СЪРБИЯ В ПОЛИТИКАТА НА КНЯЗ БОРИС-МИХАИЛ (852-889) И ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ

Публикувано на януари 1 2011 Добави коментар

Българо-сръбските отношения през ІХ-Х в., както и самата история на сърбите в онази епоха, са познати преди всичко благодарение на сведенията на Константин Багренородни в неговата знаменита книга „За управлението на империята“ („De administrando Imperio“). Това важи, разбира се, и за политиката на бележитите български владетели Борис-Михаил и Симеон. Наличната информация се базира почти напълно върху глава 32 на този първокласен енциклопедичен и историографски труд (Константин Багрянородный 1989: 140-149, библиография: 378-382; Максимовић 1979: 25-32) – един сравнително неголям, но наситен с информация текст. Върху гл. 32, както и върху другите „сръбски“ и „хърватски“ глави (29, 30, 31, 33, 34, 35 и 36), е писано многократно, вкл. от водещи сръбски, хърватски, български и европейски византолози и медиевисти, така че да се открие нещо ново, е почти невъзможно. Естествено, „разгадаването“ на едни или други моменти от тези слабо познати взаимоотношения не трябва да бъде самоцел. И все пак, някои наблюдения, съчетани с новооткрити археологически паметници, дават известни възможности за преосмисляне на конкретни прояви в българо-сръбските отношения, с което по-ясно се откроява мястото им в българската политическа стратегия през ІХ-Х в.
Първият регистриран конкретен случай на българо-сръбски отношения е предприетият според Константин Багренородни безрезултатен опит на „архонта на България“ Пресиан І (836-852) да завладее Сърбия с тригодишна военна кампания. Българската експанзия среща съпротивата на княз Властимир (около 825-860), който се явява най-видният представител на първата сръбска владетелска династия Вишеславичи. Не е тук мястото да се спираме върху тази война, нейните мотиви и резултати (Острогорски 1948: 24-29; Историjа 1981: 147-148; Божилов, Гюзелев 1999: 161), но е факт, че тя маркира една изключително трайна линия в геополитическото мислене на българските владетели, продължила до самата гибел на Първото българско царство. Войната, започната от кана сюбиги Пресиан І, вероятно е част от обширна външнополитическа програма за влияние в Централна Европа и Средиземноморието, като е свързана с мащабното разширение на държавата в западна посока през първата половина на ІХ в.
Княз Борис-Михаил (852-889) продължава линията на Пресиан І, което макар и в наивна форма (Борис „…искал да отмъсти за поражението на баща си…“), е специално подчертано от Константин Багренородни. При войната срещу западните съседи войските начело с престолонаследника Владимир Расате навлизат дълбоко в сръбска територия, но търпят поражение. Владимир заедно с дванадесет „велики боили“ попада в плен. Този неблагоприятен обрат заставя княз Борис-Михаил да пристигне в района на крепостта Рас (до дн. Нови Пазар), тогава вероятно под българска власт, и да започне преговори с управляващия в Сърбия „триумвират“ на братята Мутимир, Строимир и Гойник Властимировичи. Владимир Расате и „великите боили“ са освободени, разменени са дарове и е сключен мир. До границата българският княз е придружен от Мутимировите синове Борен (Бран) и Стефан (Ферjанчић 1997: 24). Получените дарове са възприемани в България като данък („пактон“) и проява на политическата зависимост на сръбските князе от Борис-Михаил. Сред многото датировки на тази война най-приемливо е тя да бъде отнесена към времето около 880 г. (Максимовић 1979: 69-75).
Нека, макар и накратко, се опитаме да „разгадаем“ мотивите за действията на княз Борис-Михаил. Наред с очертаната вече българска стратегия в западна посока, включваща, в една или друга форма, подчиняването на сръбските земи и племена, предприетата война би следвало да има и по-конкретни причини. Според нас най-важната от тях е засилването на византийското влияние спрямо Западните Балкани през седемдесетте години на ІХ в. Началото е поставено с интервенцията на византийския флот, най-вече при обсадата на Дубровник от арабите (866-867 г.). След десетилетия на византийска слабост в басейна на Адриатика, император Василий І Македонец (867-886) се намесва решително в региона, като постепенно успява да възстанови и разшири някогашната византийска власт по крайбрежието. Около 872 г. архонтията Далмация е превърната в тема, коeто е директен израз на засилилото се византийско военно и политическо присъствие (Ферлуга 1991: 34 сл.). Граничещите с темата Далмация сръбски племенни държавици отчасти губят своята самостоятелност, като плащат данък на византийските власти (Jиречек 108 сл.). Нещо повече, военни контингенти от хървати, сърби, захумляни, травуняни и отряди от крайбрежните ромейски градове са прехвърлени от византийския флот по време на сраженията за крепостта Бари в Италия през зимата на 871 г. Именно през онези години е извършено покръстването на сърбите (Историjа 1981: 150-155). Факт е, че по време на българо-сръбската война някои от по-младите представители на княжеския род вече носят християнски имена.
В сръбската историография се приема, че „…византийската върховна власт във времето на Василий І не е имала само символичен характер“ (Историjа 1981: 150-151). В този план българското нахлуване в Сърбия е имало за цел да елиминира или поне да ограничи силното в онези години византийско влияние. Независимо от конкретното развитие на войната, тя не би трябвало да се характеризира като поражение. Вярно е, че силите на Владимир Расате са разбити, че той и военачалниците му са пленени и т.н. От друга страна обаче, появата на самия княз Борис-Михаил, начело на значителни български войски, с положителност предопределя поразителната отстъпчивост и диалогичност на сръбските князе. Не на последно място, не бива да подминаваме отдавна доказаната от изследователите тенденциозност на Константин VІІ при отразяването на „сръбската тема“. Самият текст е писан около 948-952 г. и носи отпечатъка на конкретните позиции на автора. Те са сполучливо обяснени от Г. Г. Литаврин със състоянието на нещата в средата на Х в. – във времето, когато самият Константин ръководи византийската държава, под заплахата на маджарските нашествия княз Чеслав Клонимирович отново се ориентира към България (Константин Багрянородный 1989: 382, бел. 53 с цитираната литература). С други думи, княз Борис-Михаил с тази война постига политическите цели, в името на които я е започнал – византийското влияние в Сърбия е ограничено.
В тон с посочената манипулативна линия Константин VІІ, който иначе е пестелив откъм подробности, се спира твърде обстоятелствено на сръбските „дарове“ за княз Борис-Михаил: „…двама роби, два сокола, две хрътки и осемдесет скъпоценни кожуха, за което българите казват, че е данък…“ (Константин Багрянородный 1989: 142-143, 380 – бел. 26). По този начин Константин полемизира с българските претенции за власт над Сърбия във времето на царете Симеон и Петър, иронизирайки въпросния „пактон“. От друга страна, ако приемем теорията за „сръбската връзка“ при написването на този в основата си компилативен текст (Максимовић 1982: 28-32), в него е отразена гледната точка на членове на сръбската династия (Захарий Прибиславлич, Чеслав Клонимирович) за естеството на събитията, поставили началото на неприемливата за тях българска опека над Сърбия. При всички положения зависимостта към България е имала и други конкретни измерения, които за съжаление остават неизвестни.
Няколко години след войната върховната власт в Сърбия е заета еднолично от княз Мутимир (860-891/892). Най-вероятно това става с българска подкрепа (Божилов, Гюзелев 1999: 187). За да си осигури вътрешна стабилност, князът изпраща по-младите си братя и дотогавашни съвладетели Строимир и Гойник в България. Той оставя при себе си единствено Петър, синът на Гойник (като заложник?), който не след дълго успява да избяга в Хърватия. Гойник умира скоро след това – във всеки случай през 893 г. претендент за сръбския престол е синът му Петър. Строимир продължава да живее в България заедно със семейството си. Неговият син Клонимир по волята на княз Борис се жени за знатна българка (това е подчертано специално от Константин Багренородни – „Борис му дал българка за жена…“), а от този брак се ражда бъдещият сръбски владетел Чеслав Клонимирович (931-около 960).
Колкото и да е хипотетично, нека се запитаме коя би могла да бъде тази българка, чийто син през 931 г. възстановява сръбската държава след седемгодишно българско владичество. Ако вземем предвид честата практика внукът да носи името на дядо си, може би става дума за дъщеря на видния болярин Чеслав, споменат в житието на св. Климент Охридски сред най-доверените „приятели“ на княз Борис-Михаил (Милев 1966: 122-123). Във всеки случай името „Чеслав“/“Часлав“ не се среща сред по-ранните представители на сръбската княжеска династия. В такъв случай обстоятелството, че именно в дома на Чеслав през 886 г. пребивава славянският просветител Ангеларий, един „от корифеите“ на доскорошната Моравска мисия (Милев 1966: 122; Андреев, Лазаров, Павлов 1999: 18, 394) би могло да се интерпретира и във връзка с някакви български планове за духовно влияние в наскоро покръстената Сърбия. Въпросът за българското културно-духовно влияние в сръбските земи се нуждае от специално внимание, което не влиза в рамките на тази малка студия. Трябва да отбележим обаче, че напоследък в сръбската медиевистика се очертава позитивен поврат към признаване и проучване на идващите от Плиска и Велики Преслав културни импулси във времето на княз Борис-Михаил и „Златния век“ на цар Симеон Велики (Трифуновић 2001: 82-115).

Вашият коментар


− 6 = one