Вълшебната Българската народна приказка „Тримата братя и златната ябълка“ е записана и развита от редица писатели, между които са Елин Пелин, Ран Босилек и Ангел Каралийчев. В нея водещият елемент е авантюристичния, а текстът се развива около приключенията на трима братя и препятствията, през които те преминават.
Смята се, че вълшебните приказки отразяват ритуала на инициацията, при който юношите са подлагани на различни изпитания, за да придобият определени знания и умения и да влязат в света на възрастните. По-конкретно структурата на „Тримата братя и златната ябълка“ е изградена йерархично – главният герой преминава през три изпитания: победата над халата и сдобиването с вълшебен пръстен, убиването на змея, моментът, в който най-малкият брат реже месо от нозете си, за да нахрани орела.
В текста присъстват и множество символи: ябълката (любовта, брака, младостта), пръстенът (единство и цялост), овенът (плодовитост), златото (чистото отражение на светлината) и числото три (първото хармонично и завършено число). За магичното и мистериозно чувство, обземащо ни докато четем приказката, допринасят също вълшебните образи и невероятни събития. Благодарение на тях читателят успява да се пренесе в един друг свят, където с помощта на волята и желанието всичко е възможно.
Тримата братя и златната ябълка
Имало едно време една жена и тя имала трима сина. В градината им растяло чудно красиво ябълково дърво. Всяка година то раждало само по една ябълка, но не каква да е, а златна. Само че в нощта, когато ябълката узрявала долитала една хала, откъсвала златната ябълка и я отнасяла със себе си.
Една година като дошло време ябълката да узрее, най-големият син рекъл на майка си:
– Мале, ще отида да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя. Седнал най-големият син под ябълката и захванал да троши орехи. Изневиделица задухал силен вятър, дърветата се превили доземи. Тъмен облак закрил звездите, а от него се спуснала халата, грабнала златната ябълка и докато големият син се усети, отлетяла. На другата година средният син казал на майка си:
– Мале, отивам да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя, че да тръгвам. И той седнал под ябълката. И той се улисал да троши орехи и да ги яде. Така и не разбрал как халата отнесла златната ябълка.
На третата година най-малкият син рекъл:
– Мале, този път аз ще вардя ябълката. Дай ми ножа! Той се качил на дървото, седнал между листата близо до ябълката и зачакал. Към полунощ се дочуло бучене, въздухът затреперил и халата се стрелнала към златната ябълка. Тогава най-малкият брат изскочил от скривалището си и с нож в ръка се хвърлил срещу чудовището. Започнала се борба на живот и смърт, земята затреперила. Най-малкият син се биел юнашки, хвърлял се безстрашно върху халата, но не успял да я убие. Най-накрая и нанесъл силен удар с ножа, тя изревала от болка, плеснала с криле, с мъка се вдигнала към облаците и отлетяла. Най-малкият син откъснал златната ябълка и я отнесъл на майка си.
В това време по-големите братя спели такъв дълбок сън, че едва ги събудил, за да тръгнат да търсят ранената хала. Следите от кръвта водели до една дупка, толкова тъмна и дълбока, че дъното и не се виждало. Най-големият син се писал най-голям юнак и поискал него да спуснат в дупката. Вързали го с едно въже през кръста, спуснали го, но когато стигнал до средата, той се изплашил и заклатил силно въжето – да го изтеглят. След него и средният брат се спуснал, но и той се изплашил, и него изтеглили. Най-после дошъл ред и на най-малкия. Той казал:
– Сега аз ще сляза долу. Поклатя ли въжето един път – спускайте ме. Поклатя ли два пъти – ще трябва да ме изтеглите. Братята го вързали и започнали да го спускат. Спускали го, спускали го, най-после той слязъл на дъното.
Повървял малко и скоро стигнал двореца на халата. В градината пред двореца седели три девойки. Двете играели със златни ябълки, а третата – най-малката и най-хубавата си нямала златна ябълка, а най-обикновена.
– Девойки, пуснете ме да вляза! – викнал момъкът.
– Върни се назад, юначе! – изплашила се най-малката от красавиците.
– Ако те види халата, ще те изяде, толкова е разярена. Неотдавна отиде да ми донесе златна ябълка, но се върна цялата обляна в кръв. Бягай, докато не те е усетила!
Момъкът не я послушал, прескочил оградата на градината, влязъл в двореца и след малко оттам се дочул страховит рев. Това била халата, която най-малкият брат доубил. След това той освободил девойките, които били пленени принцеси и ги отвел до въжето в дъното на дупката. Вързал първата принцеса и дръпнал въжето два пъти. Братята изтеглили девойката. Вързал средната – изтеглили и нея. Останала най-малката и най-хубавата. Момъкът и рекъл:
– Като те изтеглят и видят колко си хубава, братята ми ще се скарат за тебе и няма да искат да ме изтеглят. Ако пък аз изляза най-напред, а след това изтеглим тебе, нещо може да ти се случи, а аз няма да мога да ти се притека на помощ. Затова ти ще се качиш по-напред, а ако ме обичат, братята ми ще извадят и мен. Ако ли пък не – все някак ще се оправя.
Девойката рекла:
– Вземи този пръстен. Давам ти го защото ми харесваш. Ако горе се скарат за мене, аз ще кажа, че ще се омъжа за този, който ми направи дрехи самородни. А такива дрехи може да ми даде само човекът, в който е този пръстен. Ако братята ти не те изтеглят, ти ще постоиш още малко тук, после земята ще се отвори и ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена – бял и черен. Паднеш ли върху черния, той ще те отнесе на долната земя. Паднеш ли на белия, той ще те изнесе на белия свят.
В това време братята започнали да теглят въжето и момъкът се сбогувал с девойката. После зачакал да спуснат въжето и за него, но напразно. Тогава земята се разтворила, най-малкият брат пропаднал и възседнал черния овен. Той го понесъл още по-надолу, към долната земя, хвърлил го там и изчезнал. Клетият момък тръгнал накъдето му видят очите. Скоро стигнал до една къщурка накрая на един голям град. В къщурката живеела бабичка, която никого си нямала и го взела да преспи при нея. За вечеря бабичката почнала да меси хляб, но вместо вода, месела го със сълзи:
– Защо плачеш, бабо? Защо месиш хляба със сълзите си? – свило се сърцето на добрия момък.
– Как да не плача, сине. Змей-суховей се е заселил наоколо, не ни дава вода да си налеем, ако не му дадем да изяде някое момиче. Аз имах шест дъщери. Давах, давах – издавах се, нито една не ми остана. Змеят вече цяла година не е пускал водата. Днес царят изпрати дъщеря си – да я глътне змеят, да се насити, да отвори реките. Утре ще имаме вода.
Като чул това, момъкът скочил, разпитал бабата къде царската дъщеря чака змея и хукнал натам.
Стигнал точно когато змеят се спускал към вързаната за едно дърво царкиня. Като видяло най-малкия брат, страшилището изревало грозно и трите му глави избълвали огнени пламъци. Момъкът не трепнал, с един удар отсякъл и трите глави. Змеят издъхнал и в същия миг всички реки, извори, потоци и чешми в царството рукнали буйно. Когато царската дъщеря се върнала жива и здрава в двореца заедно със своя спасител, царят не повярвал на очите си:
– Кажи какво искаш, юначе? Ако искаш давам ти цялото си царство!
– Не искам нищо на този свят, царю! – отговорил най-малкият брат.
– Искам да изляза на нашата земя.
Замислил се царят:
– Това не е по силите ми. Но ако се намери някой, който може да те изнесе, аз ще дам всичко, каквото потрябва.
Тогава един от царските съветници излязъл напред и казал:
– Царю честити, знам, че има един орел на триста години. Той може да направи това, но сега се съблича – перата сменя, перушина хвърля. Нека го питаме – той е стар и се е изкачвал и друг път на горната земя.
Викнали орела и царят го попитал:
– Можеш ли да изнесеш този човек пет земи нагоре?
– Изнасям го – рекъл орелът – но сега се събличам.
– Гол съм, та не мога сега.
– А кога ще се облечеш пак?
– Ще се облека, когато изхраните две родени днес биволчета. Като пораснат, заколете ги, нарежете месото им на парчета. След това напълнете едната кожа с месото, а другата с вода. Направете една клетка, завържете я с железни вериги и сложете вътре кожите. Тогава ме извикайте – аз ще съм се облякъл.
Царят наредил да направят каквото орелът поискал. Когато всичко било готово, той долетял.
– Влез в клетката – рекла птицата на най-малкия брат. – Аз ще те понеса нагоре. Като кажа „га“, ще ми даваш месо. Кажа ли „пиу“, ще ми даваш вода. Литнал орелът и понесъл юнака. Кажел ли „га“, юнакът му давал месо, кажел ли „пиу“ – давал му вода. Но приготвеното месо не стигнало и момъкът тихо мълком започнал да реже от нозете си. Най – сетне стигнали горната земя.
– Хайде, юначе, ставай и тръгвай! Вече си у дома! – Не мога да ходя. Рязах месо от нозете си – да те храня, докато стигнем.
Тогава орелът погалил краката на момъка с перата на крилете си, те оздравели и той скочил и се запътил към къщи. А там братята му още се карали за най-малката девойка. Като видяла момъка тя се зарадвала и рекла:
– Искам дрехи самотворни. Който ми ги даде, него ще взема!
Сетил се най-малкият брат за пръстена, погладил го и тутакси се появили дрехи самотворни и засияли с чудна хубост. После вдигнали сватба и три дни и три нощи се веселили под клоните на ябълката. А тя и до ден днешен, когато дойде времето, всяка година ражда по една златна ябълка.
КРАЙ НА ПРИКАЗКАТА
Копие на текста можете да намерите: