампанията срещу Византия от 1198-1202 г. се увенчава с успех. През 1201г. Калоян завладява и единственото останало имперско владение северно от Балкана — град Варна. Въпреки тези успехи, частично санкциони-рани с промени в границите според българо-византийския мирен до-говор от 1202 г., все още голяма част от тракийските и македон-ските земи остават под ромейска власт. Успехите срещу Византия позволяват на Калоян да насочи усилията си на северозапад — през 1203 г. са отвоювани от Унгария окупираните през 1202 г. Белград-ска и Браничевска области.
През XІІІ в. настъпва ново обтягане на отношенията между Рим-ската и Константинополската църкви, произтичащо от борбата им за влияние в християнския свят. След Голямата схизма от 1054 г. за-падните хора започват да гледат на източните християни като на еретици и схизматици, не по-различни от мюсюлманите, срещу които кръстоносците провеждат толкова походи. Освен това, след XІ в. Ви-зантия губи статута си на първостепенна политическа сила и губи все по-големи територии в Мала Азия; италианските търговски ре-публики са я превърнали в икономическа полуколония, а западните армии минават през нейните земи с или без съгласието на Констан-тинополския император. Затова връзките, които един от най-енер-гичните папи — Инокентий ІІІ осъществява с българския владетел още през 1199г., са част от една цялостна стратегия, целяща увелича-ване на западното влияние на Балканите.
В този момент Калоян се озовава в почти същата ситуация, как-то три века и половина по-рано княз Борис І. Доскорошният въстаник търси международно признание на своята власт и държава и затова е готов да лавира между Рим и Константинопол до момента, в който ще получи достатъчно изгодно предложение. През периода 1199-1204 г. между Калоян и Инокентий са разменени многобройни писма и прате-ничества. Българският владетел използва редица аргументи, за да получи титла „император“ за себе си и „патриарх“ за главата на българската църква, сочейки царете Самуил и Симеон за свои пред-шественици. В резултат на преговорите през 1204 г. е сключена уния, по силата на която специална папска делегация, начело с кар-динал Лъв пристига в Търново и миропомазва архиепископ Василий за примас на българската униатска църква, а Калоян за крал (rex) на България (ноември 1204г.). Въпреки че не получава точно това, кое-то иска, Калоян е доволен от международното признание, което полу-чава и в благодарственото си писмо до Инокентий ІІІ титулува себе си и Василий съответно с „император“ и „патриарх“. Освен това Ка-лоян подписва един хрисовул, в който дава тържествена клетва за преминаване под върховенството на Римската църква. На практика обаче унията има само формален характер — българите признават вър-ховенството на папата, без да променят своите православни обреди и обичаи. Надеждите на Инокентий ІІІ да разпространи католицизма сред българския народ не се оправдават.
През същата 1204 г. в политическата обстановка на Балканите настъпва съществена промяна. Участниците в Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол и основават Латинската империя. Ка-то отломки от Византия остават Епирското деспотство, Никейската империя и Трапезундската империя на Комнините.
През пролетта на 1204 г., когато Византия все още не е по-корена, Калоян установява контакти с латинците, предлагайки им, според Роберт дьо Клари, 100 хилядна армия, ако му признаят суве-ринитета и царската титла. Опитът завършва безрезултатно. След създаването на Латинската империя Калоян отново се опитва да уста-нови ако не съюзни, то поне мирни отношения с латинците, но отново удря на камък, въпреки посредничеството на Инокентий ІІІ. Нещо по-вече, рицарите заявяват на Калоян, че трябва да се откаже от прес-тола си и да им предаде властта над България.Ценни сведения за те-зи и последвалите ги събития ни дава хрониката на един от водачите на Четвъртия кръстоносен поход Жофроа дьо Вилардуен.
През лятото на 1204 г. Калоян се съюзява с византийската ари-стокрация в Тракия, която щедро му обещава императорския престол на Византия, ако им помогне да отвоюват Константинопол. Царят се съгласява и провежда няколко успешни акции в Тракия, вече в съюз с местната ромейска знат.
В отговор, през пролетта на 1205 г. латинците организират го-лям поход срещу България, начело на който застава самият император Балдуин І. Решителната битка се провежда на 14 април 1205 г. край Одрин, където българо-куманската войска нанася катастрофално пора-жение на кръстоносците. Първият латински император е пленен и от-веден в Търново, където не след дълго е убит по нареждане на цар Калоян. Победата премахва латинската заплаха, надвиснала над Бъл-гария и спира западната експанзия в Европейския Югоизток. Латин-ската империя получава съкрушителен удар само една година след своето създаване. Затова на българската победа трябва да се гледа като на събитие не само с локално, но и с общоевропейско и световно значение. В този смисъл битката при Одрин може с пълно право да бъде сравнена с победата на хан Тервел срещу арабите през 718г.
Победоносната българска армия продължава да отвоюва земи в Тракия и Македония, но успехите на Калоян стряскат византийската аристокрация, която се опасява, че наистина може да и се наложи да изпълни обещанията си към българския владетел. Започва оформянето на антибългарски гръко-латински съюз, който окончателно става факт към лятото на 1206 г.
През лятото на 1207г. новият латински император Анри д’Анжу и солунският крал Бонифаций дьо Монфера се договарят на среща в Кип-села за съвместни действия срещу България. Наскоро след това обаче Бонифаций загива в сражение с български отряд в Родопите, след което Калоян решава веднага да превземе Солун. По време на обсада-та цар Калоян е предателски убит, най-вероятно от куманския вожд Манастър. В заговора вероятно участват и племенника на Калоян — Борил, както и царицата, куманка по произход.
През 1972 г. археологът Въло Вълов открива в търновската цър-ква „Св. 40 мъченици“ средновековно погребение, което според по-вечето учени принадлежи именно на цар Калоян.
Въстанието на Асеневци довежда до възстановяването на средно-вековната българска държавност в края на XІІ в. В хода на много-бройните войни срещу ромеи, маджари и кръстоносци тримата братя освобождават по-голямата част от земите, населени с българи. При цар Калоян България получава международно признание от най-висшата инстанция в тогавашна Европа. Въпреки тези безспорни успехи, Бъл-гария трябва да преживее многобройните заговори, запълващи ежедне-вието в царския двор. И тримата братя-царе падат убити от преда-телска ръка. Сепаратизмът, довел до началото на освободителното движение се обръща срещу тях, когато се опитват да централизират властта в държавата си. Но този процес трябва да бъде разглеждан паралелно със състоянието на обществените отношения във Византия, чиято административна уредба Второто българско царство почти из-цяло взаимства. Все пак, постигнатото от първите трима владетели на възродена България е достатъчно значимо и трайно, за да може Иван Асен ІІ да продължи възходящото развитие на царството през следващите десетилетия.

Вашият коментар


five × = 30