Славяни и прабългари

Публикувано на декември 31 2010 Добави коментар

икономическо и културно развитие. Заселване на славяните на Балканския полуостров. Прабългари. Произход, прародина и обществен строй. Религиозни вярвания. „Велика България ” и нейното разпадане. Разселване на прабългарите. Създаване на българската държава. Славянски военноплеменни съюзи на Балканския полуостров през VII век.
За създаването и просъществуването на българската държава на Балканския полуостров допрнесли и славяните. Те били голяма племенна общност , живееща от незапомнени времена на обширна територия в Североизточна Европа между Карпатите на юг и Балтийско море на север, р.Ордер на запад и р.Днепър на изток. Те спадат към индо – европейската група.
През края на IIв. поради демографски и социални причини се наблюдава движение на варваските народи , IVв. Известно като Великото преселение на народите обхваноло и славянските племена, които напуснали своята прародина и се разсели на запад, юг и изток. Изворният материал за славяните е по – богат. По – достоверни сведения на римските автори Плиний Стари ( Iв.), Птолемей и Тацит (IIв.) , които първи споменават „ венетите ” . Според Тацит на изток те граничат със сарматите. Така в началото на VIв. Историкът Йорданес говори за вече три групи славянски племена – западни ( венеди ), източни ( анти ), и южни ( славини ). Славяните придналежат към индоевропейското семейство. Южните славяни или славините преминали Карпатите и достигнали дунавската граница на Империята.
По времето на император Анастасий ( началото на VIв. ) те осъществили първите си набези на византийска територия. От началото на VIв. изворите свидетелстват, че славяните са били най – опасните врагове на Византия. Набезите започват и антите в източните части и панаските славяни в северозападните райони. Наложило срещу тях да бъде издигната стена дълга 70 километра известна като „ стената на страха ” – от Деркос ( Черно море) до Силиврия (Мраморно море), преграждаща и достъпите към столицата на империята – Константинопол. Особено интезивни и опустошителни превърнали се в ежегодни набези станали при упряавлението на император Юстиниан I Велики (527 – 565). Прокопий Кесарски, който бил съвременник на събията, разказва, че мерките, които предприел били без резултат.
Славяните се привличали на служба във Византияс цел използването на славянската тактика в боя, прилагат се различни дипломатиски похвати с цел вняасяне на раздори между отделните племена (напр. в540г. е предизвикана война между анти и славини) и др. , но това неспира славянските нахлувания. В съченението си „ За строежите ” Прокопий съобщава за редица предпазни меркина Юстиниан – строеж на крепости по р.Дунав и Стара планиная в Епир, в Македония и Тесалия. Подобновява се укрепителната система в Тракия и Родопска област.
Предизвиканите между особици между отделните славянски племена, нито крепостите по Дунава, по старопланиските проходи и в ЮгоизточнаТракия, били в състояние да спрат славянския устрем на юг. През втората половинана VIв. Освен с цел грабеж, славянските племена предприемат пет обсади на втория по значение град във Византия – Солун. От „ Деянията на св. Димитър Солунски ” узнаваме за славянските напъдения над Солун през деситилетията.
Изследванията на днешните учени показват, че от племената на южните славяни постепенно се оформили три групи, които започнали да се различават по своя език и обичаи. Западнатаб част на Балканския полуостров заселили т. нар. сръбски и хърватски славяни, прадеди на днешните сърби, боснеци, черногорци и хървати. Източната половина на полуострова станала местожилище на т.нар. българска група южнославянски племена.
От „Чудесата „ и други византийски извори познаваме сравнително добре топографията на българските племена. В земите между Дунав и Стара планина живеели т. нар. „седемте славянски племена” , тимочани и моравяни ( по долините на р. Тимок и р.Морава ); в Родопите – смоляните, в района на р. Струма – струмяните ; около Солун драговитите
и ринхините и т. н.. Така балканските провинции на империята се „ пославянчили „ както признава по – късно признава един византийски писател.
Подобно на българите славяните живеят в родови общини, ръководени от страрейшини състоящи се отделни патриархални семейства. Близки родове образували племена , начело на събранията стояли всички боеспособни мъже. Това от своя страна спомогнало за навлизането на демографски и етнически промени при славяните. Славянският етнос все повече навлизал в обезлюдените територии на империята, а това означава навлизането една нова свежа и трудлюбива кръв. Може би това е и причината да се отбележи, че Византия не оказва съпротива на славянската колонизация. Само век и половина по – късно славяните се превърнали в заплаха за Империята. Започнали да се заселват в близост до Византия и същевременно за пазили едитечността си като етнос за да остоя своята независимостта си, което довело до усъвършенстване на бойните умения и политическата си организация. Което ги кара да се обединят под името „седемте славянски племена„ един от първите големи военно – племенни съюзи срещу южния си опонент Византия.
Трябва да се отбележим, че слвяните като враг на империята, те заимствали византийската развита икономика, техника, начин на експолатация на земята и много занаяти и др.
Водеща роля в процеса на възникване на българската държава имат прабългарите. За пръв път прабългарите се срещат със своето етническо име в „Анонимен римски хронограф” от 354г.. За тяхна прародина се смята земите на Средна Азия (дн. Казахстан).
Tам от незапомнени времена живеят племена, говорещи на сродни езици приднажлящи към тюрко–алтайската езикова група. В нея влизат хуни, авари, хазари, печенези и кумани. Името българи си остава загадка за науката, но съществуват различни хипотези. Една от тях, че етонима означава „смесен народ”, „бунтовен народ”, „ловци на самури”. В последно време е наложено схващането, че имат тотемен произходсвързано с животното – прародител: белка, златка, самур.
Прабългарите живеят в юрти обшити в кожи. Освен номадската многонаселена община, те притежават и втори тип поселения – аулите, в които живеят по 20 – 30 семейства. Най – често те се укрепени от ров и земен вал, а по – късно част от тях прерастват в крепостни стени. По – късно населението започва да се разделя с номадския начин на живот.
Основна клетка на българската общество е българската община. Един род населява няколко съседни общини, а няколко рода образуват племе.Всички важни въпроси се разглеждат на събрание на мъже, можещи да носят оръжие. При вземане на решения постепенно нараснава ролята на старейшините и воените предводители на племето – хановете. Войните по това време се превъращат в ежедневие и цялата организация на обществото има за цел да обслужва боеспособнонстта на войската. Българите воюват тежкотоварно на коне. Те се отличават с желязна дисциплина.
Религията както при славяните така и прабългарите тяхното обществено, политическо и икономическо развитие.
При тях със особено внимание се ползват шаманите, служещи като посредници между хората и свръхприродните сили. Тези българи биват наричани с общото име оренда.
Прабългрите имат само един бог – Тангра – бога на небето. Извършват жертвоприношение в специални светилища наречени капища и гадаят бъдещето по вътрешностите на жертвата. Спазват различни табута, носелят амулети. Вярват в задгробният живот. Те погребват мъртвите като ги полагали в гробове придружени от предмети, с които си служели приживе, ако мъртвият се оказал вожд се изгаря на клада. Оставят до починалите златни оръжия и скъпи предмети, а над гроба издигат могила от пръст.
През 630г. уногундурите българските племена успели да се освободят от Западнотюрския хаганат начело със своя хан Кубрат. Той създава мощен военно – племенен съюз, известен във византийските извори като Стара Велика ( Голяма ) България. Според уникалния български исторически извор „Именик на българските ханове” хан Кубрат произхожда от рода Дуло – българска династия, управлява бъското ханство до средата на VIIIв.. Към 635г. Хан Кубрат окончателно оформя територията на Велика България: наизток р.Кубан, на запад – р. Днепър, на север – р.Донец и на юг Азовско и Черно море. Столица е гр. Фанагория на Тананския полуостров. Византийската дипломация не забавила за да останови приятелски отношения с новата полтическа сила в Северното Черноморие. Това бил стратигически важен регион за Империята, където където се намирал нейният фаворит крепостта Херсон ( дн. Севастопол ). Освен това ханството се явява понтециална преграда пред намиращите се на изток нови „варваски племена” . Така през 635г. император Ираклий успял да сключи договор с хан Кубрат и го удостоил с висока за времето титла – патриций.
След смъртта на хан Кубрат отвъддунавска България изпада в криза. Според Теофан Изповедник неговите синове не зачитат завета му да бъдат единни и държавата се разпада. Хан Кубрат имал пет сина. Най – големият Батбаян, владее източните части и води борба с хазарите, впоследствие им се подчинява. Втория Котраг, повежда подчинените му племена на север – североизток и се заселва по средното течение на р.Волга. Там той създава Воложка България, която съществува до ХIVв.. Четвъртият брат Кубер тръгва към Панония и сле това се отправя към Битолско поле (дн.Македония), а петият – Алцек се заселва в Равена (дн.Италия). Третият брат се отправя на югозапад и подчинява областите между Днепър и Днестър и още по на юг овладява Бесарабия. Това прекъсва връзката с Котраговите българи, но традицията е запазена с името България.
През втората половина на VIIв. на Балканския полуостров се създали благоприятни условия за възникване на нова варваска държава, ще изграе важна роля в отношенията между Изтока и Запада в Европейското Средновековие. В нейното създаване изиграли решаваща роля изиграли Аспаруховите българи, засели се по това време в Онгъла. Те бързо се запознали със сложната (полтическа) обстановка в и около балканските провинции на Византийската империя и умело се възползват от нея.
Византия водела битки от всички страни на юг тя трябва да се справи с авари, славяни и прабългари, с нашествието на арабите в Мала Азия в такива условия се създава българската държава. След като император Константин IV Погонат успява да овладее обстановката в империята. Той се насочва „по суша и море” към българите в две направления. Първото включва достигане на флота в дунавските устия, а второто пехотата начело с император да навлязат в Онгъла. Многочисленият византийски легион накарал българите да се скрият в едно от своите укрепления, изградено в труднодостъпно месност. Тъй като няма решителни битки императора замива в Несъбър, защото страдал от подагра. Спорде Теофан Изповедник се пуска слух, че василевса бяга, което всяло паника сред ромейската войска. В тази реакция на остъпление българите нанесли своя решителен удар. Победите на варваския народ продължават успяват да овладеят цялата област между Дунава и Стара планина и стигат до крепостта Варна.
Битката при Онгъла се състои през лятото на 680г. поставя началото на първата от многобройните българо-византийски войни.
Преди Аспарух да разшири своите завоевания той укрепя властт си в новозавладените територии и поверява границите и сигурността им на славяните и северите, които приднадлежат към „седемте славянски племена”. Освен да охраняват те са задължени да плащат ежегоден данък на хана, което означава , че стват негови поданици. Отношенията на прабългарите със славяните са се превърщат в основна тема на дискусия. Като далновиден владетел Аспарух не се отнасял към славяните като с покорен народ, а им поверява да пазят най – важните граници: с аварите – седемте племена, а на юг по Стара планина – на племето севери. По този начин Аспарух ги печели като съюзници, ане като врагове. Оставя на славяните да действат във вътрешните си работи съобразно тяхната традиция като се подчиняват на своите князе. Това определя дуалистичния характер на новата формация. Естествена южна граница на новата българската държава е Стара планина. На изток България граничи с Черно море.
След като отвърждава властта си Аспарух и урежда отношенията си със слвяните. През пролетта на 681г. българските войниски преминават Стара планина вероятно подпомагани от славяните нанасят редица поражения. В началото на 681г. императора е принуден да отсъпи земите на север от Стара планина, които стават владения на българите. Империята е задължена да плаща ежегоден данък – своеобразен откуп за гарантиране на мира. Това знаменито събитие е отбелязано в исканията на презвитер Константин Апамейски на Шестия вселенски събор.
Така 681г. става крайъгълен камък в българската история , макар българската държавност да има много по – стари традиции. Все пак договорът между българския владетел и византийския василевс , донесъл на България признанието на най – могъщата в това време империя в Европа и Средновековието – Византия.
След успешно приключване на войната от 680 – 681г. продължава вътрешното укрепване на териториално разширената българска държава. Тя се простира по долното течение на р. Дунав (дн. Северна България и Южна Румъния). Държавния център се премества от Онгъла в Източна Стара планина, където е изграден нов укрепен лагер – бъдещата столица Плиска.
Границата на държавата, биват доукрепените по – достъпни места с огромни , простиращи се понякога на стотици землени валове и ровове. Българите ,които се настаняват приблизително в средата надържавната територия (саракта), я разделят по свои начин на три: център , ляво и дясно крило – подчинени пряко на хана и първите му двама помощници – кавхана и ичуру боила.

Вашият коментар


nine − = 6