Калояновото царуване представлявало естествен завършек на освободителната борба на българския народ и на неговите стремежи за обединение. Благодарение на таланта му на държавник, пълководец и дипломат той успял да превърне България в главна военнополитическа сила на Балканския полуостров. По време на царуването на първите трима Асеневци за кратко време голяма част от етнически българските земи били включени в границите на възстановената държава, а със силата на оръжието и дипломацията името България престанало да бъде само исторически спомен и название на византийска провинция.
Преждевременната смърт на цар Калоян предизвикала остра вътрешнополитическа криза в българската държава. Престолът станал обект на ожесточена борба между представителите на второто поколение Асеневци. Тази борба се водила между Борил и севастократорите Добромир Стрез и Алексий Слав, обособили се като независими владетели в Родопската област и Македония. Синът на Калоян – Витлеем по това време е в Рим, но веротно и той имал свои подръжници. Върховната власт била узурпирана от Борил, който командвал столичния гарнизон. За да легитимира властта си Борил се оженил за вдовицата на вуйчо си Калоян. Този брак се разглежда от някои историци като косвено доказателство за участието на Борил и царицата в заговор срещу Калоян. Според други учени обаче сключеният брак между двамата не е достатъчно доказателство за наличието на такъв заговор, защото лигитимирането на властта по този начин била честа практика в средновековния свят.
Засилилото се болярско недоволство и активизирането на богомилската ерес в страната станали също израз на дестабилизацията на държавния живот. Цар Борил направил опит да възстанови вътрешния мир и за целта свикал събор срещу богомилите през 1211 г., но тази мярка не довела до укрепването на централната власт и политическия упадък продължил. От него се възползвали Сърбия, Унгария и Латинската империя, които засилили своята експанзия към българските територии. Сърби и унгарци отнели Ниш, Белградската и Браничевската области през 1207 г., а през 1208 г. латинците превзели Пловдив и възстановили своята власт в Тракия. В борбата срещу тях цар Борил създал антилатинска коалиция, в която привлякъл никейския владетел и доскорошните си врагове севастократор Стрез и деспот Алексий Слав. С намесата на Римската църква той установил мирни отношения с Латинската империя и Унгария през 1213 г., които били скрепени с династически бракове. Но въпреки тези начални успехи, цар Борил не успял да преустанови политически упадък на българското царство и направил завръщането на Иван Асен II неизбежно.
Проблемите около политическото могъщество на българската държава при управлението на Иван Асен II са изследвани от редица учени, между които Иван Дуйчев и Васил Гюзелев. Управлението на Борил е изследвано най-пълно от Петър Ников, а най-цялостния и всеобхватен труд за този период пренадлежи на Иван Божилов.
Избухналия през 1214 г болярски бунт във Видинската област и обстановската на всеобщо болярско недоволство позволила на Иван и Александър да се завърнат в България, за да отвоюват бащиния си престол. През 1217 г., със своята дружина от руски наемници, те обсадили Търново и овладели града с подкрепата на болярството и народа. Борил бил заловен, ослепен и свален от престола. В началото на 1218 г. Иван Асен II бил провъзгласен за български цар.
Иван Асен II укрепил значително бързо централната власт като поставил земите на независимите владетели под своята върховна власт, а самите тях привлякъл във висшето управление на държавата. Постигнатото стабилизиране на вътрешнодържавния живот създало благоприятни условия за организирането на активна външната политика. Отслабналата мощ на страната изисквала от цар Иван Асен II да я осъществява предимно със средствата на дипломацията, а не с военни срдства.
Основна цел на външната политика на Иван Асен II била възстановяването на териториалната цялост на българската държава, нарушена при Борил, и на нейния международен престиж, издигането й като значим политически фактор в Европейския югоизток. В значителна степен външната политика на Иван Асен II се определяла от политическата обстановка на Балканите. Тя била твърде нестабилна поради постоянната борба между Епирското деспотство, Никейската империя и Латинската империя за господство над Константинопол. На фона на тяхното съперничество започнал политическия възход на българското царство.
Първият успешен резултат от външната политика на цар Иван Асен II бил брака му с маджарската принцеса. Иван Асен II използвал затрудненията на унгарския крал , който връщайки се от кръстоносен поход, трябвало да премине през българските земи. Срещу съгласието си, българският владетел поискал ръката на маджарската принцеса. Андрей II приел и две години по-късно, след като получил съгласието на папата, Ана-Мария Маджарска пристигнала в българския двор. Този династичен договор донесъл на България Белградската и Браничевска област и гарантиране на северозападната българска граница.
По подобен начин Иван Асен II решил въпроса с опасността от юг, където като първостепенна политическа сила се утвърдило Епирското деспотство. След като превзел Солун през 1224 г. неговият владетел Теодор Комнин включил в границите на своето владение и градовете Одрин и Димотика. Това му дало основание да се провъзгласи за император и станал основен претендент за короната на Византийската империя. За да си осигури тила откъм българите Теодор Комнин сключил съюз с Иван Асен II, който бил скрепен с династически брак – една от дъщерите му се омъжила за брата на Теодор Комнин – Мануил Комнин.
Другата южна съседка на България – Латинската империя, по това време била в дълбока политическа криза. През 1228 г. починал латинският император Робер дьо Куртене, който оставил за наследник малолетния си син Балдуин II. По внушение на венецианците латинските рицари, предложили на Иван Асен II да стане опекун на малолетния император, като сгоди за него дъщеря си Елена. Междувременно тайно в Перуджа латинците сключили договор с ерусалимския крал Йоан дьо Бриен, който поемал функциите на опекун, настойник и тъст на малолетния император. Двойната дипломация на латинците останала скрита за Епир и Търново, но дала повод на Теодор Комнин, който се страхувал от прекомерното нарастване на българското влияние на Балканите, да предприеме военни действия срещу България.
Теодор Комнин насочил основните си военни сили срещу България, за да я неутрализира като съюзник и попечител на Латинската империя. На 9 март 1230 г. край крепостта Клокотница цар Иван Асен II удържал бляскава победа срещу епирците. Самият Теодор Комнин бил пленен заедно с цялото си семейство и отведен в Търново, а войниците му българският цар пуснал да се завърнат по домовете си.
Тази високохуманна постъпка направила силно впечатление на съвременниците и подпомогнала българите в победоносния им марш, който те предприели непосредствено след битката. За кратко време била възстановена българската власт над Родопската област, Беломорието и Македония. В пределите на държавата била включена и Арбанашката земя (Албания).
Деспот Алексий Слав подчинил своето владение на българския цар и България опряла до Адриатическо море. Остатъкът от Епирското деспотство – Солунското деспотство било управлявано от зетя Иван Асен II – Мануил Комнин, който бил негов васал. Във васално положение спрямо България изпаднало и Сръбското кралство.
Външен израз на нарасналата мощ на цар Иван Асен II било покровителството, което той осъществил подобно на византийските императори над най-влиятелния православен център на Балканите – Света гора. Според изворите през 1230 г. той надарил богато българския манастир „Св. Георги Зограф“ и някои други атонски манастири. Засилването на властта и авторитета на българския цар намерили израз в промяната на неговата титулатура. След победата при Клокотница той се назовавал „цар на българи и ромеи“. За да увековечи спомена от нея той нарекъл построената в Търново църква „Св. 40 мъченици“.
Победата при Клокотница и последвалите след нея събития, утвърдила България като политически и военен хегемон на Балканите. Това породило опасения в Латинската империя. По внушения на папата маджарите нападнали северозападните български земи, но били отблъснати от брата на българския цар – севастократор Александър. Тези действия, както и двойната дипломация на латинците (която останала скрита за българите чак до 1231 г., когато Йоан дьо Бриен тържествено бил коронясан в Константинопол и обявен за настойник на Балдуин II), дали повод на Иван Асен II да скъса унията с Рим.
При така създалата се обстановка на враждебност с католическия свят българският цар бил принуден да пренасочи своята външна политика и да потърси нови съюзници. Той предприел стъпки към връщане на България в лоното на православната църква и съюз с Никейската империя. След продължителни преговори през 1235 г. бил сключен военнополитически съюз с никейците, насочен срещу Латинската империя и скрепен с династически брак между Елена и сина на Йоан Дука Ватаци – Теодор Ласкарис. На вселенския събор в Лампасак и Галиполи, била възобновена българската патриаршия. Унията с Рим била отхвърлена, примас – архиепископът Василий напуснал Търново, а за патриарх бил издигнат Йоаким I. Никейският престолонаследник се оженил за царската дъщеря Елена, която донесла на империята зестра – териториите между Марица и Галиполи. Този договор имал и едно друго значение – с него Йоан Дука Ватаци признавал българския суверенитет над завладените земи на Солунската империя през 1230 г. Така през 1235 г. се възстановил в пълния си вид българския държавно – политически суверинитет с неговите два елемента – Царство и Патриаршия.
След сключването на договора, съюзната армия на българи и никейци обсадила Константинопол по суша и по море, но настъпилата зима и липсата на очаквания успех станали причина за оттеглянето на войската. Настъплението трябвало да продължи през следващата 1236 г. Междувременно настъпили събития, които променили намеренията на Иван Асен II. Починал Йоан дьо Бриен и на дневен ред отново стоял въпроса за регентството на малолетния латински император. Това събитие, както и усилената дипломатическа дейност на папа Григорий IX, подтикнали българският цар към преориентация на външната му политика. Той отвлякал Елена от никейския двор и разтурил сююза с никейците. Скоро след това съюзените латинци, кумани и българи, нападнали никейската армия при Чорлу, с намерението да я изтласкат в Мала Азия. Още в началото на кампанията Иван Асен II получили известие за смъртта на царица Ана, едно от децата му и патриарх Йоаким. Според Георги Акрополит българският цар схванал жестоката загуба за Божие наказание заради нарушения клетвен договор с Ватаци. Тези трагични събития били само повода Иван Асен II да поднови договора с никейците. В основата на решението му стояли интересите на държавата (невъзможността да засили влиянието си в Константинопол), недоверието на римския папа и унгарската опасност от север.
Подобряването на отношенията с Никейската империя решавали някои въпроси на външната политика за момента, но сама по себе си тя и нейната идея за възраждане на Византия, представлявала опасност за България. Иван Асен II съзнавал, че е необходим противовес на тази идея. Затова той сключил един твърде странен брак – оженил се за дъщерята на пленения и ослепен Теодор Комнин – Ирина, въпреки явното неодобрение на българската църква и голяма част от болярите. Независимо от уверенията на Георги Акрополит, че Иван Асен II обикнал Ирина “…не по-малко, отколкото Антоний Клеопатра…“, този брачен съюз имал политически характер. С подкрепата на Търново, Теодор Комнин свалил Мануил и възродил Солунската империя (за владетел поставил сина си Димитрий). Солунската държава не успяла да се превърне в бариера на никейското настъпление на Балканите.
През последните години от своето управление Иван Асен II отново показал дипломатическата си прозорливост и военен талант. Той прозрял огромната опасност идваща от изток – монголотатарите прегазили руските степи, превзели Киев и се устремили към Средна Европа. В тази обстановка българският владетел потърсил сближаване с Унгария и положил усилия за запазване статуквото на Българската държава на Балканите. За това време един западен хронист пише, че “…царят на българите почти разбил“ страшните татари през 1241 г., когато при масираното им нахлуване в Унгария един техен отряд преминал през отвъддунавските български земи. В тази тревожна обстановка, когато на България била особено нужна силна и авторитетна владетелска личност Иван Асен II умрял внезапно, недостигнал още 50 годишна възраст.
При управлението на Иван Асен II (1218 – 1241) Българската държава се утвърждава като безспорен политически и военен хегемон в Европейския югоизток. Времето му е белязано с утвърждаване на стабилна държавна администрация, стопански и културен разцвет. Автократичната власт на владетеля била копирана от византийския държавноидеолигически модел. Монархът имал неограничена власт на „божи помазаник“. Като негов помощен орган, имащ само съвещателни функции, действал т.нар. „синклит“ (дворцов съвет), в който влизали великите боляри, първо място сред които заемали деспотите, следвани от севастократорите, севастите и т.н. Пръв помощник на царя в държавното управление бил великият логотет; начело на царската войска стоял великият воевода; финансовите дела били ръководени от протовестирий, а дворцовите – от великия примикюр.
При управлението на Иван Асен II столицата Търновград, придобила славата на втори Цариград, опасана с непрестъпни крепостни стени. На хълма Царевец се издигали царския дворец и Патриаршията с патриаршеската катедрала „Възнесение Христово“. Вторият хълм Трапезица бил застроен с многобройни дворци и църкви и бил отреден за по-видните болярски семейства. По средата оставала Великата лавра „Св. Четиридесет мъченици“. Третият хълм Света гора бил център на монашеския и книжовен живот.
Наред със столицата развитие получили и други големи градове. Разраснала се вътрешната и международна търговия, започнало монетосеченето. За активната търговска дейност говорят запазаните грамоти (напр. Дубровнишката), които царят давал на градове и манастири.
Най-важното културно – историческо събитие при Йоан Асен II било възобновяването на Патриаршията през 1235 г., което дало тласък на развитието на книжнината, миниатюрната живопист, строителството и архитектурата. От това време няма запазени много книжовни паметници, но сред достигналите до нас са Добрейшовото евангелие, Болонският псалтир, Бориловия синодик и др.
При управлението на Иван Асен II Второто българско царство достига апогея на своята политическа и военна мощ. След победата при Клокотница (9 март 1230 г.) България разпростира властта си върху почти целия Балкански полуостров, обединявайки всички етнически български земи. Държавата ни се превръща в първостепенен фактор на международните отношения в Югоизточна Европа. Процесът на стабилизация и възход обхваща, както българската политика и икономика, така и културата. Възстановяването на независимата българска патриаршия през 1235 г. утвърждава мястото на България като източноправославен център на цялото славянство.
Както за всяка голяма историческа личност, оценките за цар Йоан Асен II са твърде противоречиви. Така или иначе управлението му остава най-яркия период в летописите на Второто българско царство. Независимо от политическите си грешки този български владетел е сред най – великите личности в нашата история. „Великият и благочестив цар Иван Асен ( …) прослави и просвети българското царство повече от всички български царе“ са отбелязали още неговите съвременници в Бориловия синодик.