Геноцидът по смисъла на международното право означава унищожение на исторически формирани човешки общности – родове, племена, етноси, народи, нации. Понятието е съставено в ново време от гръцката дума генос /род/ и латинската цедо /убивам/. Унищожението не означава непременно физическо убийство, а всички действия, които водят към изчезването на общността от определена територия, включително икономическо и културно разорение, смяната на идентичността и етническото прочистване.
Отделяме останалите субекти /гърци, сърби, румънци/ в геноцида над българите след унищожаването на средновековната българска държава от османските турци, защото те се отнасят за сблъсък между равнопоставени в историята общности и са отделна тема. Акцентът върху държавата и обществото на османските турци идва от тяхната роля и отговорност за съдбата на Югоизточна Европа през втората половина на миналото хилядолетие.
Завоеванието
През 1352 г. османските турци завладяват крепостта Цимпе на полуостров Галиполи и от тази година започва тяхното разселение по територията на Югоизточна Европа. По това време тези земи населяват народи, чиято култура от близо 1000 години принадлежи на християнската цивилизация. Турското нашествие въвежда нова обществена структура, дело на идеологията на исляма, според която хората от всички други религии имат ограничено право на съществуване и са потенциални мюсюлмани. В доктрината на исляма е отчетливо указано, че за неговото приемане се прилагат всички средства, включително насилие до заплахата от смърт и практикуването на смъртно наказание без съд и присъда. Самата философия на тази религия предписва геноцид над всички, които не я изповядват, при което самото означение включва: смяна на религията /ценностната система/, респективно смяна на етническата принадлежност, изтощаване на генофонда на завладените народи чрез така наречения кръвен данък, физическо унищожаване /масови убийства/.
През цялата втора половина на 14 век османските турци воюват срещу гърци, българи и сърби, завладяват техните земи с големи кръвопролития, далече превъзхождащи всичко познато за насилието в средновековната история на Европа. Многобройни писмени извори свидетелстват за повсеместното разорение на селища в плодородната Тракийска равнина, при което са избити множество мирни жители, а отвличанията на деца и млади жени като стока за робските пазари в Мала Азия е масова практика.
През 1393 г. пада столицата на Търновското, а през 1396 г. и столицата на Видинското царство на българите. От превземането на Царевград Търнов е останало писменото сведение на Григорий Цамблак за избиването на най-висшия слой на българската аристокрация пред катедралната църква „Света Богородица“. Този документ в определен смисъл символизира съдбата на българите през следващия 15 век, в който те се оказват на границата на своето физическо съществуване като етнокултурна общност.
Цялото столетие на 15 век преминава във войни на завоевателите османци с кръстоносните походи на унгарските крале Владислав 4 и Сигизмунд, на трансилванския воевода Янош Хуниади, на влашките князе. Сраженията се развиват на територията, населена с естнически българи, което само по себе си води до тяхното изтребване. Победоносните турски войски, след като разбият и изтласкат противниковите войски, винаги изсипват гнева си върху българското население. Десетки турски документи свидетелстват за поголовни кланета в превзетите градове и крепости, след което останалите живи се продават в робство по малоазийските пазари или масово се преселват пак в Мала Азия, където загубват своята етнокултурна идентичност.
Анализът на турските данъчни регистри и отчети от първото столетие (до около 1500г.) на завоеванието показва, че „преформулирането“ на обществото в новообразуваната държава се отразява на българите по следния начин: Изчезват 2600 населени места, от селата изчезват 560000 души от градовете изчезват 90000 души. Следователно в края на 15 век българският етнос се лишава от 680000 души. В същото време според анализа на отчетните ведомости за данъка джизие към 1490 г. българите в Османската империя са общо 890000 души. Проста сметка показка: унищожени са 43,5% от българската общност населявала Югоизточна Европа към края на 14 и началото на 15 век. Колкото и да са относителни тези цифли, извлечени от турските държавни документи, става ясно, че живите българи били на ръба на физическото и етнокултурно оцеляване.
През 15 век започва административното организиране на турската държава в бъдеща империя на Османидите. Всички документи показват, че завоевателите са малцинство в разширяващата се държава и по тази причина ислямизират, което значи потурчват, просветените и производящите слоеве от населението на завоюваните земи, най-вече българи, а също и гърци, арменци, грузинци и т.н.