738 Политическо могъщество и културен разцвет на България през управлението на цар Симеон Велики (893-927г)

През втората половина на ІХ век, стъпила здраво на изградената държавнополитическа доктрина и извоюваните външнополитически позиции, вследствие на териториалната експанзия на българските владетели и централизирането на властта през първата пололовина на века, в българската държава са извършени промени с важни исторически последици за бъдещето й развитие. Християнизацията на България и разпространението на славянската писменост стават факторите, които оказват решаващо въздействие върху етногенетичния процес на формиране на бълг. народност, превес, в който е даден на славянския елемент.

Кирило-Методиевите ученици – Климент, Наум и техните последователи разгръщат активна проповедническа, просветителска и книжовна дейност в България, с което превръщат ранносредновната българска култура в неделима част от европейската християнска цивилизация, в нейн славяно-византийски модел. Славянската просвета и богослужение превръщат България в център на славянската култура и в източник на културни влияние на други народи.
В този смисъл е неоспоримо, че промените, настъпили в българската държава през втората половина на ІХ век, стоят в основата на политическото могъщество и културния разцвет на България през следващите десетилетия.

Княз Борис І, през чието управление са осъществени тези промени, има изключителни заслуги за бъдещето на българската държава и общество. Смел и радикален реформатор, той ускорява процеса на приобщаване на славянското население към християнството. Влизайки в дипломатически двубой с едни от най-влиятелните личности на ІХ век – патриарх Фотий и папа Николай І, княз Борис извоюва независимостта на българската църква. С това успешно подготвя условията на превръщане на втория стълб в държавния живот в главен фактор за политическа и идеологическа консолидация на славяни и прабългари.

Благодарение на подкрепата и съдействието, които княз Борис І оказва на Климент, Наум и техните ученици-последователи, последните извършват плодоносната си дейност.

След 36-години управление княз Борис І доброволно предава властта на първородния си син Владимир-Расате (889-893г.) и се оттегля в построения до река Тича манастир “Св.Панталеймон”. Както може да се съди от хрониката на франкския абат Регинон (Х век), решението му е продиктувано от стремежа към нравствено съвършенство и покаяние, и от намерението му да види с очите си началните стъпки на Владимир, който трябва да продължи делото на неговия живот.

Първородният син на княз Борис е роден преди Покръстването и носи прабългарското име Расате, т.е в детството си е възпитаван според езическите закони. Моралният му облик, ако се вярва на франкския хронист, е далеч от нормите за справедлив и умерен християнски владетел. Според някои извори с полулегендарен характер, Владимир-Расате прави опит за езическа реставрация. Младият княз има подкрепата на една голяма част от аристокрацията, която продължава да възприема християнството като предателство спрямо прадедите и тяхната вяра, и като проводник на византийско влияние. Някои археолози твърдят, че Голямата базилика в Плиска е порутена по заповед на княза.

Ако заключението на учените, че Владимир-Расате прави опит да върне езичеството в България, почиват на полулегендарни сведения, то е сигурно, че новият княз изменя на наложената от Борис външнополитическа ориентация.

През 892-893г Владимир-Расате сключва съюзен договор с немския крал Арнулф, в който е включен и задължението на българите да спрат износа на сол за Великоморавия от своите владения в Трансилвания. С този договор българския владетел се опитва да прекъсне връзките с Византия и нейното политическо влияние, за сметка на по-силно сближение с Немското кралство.

Срещу това през 893г. се опълчва Борис, който от манастира следи внимателно развитието на събитията.
Регинон разказва, че старият княз сваля сина си от престола. Един старобългарски разказ настоява, че в преврата взема активно участие и Симеон, третият син на Борис. Владимир-Расате е детрониран и по заповед на Борис е ослепен и хвърлен в затвора. За ослепяването на младия княз съобщават единствено западните хронисти, докато българските извори съзнатерно премълчават грозната постъпка на княза-Покръстител.

Непосредствено след тези събития е свикан църковен събор в Преслав, на който се взимат няколко важни решения. Столицата е преместена от Плиска в Преслав като израз на символично скъсване с езическото минало. Говоримият от мнозинството от населението славянски език е обявен за официален държавен и църковен език. Климент Охридски е избран за пръв “епископ на българския език”. Извършва се огромна крачка към национализация на българската църква – подготвените от Климент и Наум хиляди ученици, повсеместно заменят византийското духовенство. По всички краища на обширната българска земя започва да се служи на славянски език, на който се издават и официални държавни документи.

На Преславския събор се санкционира детронацията на Владимир-Расате, като принципът на престолонаследие- властта вече може да се предава не само от баща на син, но и от брат на брат. След като е освободен от монашеския обет, Симеон се възкачва на престола.

Управлението на Симеон е вълнувало български историци от всички поколения. Най-значими са трудовете на Спиридон Палаузов (“Векът на бълг. цар Симеон”), Васил Златарски (“История на бълг. държава през Средните векове”), Ст. Ваклинов (“Преславска цивилизация”). Напъследък се появи и едно модерно обобщение на многогогодишните студии върху личността и делото на великия бълг.владетел – книгата на професор Иван Божилов “Цар Симеон Велики (893-927г): Златния век на Средновековна България”.

Симеон – синът на Борис I

По всяка вероятност Симеон е роден през 863-864г – затова го наричат “син на мира”, т.е Симеон е първият от синовете на Борис, който е възпитаван като истински християнин. Той получава солидно за времето си образование в прочутата Магнаурска школа. По думите на кремонския епископ Луитпранд, и половин век по-късно заради начетеността на младия княз във византийската столица продължават да го наричат “хемиаргос” (полугрък) – а това е най-голямото признание за ученост, което един “варварин” може да получи сред претенциозните интелектуални кръгове на Византия.

По-късно Симеон става монах. Той се заема сериозно с подготовката си за духовник, в лицето на който Борис най-вероятно вижда бъдещия духовен глава на българската църква.

Симеон се завръща в България вероятно към 886г. след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Плиска. От Климент и Наум най-вероятно получава първите уроци по славянско писмо, които завинаги предопределят предаността му към делото на славянската книжовност. Заниманията на младия княжески син (вероятно в кръга на Наум) продължават до 893г, когато събитията рязко променят живота му – вместо за духовен глава, за какъвто се подготвя в продължение на години, Симеон е провъзгласен за княз на България.

Симеон – управление на България

Още в началото на Симеоновото управление се изострят българо-византийските отношения. Както личи от хрониката на византийския писател от Х век Симеон Логотет, продължилият 30-год. “дълбок мир” с Византия е нарушен поради решението на император Лъв VІ (886-912г.) да премести тържището на българските стоки от Константинопол в Солун.

В историческата наука съществуват различни обяснения за тази постъпка на ромеите. Някои виждат в нея ответна мярка на отстраняването на византийското духовенство от България. Същевременно не се отрича, че преместването на тържището представлява и несъмнен икономически удар върху България, опит да се накърнят правата на нейните търговци, които отдавна са спечелили престиж в оживения стопански живот на Константинопол. В този смисъл войната, която избухва между България и Византия вследствие на преместването на тържището, се характерезира като „първата икономическа война в Средновековна Европа“. Според някои учени причините за войната са преди всичко политически, тъй като представляват грубо потъпкване на правата на българския владетел и държава.

Незачитането на българската държава и нейните интереси получават светкавичен отговор. Българската войска нахлува в Източна Тракия, разбива местните легиони и отвежда в България много пленници.

Тъй като по това време основните сили на Византия са заети в един от поредните конфликти с арабите, императорът прибягва до изпитано средство – привличането на съюзник. Организирана е антибългарска коалиция с маджарите, които обитават земите между реки Днепър и Днестър. В края на 894г. специално изпратен византийски флот прехвърля техните конни отряди на юг от река Дунав. Действията на византийската дипломация представляват изненада за княз Симеон – той съсредоточава войските си в Тракия срещу настъпващата от юг византийска армия. Маджарите нахлуват в Източна България и подлагат земите на страшно разорение. Тъй като Симеон не успява веднага да прехвърли войските си на Север, маджарите се оттеглят необезпокоени с богата плячка.

За да предотврати второ подобно нахлуване, българския княз Симеон дислоцира войските си до река Дунав. С последвалото сражение българските войски са разбити, а князът и оцелелите части намират убежище в крепостта Дръстър (днешна Силистра). Маджарите, които не срещат по-нататъшна съпротива, стигат до Преслав и след като подлагат на грабеж българските земи се оттеглят.

Претърпяното поражение принуждава българите да започнат преговори за мир. В Преслав пристига византийски пратеник Лъв Хиросфакт, който трябва да уговори условията на мира – спорът е за размяната на пленниците. Симеон умишлено протаква преговорите, за да спечели време. Той разменя със задържания под стража византийски пратеник няколко писма, от които проличават дипломатическите качества на високообразования български владетел и голямото самочувствие на човек, принуден да воюва на два фронта. Междувременно Симеон привлича като съюзник печенегите и с тяхна помощ нанася голямо поражение на маджарите в техните местоживелища през 896г. те са принудени да напуснат обитаваните от тях земи и се отправят към Панония (днешна Унгария), където в края на Х век създават своя държава.

При новата ситуация преговорите са прекъснати. През лятото на 896г. български войски нахлуват в Тракия, а ромеите бързо прехвърлят срещу тях всички войски, които воюват срещу арабите. Сражението става при Булгарофигон (днешна Баба Ески, Турция). Ромейската войска е разбита, а Симеон се насочва към Константинопол. Сключено е примирие (а според някои историци – мир), по силата на което Византия се задължава да върне българското тържище в Константинопол и да плаща годишен данък. Симеон получава удовлетворение, но по-важното е ,че излиза от конфликта със съзнанието за превъзходство над империята, че настъпва времето да диктува развитието на събитията.

Като се възползва от временното си надмощие в Тракия, княз Симеон продължава политиката на обединение на славяните от българската група и насочва вниманието си към югозападните части на Балканския полуостров. Към края на века Симеон овладява една значителна територия с 30 крепости на Югоизток от Драч. Тези действия на бълг. владетел целят не само присъединяването към българската държава на области, населени със славяни, но също така и постепенно изтласкване на Византия от Адриатическото крайбрежие.

В отговор на българските успехи, в България за 2-ри път е изпратен Лъв Хиросфакт. Мисията му по неговите думите е успешна и той поднася на императора като дар 30-крепости, които благодарение на дипломатическото си изкуство “изтръгва като ухо из устата на лъва”. Каква цена заплаща Византия за тази придобивка, остава засега неизвестно, но безспорно Симеон е получил някаква компенсация срещу връщането на завоюваните от него земи.

Скоро след тези събития, през 904г., Византия преживява тежък удар от арабите. Силен флот, командван от един грък-ренегат, напада Солун и го превзема. След няколкодневно опустошение арабите се изтеглят като откарват със себе си 22-хиляди пленници и остават Солун напълно беззащитен. Открива се златна възможност за Симеон да завладее втория по големина и значимост град на империята. Завладяването на Солун би означавало българите да стъпят здраво на Егейско море, да ликвидират господството на Византия в западната част на Балк.п-в и да заплашват постоянно Константинопол. Несъмнено във византийската столица полагат всички усилия, за да бъде осуетено подобно развитие на нещата. Какви мерки са взети, не е известно. Светлина върху крайния резултат от българо-византийски преговори хвърля един надпис, открит край с.Наръш (на 20км северно от Солун), представляващ граничен стълб и свидетелстващ, че след преговорите с Лъв Хиросфакт и сключването на мирен договор, Симеон в замяна на контрола над Солун присъединява към българската държава областта около Воден (днешна Едеса) и цяла Албания, с изключение на Драчката област.

Така България не само постига най-голямото си териториално разширение до момента – страната вече граничи с три морета – Черно, Егейско и Адриатическо. За първи път славяни от българската група, населяващи Мизия, Тракия и Македония, са обединени под скиптъра на един владетел – Симеон.
Освен това с разширението си на югозапад българската държава стеснява значително византийските владения на Балканите. България господства над голяма част от Балканския полуостров и се превръща в решаваш фактор в тази част на континента.

От постигнатите политически, дипломатически и военни успехи, у Симеон постепенно назрява идеята за създаването на дуалистична българо-византийска империя със столица Константинопол, в която да бъде наложена хегемонията на българския народ и неговия владетел. Много от детайлите на Симеоновата политическа мисъл (и намерения) остават неясни, обаче в основата на тази имперска идея стоят дълбоките познания от една страна на историята на българо-византийските отношения, а от друга – на доктрината на византийския ойкуменизъм.

Според господстващата държавно-политическа докторина на ромеите, българите са непълноценен варварски народ, който ще бъде покорен от империята или прогонен от земите, в които незаконно се е настанил. В отговор през първ. пол. на ІХ век, Симеон създава своя държавна идеология, която се противопоставя на византийската теория за право на господство над българските земи, като се опира на факта, че териториите на юг от Дунав се владеят вече столетия. Хановете са “от бога владетели” в “земята, гдето са се родили” и народът им е “поверен от Бога”. Те се стремят да покажат пълна равностойност на византийските василевси и суверенност спрямо имперските им претенции.

Така военнополитическата конфронтация между България и Византия се развива и на по-високо ниво – идеологическо. До известнна степен нещата търпят развитие след покръстването. Според византийските представи, всички християни представляват една единна духовна общност, а самият Христос възлага единствено на императора в Константинопол важната мисия да упражнява от негово име върховната политическа власт над всички християни. Затова в Константинопол вярват, че покръстени българите вече са покорени, а българския владетел е духовно и политически зависим от императора, неговия “духовен баща”.

Симеон е първият български владетел, който прави опит за пробив във византийската политическа докторина, която вижда византийския император като най-висшия суверен на християнското ойкумене. Той не само оспорва подчиненото положение, което му е отредено в имперската политическа система, но дори демонстрира превъзходство над ромеите.

При Симеон идеята за превземането на Константинопол, която се заражда при хан Крум, намира върховна изява. Основанията на Симеон да “заграби властта на ромеите” са различни. Преди всичко познанията му върху византийската история, каквито той несъмнено получава в Магнаурската школа, недвусмислено го навеждат на два особено важни за него извода:

  • във Византия няма законно установена практика на престолонаследието
  • и второ – тронът на византийските василевси никога не е бил изключително притежание на гърци.

Нееднократно империята е оглавявана от щастливи избранници измежду траки, сирийци, арменци и африканци. Единствено задължително условие за тяхното възкачване на престола е, че всички те трябва да принадлежат към ромейската етно-религиозна общност. От тази гледна точка Симеон се чувства достоен не по-малко от другите да заеме най-високото място в йерархията на “владетелското семейство”. Още повече, че византийския престолонаследник Константин VІІ в 913г. не е приеман за законен, а именно Симеон е любимият “духовен син” на императора.

Политическата обстановка във Византия благоприятства за възникването на подобни проекти у Симеон и улеснява значително тяхното осъществяване. В края на ІХ век и началото на Х век, империята търпи сериозни неуспехи във войните с постоянния си противник – арабите. Последното десетилетие от управлението на Лъв VІ минава под знака на остри политически и религиозни сблъсъци. Неспокойната вътрешна обстановка се отразява върху външнополитическа устойчивост на Византия. След смъртта на Лъв VІ (912г.) положението в империята се влошава още повече. Александър І, чичо и регент на малолетния престолонаследник Константин VІІ, отказва да плаща годишен данък на България. Симеон използва това като повод за война.

Война между България и Византия – 913г.

Докато българите се подготвят за военни действия, на 6 юни 913г, умира император Александър. Константин VІІ е едва 8-годишен и управлението на империята поема седем членно регенство начело с патриарх Николай Мистик, който се нагърбва със задачата да спре военните приготовления на българския владетел. Въпреки двете писма, изпълнени с молби, заплахи и уговорки, които патриархът изпраща на Симеон, князът оглавява поход срещу Константинопол през август 913г., с което поставя началото на продължителна българо-византийска война. Българите бързо стигат до столичния град, обсъждат го и “го заобиколили с окоп от Влахерните до т.н Златна врата с надежда лесно да го превземе” (Хроника на Симеон Логотет).

Всъщност пристигането на българските войски цели по-скоро да се демонстрира сила. Затова свидетелстват предложението на Симеон да бъде сключен мирен договор и условията, които той поставя. Едно от условията е да бъде обявен за василевс (т.е цар) на българите и малолетния император Константин VІІ за се ожени за една от дъщерите му (неназована по име). Несъмнено българския владетел държи най-вече на първото условие – изпълнението му би означавало, че Византия трябва да пожертва принципите, които съставят нейното политическо верую – един бог на небето, един император на земята. А с другото си искане Симеон цели да получи възможност да стане “василеопатор” и негов регент настойник. Оттук до автократската власт в империята има само една крачка, която едва ли представлява трудност за личност като Симеон.

Патриарх Николай Мистик дава обещание за осъществяването на брака. Някои извори дават основание да се приеме, че е изпълнено и другото искане на Симеон. Лъв Граматик разказва, че патриархът благославя българския княз като полага на главата му вместо венец своя епириптарий. Извършената церемония се тълкува по различен начин от историците. Някои предполагат, че тогава е провъзгласен за цар. Други, които анализират самия церемониал, смятат че той далеч не отговаря на онези задължителни за такива случаи ритуали, строго регламентирани от византийците. По всичко изглежда, че в преговорите е постигнато единствено споразумение за годежа. Пламен Павлов смята, че не е изключено в тон с брачния съюз Симеон да е признат за член на императорското семейство, но без изрично признаване на исканата титла. Вероятно затова Лъв Граматик отбелязва, че споразумение за мира не е постигнато.

Липсата на единодушие относно условията на договора проличава от факта, че той е анулиран от Византия само няколко месеца по-късно. Това принуждава Симеон, който вече се смята за “василевс миротворец”, в раздираната от смутове империя (такъв е текстът на един негов печат), да поднови военните действия. През лятото на 914г. българските войски започват да опустошават както тема Тракия, така и тема Македония, при което Симеон принуждава местното население да го признае за свой владетел. През септември 914г. е превзет и Одрин.

През следващата година продължават военните действия в територията на Византия. Според изричното съобщение на Николай Мистик те започват да нахлуват в Драчката и Солунската тема.

В отговор на това, Византия започва широка дипломатическа и военна подготовка за решителен сблъсък с българската държава. През юни 914г. е сключен мирен договор с Арабския халифат. След това Византия насочва вниманието си към спечелването на съюзници, и то такива, които биха атакували България в тил. Константин VІІ Багрянородни в своето съчинение “за управлението на империята” съобщава, че се правят опити за привличане на сърби и маджари в антибългарска коалиция. Византийските пратеници заминават при печенегите.

Коалицията, която Византия иска да осъществи, е добре замислена – на практика това означава удар срещу България от четири страни. Но правителството пропуска да вземе под влияние факта, че срещу себе си империята има като противник един не по-малко опитен дипломат и същевременно добър пълководец.

Научил за действията на византийската дипломация, Симеон успява да осуети усилията на византийските пратеници. Нещо повече – като осъзнава необходимостта от добри отношения с печенежките племена, Симеон през цялото си управление полага всякакви усилия, за да задълбочи връзките си с тях, най-вече чрез династични бракове. Според едно от “Чудесата на св.Георги”, на което обърнаха внимание Иван Дуйчев и Иван Божилов, печенегите и маджарите се включват във войната на българска страна. Навярно именно това възспира сръбския княз от нападение, подготвено в синхрон с ромеите. Така в дипломатическата надпревара, предхождаща големия сблъсък между България и Византия, надделява българската държава.

Решителното военно сражение става на 20 август 917г. при река Ахелой. Византийските войски са командвани от един от най-добрите военоначалници Лъв Фока, а начело на българите стои самият Симеон. Елитните византийски войски попадат в засада и претърпяват незапомнена катастрофа – десетки хиляди войници са посечени и удавени при бягството.

Вижте битката при Ахелой в Уикипедия.

В това паметно сражение проличават стратегическият талант и личната храброст на княза. За истинските размери на поражението може да се добие представа от думите на византийския историк Лъв Дякон (Х век), който около половин век по-късно минава край мястото на битката: “И сега още могат да се видят купища кости при Ахелой, където тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите”.

След катастрофалното поражение на виз. войски при Ахелой Симеон отново поставя на дневен ред проблема с признанието на титула василевс (цар). Въпреки, че не притежава аргументите на силата, партиарх Николай Мистик и този път отказва какъвто и да е компромис с вече изложеното византийско становище. В качеството си на “духовни синове” българите не могат да станат управители над ромеите, техните “духовни бащи”, мотивира отказа си Николай Мистик.

Обявяване на Симеон за цар

Професор Васил Златарски смята, че след решителния отказ на византийското правителство, по искане на Симеон през 918г. във Велики Преслав е свикан голям църковно-народен събор, на който български епископи провъзгласяват духовния си представител за патриарх. Новоизбрания висш български архиерей коронясва Симеон (обявява го за цар), с което самопрогласата на царя придобива законността на църковно-каноничен акт. Според Васил Гюзелев обаче изказаната от Златарски теза не почива на сериозни доказателства.

След бляскавата победа при Ахелой пътят на Симеон към Константинопол е открит. Той обаче решава първо да подсигури тила си като неутрализира Сърбия поради постоянната й готовност да се съюзи с Византия и да се противопостави на българската политика. Българския владетел организира преврат като изпраща в Сърбия българска войска. Провизантийски настроеният сръбски княз Петър Гойникович е свален и на негово място е поставен Павел Бранович, българско протеже. Така Симеон неутрализира поне временно византийското влияние в Сърбия и получава по-голяма свобода в осъществяване на мащабните си операции срещу империята.

През 918г. Симеон предприема поредната си крачка преди решителния щурм на Константинопол. Българския владетел оглавява поход в Елада и Пелопонес. Тива е разрушена, а част от местното население е отведено в България. Никога преди това български войски не са прониквали толкова далеч на юг. С този поход Симеон навярно цели да постави Византия окончателно на колене, като й докаже превъзходството на българските войски.

Следващата 919г,. когато Симеон се чувства достатъчно силен, за да атакува византийската столица, донася нов политически преврат в Константинопол, който оказва голямо влияние върху бъдещите българо-византийски отношения. На престола се възкачва предприемчивият арменец Роман Лакапин (919-944г), който командва византийския флот. Съвсем скоро след това, през май същата година, положението му укрепва още повече в резултат на брака между дъщеря му Елена и император Константин VІІ Багрянородни, с което Роман Лакапин получава титлата “василеопатор”, а по-късно става и пръв император.

Симеон преценява действията на Лакапин като насилнически, незаконни, а и като известно плагиатство. Византия отправя към българския владетел многобройни предложения за мир, но Симеон поставя като условие отстраняването на Роман Лакапин от престола. Става ясно, че спорът може да бъде решен само със силата на оръжието.

През есента на 920г. Симеон повежда войските си към Константинопол и достига до Дарданелите – плановете му предвиждат блокирането на византийската столица. Отново Николай Мистик прави опит да предотврати военни действия на българите. Той предлага настойчиво Симеон да се сроди с император Роман Лакапин “било като даде дъщеря си за неговия син, било като ожени своя син за неговата дъщеря”. Този вариант не отговаря на намеренията на българския владетел, преговорите са прекъснати и през 921г. български войски отново са в близост до Константинопол. При Манглава става сражение, в което византийската армия е разгромена.

И този път Симеон не успява да пожъне плодовете на своя успех, поради раздвижването на сърбите. То не е резултат само на византийски интриги, но и израз на стремежа на княз Павел да осигури самостоятелността на сръбската политика. Но той избира ненадежден нов покровител и подценява амбициите и възможностите на Симеон Павел Бранович загубва престола си в полза на доведения от България свой братовчед Захарий.
Опитът на Сърбия да се изплъзне от сферата на българско влияние е ликвидиран бързо.

Същевременно, византийската дипломация прави всичко възможно да надигне северните народи срещу българската държава, което личи от едно от писмата на Николай Мистик. Фактът, че ударът от север не се осъществява, свидетелства, че българския владетел предотвратява създаването на коалицията. Но дипломатическите успехи, както и фактът, че българската държава господства почти на целия Балкански полуостров, не донасят на Симеон желания резултат – Константинопол остава недостижим.

След като опитът на българските войски да се закрепят на малоазийския бряг на Дарданелите пропада, Симеон окончателно се убеждава, че за превземането на византийската столица се нуждае от съюзник. Вниманието му се насочва към другия постоянен противник на империята – арабите, по-точно към династията на Фатимидите, която владее Египет и Северна Африка.
През 922г при техния управител са проводени български пратеници за сключване на военен съюз. Споразумението предвижда след превземането на Константинопол половината плячка да се даде на арабите, а другата половина и владеенето на града – на българите. На връщане българските пратеници и посланници на египетския емир обаче са пленени и предадени на Роман Лакапин. Така сключването на българо-арабски съюз е осуетено. Нямат резултат и контактите с акустиралите през същата година на египетския бряг араби от Багдад.

Като компенсация за тези неуспехи, през 923г след продължителна обсада българите успяват да превземат Одрин. Оттам българските войски се насочват към Константинопол. Но и този път на бг владетел му се налага да отложи щурма си: сръбския княз Захарий проявява открито своите враждебни намерения към българската държава и възстановява връзките си с Византия. Изпратената срещу разбунтувалите се сърби българска войска е разбита, предводителите й са взети в плен и впоследствие главите им са изпратени на византийския император, в израз на вероподаничеството на сърбите.

Поражението на бълг. войски в Сърбия е придружено с някакво вълнение в България. Според Васил Златарски изворите, макар и неясни, известяват за недоволство сред известна част от населението срещу продължителните войни. Симеон решава да сключи временно примирие с Византия, което би му позволило да се справи с възникналите затруднения. На 9 септ. 923г. Симеон и Роман Лакапин се срещат лично край морския бряг при Космидион (Златния рог), където е приготвена специална платформа. Сведения за срещата между двамата владетели се съдържат в хрониката на Симеон Логотет, според когото българските войници са въоръжени със златни щитове и със златни копия и приветстват Симеон на гръцки език като василевс на ромеите.

Великолепното обкръжение на Симеон представлява не само демонтстрация на сила, но преследва и психологически цели. Предварителните условия, поставени от българския владетел са:

  • византийската столица Константинопол да отвори вратите си и да го посрещне тържествено
  • да му бъде призната титлата василевс на българи и ромеи.

По време на срещата Роман Лакапин настоява единствено да “се спрат несправедливите убийства и престъпните кръвопролития”.

Симеон осъзнава, че императора не е склонен да даде исканото признание, и затова дава само някакви неясни обещания за мир и се оттегля.

Междувременно сърбите отново се раздвижват, в отговор на което през 924г. срещу Сърбите е изпратена силна българска войска. Княз Захарий е принуден да избяга в Хърватско. Българските военоначалници свикват сръбските жупани под предтекст да приемат новия си владетел – Чеслав, поредния “отхранен” в Преслав княз. Много от жупаните са отведени в България.

Почерпил горчив опит от поставянето на сръбския престол на свои хора, Симеон обявява Рашката земя за неделима провинция от българската държава.

Победата над Сърбия прави България съсед на Хърватското кралство, което при крал Томислав (910-928г) се намира във възход. За да направи бълг.владетел по-отстъпчив относно сключването на мир, византийското правителство настройва хърватско срещу България. Освен това Хърватската държава се чувства заплашена от новия си съсед. Така се стига до конфликт между двете държави. През 926г в Хърватското кралство е изпратена бълг.войска, която претърпява поражение в последвалото сражение. Конфликтът между двете страни е уреден с посредничеството на папа Йоан Х (914-928г). в тази връзка, се предполага, че Симеон прави опит да получи признание за царската си титла от Рим. Преки доказателства за подобни преговори обаче няма. За това се съди индиректно от кореспонденцията между Калоян и папа Инокентий ІІІ относно сключването на уния между Рим и Византия през ХІІІ век.
В последните години от управлението си Симеон разменя с Роман Лакапин няколко остри писма. Императорът отрича аспирациите на Симеон, но българския владетел продължава да се подписва (според Лакапин) като “цар на българите и ромеите”.

Смъртта на Цар Симеон

Когато в Константинопол навярно отново очакват появата на българските войски, неочаквано пристига новината за смъртта на българския владетел (27 май 927г.), причинена от сърдечен удар. Това известие прави толкова силно впечатление, че и години по-късно за това събитие се разпространяват легенди, една от която отдава смъртта на българския цар Симеон на направена по заповед на Роман Лакапин черна магия.

Така завършва живота един от най-бележитите владетели в историята на средновековна Европа.

Равносметка от управлението на Цар Симеон

Равносметката за стореното от Цар Симеон по време на управлението му не е еднозначна. Българската държава наистина достига първия от двата си върха в своето средновековно съществуване, но цената е прекалено висока. Всъщност след 904г. България няма реални териториални придобивки. Основният смисъл на Симеоновите войни е осъществяването на заветната му мечта да оглави една българо-византисйка империя, за което той е готов да впрегне всички сили на своя народ и да пролее потоци от кръв. Проявеният от него полтически максимализъм и недостатъчна оценка на възможностите на Византия подлагат на върховно изпитание българската армия. Както може да се съди от едно от писмата на Роман Лакапин до Симеон, около 20 хил. българи, недоволни от продължителните войни, напускат страната и намират убежище във Византия.

Има историци, които правят преценка, че българския владетел хвърля ненужно много усилия в двубоя с империята, вместо да утвърди позициите на България на Северозапад и да потърси по-реални посоки за териториално разширение. Според някои историци като Петър Мутафчиев и Васил Златарски, провежданата от Симеон политика довежда България до изтощение и бърз упадък. Проблемите щели да дойдат след евентуалното завладяване на Константинопол, което можело да има пагубни последици за българския народ. Въвлечен във византийската общност, той би загубил етническата си идентичност.

Според други учени подобни оценки са пресилени, защото пресмятат възможностите, а не действителните резултати от начинанията на Симеон.

Има и историци, които считат, че упреците за “кръвопролитните Симеонови войни” са неоснователни – военните походи са без особена загуба на хора, тъй като след битката при Ахелой години наред византийските сили на Балканския полуостров са извън строя. Според същите Симеон отстранява маджарската заплаха за десетилетия. А що се отнася до идеята за създаване на българо-византийска империя, възникването й се предценява не като случайност или каприз на княза, а като израз на нарастналото самочувствие и високия национален дух на водещите сили в българското общество.

Ако има противоречиви оценки за външната политика на Симеон, то учените са единодушни относно голямата стойност и изключително трайните последици на неговата културна политика. Несъмнен е приносът му за културното възвисяване на България. Чужди автори характерезират Симеон като Карл Велики за България, като отбелязват същевременно, че със своята образованост и книголюбие бълг.владетел далеч превъзхожда франкския император. Други го оприличават с френския крал Луи ХІV (кралят-Слънце), който оставя трайни следи в историята на Франция не само с войните си, но с покровителството на литературата и изкуствата.

Развитието на българската книжнина, архитектура и изкуство при Цар Симеон не е самоцелно – то има политико-идеологически подтекст. “Златният век” е част от създаването на нова българска имперска идеология. Симеон търси противопоставяне на Византия не само в политически и военен аспект, но и в идеологически план. За оспорваното първенство на византисйкия император в семейството на християнските владетели, българския княз осъзнава, че е необходимо да се създаде нов християнски политически и културен център, който да съперничи с Константинопол. Точно поради това най-много средства и усилия са хвърлени за изграждането на новата българска столица – Велики Преслав, която става материалният образ на българската имперска идеология.
Изграждането на Преслав е плод на дългогодишни усилия от страна на бг архитекти и строители. Неслучайно бълг. апокрифна летопис от ХІ век отбелязва, че Симеон “Преслав град гради и създаде в 26 години”.

Преслав – архитектура и строителство

В градското устройство на Преслав намират продължение строителните традиции на Плиска, поради което между двете столици съществуват много общи черти. Територията им е поделена между две концентрични укрепени линии, които очертават външен и вътрешен град. За разлика от Плиска, където външния град има землено укрепление, в новата бълг.столица и външния, и вътрешния град са опасани от внушителни каменни стени. Характерно е също, че Преслав заема много по-малка площ, което показва, че втората бълг.столица е предназначена главно за владетелска резиденция.

Във вътрешния град на Преслав се издига владетеския дворец, за чийто блясък и великолепие има запазено описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх в пролога съм “Слово на 6-тия ден” на “Шестоднев”.

Преславският дворец е значително по-голям от двореца в Плиска, а тронната му зала представлява забележително архитектурно постижение, което е ненадминато през цялото Средновековие. В него намират въплъщание не само традициите на българската монументална архитектура от предходната епоха, но е изявено и онова идейно-политическо съдържание на епохата, отразено и в паметниците на Преславската книжовна школа. Тъкмо Симеоновият дворец става средището, което направлява цялостния културен живот в България по време на неговия разцвет.

Българска книжовност, култура и религия по времето на Симеон

Непосредствено до двореца е изграден и патриаршеския комплекс, който включва в себе си една голяма дворцова базилика и патриаршески палат. Външния град на Преслав е гъсто застроен. Оформят се квартали с различни функции – политически, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получава храмовото строителство. Наред с традиционният и архаичен базикален тип църкви, под влияние на съседна Византия в началото на Х век започва строителството на кръстокуполната църква. Понятието “кръстокуполна” отразява специфичния начин, по който е организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоят две помещения, ориентирани съответно Запад-Изток и Север-Юг, които се кръстосват в средата, а над нея се издига куполът на църквата. Кръстокуполният план носи в себе си божествената хармония – кръста и купола, като символи на вярата и вселената.

В повечето случаи преславските църкви са части от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комплекси, от които по-известни са манастирите на Мостич, в Патлейна, в Тузалъка и др. те не са толкова религиозни убежища, а средищата за оживена книжовна дейност.

Находките от Преславската художествена керамика и данните за производството й говорят за интензивен художествен живот в манастирите.

В манастирския комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав – т.н Кръгла църква, която е уникална на Балканите. Тя е наричана още “Златна”, тъй като се предполага че централния й купол е бил покрит със злато. Тази църква е един от малкото паметници на църковната архитектура в Преслав, който може да се датира точно. В една преписка към превода на словата на св.Анастасий Александрийски старобълг.книжовник Тудор Дуксов дава категорично указание, че църквата е строена по време на Симеоновото управление. Кръглата църква поразява от всичко строено дотогава в Преслав. Тя има голямо предверие (нартекс), което служи за кръщелна зала. Основното помещение (наос) представлява кръгло помещение (ротонда), разделено на 12 ниши (колкото са христ. апостоли), пред всяка от които са поставени колони. Те носят втория етаж, над който се издига куполът. Подобно на църквата в Аахен на Карл Велики, в Кръглата църква има два трона – единият в апсидата, а другия- срещуположно на нея на горния етаж. Това символизира неравнопоставеността на светската и духовната власт. Фасадата на църквата е богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настилка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представлява оригинален паметник на бълг.архитектурау който ясно показва стремежът на преславските майстори да не следват сляпо виз.архитектурни образци, а да проявяват творчество в строежа на храмовете. Особено интересна черта на църковното строителство е богатство на обеми и форми, което майсторите постигат чрез свободното и оригинално съчетание на елементи от различни планове и устройства.

От приложните изкуства, които съпътстват отблизо развитието на архитектурата, най-голям дял при формирането на преславския художествен стил има преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като бълг.столица. Обект на дискусии в науката е въпросът за произхода на преславската керамика. Съществува мнение, че тя има източен произход и е донесена в Преслав в своя завършен вид от източните майстори. Друго становище, без да отрича източния й произход, изтъква преди всичко влиянието на Византия и керамичните ателиета в Константинопол. Според Васил Гюзелев откриването на редица ателиета във Велики Преслав, където тя най-вече е изработвана, напълно решава спора в полза на нейната бълг.принадлежност и оригиналност.
Основното предназначение на преславската керамика е украсата на светски и църковни постройки. Тя се използва предимно за подова настилка, облицовка на стени и каменни корнизи, инструкция на каменни корнизи, капители и др. най-често керамичните плочки са изрисувани със стилизирани растителни мотиви или различни геометрични форми, които получават завършеност само при поставянето им във връзка с останалите плочки около тях. Особено интересни са и откритите плочки върху които калиграфски са изписани кирилски текстове.

Покрай всичко друго преславската керамика служи и за изработка на икони. Истински шедьовър на керамичната иконопис представлява иконата на Теодор Стратилат, отрита в Патлейна. Тя е съставена от отделни керамични плочки, всяка от които съдържа част от изображението на светеца. Тази икона е е дно от предсатвителните произведения на бълг.изкуство и е единствен по размери засега образец. За нея известния познавач на старобълг. изкуство Андрей Грабар смята, че тя има толкова висока стойност и значение в европейското изкуство, колкото и Мадоната на Леонардо да Винчи.

Отделна група в рисуваната керамика образуват трапезните съдове, различни по форма и големина, с украса в същата техника.

Разнообразието на преславската художествена керамика, нейните високи естетически достойнства са несъмнено доказателство за творчески възможности на преславските майстори, които развиват на местна почва една висока технология на керамичното производство.

Друго доказателство за високото развитие на средновековната бълг.култура през Симеоновия “Златен век” е намереното през 1978г близо до Преслав богато съкровище. То се състои предимно от златни и позлатени накити. При изработването им ювелирите прилагат разнообразна и висока техника, свързана с употребата на повече от 120 съставки. Предполага се, че съкровището е укрито по време на бурните събития през 971г., когато Йоан Цимисхий завладява българската столица. Липсват данни за мястото, където са изработени накитите. Възможно е част от тях да са внесени от Византия, а други са произведени на опитни майстори от златарските ателиета в Преслав.

Постиженията и разцветът на българското християнско изкуство намират отражение и в склуптурата и архитектурната склуптурна украса. Във Велики Преслав склуптората като органична част от архитектурата (растителни и животински орнаменти, застъпен в различните архитектурни детайли – фризове, капители и т.н) е много близка по форми и сюжети с романската склуптура в Западна Европа. Тя е застъпена в сградите на Симеоновия дворец, патриаршията и редица църкви и манастири в града и неговите околности. Развива се и склуптурата от дърво, чието голямо постижение – дървеният релеф на св.Климент Охридски, е един от най-забележителните паметници, съхранявани у нас.

Несъмнено най-голямото постижение в областта на културата по това време е развитието и обогатяването на старобългарската книжнина. Разцветът на българската култура при Цар Симеон представлява естествен резултат от неуморната и плодотворна дейност на Кирило-Методиевите ученици в България. Книжовните средища в Плиска и Охрид за кратко време обучават широк слой от образовани хора, които знаят да четат и пишат на роден език. Благорение на тях е осъществено едно забележително за времето си явление – говоримият език на народа се превръща и в негов книжовен език. Книгата навлиза в живота на българина и се налага като незаменимо средство за интелектуално усъвършенстване.
Важна роля за по-нататъшното развитие на самобитната старобългарска куртура изиграва и решението на Преславския събор, съгласно което старобългарския език се налага в богослужението, в светската и църковната администрация.

Отстраняването на чуждото духовенство довежда до известно ограничаване не само на политическото, но и на културното влияние от съседна Византия. Все пак интересът към богатата виз. култура се запазва, но постепенно придобива определена насоченост и избирателност. Заслуга за това има и цар Симеон, който взима активно участие в творческата преработка и адаптация на всичко най-ценно, създадено от виз.книжовници, към българските условия.

Книжовност – кирилица и глаголица

Климент, Наум, Константин, Ангеларий и др. ученици на Кирил и Методий пренасят глаголическата графична система в България. Наистина тя е съвършена, но извънредно трудна за усвояване. Затова Климент тръгва по пътя на нейното реформиране. Житиеписецът му отбелязва, че той “измислил други писмена, по-ясни от ония, които изнамерил Кирил”. Повечето учени приемат, че Климент създава т.н “кирилица”, в която са съчетани елементи от гръцкото скорописно писмо и глаголицата. Според други историци Климент въвежда т.н “кръгла глаголица”, която е с по-ясни и опростени очертания. Новата графична система успява да се наложи над глаголицата. Но глаголицата не изчезва изведнъж и напълно- в отделни райони на България тя просъществува до ХІІ век. Постепенно от глаголическото писмо остават само буквите за типично славянски звуци.

В следствие на активната дейност на Наум и Климент, и техните ученици, двете български просветно-книжовни средища Плиска и Охрид е поставено началото на процеса на формиране облика на старобългарската литература и език.

В създадените просветни средища развиват плодотворната си дейност редица писатели и преводачи, които прославят името на България далеч зад нейните граници.

Симеонови сборници

Активно участие в книжовния и просветен живот взима самият цар Симеон. Той проявява особен интерес към литературата с проповеднически и поучителен характер, творчество на видни византийски книжовници. Под непосредственото му ръководство са създадени 3 преводни сборника със смесено съдържание. Първият от тях (т.н “Симеонов” или “Светославов сборник”) съдържа 383 статии, които се отличават с голямо тематично разнообразие. В този сборник, както и в “Изборник” – и двата съхранени в руски препис от ХІ век – са събрани съчинения по философия, астрономия, физика, математика, ботаника, зоология, етика, граматика, теология, история, поетика и т.н. Появата на сборник като Симеоновия, който представлява енциклопедия на тогавашната образованост и наука, е свидетелство за излизането на старобългарската литература от равките на богослужебната книжнина и за появата на по-широки интереси у българския читател.

С името на Симеон е свързан и друг един сборник “Златоструй (Маргарит)”, в който са подбрани някои от словата на Йоан Златоуст – един от великите отци на православната църква. Съдържанието на трите сборника показва, че в Преслав около Симеон се оформя един кръг от ерудирани книжовници, които допринасят за лексикалното и смисловото обогатяване на бълг.език. интелектуалците от този Симеонов кръг не само превеждат виз. оригинали, но и създават нови творби, който нямат аналог в средновековната ни книжнина.

Пръв сред всички е Йоан Екзарх – удивителен преводач, творец, учен с енциклопедични интереси и знания. В трудовете на “философа на Преславската книжовна школа”, както го наричат, намират място официалната космогония и сложните богословски и догматични въпроси. Неговото съчинение “Шестоднев”, пресъздаващо сътворанието на света за 6 дни, е своеобразна енциклопедия за своето време, и единственият труд в многовековното развитие на бълг. философска и богословска наука, в който цялостно се третира въпросът за мирозданието.

Забележителен е и преводът на съчинението на Йоан Дамаскин “Богословие”, което Йоан Екзарх поднася на читателя под заглавието “Небеса”. Той издига тезата, че при превода не трябва буквално да се следва оригиналът, а да се спазва точността на смисъла – изискване, на което много държи и самият Симеон.

Двете основни съчинения на Йоан Екзарх – “Шестоднев” и “Небеса”, изграждат теоретичния слой на бълг.книжовен език. Писателят създава нови думи, който се използват и до ден днешен, като вещ, добродетел, битие, благочестие и др.
Друг известен писател от кръга на преславските просветители е Черноризец Храбър. Той оставя в историята с единствено съчинение “За буквите”, което поставя началото на бълг. публицистика. Тази творба е страстна защита и възхвала на делото на братята Кирил и Методий. В нея Черноризец Храбър обосновава правото на българите и на всички останали славянски народи да имат собствен богослужебен език. Привличан най-вече от културните и обществено-политически проблеми в бг държава, авторът остро отхвърля триезичната догма: “славянските букви са по-свети и по за почит, защото свет мъж ги е създалу, а гръцките- елини езицници…” (из “За буквите”).

Сред най-бележитите книжовници наред с Йоан Екзарх и Черноризец Храбър стои Константин Преславски. Той е високообразован, владее прекрасно гръцки език, интересува се от философия и история, отдава му се и поезията. Негова най-известна творба е “Учително евангелие”. То се състои от 51 беседи, подредени по църк.календар. В увода на произведението са поместени две поетични творби – “Проглас към Евангелието” и “Азбучна молитва”. В “Проглас към Евангелието” Константин Преславски развива интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в живота на народите. В науката се води спор коло авторството на “Азбучна молитва”. Има предположение, че тя е дело на Константин-Кирил Философ. в прочуственото обръщение към Бога, под формата ана акростих е вградена слав. азбука – символ на книжовност, просвета и възход.

В края на “Учително евангелие” Константин Преславски помества кратка хроника от сътворението на света до негово време, която включва важни събития от бълг.история и проследява хрониката на виз.императори. тази хроника е озаглавена “Историкии” е и първата историко-летописна творба на християнска България.

Съхранените до наши дни имена на книжовници от епохата на “Златния век” са само част, от онези, които са работили за старобълг. просвета и книжовност. Известни са имената и на няколко други творци, за които се знае твърде малко или почти нищо – презвитер Григорий, Тудор Дуксов, презвитер Йоан.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ 1

Литературата на “Златния век” допринася за окончателното налагане на старобългарския език, за затвърждаване на бълг.народност. Създадените книжовни творби свидетелстват за високата образованост на бълг.интелегенция, чиито нтереси далеч надхвърлят рамките на чисто богословската литература. Проявен е и жив интерес към идейното богатство към гръцко-елинистическата и римската древност. Бълг. общество получава възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, поети и историци, значително по-рано от редица европейски страни. В този смисъл интересът към античното наследство, който по-късно е характерен за европ.Ренесанс, може да се констатира в България значително по-рано – още през Хв. По това време българите са сред малкото народи, които творят книжнина на свой собствен език и отхвърлят догмата, че боговдъхновени са само онези книги, които са писани на трите свещени езици- гръцки, латински и европейски.

В това отношение България изпреварва другите славянски народи и се превръща в разпространител на една богата и разнообразна книжнина. Тя напуска бълг. предели и е възприета преди всичко от руси и сърби. Проникването на старобългарската книжнина в Русия и съседна Сърбия се доказва от наличието на многобройни руски и сръбски преписи на съчинения, писани през епохата на “Златния век”. Ето защо може с основание да се твърди, че “златното” време на бълг. култура през Х век далеч надхвърля рамките на едно ограничено, свързано само историята на България явление, и придобива много по-широко общоевропейско значение.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ 2

Съвременниците не пестят суперлативи, когато говорят за великолепното царуване на Симеон, и оцветяват начинанията му със сиянието на златото. През Средновековието златото е символ на съвършенство. От това именно трябва да се изхожда при оценката на смисъла на златото в “Златния Симеонов век”.
Съвремениците му схващат управлението му като време на истинско съвършенство и хармония: в държавното и църковното съзидание, и разбира се, в книжовността. Тези са трите основи, върху които се изгражда представата за Симеоновия век: бляскъв, величествен и златен.

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *