Формирането на българската култура през Възраждането

Публикувано на декември 31 2010 Добави коментар

Формирането на българската култура през Възраждането e един изключително сложен и продължителен процес, който преминава през сложни препятствия. В повече-то случаи този процес променя посоката си, напуска естествената възходяща линия на развитие, често попада под външни въздействия, но като цяло развитието му следва постъпателния напредък на българското общество. Върху изграждането на възрожден-ската култура силно влияние оказва стремежът към светски знания и движението на новобългарска светска просвета, културните достижения в предходните векове, чужди-те културни влияния, с които българите влизат в досег през ХVІІІ – ХІХ век. Самобит-ността, съхранила народа през трудните столетия на чуждоземния гнет, се разчупва и престава да играе ролята на изолатор.
Това става мъчително трудно, но разкрепостяването в духовен аспект е факт, който предопределя новите стремежи, новите културни въжделения. За това развитие спомага българската духовна обител, представена от манастира, църквата, параклиса. Тя съхранявала културата, книжнината и вярата на народа. В манастира известни бъл-гарски личности намирали опора, спасение и просветление. Той закрилял народа от османските нашественици и повдигал духа му. Един от тези манастири с подобно ог-ромно значение е Черепишкия.
Черепишкия манастир „Успение Пресветия Богородици” се намира на около 250м. надморска височина и е на разстояние 76км. от София. Той е разположен южно от гр. Враца, при северния изход на Искърския пролом върху тясна речна тераса, близо до с. Лютиброд между гигантски рядко живописни скали. Някога в далечното минало, малка пътечка е водила до манастирската порта. Но от 20.02.1897г. манастирът е дос-тъпен с влак, а от 1952г. по шосе.

ПРАИСТОРИЯ НА РАЙОНА, ВКЛЮЧВАЩ ГРАНИЦИТЕ И ОКОЛНОСТИТЕ
НА ЧЕРЕПИШКИЯ МАНАСТИР

Векове наред природата работи върху Черепишките скали. Според специалисти-те, преди 120 милиона години този район е бил дъно на огломно кредно море. С тече-ние на времето на морското дъно се отлагали черупките и костите на измрели животни, които са донесени от водните течения, след което от тежестта се свързват една с друга и се превръщат в т.нар. седиментни (утаени) скали.
По-късно на това място са разположени водите на Еоценското море. 80 милиона години по-късно, т.е. преди около 40 милиона години започнала да се образува Стара планина. Земната повърхност започва да се нагъва и така се образуват долини, реки и върхове. Векове наред ветрове брулели хълмовете на Черепишките скали, студовете и дъждовете също повлияли много и оформили външните повърхнини, а подземните реки оформили пещерите, които в този район са около 87 на брой. От водните капки в пеще-рите се образуват сталактити и сталактони, което ги прави още по-красиви.
Не се знае кои са първите заселници в този район, но едни от тях са Тракийското племе Трибали, които се заселват между реките Морава и Искър още в V-ти в. пр.н.е. През Римско време през Искърския пролом е минавал път. Може би и през Тракийско време е минавал път, защото тук са водени битки срещу Александър Македонски, кои-то Трибалите печелят.
Изкусни във всичко, римляните и тук не са закъснели да използват природата и природните особености на местността. Чрез солидни постройки те затворили от двете страни образувания коридор между скалите, като го превърнали в здрава военна кре-пост с два обширни двора, които са използвани и за жилища за гарнизона. Местното население нарича тази крепост Коринтград или Коринтенград.

СРЕДНОВЕКОВНА ИСТОРИЯ И ОСНОВАВАНЕ НА ЧЕРЕПИШКИЯ МАНАСТИР

За основаването на Черепишкия манастир сведенията са оскъдни. Предполага се, че е възникнал едновременно със средновековния Коринтенград, който се намирал при Ритлите край с. Лютиброд.
Черепишките скали са свидетели на много събития през вековете. Тук цар Иван Шишман е водил последните битки преди падането на България под турско робство. С негово съдействие е построен и Черепишкия манастир. В него се намира и Шишмано-вото съкровище. На едно голямо пространство в местността Шишманица се намират Калето и Заград. Калето, от което е останала една малка част, е бил пътят между Лю-тиброд и Черепиш. Смята се, че на това място цар Иван Шишман е водил последния решителен бой с турския поробител. Тогава са загинали хиляди български войни, чиито кости са останали там в скалите. Едни учени твърдят, че името Черепиш идва от мно-гото черепи от тези кости. Според други, името произлиза от череповидните кухини в скалите, а трети твърдят, че Черепиш е видоизменено от „церепис”, „церепис”, защото тук в някоя от пещерите е заровена цялата архива на Иван Шишман, респективно на Втората българска държава.
От древния Коринтенград днес е оцеляла старобългарската църква „Св. Георги”, която българският изкуствовед и археолог професор Никола Мавродинов (1904 – 1958 г.) датира от X век. Това потвърждава и врачанският археолог Богдан Николов, откри-вайки в района и преславска орнаментика. Развалините на църквата се намират на два-десетина крачки северно от железопътната линия между Черепиш и Ребърково, срещу моста на р. Искър при с.Лютиброд. разстоянието от старата църква до Черепишкия ма-настир по права линия е около 2-3 км. Феликс Каниц (1829 – 1904), който е разгледал тази църква преди Освобождението, пише: „През ровове, трънаци и основи на стари постройки стигнахме до една средновековна църква, 12 крачки дълга и 7 крачки широ-ка. Тя някога е била местна църква на някакво близко изоставено селище. Достатъчно запазените груби, проникнати от условност фрески в олтарното отделение ме сочат на дълбока старина. Само капителите с техните сплеснати кубически форми и напомнящи за древността волути и изображения на риби и делфини представляват очебийни въз-поминания из старовизантийската епоха…”
За някогашното значение на местността около Лютиброд и Черепишкия манас-тир свидетелстват и развалините на две градища. Едното е издигнато на високата ска-листа чука на десния бряг на реката между Лютиброд и манастира. Другото е било на Ритлите, непосредствено на запад от развалините на старата църква. Ритлите са служи-ли за естествени стени на сова градище откъм запад и изток… Архитектурните фраг-менти, които Каниц тук видял, навярно произхождат от други, по-стари сгради на това място и ще са били употребени като материал в строежите на епохата, от която произ-хожда църквата…
Наличността на материалите от тоя род потвърждава предположението, че ста-рото селище при Коринтенград ще е имало дълга история: от древността до времето на турското завоевание.
Историята на самия Черепишки манастир започва с един Манастирски типик от 1390 -1398 г., писан на хартия с водни знаци към самия край на Търновското царство (1371 – 1393 г.). началните два листа и няколко крайни листове липсват, но ръкописът е сравнително добре запазен. Съдържа всичко 299 листа. Текстът няма цветни украси. Типикът е ценен не само със своите приписки, но и със своето съдържание. среднобъл-гарската му редица представлява истинска езикова съкровищница, а неговите литурги-чески наредби ясно говорят за манастирския богослужебен живот по време на Второто българско царство. Тук са дадени изчезнали вече служби (напр. умиване нозете на Ве-лики четвъртък), изброени са старите названия на храма, споменати са редица вярвания и обичаи на монашеския живот, монашеското облекло и т.н. Типикът се разпада на два отдела: отдел първи, съдържащ общи уставни наредби, и Отдел втори, съдържащ в обичайния календарен ред последования за всички годишни дни и последованията в ония годишни времена, когато се употребяват постният и цветният триоди. Този рядко ценен паметник представлява точен превод на гръцкия Йерусалимски типик, според както е известен по запазените ръкописи от XII век.
В края на XVI век влашкият войвода Михаил Витязул (1558 – 1601), подпомог-нат от трансилванския княз Зигмунд Батори, молдовския княз Аарон, австрийския им-ператор, папата и много други италиански владетели, водил ожесточена война с турци-те (1594 – 1596 г.). през студената зима на 1594/1595 г. Витязул преминал замръзналия Дунав. Няколко пъти разбивал турската армия и превзел с щурм Търговище, Дръстър, Тутракан, Русчук, Свищов, Никопол, Оряхово, Плевен, Разград и др., като стига чак до Стара планина. В публикуваните от Еудоксиу Хурмозаки исторически документи за военните действия се съобщава, че в Дунавска България били разрушени 2000 селища. Тогава пострадал и Черепишкият манастир.
Обновяването на светата обител извършил преподобни Пламен Зографски, ро-дом от София, иконописец и просветител от Атонската манастирска школа в началото на XVII век от 1600 г. до 1606 г. Ценни сведения за това се съдържат в Житието на пре-подобния, съставено от неговия ученик йеромонах Памфилий и открито в библиотеката на Зографския манастир.
Авторът на Житието изрично съобщава, че преподобни Пимен, след като на-вършил 55-годишна възраст, явил му се във време на молитва небесният покровител за Зографската св. обител св. великомъченик Георги Победоносец и му съобщил Божията воля да стане духовен просветител на своя еднокръвен народ, който е останал без пас-тири. Поради страх да не бъде измамен преп. Пимен се посъветвал с един прозорлив старец. След като получил неговото съгласие и благословение, светецът се отправил за България, която по това време пъшкала под османско иго. Със себе си той взел своя ученик Памфилий, който по-късно написал Житието му. Още с пристигането си в Бъл-гария преп. Пимен се отдал на духовно-просветна дейност най-напред в родното си място, Софийско: „Като обходи цялата Софийска област, той съгради в селата и градо-вете 300 църкви и обнови 15 манастири, между които и Черепишкият манастир, който е на р. Искър.”
От Черепиш преп. Пимен заминал за Северна България. Тук посетил много гра-дове като Видин, Силистра и др., където възобновил църкви и манастири и вършил друга народополезна дейност. Към края на живота си светецът се завърнал в Черепиш-кия манастир, за да предаде тялото си там на земята. Скоро заболял тежко. Повикал при себе си всички братя. Предал им своето последно отеческо благословение. Причастил се със светите Тайни Христови и предал тихо Богу дух. Манастирските братя, след обичайните заупокойни молитви, го погребали в църквата, както им бил поръчал още приживе. Това се случило на 3 ноември 1618 г. Преди смъртта лицето на преп. Пимен просияло, а при гроба му започнали да стават чудеса. По-късно, когато Черепишкият манастир, който бил обновен също от преп. Пимен, открили гроба и пренесли нетлен-ните мощи на светеца в своя манастир, където почиват и досега.
В своята История славянобългарския Паисий Хилендарски (1722 – 1798 г.) съ-общава за св. Пимен и за дейността му в Черепишкия манастир следното: „Свети Пи-мен преподобни: приел монашество в Зографския манастир и там живял дълго време. Той бил иконописец, водел свят живот, но тайно от хората. Пред тях се прикривал мъд-ро и хитро. После напуснал света гора и дошел в Софийската епархия. В тия години турският цар дал на християните позволение да строят църкви. Свети Пимен много се трудил и направил много църкви и много манастири обновил в Софийска епархия, от-където бил и родом. По късно обновил и Черепишкия манастир, гдето се и представил Богу. След много години неговите свети мощи били намерени в гроба цели и нетленни и били пренесени във Видинска епархия в Суходолския манастир…”
В началото на XVII век Черепишкият – манастир бил в много добро състояние. Братята поддържали връзки с близки и отдалечени манастири, както и със Света Гора. През 1612 г. тук пристигат чипровските майстори – златари Никола и Пела, които изра-ботват сребърната позлатена обковка на прочутото Черепишко четириевангелие, писа-но на хартия към началото на XVI век. Манастирът сега е притежавал не само скъпи утвари, но и два хубави храма – „Свето Благовещение” и „Въздвижение честнаго и жи-вотворящаго креста”. Върху обковата двата храма са изобразени като малки едноку-полни. Централните иконографски композиции са оградени от рамка, запълнена с по-малки изображения на свещени лица, поставени в правоъгълни полета. По ръба на ме-талическите кори на св. Евангелие красиво е изкован надпис, в който се разказва между другото, че игумен на манастира бил йеромонах Богослов.
В манастира през тези години имало братя, които се занимавали успешно с ка-лиграфия (краснопис) и с преписване на книги. Библиотеката разполага както с цър-ковно-богослужебна, така и с църковно-историческа и агиографска книжнина. Тук в 1630 г. е написан един богослужебен Зографски апостол, който през 1656 г. бил занесен в света Гора от някой си хаджия. През 1699 г. манастирът бил посетен от зографския инок йеромонах Неофит. Ценно известие е една приписка в ръкописен „Катаснак” (Книга за записване на дарения), която ни съобщава не само името на игумена през 1684 г., но свидетелства и за силната привързаност на вярващия народ към светата оби-тел. Тази приписка гласи: „Село Етрополе. Да се знае, че в 7192 (т.е. 1684 г.) година, във времето на игумена Петрония, Стоян обеща да дава в Черепишкия манастир по 10 оки желязо годишно”.

ВЪЗРОЖДЕНСКА ИСТОРИЯ НА ЧЕРЕПИШКИЯ МАНАСТИР

През XVIII век животът на Черепишкия манастир е твърде неспокоен. В начало-то на м. юни 1733 г. тук пристигнал ученият йеромонах Партений Павлович, който преди това посетил много места из България, Румъния, Сърбия, Австрия, Унгария и Италия. Той обичал да се рови в старите манастирски приписки. В една от тях, съдър-жаща творенията на св. Патриарх Евтимий Търновски, Партений Павлович записал впечатленията си от състоянието на св. обител: „Хубава обител и красиво място, но само един йеромонах намерих в него. Останалите починали. Но Господ, Който със Словото Си е създал от нищо Вселената, дано умножи братята на тази обител, която е на запустяване и в която може вече да угасне паметта на ктиторите й”. По-късно в един ръкописен Типик, среднобългарска редакция, няколко дати също говорят за историята на манастира. В една от тях се казва, че книгата била подновена в 1737 г. В друга, един опитен в калиграфията „анагност”. Новак, съобщава, че „седел оу манастир Черепиш” в лето 1745 г. В трета е отбелязано, че в 1770 г. един дарител подарил на манастира крупната за онова време сума от 36 гроша. И най-сетне, в четвъртата – че на 25 март 1789 г. починал игуменът йеромонах Севастян.
През 1792 г. била изработена една рядко хубава манастирска мощехранителница. Капакът й има форма на пресечена пирамида. Върху него са изковани св. безсребрени-ци – лечители Козма и Дамян, родом от провинция Асия, Мала Азия, чиято памет се празнува на 1 ноември. Всички ръбове на мощехранителницата са завършени с изящна филигранна плетеница, заварена с разтопяване на огън върху сребърната плоскост. Другата и подобна мощехранителница е от 1814 г. Върху четирите й страни е оставен надпис в два реда, трудно четлив. В него са посочени имената на дарителите и казаната година.
Към края на XVIII век на тъмния фон на усилността тогавашната действителност се откроява личността на св. Софроний Врачански (1739 – 1813 г.). „Човек на църквата, на пастирското звание, той е обвързан цял живот в дисциплината и морала на това зва-ние и никога не изневерява на дълга си. От младини в него се пробужда жажда за зна-ния, за разширен умствен кръгозор, свързана с желанието да бъде полезен и на другите, и нищо не му е тъй присърце, когато става свещеник, както грижата за нравствено и умствено издигане на окаяния народ. Религиозното му чувство го тласка не към бягство от живота, към аскетичното уединение и бездейно съзерцание, а към проясняване на това чувство и в другите, към прилагане на религиозните начала в живота, за да се об-лекчат мъките и направят поносими суровите условия под робството. Да носи наоколо си светлина и любов, като проявява във всички несгоди християнско дълготърпение, да служи с чиста вяра на ближния си като забравя своите скърби и горчила, му доставя оная тиха радост, която изпитват само благородните души, познали силата на злото в света и нуждата от помощ за слабите. В Житието си св. Софроний Врачански разказва, че през 1796 г. султанската войска обсажда безуспешно видинския паша Пазвантоглу във Видин. После Пазвантоглу обсажда пък противниците си във Враца. При тия раз-мирици св. Софроний едва успява да избяга вечер от гр. Враца, да мине Дунава и да се прибере отново в Арбанаси. Врачанската епархия през това време е плячкосвана от кър-джалии. Тъкмо да се завърне там, ето че през 1798 г. многобройна османска войска, командвана от няколко паши, предприема нов поход против непокорния Пазватоглу. Видин бил обсаден в продължение на 6 месеца, но пак безуспешно. Взимайки обратния път към Враца, за да бъде там за Великден, той без малко не бил убит от турците. Тога-ва Хюсеин паша, който потеглил за Видин, изгорил Габрово, а кърджалиите ограбили Арбанаси и разграбили дома на Стойковите деца. Като не могъл да ходи из епархията, св. Софроний придружил търновския протосингел за събиране владичина из Търновс-ко. Пристигайки в Свищов, намери внуците си в окаяно положение. Тогава се връща отново във Врачанската епархия. Но тя продължава да бъде ограбвана и измъчвана от турските пълчища, които бягали от Видин, разбити от Пазвантоглу. През зимата на 1798 – 1799 г., когато Али паша пристига с голяма войска във Враца, св. Софроний Врачански на два пъти бяга от престолния си град в Черепишкия манастир, за да се спасява от отстъпващите, разбити при Видин от Пазвантоглу султански войски. При първото си идване той заварил манастира затворен. Монасите му по същата причина потърсили скривалище в една от многото пещери из околността и св. Софроний оста-нал при тях 24 дни.
В началото на XIX век сведенията за Черепишкия манастир са оскъдни. Според предания манастирът преживял дълъг период на запустяване. Около 1802 г. тук прис-тигнал някой си поп Торньо и под негово ръководство започнало обновяването. Тогава били построени нартиката и малката северна одая, разрушена през 1929 г. Oт едно мал-ко манастирско дарение, направено през 1816 г., се вижда, че към това време манасти-рът функционирал нормално. Дарението е записано върху сребърни пафти, където се чете следния надпис: „Сие пояс на манастир Черепиш.” От друга приписка върху на-чалния лист на един Осмогласник, печатан в Русия, се доказва, че през 1821 г. игумен на манастира е бил йеромонах Йосиф. От трети извор личи, че през 1836 г. един чере-пишки монах, на име Йосиф, си поръчал манастирска дарителна книга, за да събира с нея дарения. Върху първата страница на тази книга, наименована от монах Йосиф Ка-тастик, е означено с бързопис: „1836 месец февруари Плевен този Катастик на Госпо-дина Йосифа Монаха Черепишкаго манастира и купен за ценою грош 14 ради употреби его и прочих и прочих и прочих.” Втората и третата му страница са изпълнени с имена на монаси, както и с имена на светски лица (дарители) от Враца, Оряхово, Плевен, Ло-веч, Златица и Берковица. От четвърти извор може да се заключи, че по всяка вероят-ност към 1836 г. манастирският храм бил изографисам от прочутия зограф Йоаникий поп Витанов. Краткият надпис върху вътрешната южна стена на олтара в манастирска-та църква гласи: „Рука Йоаникия”. От пети извор, писан върху новия манастирски Ти-пик (печатан в Москва през 1774 г.), става ясно, че през 1839 г. се случило голямо на-воднение. В сградите, които и днес се мият от водите на реката, по онова време имало и „нова одая”. При наводнението пясъкът, влачен от Искъра, засипал водениците. През 1840 г. Врачанският епископ Агапий завещал на манастира 300 гроша.
По-късно, между 1842 г и 1859 г., в Черепишкия манастир се подвизавал будни-ят монах-книжовник отец Дамаскин. Саморъчният му дневник твърде разнообразен и занимателен, се пази в ръкописната сбирка на Врачанската метрополия. По това време манастирът е в много добро материално и духовно благосъстояние. Той притежавал скъпи утвари, имал доста монаси, разполагал със значителни финансови средства и въ-зобновил стария запустял Тържишки манастир, издържал народното читалище за млади момчета, а в метоха си в гр. Тетевен – поддържал девическо училище за учителки. В една народна песен на девойката се казва:
„Ситно писмо, мамо, да уча;
Учителка, мамо, да стана;
Учител, мамо, да водя.”
През 1844 г. по времето на игумена Сава, манастирът се сдобил с великолепна копринена плащаница. От надписа й се вижда, че манастирът вече е приел името „Ус-пение Богородично”. Самата плащаница била изработена с неподражаема вещина от Врачанския майстор Николай Павлович. Тази скъпоценна утвар и днес се изнася на Велики петък.
През втората половина на XIX век Черепишкия монашеско богатство участва активно в националноосвободителното движение. Тук се провеждали политически съб-рания с участие на руския възпитаник Софийски митрополит Мелетий (1872 – 1891). Никулденското събрание на а врачанските и берковските родолюбци през 1875 г. било за този революционен окръг прелюдия към Априлското въстание (1876 г.). Игуменът на Черепишкия манастир йеромонах Епифаний Младенов (1846 – 1930 г.) от с. Лютиброд и монасите Дионисий, Серафим, Пахомий, Йоний и Теодосий, участвали във Врачанс-кото съзаклятие. Йеромонах Епифаний бил член на Врачанския революционен комитет и основател на Лютибродския селски комитет. Той участвал във Врачанската комитет-ска група, която на 17 октомври 1872 г. по нареждане на апостола на свободата Васил Левски посетила Рилския манастир, за да информира проигумена Неофит Рилски (1793 – 1881 г.) по „свещеното дело на свободата”. При вестта за идването на Ботевата чета йеромонах Епифаний благословил и разпоредил 60 жени от с. Лютиброд да месят и пекат хляб, който да бъде изнесен в планината на определени кръстопътища. Самия игумен се намирал на 18 май във Враца според първоначалния план за действие. Извес-тна е несполуката във Враца.
В „землището на Черепишкия манастир” над село Челопек е водила героични сражения четата на легендарния поет-революционер Христо Ботев (1848-1876 г.). Пос-ледната битка е станала в съседния Рашов дол, където са оставили костите си за осво-бождението на България падналите там 12 Ботеви четници от групата на Георги Апос-толов.
Повече от столетие в Черепишкия манастир се пази грижливо бойната сабя на Христо Ботев, с която той се е сражавал до последния си дъх на Милин камък и на Во-ла. Сабята е добре запазена и носи посочените от генерал-лейтенант Кирил Ботев (1857-1944 г.), брат на Христо Ботев отличителни белези. Тази сабя била с позлатен ефес. По острието на сабята имало надпис. Лицето което донесло сабята в Черепишкия манастир през майските дни на 1876 г. се казва Нено Нешков от с. Лютоброд. Сабята му била подарена лично от Ботевия четник Петър Македончето, веднага след убийство-то на войводата, за да я предаде на игумена за съхранение.
През 1876 г. Черепишкия манастир преживява тежки дни. Той бил нападан през месец май от нередовни турски войски – башибозуци. Тогава са изклани няколко мона-си. Въпреки това манастирът оцелял заедно със значителен брой стари книжнини и други паметници. По време на Руско-турската освободителна война в близост до ма-настира по орханийския път са се водели ожесточени сражения. Манастирът е спасен от ограбване и опожаряване, каквото му готвели при своето отстъпление черкезите от с. Типченица, благодарение на бързината, смелостта и съобразителността на Корнет Ант-риганев и неговия конен взвод.

ИСТОРИЯ НА ЧЕРЕПИШКИЯ МАНАСТИР ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО НАШИ ДНИ

След освобождението се засилва благолепната строителна дейност в манастира. През 1888 г. по времето на йеромонах Епифаний от с. Лютиброд, е построено кубето на главния манастирски храм. През същата година става освещаването на храма-костница „Отсичане главата на св. Йоан Кръстител.” От запазените надписи се научава нейната история.
Костницата е малка постройка с купол. Намира се високо в една пещера над ма-настирския двор. Южната й страна е пробита с широк отвор. Там почиват костите на боголюбиви и заслужили люде. Предполага се, че в храма костница са прибрани и кос-тите на дванадесетте Ботеви четници убити или изгорели в местността Рашов дол на 21 май 1876 г.
След прокарването на железопътната линия през 1897 г. манастирът със своята пленителна околност станал притегателен център на любителите на природата. За това допринесъл много писателят Алеко Константинов, който бил очарован от величестве-ните природни хубости на Черепишкия манастир. В един свой пътепис той нарича мес-тността заедно с манастира „Българска Швейцария”. Народният поет Иван Вазов през 1899 г. за първи път посетил манастира. Тук написва някои от стихотворенията си, влезли в стихосбирката му „Скитнишки песни”. Преразказва един епизод от Ботевата епопея в разказа си „Една българка”, в който трогателно описва подвига на баба Илий-ца от с. Челопек, намиращо се на около 10 км. от Черепишкия манастир. Пълен с въз-рожденска романтика е неговия пътепис „Черепич”, писан през юли 1899 г. По следите на Вазов в Черепишкия манастир през 1939 г. пристига друг наш виден поет революци-онер Никола Йонков Вапцаров. Под Вапцаровия дъб днес е оформен скромен възпоме-нателен кът за поета от учениците на Духовната семинария. Той се намира над отвес-ния бряг на Искъра, където е и Алековата скала.
По време на съпротивата (1941 – 1944 г.) Черепишкият манастир оказвал мате-риална подкрепа на партизанския отряд „Гаврил Генов”. Връзката се осъществява чрез младия монах Пахомий, който зад исполинската си фигура криел състрадателно и пат-риотично сърце. Той редовно снабдявал партизаните с брашно и други хранителни за-паси, с манастирски одеала, които се превръщали в партизански наметала вместо ши-нели. На 9 септември 1944 г. монах Пахомий влязъл тържествено във Враца с първите носители на Отечественофронтовската власт. След това той завършва Софийската ду-ховна семинария „Св. Иван Рилски” и духовната академия „Св. Климент Охридски”, и отново се връща в манастира като обикновен брат.
След първата световна война Черепишкия манастир станал учебен център на Българската православна църква. През 1921 тук е открито Свещеническо училище. Курсът му бил тригодишен, а от 1925 г. станал четири годишен. Свещеническото учи-лище било закрито през 1935 г., след като дало 11 випуска. На негово място било отво-рено Църковно-певческо училище. През 1938 г. е открит Пастирско-богословски инсти-тут с двегодишен курс за завършили средно образование. Той функционирал до 1948 г. и дал 8 випуска през 1946 г. се възобновило Свещеническото училище с тригодишен курс, което дало 4 випуска. То функционирало до 1951 г. Междувременно в Черепиш-кият манастир са били уреждани периодически църковно-певчески курсове. От 1950 г. тук се намира Софийската духовна семинария, към която през 1958 г. е открит триго-дишен паралелен курс.
По време на Втората световна война /м. януари 1944 г./, поради бомбардировки-те над столицата, в Черепишкият манастир бил евакуиран Св. Синод и неговата канце-лария. Заседанията на Св. Синод се провеждали в салона на „Владишкото здание” в манастира. Това продължило до началото на м. октомври същата година, когато Св. Синод се завърнал в София.
От 1972 г. се извършва капитална реставрация на храма на всички сгради.
Сегашния манастирски храм е изцяло изографисан от тревненеца Йоаникий през първата половина на XIX век. По-късно към старата иконография са прибавени и нови изображения в пристроените части – удължената част на църквата и купола. От запазе-ния надпис над западната отвътре се вижда, че това е извършено през 1908 г. Майстор бил дебърският зограф Васил Илиев от Глачник. Негова творба е и големият иконоста-сен образ на Спасителя. Притворът е рисуван от софийския художник Илия Пефев през 1957 г. в реалистичния стил на стенописите от храма-паметник „Св. Александър Невс-ки”. Иконостасът е възрожденски дърворезба. Съставен е от части на стар иконостас. Апостолският пояс, лозницата и венчилката са украсени с богата резба. Царските двери и кръжилото над тях са ажурни и позлатени. Преобладават растителни мотиви. Изоб-раженията на апостолския пояс са рисувани върху дъска (фриз) под резбована аркада – влияние от по-стара традиция. Уникален сюжет има иконата „Причестяване на монаси-те”. Отделни икони са по-стари от 200 и повече години. Към резбарските изделия в храма могат да се отнесат няколко стари столове /тронове/, наредени покрай северната и южната стена.
Манастирските сгради, строени през различни времена, са следните: Владишко-то здание, Хаджи Методиевото здание, Данаиловото здание, Училищното здание и една сграда откъм пътя за гората и едно ново здание построено през 20-те години на XX век. Теодосиевото здание срещу него е напълно разрушено през 1950 г. на една от скалите, непосредствено до тези сгради е издигната т.нар. „Рушидова къща” от началото на XІX век. Построил я Рушид бей, Врачански управител. Според преданието той имал тежко болна от туберкулоза дъщеря. Употребени били всички лечебни средства, но здравос-ловното й състояние още повече се влошило. Една нощ на болното момиче се явява прекрасна Жена. Лицето й сияело от неземна красота. Тя казала на болната да отиде в Черепишкия манастир и, след като се помоли там, ще оздравее. Отчаяните родители използват това последно средство и веднага завеждат дъщеря си в манастира. Там й чели молитва за здраве и тя действително оздравяла. Щастливият баща в знак на благо-дарност заповядва да се построи върху непристъпните скали над св. обител днешната конкретна „Рушидова къща”. В тази къща е взето фаталното решение за обира на орха-нийската поща от група революционери под ръководството на Димитър Общи на 15 август 1872 г. – патронния празник на Черепишкия манастир „Успение пресветия Бого-родици”.
Камбаните са седем на брой и звучат много мелодично. Те са най-старите в Се-верозападна България. Две от най-важните от тях са внесени от Австро-Унгария през 1844 г., а другите са излети у нас. Звукът на седемте камбани е записан преди години от Лондонската телевизия. През робството, когато народът ни е бил национално и религи-озно подтискан, единствено тук тогава могъл да слуша сладкия за българското ухо кам-банен звън. Същият този звън му възвръщал самочувствието и му вдъхвал вяра и кураж в реализирането на неговите свободолюбиви идеи.

КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО И ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНО ЗНАЧЕНИЕ
НА ЧЕРЕПИШКИЯ МАНАСТИР

Мястото на Черепишкия манастир в историята на българския народ е определе-но още от епохата на робство, когато Православието и българщината се отъждествява-ли и се противопоставяли на завоевателя. Будно средище за опазването на българската народност, той е бил едно от малкото места, където се поддържали културните тради-ции, огнище на просветен живот, който пръскал в мрака на подтисничеството лъчите на народностното съзнание. Съхраняваната в него книжнина, запазените ликове на бъл-гарската държава, поддържали буден народния дух. В Черепишкия манастир е било открито и едно от първите килийни училища в българските земи. Най-изкусните чере-пишки духовници учели младежта на четмо и писмо, преписвали старинни ръкописи и поддържали славянската книжовна традиция. По празници и сборове стотици българи идвали в манастира за душевното здраве и благодатен мир. Тук те разговаряли и се ве-селели свободно далеч от враждебното око на иноверните си съселяни и съграждани. Тук се раждали онези бликащи от смях и находчивост народни остроумия, непринуде-но се пели народни песни, хората се опознавали и сближавали в общата си нерадостна участ. Черепишкия манастир давал неведнъж убежище на народните синове, но често бивал ограбван, опожаряван и монасите избивани от поробителите. Въпреки всички бедствия годините на изнемога и запустение се изнизвали и отново иноците, поправяли разрушеното, тайно съграждали черквицата и килиите и животът на манастира продъл-жавал. Народът отново намирал гостоприемство в него и духовна утеха. Напускал го ободрен, оставяйки щедри дарения. Манастирската управа от своя страна оказвала под-крепа на населението дори и в стопанската му дейност, като предоставяла манастирс-ките коне на селските хармани за вършитба. Възрастни жители си спомнят, че тук за първи път на обществените трапези за курбан всеки се хранел в отделна чиния. В ма-настира местните хора през възраждането са придобивали навици за културно хранене и трапезно приличие.
Манастирът продължава да поддържа своето значение във връзката си не само с околните селища, но и с близо 92 села и градове от цялата страна на системата на ха-ризванията – около 10 000 харизвания. Този обичай съществува от старо време. Млади майки донасят своите рожби на 1-2 години и ги „харизват” – (обричат, връчват, подаря-ват) на св. Богородица за здраве и закрила. Когато настане брачна възраст, преди годе-жа, тези „харизвани” се „откупват” т.е. идват за молитва и благословение в манастира, донасят дар и се отписват от манастирските регистри, където се води статистика на „харизваните”.
В годините на най-тежко робство в този и в други наши манастири е блещукала искрата на народната свяст и се съхранявали богатствата на народния гений. Ето защо днес ние определяме голямата историческа роля, която са изиграли монасите за разви-тието на нашата култура.
Посвещавайки го често, аз все повече и повече се впечатлявам от величествената му красота и скритото му местонахождение – намирайки се непосредствено до Искъра, на самия му бряг и стръмните скали, придавайки му автентичен облик. Отивайки в Че-репишкия манастир виждам непрестанно хора – посетители от цял свят, които го посе-щават по различни причини – кой заради природната му красота и неподправен облик, кой за здраве и благочест, кой от любопитство. Интересът ми към него е не само по повод изброените неща, но и поради това, че той се намира в този превъзходен кът, разположен недалеч от моя роден град Враца. Това е още една предпоставка да се чувс-твам по-горд със своя край, в чийто земи българи със силна и неизчерпаема вяра са оп-ределяли и допринасяли за съхраняването на културно-историческите ни паметници, запазени и реставрирани до днес.

ЧЕРЕПИШ

Чертог си Божествен ти тук на земята
и падаме ние пред теб на колене,
че Бог обдарил те е с щедрост богата
и топлиш сърцата с небесно горене.

Душите ни шепнат молитви към Бога,
за теб ни се иска псалми да изпеем,
но секва гласът ни във смътна тревога
и тръпнем пред твоя олтар и немеем.

Тъй много са майките вред по земята.
Но родната майка е само една.
Безброй са звездите, реките, полята,
но нямаме втора родина в света!

Една е единствена родната стряха!
Една е България — вечна и млада!
А ти си най-скъпата наша награда,
че те се със тебе в душите ни сляха.

Ти факел пренесе през робските нощи
и светлата диря до днес не догаря,
легендите стари разказват ни още
за огън небесен, горящ над олтаря.

Със шепот ти Баба Илийца срещна,
звезди изгасил си, хайдути да скриеш –
сълзите сирашки на таз земя грешна
си искал със свети дела да изтриеш.

Великият старец Софроний тука
е сетил в скалите ти скритата сила
и радост е търсил във дни на сполука,
а в дни на гонение – вярна закрила.

Ти семето щедро си хвърлял в душите
и пламне ли някъде в Българско бран,
хоругви свещени си вдигал в борбите,
снага си възправял пред лют ятаган.

Затуй и камбаните щом зазвънят,
се чува в Балкана на Ботев гласът,
затуй във клепалото чува се вик
на влязъл във боя шишманов войник.

Във лунните нощи скалите ти чудни
прорязват небето със замъци бели,
земята покрил си с гори изумрудни,
които над твоя светилник са бдели.
След дим и пожари отново възкръсна,
искрица изнесе от сивата пепел,
лампади запали на празника светъл
и рой от искри животворни разпръсна.

Молитви от църквата стара отново,
гласът на стаилата дъх тишина,
се носят над Искъра, хвъркат към Бога
на своите незрими ефирни крила.

Нагиздена пролет, във макове цяла,
с килим от пламтящи те багри покрива
и слънцето злато над тебе излива
за радост пречиста и Божия слава.

Не греят тогава звезди в небесата,
а там се издигат и пламват сърцата.
По-весело Искър шуми край върбите
и чудни легенди разказват вълните.

В лазурното утро липите ухаят
и шепнат във здрача вечерен листата,
и ангели сякаш в небето ридаят,
със капки се бисер покрива тревата.

Ридаят над светлия гроб на Христа
акордите сетни на поста Велик
и светла надежда огрява света
от кроткия образ на Божия лик.

По-ярко лампадите греят в тъмата
и птичи хор чува се в тихата нощ,
че радост не знае да крие гората,
потънала пак в изумруден разкош.

От вечността взети секунди сме ние!
Но вечност в душата човешка се крие
и колчем погледнем оттук към небето,
към вечно блаженство ни тегли сърцето.

Във дъжд сме те виждали, в мълния бяла,
във рухо зелено и прелестна зима,
дъга многоцветна, понякога спряла,
сме виждали багри от тебе да взима.

Във буря ли нощем проломът стене,
горите, водите във късния час
нашепват ни истини най-съкровени:
от Бога ти път си посочен за нас!

Издигнем ли поглед далеч към звездите –
частица си мъничка ти от безкрая,
а с чудно блаженство изпълваш душите,
че ти си преддверие земно на рая!

Чертог си Божествен ти тук на земята
и някой поиска пи да те възпее
да слуша, как пеят за теб небесата,
сърцето си с огън неземен да сгрее!

И някой поиска пи да те рисува,
в сърцето си четката да потопи,
когато там огън небесен гори,
когато наяве те вече сънува.

В олтаря пред Бога той шапка да снеме,
да тръпне пред чудното Божие дело,
и ням и безгласен, с обронено чело
смирено да падне пред теб на колене!

Черепиш,
17 юни 1982 г.
Владимир Иванов

Вашият коментар


× 5 = ten